Хората, които не го заслужаваха

Били беше паркирал напряко на „Кларабершгатан“, за да я затвори. Остави синята лампа включена. Торкел вече беше слязъл от колата и беше отишъл при един от полицаите. Около тях притичваха добре облечени разтревожени хора. Мнозина се спираха в момента, в който излизаха от сградата. Торкел размаха ръка, докато говореше с полицая, за да ги накара да продължават.

— Трябва да ги отдалечите достатъчно, насочвайте ги през „Кларабершвиадуктен“ към Кунгсхолмен — нареди той.

Полицаят кимаше енергично:

— Веднага.

— И спрете движението. Включително влаковете и метрото.

— Сигурни ли сме за бомбата? — попита полицаят тихо, но леко притеснено.

— Така смятаме — потвърди Торкел и се постара да изглежда по-спокоен, отколкото се чувстваше.

Приведе се по-близо, за да не го чуят минувачите:

— Веднага щом сапьорите дойдат, ги изпратете вътре — нареди.

Полицаят пак кимна и Торкел се обърна към Били:

— Влизам. Нали ще останеш тук да се погрижиш за отцепването на района?

— Разбира се.

Торкел се втурна срещу потока от подтичващи гости и потъна в сградата.

Себастиан също беше слязъл от колата и се оглеждаше, не знаеше какво да прави. Част от него съзнаваше, че ако страховете му са оправдани, значи той и всички останали в околността се намираха в смъртна опасност. Бързо погледна часовника си. Седем часът и три минути. Според програмата министърът трябваше да започне речта си след седем минути. На мястото на Лагергрен той би нагласил бомбата да избухне по време на речта.

Максимално символично.

Погледна към Били, който беше зает да насочва пристигащите полицейски коли и да заповядва на другите полицаи да отцепят голям район около сградата. Той усещаше, че всъщност би трябвало да се махне оттук възможно най-бързо. И без това те не го искаха. Защо изобщо му пукаше? Ако наистина имаше бомба, можеше да избухне всеки момент.

Но той не можеше да си тръгне просто така.

Трябваше да сложи край.

Не успя да спаси Шелман. Но редакторът щеше да е последната жертва на Лагергрен.

Той нямаше да победи отново.

Себастиан тръгна срещу множеството.

Залата беше почти празна, но половината гости още се намираха в лобито, където опашките по стълбите се движеха бавно. Чаши, хапки и сребърни подноси се търкаляха по пода. Служители стояха пред асансьорите и спираха онези, които се опитваха да ги използват. Но всичко вървеше спокойно и овладяно. Евакуацията беше в ход, макар и да отнемаше доста време.

Ваня извади мобилния си и позвъни на Били. Той звучеше меко казано под стрес и около него се чуваха десетки сирени.

— Какво става? Защо евакуирате „Уотърфронт“? — попита тя без предисловия.

— По телевизията ли го дават? — учуди се той.

— Възможно е, но аз съм в „Уотърфронт“.

— Какво?! Защо?

„Изненадан“ беше твърде слаба дума да опише реакцията му.

— Остави това, кажи какво става.

— Смятаме, че Лагергрен ще атакува това събитие — обясни той. — По време на речта на министъра.

Ваня усети как вътрешностите й се вледеняват, особено като видя колко още хора чакат да излязат.

— Трябваше да започне след пет минути — пророни тя.

— Знаем — отвърна Били. — Сапьорите идват.

Ваня се обърна и пак изтича в залата.

— Имате ли представа къде може да я е поставил? — попита тя притеснено, докато оглеждаше разстоянието между седалките и вървеше към сцената.

— Дори не знаем дали има бомба.

Ваня скочи на сцената, погледна под подиума. Тъкмо щеше да надникне зад завесата, когато осъзна истината.

— Боже! — възкликна, скочи от сцената и хукна обратно към лобито.

— Какво има? Намери ли я? — попита Били притеснено.

— Не, но се сетих нещо. Тук има гараж. Под сградата.

По мълчанието му тя разбра, че е схванал точно какво му казва.

— Кола-бомба под сградата — отрони той най-сетне. — Трябва да евакуираме целия хотел.

— Слизам долу — реши Ваня и се завтече към редицата асансьори.

— Внимавай — чу тя, преди да затвори телефона и гласът на Били да заглъхне.

Стигна до асансьорите. Един от сервитьорите се опита да я спре, но тя извади полицейската си карта, изблъска го и натисна копчето. Не й се наложи да чака дълго. Вратите в десния край се отвориха веднага, явно асансьорът я беше чакал на етажа. Тя хукна натам и натисна „Г“. Погледът й се спря върху огледалото.

Не можа да се познае.

Погледът казваше, че е полицайка.

Дрехите казваха, че още е на любовна среща.