Хората, които не го заслужаваха

Прогнозата за времето, която беше чул в колата, обещаваше между 20 и 25 градуса през деня. Още беше рано, едва минаваше шест часът, но слънцето вече топлеше през стъклото, когато вкара вана в паркинга. А беше едва краят на юни. Рогер Левин искрено се надяваше да не става чак такава жега като миналото лято. Малко злобно спрямо всички зажаднели за ваканция хора, които щяха да излязат в отпуск следващия месец и копнееха за лениви горещи слънчеви дни и прохладни приятни вечери около барбекюто, но неговите желания за времето бяха чисто егоистични.

Той щеше да работи.

На закрито.

Цяло лято.

Или поне до средата на август. Трябваше да приключи, преди училищата пак да отворят врати. Семейството му не остана доволно, като научи, че тази година няма да има летен отпуск, но все пак проявиха разбиране.

„Левин — строителство и електричество“ съществуваше от 1999-а година, когато Рогер Левин напусна НКК и основа собствена фирма. Започна с няколко тежки години. Имаше безброй малки строителни фирми, които се бореха за съществуване на пазар, където работата на черно беше широко разпространена. През 2008-а обаче въведоха данъчни облекчения за строителния бранш и хоризонтът се проясни. Признаването на петдесет процента от разходите направи наемането на работници на черно далеч по-непривлекателно. „Левин — строителство и електричество“ имаше повече работа, дори вече можеше да наема нови служители. Рогер започна да обмисля да понамали темпото. Само че после избраха фирмата му за главен изпълнител на този ремонт. Голяма и важна работа, която трябваше да се свърши както трябва. Работа, която можеше да му осигури други, ако се извършеше задоволително. Затова той възнамеряваше да я ръководи на място цяло лято.

Той слезе от вана, заобиколи го, отвори задните врати и извади големия дървен сандък, който стоеше отзад. Кафеварка, два термоса, мляко, хляб, масло, сирене и шунка. Кифлички, няколко кутии с бисквити и пакетчета желирани бонбони и дъвки.

Момчетата щяха да дойдат в седем, но Рогер смяташе дотогава да е подготвил всичко, за да могат да хапнат сандвичи и да пият кафе. Нямаше да получават такова посрещане всеки ден, но ги чакаше дълго — и може би горещо — лято и нямаше да е излишно да поддържа доброто им настроение. На всичкото отгоре те щяха да пожертват времето със семействата и почивните си дни.

Той отиде до двойните остъклени врати, отвори ги с ключа, който беше получил, и влезе в пустата гардеробна. Учителската стая беше на горния етаж. Да беше станал учител, помисли си, докато мъкнеше дървения сандък нагоре по стълбите. Десет седмици лятна ваканция, великденска ваканция, есенна ваканция, зимна спортна ваканция, коледна ваканция. Макар че когато не си почиваха, бяха заобиколени от хлапетии по цял ден. Трийсет парчета. Плюс родителите им. Рогер беше помагал с тренировките и мачовете на местния спортен клуб в продължение на няколко години, когато дъщерите му бяха по-малки и искаха да играят футбол. Никога не спираше да се изненадва как се държат родителите на момичетата край тъчлинията. Викаха, крещяха, критикуваха, насъскваха, поставяха под въпрос всяко треньорско решение. А учителите сигурно търпяха това, умножено по десет, помисли си той. Никога не би го издържал, независимо колко ваканции ще има през годината.

Той стигна до втория етаж и се отправи към учителската стая. Тъкмо понечи да завие наляво по коридора към кабинета на директора, когато се закова на място.

Една от вратите зееше. По дървената част отдалеч личаха следи от разбиване.

Да му се не види.

По-добре да хвърли едно око, да документира щетите и да ги докладва, та да не си помисли някой, че е станало, докато с хората му са били в сградата. Той остави сандъка на пода и мина последните няколко крачки до разбитата врата. Подсилените му със стомана ботуши отекваха върху каменния под.

Да, определено беше разбита — и рамката, и ключалката бяха счупени, установи той бързо. Извади телефона, за да направи снимки. „Фискос“ беше общинско училище, затова предположи, че трябва да се обади на някого в общината да обясни какво е станало. Все така с телефона в ръка, обиколи леко, за да снима и от други ъгли. Погледът му падна в класната стая и той свали телефона, пристъпи колебливо навътре и осъзна, че първият му телефонен разговор тази сутрин определено нямаше да е с общината.

Набра 112.