Хората, които не го заслужаваха

Отново се бяха събрали в стаята. Атмосферата — дори по-съсредоточена от обикновено. Ваня и Себастиан с дружни усилия бяха успели да убедят Торкел, че Кристиан Саурунас е най-интересната им следа и подозренията им не намаляха, когато Били дойде да разкаже за Улрисехамн. Ева Флорен разпитала персонала на „Кюрхотелет“ и Саурунас бил единственият от тримата мъже, който напомнял на човека, видян с Мире. Вярно, онзи имал голяма брада, така че далеч не били сигурни, но изключили Ел Файед по същата причина като сервитьорката в Сундбюберг — чисто и просто изобщо не изглеждал като швед; колкото до Оке Скуг, той не приличал на заподозрения, по този въпрос били твърди. Заради формата на лицето и носа. По тази причина Торкел отложи проверяването на списъка с пътувалите до Линшьопинг, който получиха от асистента на Оке Скуг. Разбира се, нямаше да пропуснат нищо, но нямаше нужда да го правят незабавно, нито лично. Особено след като на връщане от Кралския технически университет Ваня се видя и със съпругата на Оке Скуг и тя потвърди, че цялото семейство в сряда заминало за Оланд да празнува „Мидсомар“ и останало до неделя. Бърз преглед на Фейсбук страницата й потвърди казаното с няколко снимки. Затова сега щяха да се съсредоточат върху уволнения доцент.

Били беше принтирал всичко, което научи за краткото време, с което разполагаше.

Кристиан Игнас Саурунас, роден на 4 февруари 1962 година в Норшьопинг. Магистър на техническите науки. Доцент по медицински технологии в Кралския технически университет от 1998-а година. Разведен от три години, без деца. Бащата починал през 1999-а година, майката се преместила в Литва. Една сестра, която още живеела в Норшьопинг, където родителите пристигнали през 1958-а и живели до смъртта на бащата. Шофьорска книжка, притежател според Пътната агенция на червено „Волво С60“ от 2007-а година.

Торкел се спря на информацията за автомобила. Все още не бяха открили червеното волво, което един свидетел видял при училище „Хилдинг“ в Улрисехамн.

— Забелязах — кимна Били, когато Торкел посочи този факт. — Разбира се, може да е то, но хората би трябвало да виждат разликата между С60 и В70.

— Не всички, знаеш как е със свидетелите — възрази Торкел. — Говорят помежду си, запълват пропуските и после се съгласяват, че са видели нещо, което всъщност не са.

— Вярно, но номерът на Саурунас е GVL665, свидетелят в Улрисехамн докладва за регистрационен номер AYR393.

— Да де, но нали установихме, че се е объркал.

— Не може да се е объркал чак толкова, нито една цифра не съвпада.

Торкел кимна, Били имаше право. Взети заедно, моделът и номерът почти изключваха вероятността за една и съща кола.

Той продължи да чете материалите.

Саурунас не беше регистриран като собственик на кемпер и нямаше досие в полицията. Последен известен адрес: „Беквеген“ 43 в Аспуден.

Не беше кой знае какво, но все беше някакво начало.

Подкрепленията, които поиска Ваня, я чакаха в цивилен сааб, когато тя пристигна на „Беквеген“ 43 — многофамилна четириетажна сграда в цвят охра.

— Кого търсим? — попита полицайката, след като си кимнаха за поздрав.

— Кристиан Саурунас. Искаме да говорим с него — отвърна Ваня.

— За „Риалити убийствата“ ли?

Ваня кимна леко.

— Но нито дума пред никого — добави.

— Разбираме — успокои я по-младият полицай и демонстрира разбирането си със сериозно изражение.

Въведоха кода, който Ваня беше намерила, и влязоха във входа. Минаха няколко секунди, докато очите им свикнат със сумрака на стълбището след яркото слънце навън. Саурунас живееше на третия етаж и Ваня ги поведе нагоре. Спряха пред вратата с надпис „Саурунас“. Ваня позвъни няколко пъти. Почака няколко секунди. Долепи ухо до вратата, за да чуе дали някой се движи вътре, но не долови нищо. Обърна се към другите:

— Не отговаря и на мобилния — информира ги с приглушен глас. — Дайте да обиколим съседите, може някой да го е виждал. Но както казах, искаме само да говорим с него. Нито дума за какво го търсим.

