Хората, които не го заслужаваха

Хенинг Линд закъсняваше.

Вината не беше негова, но едва ли на колегите на „Беквеген“ щеше да им пука. Той натисна газта още по-здраво и сви към Хегерщен. Колко оставаше? Пет минути? Максимум десет. Понамали скоростта и зачака бързият поток коли в насрещното движение да спре, за да може да завие наляво по „Шилабершвеген“. На кръстовището имаше бензиностанция с магазин „7-Илевън“. За секунда се поколеба дали да не се отбие за кафе и нещо за хапване — чакаха го дълги часове в колата, но в крайна сметка се отказа, не искаше да закъснява още повече.

Най-после успя да вземе завоя и след едва трийсетина метра сви надясно и излезе на „Беквеген“. Сега оставаше само да намери номер 43. Едва ли щеше да му отнеме много време.

Оказа се прав. След две минути спря пред доста невзрачна жълто-бежова четириетажна сграда, която беше част от редицата вдясно от него, и слезе от колата. Огледа се и веднага забеляза колегите, които седяха в син пасат, паркиран край ниския плет по-надолу по улицата. Вдигна ръка за поздрав и се насочи към тях. Жената на предната седалка, която като че ли се казваше Ая или Айра, или нещо подобно, свали прозореца, когато той приближи.

— Закъсняваш — каза тя вместо поздрав.

— Знам, сори — отвърна Хенинг и реши дори да не се опитва да обясни или да защити късната си поява. — Как върви при вас? — попита вместо това.

— Засега нищо. Паркомястото му е в двора, така че трябва да мине ей там, между плетовете. — Тя посочи една дупка в растителността, през която изчезваше асфалтирана алея. — Апартаментът му е на третия етаж.

Хенинг хвърли едно око към по-тясната страна на сградата. Два големи прозореца на фасадата и един в ъгъла. Всичките с пуснати щори.

— И трите ли са негови?

— Да.

С тези думи тя завъртя ключа и потегли, като вдигна прозореца. Хенинг се загледа след отдалечаващата се кола и после се върна при своята. Реши да я премести, за да вижда паркинга, прозореца и входа, без да се налага да използва огледалата.

След това се подготви за дългото чакане. Колегите му поне бяха двама. Малко компания, някой, с когото да си приказваш. Той въздъхна и се отпусна на седалката. Съжали, че не си взе кафе. Още пет минути, с какво щеше да навреди?

Срещу него се зададе кола.

Червено „Волво С60“.

Нямаше ли червено волво точно човекът, когото трябваше да следят? Хенинг взе тънката папка от съседната седалка и я отвори. Точно така, червено С60 2007 година с регистрационен номер GVL665.

Когато Хенинг пак вдигна очи, червеният автомобил вече беше свил по алеята срещу него и се беше скрил зад живите плетове. Беше пропуснал номера.

Хенинг забрави и за кафето, и за самотното чакане. Колата се беше скрила от поглед и за миг той се поколеба дали да не слезе и да приближи, за да може да я идентифицира със сигурност. Просто някакво си червено волво не означаваше нищо.

Но в най-лошия случай щеше да се разкрие.

И заподозреният можеше пак да избяга.

Остана на място.

Видя как брадат мъж на около четирийсет и пет години с голяма раница на гърба и по една чанта във всяка ръка върви от паркинга към входа, пуска едната чанта, въвежда код и влиза.

Хенинг се наведе напред. Впи очи в прозорците на третия етаж. Колко време му трябваше да се качи догоре? В сградата имаше ли асансьор? Мъжът носеше доста багаж. Мислите му бяха прекъснати от вдигането на щорите и отварянето на единия прозорец.

Това беше апартаментът.

Време беше да се обади на „Риксмурд“.