Хората, които не го заслужаваха

Себастиан не знаеше точно как се беше озовал на остров Аделсьо. Или по-точно, беше бесен, че позволи да се озове на Аделсьо. Вярно, той винаги играеше на чужд терен, но обикновено проявяваше достатъчно разум да се погрижи да се измъкне относително лесно, когато пожелае. Обикновено преди жената, с която е спал, да се събуди. Отдаваше факта, че този път не се беше оказал толкова далновиден, на това, че в последно време злоупотребяваше повече от обикновено. Натрапчивият импулс да търси още и още завоевания, сякаш направляваше целия му живот.

След Вермланд.

След Мария и дъщеря й Никол.

Момиченцето беше станало свидетел на убийството на братовчедите, леля си и мъжа й и когато го откриха, отказваше да говори с полицията. Себастиан пое на плещите си отговорността да му помогне да преодолее травмата. С времето се привърза към детето и майка му. Твърде силно. Нанесоха се в дома му. Превърнаха се в нещо като малко семейство. Никол запълваше вакуума, останал след смъртта на дъщеря му.

Не беше нормално.

Не можеше да продължава така.

И не продължи.

Накрая Мария му даде да разбере, че не иска да го вижда повече.

Но той искаше да вижда тях.

Затова посвети известно време в опити да ги открие. Не беше кой знае колко трудно. Бяха се изнесли от апартамента в Еншеде и сега живееха в малка къща в Окершберя. Себастиан отиде дотам, но пред вратата изведнъж се разколеба.

Какво всъщност мислеше да прави?

Какво можеше да направи?

Искаше да обясни. Колко много означаваха за него. Как мечтаеше пак да са заедно. Как по някакъв начин го бяха накарали да се чувства по-жив от когато и да било след Коледа на 2004-а.

Само че той ги беше излъгал. Беше излъгал себе си. Или както каза Ваня, беше се възползвал от тях, от слабостта им. Мария също го знаеше. Тогава какво всъщност си въобразяваше, че ще постигне, като се натресе неканен в живота им? Нищо. Затова се отказа. Остави къщата зад гърба си.

Остави Мария и Никол зад гърба си.

Отново се впусна в случайните и безсмислени сексуални похождения.

Като това в Аделсьо.

Кошмарът го беше събудил точно преди шест часа. Както винаги, дясната му ръка беше стисната в юмрук. Той разпери пръсти и в същия миг осъзна, че този път няма да може просто да стане и да се измъкне. Не само че не знаеше пътя, ами нямаше и желание да върви седем километра до ферибота, а после да пътува цяла вечност с автобуса до Стокхолм. Затова остана в леглото и се взира в тавана, докато не чу, че жената до него, Кристина… някоя си, се събужда. В същия миг, в който отвори очи, той й се усмихна и бързо я погали по бузата.

Тя се протегна и понечи да пъхне ръка под завивката му, но той я отблъсна и стана.

— Ще се изкъпя. Нали може да ти ползвам хавлията?

Кристина изглеждаше леко разочарована от резкия край. Но той не можеше и да помисли за още секс. Целта беше вълнението, предизвикателството да я съблазни, да играе играта, за да може поне за малко да забрави болката и вината, които бавно го тровеха. От това се нуждаеше. А без него сексът щеше да е просто поредното мъчение.

Като излезе от банята, Кристина му беше приготвила закуска. Той гледаше на всяка цена да избягва подобни ситуации. Фалшивото усещане за близост, илюзията, че имат нещо общо — при положение че ако той решаваше, никога повече нямаше да се видят — побиваха го тръпки.

— Искаш ли да се поразходим след закуска? — предложи тя, докато му мажеше масло на домашната питка, която беше стоплила в микровълновата.

— Не, искам да ме закараш до ферибота — отвърна Себастиан прямо. — А още по-добре до града.

Кристина остави ножа и му се усмихна леко изненадано, все едно едва сега е осъзнала, че плановете й за деня няма да се осъществят.

— Снощи ми каза, че днес не бързаш за никъде.

— Казах каквото трябваше, за да ми пуснеш.

Което си беше вярно, но в настоящата ситуация нямаше как да остане без последици.

Положителното беше, че нежеланата закуска приключи незабавно.

Отрицателното — че Кристина нямаше никакво намерение да го кара където и да било.

Затова сега Себастиан се влачеше по нещо, наречено „околовръстен път Аделсьо“, и се надяваше то да го изведе до ферибота.

Телефонът му звънна.

Първата му мисъл беше: „Дано да е Ваня“.

Преди около месец, в нощта след сватбата на Били, се видя принуден да й признае, че е знаел от доста време.

Че й е баща.

Ваня, разбира се, остана шокирана. Отначало не искаше да му повярва, а после, когато се увери, че казва истината, го изгони. Не в смисъл „повече не искам да те виждам“, а по-скоро от необходимост да остане сама за малко.

Трябвало й време да осмисли информацията.

Щяла да му се обади.

Така и не се обади.

Себастиан я познаваше достатъчно добре и знаеше, че ако иска и така на моменти крехките им отношения да имат някакъв шанс да оцелеят, оттук нататък трябва да спазва нейните условия. Тя щеше да определя темпото. Най-малкият намек за прибързаност от негова страна и тя щеше да се обърне против него завинаги.

Затова сега беше сам.

Не се справяше добре сам.

Точно затова в момента вървеше пеш през Аделсьо.

Освен това не му се обаждаше Ваня. Обаждаше се Торкел.

Време беше да се връща на работа.