Хората, които не го заслужаваха

Това беше олицетворение на ужасна сутрин.

Всичко, което можеше да се обърка, се обърка.

Будилникът не звънна, той се успа и не събуди Ела навреме. При отварянето на хладилника установи, че млякото е свършило, затова не можа да й приготви топло какао за закуска, което пък предизвика нервна препирня на масата; в резултат на това тя отказа да облече която и да било от дрехите в гардероба си и отказа да ходи на училище. След като най-сетне и със закъснение я изпрати — облечена в долнище от анцуг под розова тюлена пола и умалял суитшърт с Елза от „Замръзналото кралство“, както и тиара и сандали, творение, което несъмнено щеше да породи въпроси и да се обсъжда вкъщи довечера, когато Линда я вземеше от занималнята — той закъсняваше вече половин час.

Среща с шефа в девет часа. Щеше да закъснее. Колко — зависеше от задръстванията, но минимум петнайсет минути, може би повече. Лоша работа.

Започна се още от снощи. Един от конкурентните канали реши да рискува въпреки сезона и пусна премиерата на новата си риалити поредица „Последното изкушение“. Направиха страхотна реклама. Вечерните вестници се включиха и събудиха интерес към участниците още преди началото, а това винаги вещаеше добро.

Шефът му се обади малко след единайсет вечерта. Клас седеше на балкона с Линда и пиеше вино. Тя въздъхна, като чу телефона му, стана и се прибра вътре, когато той се извини, че е длъжен да вдигне.

— Гледа ли „Последното изкушение“ вчера? — започна шефът направо, без поздрав или извинение, че звъни в този час.

— Не — призна Клас.

Вярно, вероятно трябваше да го гледа, според някои хора това му влизаше в служебните задължения като програмен директор — да следи поне премиерите на конкурентите. Но той си имаше и друга работа. Със семейството.

— Добро ли беше?

— Рейтинг 412 000. 18,8 процента при 15 до 44. Най-гледано в целевата група.

Клас мълчеше. Какво да отговори?

Беше добре. За края на юни. Твърде добре.

Техните собствени програми с подобен рейтинг се брояха на пръстите на едната ръка. С ампутирани пръсти. Два-три. Това бяха наистина добри цифри.

Разбира се, ужасно беше, че конкуренцията процъфтява, но щеше да стане и по-лошо.

— Идеята за тази програма не беше ли при нас? — попита шефът с тон, който показваше, че вече знае отговора.

— Да — потвърди Клас. — Аз я отхвърлих.

Мълчание. Все едно въпросът „защо“ беше толкова очевиден, че дори нямаше нужда да го задава.

— Не отхвърлих точно снощната програма — каза Клас и сам чу, че отговорът му прозвуча доста по-отбранително, отколкото възнамеряваше. — Направили са много промени, подобрения.

— Откъде знаеш, нали не си я гледал?

— Чух го от продуцентите. Същите са, които правят „Манхатънски съпруги“ за нас.

— А тези промени не са могли да ги направят при нас, така ли?

Нескрито съмнение. Не за първи път, едва ли и за последен.

Разговорът приключи пет минути след това с уговорката да се срещнат тази сутрин. В девет часа. Първата среща за деня.

Клас живееше в света на продуцентските къщи. От години събираше екипи, продаваше идеи, поставяше точния човек на точното място, за да решава проблемите, които възникваха. Но силната му страна не беше съдържанието. Никога не е била. И рано или късно това щеше да бъде разкрито.

Може би днес.

И двамата му предшественици на поста програмен директор бяха изкарали по девет месеца. В службата казваха за този пост, че е единственият с катапултираща седалка в офиса. Затова и на тръгване от вкъщи той беше леко притеснен, не можеше да го отрече. Същевременно си повтаряше, че това е просто едно тъпо риалити шоу, не е като да е отхвърлил „Бийтълс“.

Той натисна копчето на асансьора. Нищо не последва. Пак натисна. Пълна тишина в шахтата. Някой явно бе оставил вратата отворена или пък асансьорът се бе развалил. По дяволите. Той се завтече по стълбите. Причините за стрес се увеличаваха.

Едната беше сутрешната среща.

Другата беше риалити убийството. И Мире Петрович, и Патрисия Андрен бяха от техния канал. Да, Андрен участвала в „Самотна майка търси“ преди той да стане програмен директор, но все пак. От пресата му се обадиха, искаха подробности от записите, лични спомени. Дали в материалите, с които снабдявали пресата през сезоните, имало нещо, което да са си спестили? Нещо ексклузивно? Клас ги насочи към продуцентската къща. Нямаше какво да каже нито за Мире, нито за Патрисия, не ги познаваше; ако трябваше да е честен, дори не знаеше кои са. Не гледаше предаванията, в които участваха. Е, да, беше виждал по някой и друг откъс, понеже беше длъжен, но за нищо на света не би ги следил редовно. Никой в техния канал не ги следеше.

Смятаха ги за телевизия за идиоти.

Целяха единствено да продават.

Цинично конструирани програми с грубо подбрани участници, които в симбиоза с жълтата преса да привличат съответната публика и да получават максимално медийно внимание. Даже не беше недопустимо да се твори за това. Всичко го знаеха. Всички мислеха така. Но дори в това отношение той чувстваше, че каналът очаква от него да прави нещо повече. Говореше се за специална едночасова програма за двете жертви. Щеше да се върти около стари клипове с интервюта и лични размисли на приятели и роднини. Просто програма в тяхна памет. Все едно са били спортни звезди или политици. Все едно са означавали нещо. Окей, това също беше цинично. Разбира се, че са означавали нещо, беше ужасно как два живота бяха отнети ей така, но… Чак пък програма в тяхна памет. Хайде, стига.

Той бутна металната врата, която водеше до гаража под сградата, и зави наляво. Извади ключа за колата от джоба си и тъкмо щеше да отключи лексуса, когато го видя.

Докато се оглеждаше из празния гараж, от устата му се сипеха ругатни и мръсотии. Мамка му, не можеше да повярва на очите си.

Бяха го блокирали. Някакъв идиот беше паркирал точно зад неговата кола. И то не какво да е.

А огромен шибан кемпер.