Хората, които не го заслужаваха

Ваня беше решила.

Разговорът с Юнатан се оказа голяма грешка.

Разбираема, но все пак си има граници колко отчаян можеш да се покажеш.

Сусана се беше върнала на сцената.

Точно като миналия път.

Времето беше спряло.

Всъщност беше съвсем логично Юнатан да се върне при нея. Той се нуждаеше от жена. Винаги е бил такъв, така беше устроен. Откачено беше не поведението на Юнатан, а нейното — как можа дори за миг отново да пъхне ръка в гнездото на осите?

Юнатан може и да не беше достатъчно силен, но тя трябваше да бъде. Това винаги е била нейната роля и тя отново щеше да влезе в нея. Тя беше силна. Знаеше го. Умееше да взема разумни решения. Като например да не му се обажда повече.

Само че той й се обади.

Като изпитание, пратено й от по-висши сили. Предложи й да вечерят заедно и волята й се оказа далеч от желязната.

Разбраха се да се видят след час.

Ваня затвори телефона и няколко секунди седя, зареяла поглед в празното пространство. В офиса около нея се движеха хора, приключваха работния ден. В мозъка й движението беше още по-голямо. Застави се да поработи още малко, това би трябвало да й помогне. Имаше още какво да съгласува с Улрисехамн и Хелсингборг, а след това Торкел очакваше препис от разпита на Саурунас. Ваня нямаше нищо против да го направи, напротив — докато записваше чутото на хартия, си отбелязваше наум важните моменти.

След петнайсет минути трябваше да тръгне за срещата; прецени, че е свършила достатъчно работа и може да излезе без угризения. Отби се до тоалетната, гримира се леко, но старателно. Отдавна не се беше готвила за среща. Погледна се в огледалото.

Какви ги вършеше?

Целият смисъл на идеята да си изгради нов живот, собствен живот, беше в това той да е по-малко сложен, по-лесен от предишния. А сега се гримираше за среща с бивше гадже, което отново ходеше с предишната си приятелка. Но тя усещаше, че няма избор. Цял живот размишляваше, преценяваше и анализираше. Сега имаше нужда да послуша чувствата си. Макар частица от нея да съзнаваше колко е нередно.

Щяха да се видят пред „Филмстаден“. Юнатан още работеше като айти специалист в „Колдок“ — интернет доставчик с офис недалеч от Йердет — и „Хьоторйет“ беше на удобно място и за двама им. Освен това там си бяха уговорили първата среща преди много време и символиката не убягна на Ваня. Тя взе синята линия на метрото от Общината, само една станция до „Т-сентрален“ и после малко ходене пеш. Макар че ръмеше, тя се наслаждаваше на вечерта и успя да потисне доста от разочарованието, че се наложи да пусне Саурунас.

Юнатан я чакаше на съвсем същото място като първия път. Тя се спря, погледна го. Беше си все същият. Косата му беше малко по-къса, беше сложил и някой и друг килограм отгоре, но си оставаше все така привлекателен. Висок и добре сложен и с онази гъста черна коса, през която тя обичаше да прокарва пръсти.

Сексуалната страна никога не е била проблем за тях, тя винаги го беше възбуждала, дори когато започнаха да се отчуждават. В края липсваше нещо друго. Дълбочина — така го беше нарекла тогава. Връзка, в която да се престрашат на истинска откровеност. Той се предаваше твърде лесно и рядко се осмеляваше да се изправи пред онези ситуации, които за момента обтягаха отношенията им, но в дългосрочен план изграждаха по-здрава връзка.

Той чисто и просто беше твърде мил.

А след последната луда година това й се струваше невероятно привлекателна черта.

Нуждаеше се от добър човек.

Като я забеляза. Юнатан грейна и й помаха весело. Тя забърза и когато стигна до него, го прегърна. Тялото му беше топло и ухаеше приятно.

— Здравей, Юнатан — прошепна, без да го пуска. — Радвам се да те видя.

— И аз теб — отвърна той.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя искрено.

— Благодаря, ти също.

Замълчаха за момент, докато се гледаха изпитателно.

— Къде ще вечеряме? — наруши Ваня мълчанието, преди да е станало неловко.

— Не знам.

— Не си ли направил резервация?

Той поклати глава и сякаш се засрами.

— Честно казано, не бях сигурен дали ще дойдеш. Нали разбираш? Можеше да се откажеш в последния момент.

Той я познаваше. Без съмнение. Но тя дойде и сега, както обикновено, пое инициативата:

— Да опитаме в „Кол & Кокс“? Или ще е странно? — попита тя.

„Кол & Кокс“ беше близкият италиански ресторант, в който бяха отишли на първата си среща. Юнатан се усмихна и поклати глава.

— С удоволствие. Отдавна не съм ходил там. Малко memory lane винаги действа ободряващо — отвърна.

Тръгнаха натам. Пазарът още беше оживен и пътят им се виеше между сергиите с плодове и зеленчуци и гръмогласните продавачи, които се надвикваха кой предлага най-ниска цена, та да пробутат възможно най-много от стоката си преди края на деня. Ваня вървеше близо до него, но реши да покаже по-ясно, че го желае. Хвана го за ръка и за своя радост забеляза лека усмивка на устните му.

