Хората, които не го заслужаваха

Отново се бяха събрали в стаята. Нивото на енергията беше спаднало значително. Вече знаеха със сигурност онова, което преди само подозираха.

Саурунас беше убит.

Бяха получили записите от охранителните камери на паркинга. Те показваха как веднага след паркирането някакъв мъж слиза от кемпера и повече не се връща. Трийсет минути по-късно колата избухна. Както и да си играеше Били с камерите, не можеха да видят лицето на мъжа, който се отдалечаваше. Камерите бяха твърде далеч и с твърде ниска разделителна способност. Но не беше Ел Файед. Не само че пътуването до Линшьопинг и лекцията в Барселона му даваха желязно алиби, ами и отговорите му звучаха напълно искрени според Ваня и в поведението и версията му нямаше нищо, което да напомня на психологията на извършителя. Вярно, той можеше да е невероятно умел манипулатор и да си играе с тях, но на нея не й се вярваше.

Свидетелските показания, алибито и личната среща. Не беше Ел Файед.

В момента събираха информация за хората около Саурунас, от вътрешния кръг в посока навън, и сравняваха имената, които намираха, с всички, които поне веднъж през годините са били преподаватели на Оливия Юнсон. Тази работа отнемаше много време, а дотук не ги беше довела доникъде. Торкел обмисляше дали все пак ще се наложи да изпие горчивата чаша, да отиде при Русмари и да я помоли за още хора. Да действат с размах. Да разпитат всички, свързани със Саурунас, и всички, преподавали някога на Оливия Юнсон. Да поемат риск. Всичко, за да стигнат до нещо. В сегашното положение му се струваше, че всеки път правят крачка напред и две назад.

Следите не ги отвеждаха доникъде.

Освен до задънена улица. До безизходица.

Себастиан се изправи и започна да крачи из стаята. Другите го наблюдаваха мълчаливо.

— Мъжът, когото търсим, не е приключил с убийствата — заяви той, след като привлече вниманието им. — Става все по-амбициозен. Що се отнася и до жертвите, и до методите. Време е ние да поемем инициативата.

— Следваме всяка една улика, с която разполагаме — възрази Торкел. — Не е като да си въртим палците.

— Именно. Ние следваме. Той води — отвърна Себастиан. — Трябва да го настигнем и изпреварим. Да поемем нещата в свои ръце.

— И как по-точно? Как си го представяш? — попита Ваня и ако се съди по тона й, имаше предвид „лесно е да се каже“.

— Трябва да го разберем — не падаше по гръб Себастиан. — Кой е той? Какво иска? Какво го води? Какво го вълнува?

Никой не отговаряше. И друг път бяха присъствали на тези сцени. Моноспектаклите на Себастиан Бергман. И тогава, и сега беше очевидно колко силно се наслаждава на тези моменти.

— Той иска да ни научи. Да ни образова. Да ни накара да видим света, както го вижда той, понеже е прозрял през лъжите. Той е малко по-добър от всички останали.

Психологът се върна с бързи стъпки до масата и вдигна вчерашния брой на „Експресен“.

— Погледнете интервюто. Всеки път, когато Вебер е леко критичен или спори, Катон се чувства длъжен да го обори. Изцяло. Да го постави на място. Този човек не иска просто да обучи и разкрие, иска да го направи неопровержимо.

— И как ни помага това? — не се сдържа да прекъсне монолога Торкел.

— Представи си, че някой му каже, че греши. Че не е нито по-добър, нито по-умен от нас. Не е по-умен дори от жертвите си. Той получава внимание, понеже убива, но всеки идиот може да убива.

В стаята отново се възцари тишина, но всички обмисляха чутото и разбираха какво всъщност означава.

— Искаш да го нападнем — продума Урсула накрая.

— „Нападнем“ не е точната дума — отвърна Себастиан, все така набиращ инерция. — Ще го предизвикаме. Ще го извадим от равновесие. Ще вземем цялото внимание, което получава, и ще го използваме срещу него. — Той замълча. Изгледа колегите си. — Ще го настигнем и изпреварим.

Дори някой да имаше възражения или по-добро предложение, никой не продума, затова той се обърна към Торкел:

— Вебер не ти ли дължи услуга?

— Искате да дадете ексклузивно интервю?

Отново се намираха в елегантната внушителна зала. Ленарт Шелман седеше на същия стол като предния път и гледаше Себастиан смаяно.

— Да — потвърди Себастиан.

— Каква е целта? — попита главният редактор и стана ясно, че първоначалната изненада е отстъпила пред известна подозрителност.

— Вашата цел е да си продавате вестниците, нашата е друга — отвърна психологът тайнствено.

