Хората, които не го заслужаваха

Усещането за напрегнато очакване в стаята можеше почти да се вкуси. Били стоеше пред бялата дъска с вид, че ще се пръсне, ако не разкаже веднага какво е научил. Ваня беше изцяло съсредоточена в принтираните материали пред себе си и вече си водеше бележки. Само Урсула изглеждаше леко потисната — беше се отпуснала на стола и непрекъснато надигаше бутилката минерална вода.

— Така, да действаме — нареди Торкел, докато сядаше.

— Няма ли да изчакаме Себастиан? — учуди се Урсула.

— Той няма да идва — отвърна Торкел кратко с тон, който — надяваше се — нямаше да позволи по-нататъшни въпроси.

— Защо? — не се предаде тя.

— Той вече не участва в разследването — отсече Торкел и погледна Ваня, която кимна признателно.

Урсула проследи безмълвния им диалог и реши да не задава повече въпроси. Очевидно беше, че отсъствието на Себастиан се дължи на събития от лично, а не от професионално естествено и тя нямаше желание да се меси.

Торкел отново кимна на Били, който посочи новата снимка на таблото. Млад мъж, леко закръглен, перчем на една страна, очила и кожа, белязана от акне, вероятно в тийнейджърска възраст.

— Робин Хедмарк, 22-годишен. Учил химия в КТУ. Получил стипендия за две години в МТИ, но се отказал три седмици преди началото на семестъра. Майка му починала и не можел да остави малките си братя и сестри.

Били направи кратка пауза, сякаш за да даде възможност за реакция на трагичните събития. Такава нямаше.

— Ако приемем, че извършителят е говорил за Робин, имаме, също като при медицинските технологии, двама доценти и един професор — продължи той, докато се навеждаше към масата да извади друга снимка. — Този тук без съмнение е най-интересният от тримата.

Той окачи снимката на стената. Мъж на около петдесет години. Най-обикновен вид, оредяваща коса, очила със стоманени рамки и голяма, но добре поддържана брада. Никакви отличителни черти. Торкел имаше чувството, че може да срещне този човек, може би дори да говори с него и после изобщо да не го помни, камо ли пък да може да опише външността му. Някои хора просто не оставяха отпечатък в паметта, а той иначе помнеше лица.

— Давид Лагергрен, единият доцент — съобщи Били и отстъпи крачка назад от стената.

— Името ми звучи познато — обади се Торкел.

— Шуреят на Кристиан Саурунас — потвърди Били. — Или бившият му шурей. Бил женен за сестра му Лаура. Той е собственият на вилата в Хериедален.

Кратко мълчание, докато смелят новата информация.

— Значи Саурунас спокойно може да е отишъл при него, след като го пуснахме — заразмишлява Торкел на глас.

— За да му върне ключовете — допълни Ваня.

— Това обяснява и защо не му се е обадил предварително — познавали са се добре, може би го е очаквал.

— Има ли нещо друго, което да го прави интересен за нас? — попита Урсула и отвори втора бутилка минерална вода.

— О, да. — Били пак се наведе над масата и извади поредния принтиран лист. — Преди известно време кандидатствал за професорското място и бил съвсем сигурен, че ще го получи.

— Но не го получил?

— Не, избрали друг. Лагергрен обжалвал на всички инстанции, но загубил борбата.

— Лично поражение или загуба, която да го е тласнала отвъд границата — кимна Урсула. — Точно както каза Себастиан — добави.

Най-вече защото можеше.

При всички случаи щеше да ядоса някого.

Беше в ужасно настроение още откакто се събуди в пет и половина сутринта с убийствено главоболие.

— Знаем ли къде се намира Лагергрен? — попита Торкел, без да показва по какъвто и да било начин, че е чул подмятането на Урсула.

— Обадих се в КТУ — кимна Били. — В болнични е от три месеца, очакват да се върне чак наесен.

— Знаем ли домашния му адрес?

— И него, и този на хижата в Хериедален.

— Какво ще правим?

Ваня зададе въпроса. Торкел се замисли. Претегли всички за и против. Не разполагаха с кой знае какво срещу Лагергрен. Ако човек беше щедър, можеше да ги нарече в най-добрия случай „косвени доказателства“. Ако решаха да го задържат и той не признаеше нищо при разпита, нито откриеха технически доказателства, трудно щяха да убедят прокурора да одобри ареста му. От друга страна, не го ли задържаха, нямаше да могат да потърсят технически доказателства; освен това, ако той беше човекът, когото издирваха, бе убил петима души и беше ослепил младо момиче. А това не беше човек, когото Торкел ще остави да се шляе свободно по улиците. Особено след намека му в интервюто с Вебер, че не е приключил. Ни най-малко.

— Да го приберем.