Ядоха паста с манатарки и телешко филе. Юнатан предложи да си поделят бутилка червено вино, но Ваня се въздържа. Ясно беше, че ще свършат в леглото, но не беше изключено и да я повикат на работа, затова не биваше да пие.

Разговорът доста бързо се насочи към всичко, което я беше сполетяло. В крайна сметка точно затова се срещаха и Юнатан изглеждаше искрено развълнуван. Ваня се стараеше да не пропуска нищо. Как Ана дори й показа нечий гроб и заяви, че мъжът в него е баща й. Но запази най-хубавото за накрая — това, което целият този цирк се е опитвал да скрие. Че Себастиан Бергман е биологичният й баща. Юнатан премина от искрен интерес към смайване.

— Боже, този ужас няма ли край?! — възкликна той в края на разказа й.

Ваня сви рамене. Не знаеше. Струваше й се, че няма.

— И на всичкото отгоре баща ти… Валдемар — поправи се той. — Валдемар се опитал да се самоубие? Как изобщо издържаш? — погледна я съчувствено.

— Тежко е — отвърна тя.

Беше твърде меко казано, но той я разбра. Тя се наведе към него и тихо изрече:

— Затова ти се обадих. Нуждаех се от някого.

— Благодаря ти. Мила си — усмихна се той.

Помълчаха. Тя не можеше да разтълкува погледа му. Това я притесняваше. Едно време беше като отворена книга за нея.

— Радвам се, че ми се обади, но ми е трудно — промълви той в крайна сметка.

Мъжете на съседната маса се изправиха и започнаха да си обличат якетата. По някаква причина и тя, и Юнатан се загледаха в тях. Може би внезапното раздвижване беше привлякло вниманието им. Може би стърженето на столовете по пода. Силният смях на единия. Каквото и да беше, Ваня усети, че кратката магия, под която беше попаднала, беше развалена.

Той изобщо не беше неин.

Тя в никакъв случай не беше негова.

Имаха общо минало, но то беше останало далеч назад във времето. Дори не бяха приятели. Преди бяха нещо много повече. Но вече не. Какво бяха? Никой не знаеше.

— Нуждаеш се от нещо, Ваня. Но не знам дали аз мога да ти го дам.

Ваня кимна; чувстваше се наранена, че той дори не се опита да провери докъде могат да стигнат.

Тя вдигна чашата си и изпи последната глътка. Опитваше се да удължи мига. Мъжете току-що бяха излезли от ресторанта. Скоро и двамата щяха да си отидат. Как щеше да запомни тази вечер? Накъде щеше да поеме, след като благодареше за вечерята, а той кажеше колко му е било приятно да се видят? Щеше да се върне в „Риксмурд“, към работата, която някога обичаше и която беше единственото, за което живееше.

Тя докосна ръката му предпазливо.

— Липсваше ми — рече и хвана пръстите му. Стисна ги.

Той дълго я гледа. Накрая проговори:

— Така ли? Вярно ли е? Или просто се нуждаеш от някого, за да преживееш лошия период?

Той бавно отдръпна ръката си от масата.

— Наистина ми липсваше — отговори тя толкова бързо и убедено, че сама не знаеше истина ли е, или не. — Или поне исках да те видя — продължи, като се надяваше да звучи все така убедително.

— Върнах се при Сусана.

— Но си тук.

— Да, но не се гордея с това. — Той я изгледа сериозно и се наведе към нея. — Знаеш, че те желая. Иначе нямаше да дойда — изрече искрено. — Но не съм сигурен, че ти го искаш. Може би просто съм някой, от когото се нуждаеш сега, за малко. Но аз не мога така. Не отново… — добави и замълча.

— Разбирам — отговори тя нежно и пак хвана ръката му.

Този път той не се отдръпна.

— Не, не разбираш.

Той я гледаше, черните му очи бяха изпълнени с чувства, които той вече не можеше да удържа. Тя сведе очи. Не беше очаквала това. Нима го беше наранила толкова дълбоко?

— И за мен беше трудно — каза тя и стисна ръката му малко по-силно.

— Не колкото за мен.

Знаеше, че е прав. Срамуваше се. Изобщо не й беше трудно да продължи напред.

Той й беше звънял.

Той беше плакал.

Той се нуждаеше от нея.

Тя беше силната. Тя го беше отблъснала.

— Знаеш, че е достатъчно да ми свирнеш и ще се върна, Ваня — каза той и тя осъзна, че е истина. — Но аз не мога да бъда просто някой, който да ти решава належащите проблеми. Връзката ни трябва да е истинска. А не мисля, че ще е такава.

Тя не знаеше как да отговори. Нуждаеше се от него сега. Но след месец можеше да е по-различно. След седмица. Тя правеше това за свое добро, а не защото го обичаше.

Но не това признание беше най-лошото. Това, което я плашеше, беше, че долови приликата си с най-отвратителния егоист, когото познаваше. Човек, който винаги поставяше себе си и собствените си нужди на първо място. Човек, който оставяше собствените си желания да направляват всяка връзка и среща, особено с противоположния пол.

Себастиан Бергман.

Тя беше същата като баща си.