Хората, които не го заслужаваха

Аксел Вебер беше прекарал целия ден в телефонни разговори с всеки един познат от полицията и болница „Каролинска“. Трябваше му нещо, за да разнищи тази история, нещо, което можеше да се превърне в сензационна статия; или поне единствена по рода си. Но Торкел Хьоглунд умееше да ограничава изтичането на информация. Ебба Юхансон беше под постоянна полицейска закрила и той, както обикновено, беше ограничил информацията по случая до най-приближените си в „Риксмурд“. Дори говорителят на полицията не знаеше нищо повече от Вебер. Типично за Торкел Хьоглунд. Вебер беше впечатлен, макар и от журналистическа гледна точка да беше извънредно вбесяващо. Той се нуждаеше от новини, теми, за които да пише, а най-добрият източник бяха полицаите с голяма уста. Новините и сензациите увеличаваха трафика към сайта, продаваха вестника, всеки го знаеше — ако искаш да продаваш най-много, да те забелязват най-много, ти трябват разкрития и истории, до които никой друг не се е докопал.

В момента обаче Вебер не разполагаше с нищо уникално, не знаеше нищо повече от конкурентите. А това означаваше, че ще трябва да се съревновава с останалите, като предъвква и предлага в нова опаковка информацията, до която имаше достъп. Във вълнуващи случаи на убийства като този моделът работеше доста добре. Можеше да разговаря с роднини и приятели, да намира свидетели, забелязали загадъчни автомобили или типове в близост до местопрестъплението, да го свърже с някоя по-стара трагедия, на която напомня. Да върти и суче, да гадае и преди всичко да направи цялата история емоционална и вълнуваща.

Читателите обожаваха убийствата, колкото по-брутални, толкова по-добре, но търсеха и личната история, благодарение на която се замисляха за жертвата, вълнуваха се от съдбата й. Стига човек да я комбинираше с неизвестен убиец, безименно зло, щяха да прочетат всичко написано, а случаят, който вестниците дружно бяха кръстили „Риалити убийствата“, изпълняваше всички критерии: знаменитости, които донякъде си оставаха обикновени хора, сериен убиец, който нанася ударите си из цяла Швеция и би могъл да се намира на броени крачки от читателя.

Вече дори имаха оцеляла — обществена личност, жена, млада и руса. Не би могло да бъде по-добре. Той го знаеше, редакторът на новините го знаеше, главният редактор… да, цялата редакция. Затова и Вебер във време на постоянни икономии получи допълнителни ресурси. Но сега беше длъжен да постигне нещо, да покаже, че заслужава оказаното доверие. Времената бяха тежки за истинските журналисти, онези, които търсеха факти, а не просто преписваха от социалните мрежи и прессъобщенията — за тях ставаше все по-трудно да защитават правото си на съществуване. Хартиените издания се продаваха все по-трудно, все повече материал се пускаше за безплатно четене в интернет. Истинската журналистика струваше скъпо и никой вече нямаше желание да плаща за нея. Беше стресиращо, а с орязването на бюджетите никой вече не се чувстваше в безопасност. Той отчаяно се нуждаеше от ексклузивно интервю с Ебба Юхансон. Засега най-добрият вариант беше една приятелка на близначките, Йохана Линд, която трябвало да се види със Сара и Ебба днес, за да отпразнуват рождения й ден. Това беше чудесен ъгъл и щеше да му осигури поне няколко силно емоционални цитата за загубата, приятелството и разбитите мечти. На всичкото отгоре Йохана се оказа доста хубава, което винаги беше плюс. Само дето подобно интервю беше по силите и на най-посредствения журналист.

Разплакани приятели на жертвата, болка и мъка.

Това беше лесно.

Той беше твърде добър за това.

Затова се надяваше срещата с Йохана да доведе до нещо повече.

Щеше да се постарае да спечели доверието й, та да му помогне да осъществи пряк контакт с Ебба. „Афтонбладет“ беше открил своята ексклузивна гледна точка вчера и беше запълнил няколко страници със срещата с бившия партньор на Патрисия Андрен, за когото всички знаеха, че я е заплашвал и бил, но който в тяхната преработка сега беше несправедливо обвиненият, тъгуваше за скъпата си Патрисия и може би дори нямаше да получи родителските права над сина си заради ограничителната заповед. Може и да беше цинично, но продаваше по-добре от истината, Вебер беше наясно с това. Повечето хора предпочитаха да четат за страданието на добрия човек, вместо за неудачника, който бие жени. И никой не искаше да знае, че са му платили щедро за интервюто. Но това беше истината, самият Вебер му беше отказал двайсетте хиляди, които бе поискал. Не че имаше принципни съображения срещу възнаграждаването на интервюираните, всички го правеха, но той лично намираше за безобразие да плаща на човек като Стефан Андершон.

Не беше чак толкова отчаян.

Поне не още.

Хвърли поглед към часовника. Щяха да се видят с Йохана Линд в пет часа — той и фотографът — и беше успял да я убеди да не говори с други журналисти.

Дотогава трябваше да открие нови подходи, нови идеи за утре. Носеха се слухове, че полицията се интересува от някакъв китайски ресторант в Сундбюберг и една негова колежка замина да провери дали там има нещо. Надяваше се скоро да се обади.

„За вълка говорим“ — помисли си той, когато стационарният му телефон внезапно зазвъня.

Беше Юлия от рецепцията зад бронираното стъкло, което инсталираха след нападението на неонацисти миналата година.

— Оставиха ти един плик — съобщи тя с леко напрегнат глас.

— Окей. После ще дойда да го взема. От кого е?

— Пише, че е от Свен Катон. Не беше ли той убиецът?