Униформените колеги кимнаха.

— Вие поемете другите етажи, аз започвам оттук. — Ваня се обърна към съседната врата и позвъни.

Отвори й възрастна жена в домашна рокля и вдигната на кок сива коса. Будни любопитни очи се впиха във Ваня, която извади полицейската си карта и й я показа.

— Здравейте, казвам се Ваня Литнер, от полицията съм. Имам няколко въпроса за съседа ви. Кристиан Саурунас — започна тя учтиво.

Жената реагира както повечето хора в подобни случаи — най-вече с любопитство. Появата на полицията винаги носеше известна тръпка. Ваня чу как на горния етаж също се отваря врата и се провежда подобен разговор.

— Какво е станало? — попита жената.

— Само искаме да говорим с него — отвърна Ваня и си помисли, че все пак е добре, че жената пита какво е станало, а не какво е направил Саурунас. — Кога го видяхте последно?

Жената помисли за момент.

— Май има няколко седмици. Почакайте. — Тя се обърна и извика някого от вътрешността на апартамента: — Карл, виждал ли си скоро съседа?

— Кой точно?

— Този до нас, със странното име.

Ваня стигна до заключението, че явно съседите не общуваха ежедневно, щом даже имената си не знаеха. Но това беше положението. Можеш да живееш врата до врата с някого в продължение на години, без дори да размените дума. Тя самата никога не разговаряше със съседите си и не им знаеше малките имена, понеже не бяха написани на вратата.

— Де да знам — чу се дрезгав мъжки глас от вътрешността на апартамента.

Ваня чу движение и след секунда на коридора се показа човек със сив халат. Мъжът се подпираше на патерица и сякаш всяка крачка му причиняваше болка.

— Кой пита? — изхриптя, като видя Ваня.

— Полицията.

Ваня видя как мъжът подскочи изненадано. Забеляза, че изведнъж доби сериозен вид.

— Казах й, че преди няколко седмици — обади се жената.

Мъжът поклати глава:

— Не, не, беше по-отдавна. Натовари си колата и отпраши нанякъде към двайсет и пети и двайсет и шести май. Не помниш ли, че ти казах, че го видях? Как се беше нацупил?

— Точно така. Толкова отдавна ли беше? — кимна жената.

— Да, във всеки случай оттогава не съм го виждал.

— Сигурно е прав, той помни такива неща повече от мен — подкрепи го жената без ни най-малко колебание в гласа.

Мъжът стигна до вратата. Протегна ръка към Ваня. Бдителни очи и здраво ръкостискане.

— Здравейте. Карл Юхансон. Тялото може да е малко болнаво, но главата още я бива. Та така, не искаше да каже къде отива, но носеше много багаж.

Ваня кимна. Информацията беше интересна, не точно решаваща, но поне го оставяше в кръга на заподозрените. Убийствата бяха започнали на седемнайсети юни.

— Да сте го виждали с кемпер? — попита.

— Не, само с червеното волво, с което обикаля винаги.

— Аха. И сте сигурни за датата?

Мъжът кимна твърдо.

— Да, оперираха ме на двайсет и седми. — Той показа патерицата. — Видях го точно преди това.

Ваня им благодари и слезе по стълбите да потърси другите. Карл говореше убедително, но не беше изключено някой друг в сградата да е виждал Саурунас и след това.

Никой не го беше виждал. Всички останали, които си бяха вкъщи, се бяха засичали със Саурунас последно през май, освен едно младо момиче на приземния етаж, което също го беше забелязало да си натоварва багажа на колата и да потегля, и си мислеше, че е било малко по-късно, но не беше сигурно. Може и да е било в края на май.

Ваня реши да помоли Торкел да постави сградата под наблюдение. Това беше скъпо удоволствие и може би недостатъчно мотивирано предвид факта, че не се е появявал от няколко седмици, но тя беше сигурна, че Торкел ще се съгласи. Все пак тук ставаше дума за сериен убиец и всички очи бяха вперени в тях. Следващата стъпка беше да се опитат да установят къде е заминал Саурунас в онзи ден преди около месец и къде се намира в момента.