Изгубената Динотопия

I

Пунду Сингуанг и Чок наблюдаваха океана. В главата им се въртяха сходни мисли, макар да бяха доста различни на външен вид. Якото, мускулесто тяло на центрозавъра, надхвърлящ четири метра, от клюна до опашката, тежеше между четири и пет тона в зависимост от това кога е ял за последен път. Едрият му череп се свързваше с люспестия торс, опасан по гърба с къси ромбовидни костни плочи, а един-единствен масивен рог се издигаше право нагоре точно зад твърдия клюн. Беше изключително блед.

Човешкият му спътник — по-нисък, по-дребен и с по-тъмна кожа — нямаше никакви предпазни люспи по тялото, но носът му се открояваше подчертано. Заедно със семейство торозаври обработваха земята на фермата и си разделяха пропорционално изобилието от ориз и тропически плодове.

В момента стояха на върха на малък хълм, обрасъл с дървета, в иначе равнинния край на Северните полета. Бяха кръстосали ръце върху облените си в пот голи гърди. Пунду се облегна върху извивката на Чоковия гръб, предлагащ сигурна опора. Зад тях се простираше фермата. По-наблизо се издигаха спретнати постройки със сламени покриви, предназначени да приютяват хората, динозаврите, земеделските сечива и реколтата, която събираха два пъти годишно.

Пред тях се стелеше килим от тръстики и палми, а в далечината — тресавище, осеяно с мангрови дървета. Отвъд се простираше тесен плаж с чисто бял пясък, обширна лагуна и накрая — широкият риф, който опасваше цяла Динотопия. Надигащи се от кобалтовото море, деформирани от мощните течения, през които не можеше да се навигира, белите гребени на вълните се разбиваха в устойчивите коралови рифове.

Само няколко скупчени тъмни облаци, откъснали се от развилнялата се на север вихрушка, нарушаваха по-светлия нюанс на еднообразно синьото небе. С изключение на мястото, където се разбиваха вълните и където морето воюваше с натрупаните скелети на отдавна умрелите корали, всичко бе спокойно и тихо.

— Достатъчно мирно изглежда — отбеляза Пунду пред посетителката им. При звука на гласа му Чок се извърна и също погледна вестоноската. — Наблюдателите на времето сигурни ли са?

Бързоногата галимимуска бе пристигнала от юг същата сутрин. Двойните дисаги, украсени с официални печати и веещи се сини и жълти знамена, бяха прикрепени към обагрения й в розово гръб. Обкичената с по-къси жълти знаменца качулка, покриваща по-голямата част от главата, предпазваше лицето й от вятъра и праха, но същевременно показваше на всеки срещнат какъв е статусът й.

И в отсъствието на преводач тя долови несигурност в гласа на фермера. Вместо отговор подаде официалния документ, като го стискаше здраво между два от ноктите си. Предупреждението бе написано и на човешки, и на динозавърски. Чок вече го бе прочел, та продължи да се взира към морето. Само хората изпитваха потребност да попиват отново и отново едни и същи думи, сякаш за да се уверят в тяхната валидност. Динозаврите приемаха действителността далеч по-лесно.

Предупреждението, лишено от каквито и да било двусмислици, бе ясно и прямо. Според него шестгодишният метеорологичен цикъл на Динотопия настъпва и всички признаци сочат, че кулминацията — специално на този — ще бъде особено силна.

Подобно на всеки, чието семейство отдавна обработва влажните горещи земи на Северните полета, Пунду Сингуанг знаеше какво означава това. Същото важеше и за Чок. Пунду вдигна ръка, докосна дланта на вестоноската и кимна. Галимимуската отвърна на жеста, обърна се и припна надолу по слабия наклон. При всяка стъпка прекрачваше два пъти по-дълга отсечка, отколкото и най-добрият човек спринтьор би успял.

Спря само за миг, за да се сбогува с Лахат, жената на Пунду, която простираше пране пред опасаната с бамбук постройка. Двете им деца последваха вестоноската до края на черния път — едното седеше върху гърба на Сингълуак. Сингълуак бе дъщерята на Чок. Беше все още твърде малка, затова рогът на носа й представляваше незначителна подутина върху клюна.

В един момент до върха на хълма долетя смехът на децата — бяха се отказали да догонят вестоноската. Пунду наблюдаваше вече силно смалилата се фигура на галимимуската: тя сви наляво по пътя и увеличи скоростта, а зад краката й с по три пръста, които сякаш не допираха земята, се вееха копринените знаменца.

Пунду знаеше, че е редно децата — и човешките, и динозавърските — да помагат в домашната работа, но в момента нито той, нито Чок бяха склонни да въвеждат дисциплина. Нека се позабавляват, докато могат. Съвсем скоро за всички ще има трудна работа; несравнимо по-трудна от всяка, каквато децата познаваха досега.

Отново се извърна и се взря в морето. Последните няколко шестгодишни цикъла се бяха оказали относително милостиви. Отдавна отминаха дните, когато се налагаше да гледа на океана като на заплаха.

Доста време всички работиха дружно, за да изпразнят къщата и обора. Пакетираха и натрупаха в каруцата с шест колела всичко, което можеше да се премести — от кухненските съдове до големия железен плуг. Харесваните от Лахат хартиени човечета, които в нейното семейство се предаваха от поколение на поколение, бяха загънати в оризова хартия и внимателно положени под седалката заедно с други чупливи домашни вещи.