— Преценихме, че е в интерес на обществото да знае как гледаме ние на убиеца — намеси се Торкел. Не беше забравил предишната им среща. — Във вашия вестник има място за всеки глас, нали така беше? Или не съм схванал вашата мисия?

Главният редактор го изгледа ядно. Очевидно разпозна собствените си думи и не му стана никак приятно, че ги използват срещу него.

— Смятаме, че ни го дължите — заключи Торкел.

— Не става така — ухили се Шелман. — Ясно е, че искаме да направим интервюто. Просто трябва да знам целта. Няма да позволя да се възползвате от нас — упорстваше той.

Себастиан го гледаше. Този надут пуяк започваше да го дразни здравата. Торкел се надвеси над него; настроението му се беше развалило още като чу за нова среща с Шелман.

— Или ще го направите, или ще отидем на друго място. Дойдохме тук, защото го сметнах за уместно. Но може би съм сбъркал — добави той навъсено.

Редакторът се вцепени, не явно, но достатъчно всички да забележат инстинктивния му страх. Това беше едно от предимствата на жестоката конкуренция. Откажеш ли, някой друг ще се възползва от възможността. А Торкел предоставяше голяма възможност. Той го знаеше, знаеше го и Шелман. Уравнението беше съвсем просто. В единия ъгъл на ринга стоеше голям тираж и множество кликове. В другия — нещо, което най-добре можеше да се нарече почтеност, може би достойнство. Изборът вече беше направен, въпреки че Шелман сякаш още се колебаеше. След няколко секунди мълчание той се изправи.

— Отивам да повикам Вебер да си поговорите — каза тихо и се насочи към вратата с широки крачки и изправен гръб.

Сякаш дори при поражението все още се чувстваше длъжен да покаже, че той решава тук.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — въздъхна Торкел, след като вратата се отвори и двамата останаха сами.

— Все нещо трябва да направим. Нещо неочаквано — отвърна Себастиан твърдо. — Не се съмнявам, че това ще го ядоса. И тогава шансът да допусне грешка се увеличава, знаеш го много добре.

Себастиан изглеждаше уверен, че това е най-доброто, което могат да направят, но пък той винаги се опияняваше от собствените си идеи. Торкел все още не беше убеден.

— Ами ако го вбесим? — Той погледна Себастиан с безпокойство. — Какво ще стане тогава?

— Не знам — призна психологът. — Ще се надяваме, че ще допусне грешката.

— А ако не я допусне?

Себастиан въздъхна и се обърна към него:

— И двамата сме наясно, че той ще убие отново. Каквото и да правим. Но все нещо трябва да направим.

Торкел не отговори. Наблюдаваше Себастиан. Лесно можеше да му забрани; имаше и разумни, и емоционални основания. Същевременно обаче нещо в цялата идея го привличаше. На убиеца му беше твърде лесно дотук, намираше се на толкова крачки пред тях, че изобщо не му се налагаше да поглежда през рамо. Не срещаше съпротива. А Себастиан беше майстор именно в това — да оказва съпротива и да те изважда от равновесие.

— Окей, действаме. Но не прекалявай — предаде се той и в същата секунда му хрумна, че може би е трябвало да информира Русмари предварително. Може би дори да поиска разрешение. Е, вече беше късно.

Вратата се отвори и Вебер влезе в залата заедно с главния редактор и някакво младо момче с проста камера на статив.

Вебер гледаше Торкел с леко смутено изражение:

— Здравейте, разбрах, че искате да говорите с мен.

— Себастиан иска — отвърна Торкел сухо.

Нямаше намерение да се държи любезно. Вебер все още беше персона нон грата в неговия свят.

— Смятам, че трябва и да го отпечатаме, и да го излъчим онлайн — информира ги главният редактор и кимна към момчето с камерата. — Ще стане хит — добави той и не можа да скрие широката си усмивка.

Очевидно големият тираж и множеството кликове бяха пратили почтеността и достойнството в нокаут.

Себастиан се прибра у дома пребит от умора. Интервюто мина добре, но цялата седмица беше тежка и разговорът с Вебер отне остатъка от силите му.

Беше се развихрил.

Беше силен и гръмогласен.

Беше самоуверен.

Торкел присъстваше на първата част, но се наложи да се върне в „Риксмурд“ и към края Себастиан може би попрекали, като мина от добре формулирани фрази към директни обиди. Например се върна към метафората с динозавъра, която употреби пред Саурунас, но добави, че не е честно спрямо динозаврите с големите колкото орех мозъчета да бъдат сравнявани с Риалити убиеца.

Е, станалото — станало. Сега оставаше само да чака публикуването. Щели да качат интервюто в интернет до един час, каза Шелман, докато, направо точещ лиги, благодареше на Себастиан.

