Хората, които не го заслужаваха

Били прецени, че над две трети от гостите вече са навън. Той стоеше пред сградата и се оглеждаше за сапьорите. Според последните данни, които получи, бяха попаднали в задръстване на „Свеавеген“. Вероятно заради отцепването на района, което той самият нареди. Но се надяваше всеки момент да се появят.

Торкел дотича при него:

— Чу ли се със Себастиан или Ваня?

— Звъня и на двамата, но се включва гласова поща. Сигурно долу няма покритие.

Торкел го погледна. Изглеждаше разтревожен.

— Ами сапьорите?

Били посочи към дългите колони автомобили:

— В задръстване са. Да пратим ли някого в гаража да ги потърси?

Торкел не отговори. Завъртя се. От сградата продължаваха да излизат хора и да се отдалечават бързо. Тези, които още бяха вътре и помагаха с евакуацията, бяха едно. Но да изпращат още хора… това беше съвсем друго. Сапьорите да, но никой друг. Той поклати глава. Това решение го измъчваше, личеше си.

— Не можем да рискуваме живота на още хора. Но продължавай с опитите да се свържеш с тях — нареди той, като се помъчи да скрие тревогата в гласа си.

— Мога да изтичам долу — предложи Били.

— Не. Разбирам как се чувстваш, но не трябва.