Хората, които не го заслужаваха

И двамата му висяха на главата.

Себастиан от едната страна. Торкел от другата.

— Какво става? Намираш ли нещо? — попита Торкел и някак успя да прозвучи едновременно окуражително и разочаровано.

— Няма да стане по-бързо, понеже стоите тук — изръмжа Били и ги изгледа през рамо.

Себастиан и Торкел не помръднаха.

— Сериозно, идете да си вземете кафе, ще ви извикам, като свърша.

Торкел въздъхна раздразнено, но отстъпи една крачка.

— Добре, ела, да оставим Били да работи на спокойствие — кимна той на Себастиан и се отдалечи.

Били погледна към тях. Разбираше ги. Разбираше нетърпението и припряността им. Лагергрен отказваше да говори и те не разполагаха с нищо, което да им помогне да научат какво е планирал.

Освен евентуално с компютъра му.

Проблемът обаче беше, че Лагергрен явно много методично е триел историята в браузъра си и Били трябваше някак да я възстанови от кеша на хард диска.

А това отнемаше време.

Време, с което Себастиан беше убеден, че не разполагат.

Торкел и Себастиан отидоха в трапезарията. Торкел отвори хладилника и се спря пред него.

— Искаш ли нещо? — попита той Себастиан.

— Не.

— Нито пък аз — промърмори Торкел и затвори вратата.

Тръгна напред-назад пред плота, твърде нервен, за да седи на едно място. От време на време хвърляше по някой поглед към Себастиан, който се беше отпуснал на един от столовете до вратата.

— Какво направи? — попита накрая.

— Кога?

— За да вбесиш Ваня така?

Себастиан го изгледа изненадано. Нима не знаеше? Нима го беше уволнил, без да знае защо?

— Тя не ти ли каза?

— Не.

— Значи може би не иска да знаеш.

Торкел реши да не задълбава. Не беше толкова важно. Продължи да крачи.

— Какво е намислил според теб Лагергрен?

— Боя се, че нещо голямо.

— Колко голямо?

— Толкова голямо, че иска да си припише всички заслуги. Затова дойде тук.

— Защо просто не се е обадил на Вебер? Да си ги припише по този начин.

— Не, както казах и на разпита, той вече не иска да е анонимен. Иска да се превърне в символ. Във водач. Мисли си, че вече има последователи, които да продължат делото му. Които той ще може да вдъхновява и от затвора и които ще го чакат, когато излезе на свобода.

— Това е безумно.

— Не бива да го казвам, тъй като съм професионален психолог, но да, той е напълно луд.

— Добре, готов съм. — Били подаде глава иззад вратата.

Себастиан веднага се изправи.

— Само имай предвид, че не съм те върнал на работа — подхвърли Торкел на излизане. — Каквото и да стане сега, не си се върнал.

— Знам.

— Какво откри? — попита Торкел, когато двамата със Себастиан отново застанаха от двете страни на Били и се взряха в екрана.

— Бил е внимателен, трил си е историята всяка вечер — обясни Били, докато извършваше последните действия, за да отвори нужната информация. — Замитал е всички следи, наложи се да възстановявам всичко.

— Чудесно, добра работа, но кажи какво откри. — Разочарованието беше изчезнало от гласа на Торкел, остана само окуражаването.

— Това. — Били отвори огромно количество текст на екрана.

Себастиан се наведе в опит да различи нещо сред хаоса от букви.

— Историята на търсенията му в интернет. Бил е много усърден. — Били посочи най-горния ред. — В началото на юни Патрисия Андрен. Започва да я проучва в интернет. Чете блога й. — Посочи малко по-надолу и продължи: — След това търси ресторанти в Хелсингборг, училища, карти, пътни камери. Малко по-късно прави същото с Петрович в Улрисехамн.

Той прокара пръст по мишката и продължи надолу.

— После започва да търси себе си паралелно със сестрите Юхансон, Вебер, няколко големи клечки от телевизиите, но доста бързо се спира на Валгрен от ТВ3.

Били завъртя глава към Себастиан:

— Тук се появяваш и ти.

— Добре, това е хубаво, засилва подозренията ни срещу него, но сега трябва да знаем какво планира, не какво е извършил.

— Последно е търсил АПТ — съобщи Били.

— Това пък какво е? — не го разбра Себастиан.

— Агенцията за пощите и телекомуникациите.

Били отвори друга страница и увеличи снимката на нея. Голяма жълта каменна сграда изпълни екрана.

— Държавна институция, която отговаря за всички електронни и пощенски комуникации в Швеция.

Всички замълчаха за секунда. И тримата се взираха в жълтата сграда, сякаш очакваха тя да им да даде някакъв отговор. Себастиан отстъпи крачка назад, замисли се. Беше чул нещо във връзка с това. Въпросът беше какво. И кога. И от кого.

— Значи е минал от търсенето на отделни хора към държавни агенции? — проговори Торкел след малко.

— Тази АПТ отговаря ли по някакъв начин за интернет? — попита Себастиан.

— Точно с това работят. Разширяване и развитие, за да имат всички достъп и така нататък.

— Да — промърмори Себастиан под носа си. — Да.

Изглежда се беше сетил нещо. Посочи екрана на Били:

— Помните ли онова писмо до „Йостершундс Постен“ за онази от Фрьосьон, онази с маникюрите…

— Фрида Вестер — сети се Торкел.

— Точно. Феноменът в Ютюб. Има безброй такива като нея и Лагергрен сигурно ги мрази всичките. Сам го каза. На мен и на Шелман. Че интернет е виновен за много неща.

Себастиан се беше развихрил и му беше трудно да стои на едно място. Мислите му препускаха. Трябваше някак да ги подреди, за да го доведат донякъде, да получи насока.

— Любители на теории на конспирацията, клипчета с котки, подстрекатели към омраза, стръв за кликове, голяма част от интернет е абсолютно откачена. Той писа на Вебер, че смята да стигне до първоизточника. Онези, които продават глупостта. Валгрен, Шелман…

— Агенцията за пощите и телекомуникациите — добави Торкел и изведнъж пребледня. — Боже, ще им се обадя да се евакуират.

Той се отдръпна и извади телефона си. Себастиан придърпа стола от бюрото зад това на Били и седна до него.

— Това ли е последното, което е търсил? — попита той и кимна към екрана.

Били пак отвори информацията с търсенията на Лагергрен и превъртя до края на списъка.

— Някакво събитие…

Той отвори нов прозорец, копира търсенето на Лагергрен, получи резултатите и щракна върху най-горния.

— Да, събитие в „Уотърфронт“ по случай разширяването на оптичната мрежа и предвиждането, че до 2020-а година Швеция ще стане страната с най-развита мрежа в света. — Той продължи да чете текста и изведнъж доби тревожен вид. — Ще присъстват министрите и на информационните технологии, и на образованието.

— Кога е?

— Тази вечер, започва в седем часа.

И двамата погледнаха часовника на екрана.

Оставаха петнайсет минути.