Той си наля чаша вода от кухнята, взе я в хола, тръшна се в големия фотьойл, който толкова рядко използваше напоследък, затвори очи и си позволи да се отпусне за малко. Ако си беше свършил работата както трябва и беше прозрял как работи умът на убиеца — а той искрено вярваше, че е успял — беше убеден, че извършителят няма да приеме мълчаливо подобна провокация. Беше го принудил да реагира по някакъв начин. Надяваше се да е необмислено и афектирано. Торкел се тревожеше какво ще стане, ако убиецът се вбеси.

Но той и така вече си беше опасен.

И така вече беше бесен.

Именно тази ярост го правеше методичен и неуморим. Този гняв, който Себастиан се надяваше да е пробудил, би трябвало да го направи импулсивен и невнимателен. Вярваше, че е успял. Дразненето на хората му беше специалност.

Беше се представил на ниво, беше свършил полезна работа и се чувстваше добре.

И без това нямаше много други поводи за удоволствие и щастие. Нямаше нито време, нито сили за секс, последният път беше онази жалка история в Улрисехамн. Отношенията му с Ваня си оставаха все същите. Нищо не се променяше. Изобщо не се бяха сближили.

Нищо не се оправяше.

Даже напротив.

Тя го приемаше, но се държеше по-студено отпреди. Тогава, преди да научи, поне го ругаеше, сърдеше му се, противопоставяше му се. Сега той просто беше някъде там, в сенките, и изобщо не я интересуваше.

За Били сега не му се мислеше. Всяка сутрин преглеждаше вестника в търсене на дописки за убити домашни любимци в квартала на Били — обикновено на насилието над животни се обръщаше внимание, но засега нямаше нищо. Може би беше казал истината и наистина умееше да се контролира, или пък беше като Себастиан с жените — чисто и просто в момента нямаше време и сили.

А като стана дума за жени. Не му се мислеше и за Урсула, но не можеше другояче. Имаше толкова изтощен вид. Не бяха само последиците от прострелването; тя изглеждаше нещастна. Урсула обикновено издържаше на всичко, почти нищо не пробиваше бронята й, но сега явно нещо бе успяло. Себастиан се питаше дали той самият нямаше нещо общо. Надяваше се, че не. Тя винаги е била по-специална за него.

Телефонът прекъсна размислите му. Той отвори очи леко замаяно и за момент му се прииска да пренебрегне сигнала, който звучеше от джоба му, но интервюто навярно вече беше излязло в интернет и той реши, че може да е нещо важно. Извади мобилния — на дисплея беше изписан непознат номер.

— Себастиан на телефона — вдигна той.

— Със Себастиан Бергман ли разговарям? — чу бодър и ведър женски глас.

Сигурно искаше да му продава нещо по телефона.

— Да, аз съм.

— О, чудесно. Казвам се Аника Блум и ви звъня от „Таларфорум“, много се радвам, че успях да се свържа с вас. Надявам се, че не ви безпокоя.

— Какво искате? — прекъсна я Себастиан, вече отегчен от пресилено позитивния рекламен тон.

— Заедно с Университета на Лунд организираме семинар по криминология и техники за разпит и получихме отказ в последната минута, затова се надявам, че ще можете да си помислите и да се включите. Още тази събота е — обясни жената.

— Колко плащате?

— Проявявате ли интерес? — Колкото и странно да беше, гласът на жената прозвуча още по-весело. — Прекрасно. Страшно е трудно да намериш някого в толкова кратък срок.

— Не съм казвал такова нещо. Попитах колко плащате — тросна се той и се постара да звучи по-кисел, отколкото беше в действителност.

— Можем да ви предложим петнайсет хиляди, плаща се след това.

— За съжаление в събота съм зает.

— Може би ще успея да увелича малко възнаграждението. Не остана време и всички са леко отчаяни — придумваше го жената.

— Не питах за парите, за да се пазаря. Просто исках да знам каква сума отказвам.

— Ако това ще помогне, можем да качим до двайсет хиляди — предложи тя, но Себастиан я прекъсна:

— Няма да помогне. Ще ви откажа. Благодаря, че се обадихте. — Той й затвори.

Остави мобилния върху широкия подлакътник на фотьойла. Обикновено приемаше подобни предложения. Платено пътуване, осигурен хотел и изява пред публика често гарантираше партньорка за случаен секс. Точно сега обаче не можеше. Не искаше да зарязва „Риксмурд“, докато не разберат последиците от интервюто. Секс можеше да си уреди винаги по един или друг начин. Това не му беше най-големият проблем. Той пак затвори очи, но вече не можеше да се отпусне. Нещо от думите на жената се беше загнездило в съзнанието му и го глождеше.

Някой се беше отказал.

Затова го потърсиха в последния момент.

И преди го беше чувал.