С търпеливо грухтене Чок подкани децата да тръгват. Два огромни торозавъра — доста по-едри от Чок и с рогове на челото като трицератопси — се опитваха да се нагласят удобно, впрегнати в каруцата. Чок и половинката му щяха да вървят отзад и да теглят втора, по-малка каруца, натоварена със селскостопански инвентар.

Бяха добри приятели и фермери, помисли си Пунду, докато гледаше как се трудят неговите сънародници-динозаври. Имаше късмет, че бяха избрали да преплетат живота си с неговия. И хорските, и динозавърските семейства заедно работеха, живееха заедно, често се забавляваха и се хранеха заедно.

А сега, помисли си той мрачно, щяха да побягнат заедно.

В желанието си да поемат на път Чок демонстрираше почти човешко нетърпение. Настроението на Пунду се поразведри, докато наблюдаваше приятеля си. Точно като центрозавър: постоянно нетърпелив да провери дали има храна отвъд следващия хълм. Чок и роднините му харесваха Северните полета, покрити с гъста растителност; имаше в изобилие и добра обработваема земя.

Именно по тази причина толкова много фермери в равнините бяха предпочели да образуват работни съюзи с цератопсите или стегозаврите. Когато торозаврите с охота предлагаха мускулната си мощ, беше по силите на едно семейство да изоре нива или да издигне бент. Цератопсите и стегозаврите — от своя страна — много си падаха по ориз и бамбук, а хората ги отглеждаха умело и в изобилие.

Запита се как ли съседите му — семейства Манухири и Тандрапути — напредват с приготовленията за евакуация. Сцената се повтаряше стотици пъти из територията на Северните полета: семейства трупаха цялото си имущество — от всекидневно употребявани вещи до ценни реликви — върху каруци, талиги и широките гърбове на динозаврите.

Пунду знаеше, че повечето щяха да поемат към Бент Рут — това бе най-близкият достатъчно голям град, годен да осигури необходимия подслон за масово емигриране от този вид. Други щяха да пътуват по-надалеч и да потърсят по-рядко населени места като Тритаун или дори Корнукопия. И по-малките градчета в подножието на планините Бакбоун щяха да поемат известен дял. Из целия район хора и динозаври ще оказват помощ на временно изселилите се. Такива бяха нравите в Динотопия.

Късметът на някои изселници беше по-голям: имаха роднини или близки приятели в градовете. Ала така или иначе всеки непознат бе готов да помогне на друг. Може да се окаже, че утре ще ти е необходима неговата помощ.

Гласът на сина му прекъсна мислите му.

— Татко, ела да ни помогнеш.

Селат и сестра му Брукъп се бореха да натоварят лицевата табла на леглото от предната спалня. Леглото бе сред любимите вещи на Лахат — Пунду и двама негови приятели го направиха собственоръчно няколко месеца преди сватбата им, включително и пищната дърворезба. Болезнено бе човек да гледа как ще пътува разглобено на парчета, като дървен материал.

В момента всички сме изтръгнати от местата си, помисли си той, докато се отправяше към децата си. И хора, и мебели.

Заедно качиха тежката дървена табла в каруцата. Чок помогна при последния тласък, като внимаваше да използва странично главата си, за да не повреди с клюна си дърворезбата. Бършейки потта от челото си, Пунду се извърна и погледна към оризищата. По-голямата част от реколтата вече беше събрана и продадена. В това отношение извадиха късмет, защото — ако наблюдателите на времето се окажеха прави — щяха да пропуснат една, а вероятно и две сеитби. Все още оставаше да се обере мангото и други плодове, но вестоноската от Соропол бе настойчива за момента на тръгването им.

Пунду сви рамене. Можеше да е и по-лошо. Без службата за наблюдение на времето нямаше кой да ги предупреди и тогава човек щеше да загуби къде-къде повече.

Съзнаваше, че има опасност да загубят много. Или да се върнат и да открият, че всичко — включително увисналите по клоните зрели плодове — е на мястото си, непострадало. През живота си не бе преживявал истински лоша шестгодишна буря. Но знаеше историите и легендите. На всеки шест години се налагаше да се взимат предпазни мерки. Такъв бе законът, да не говорим за здравия разум.

Евакуацията поне не криеше никакви изненади. Досега го беше правил половин дузина пъти. Говореше се, че във външния свят хората се опитват да се съпротивляват на природните сили, а не да се снишават пред тях. Беше му трудно да си го представи. Как иначе да постъпи човек, освен да се сниши пред онова, което заплашва да настъпи при края на шестгодишен цикъл? Идеята да се окаже съпротива на подобно нещо противоречеше на всякакъв здрав разум.

Извърна поглед от нивите и с обич го насочи към децата си и гъвкавата снага на Лахат. Доловила взора му, тя се усмихна и прокара ръка през високото си чело. Макар да се бяха аклиматизирали към горещината и влагата на Северните полета, усилената работа продължаваше да ги изпотява.

Тръгна към нея, за да й помогне за кухненската посуда, и пак погледна надясно, към морето. Сега то не се виждаше. Именно затова предупреждението на наблюдателите бе така важно. Ако бурята е от лошите, няма кога да забележат връхлитането й. Тогава краят на цикъла ще донесе смърт вместо обновление.

Там, далеч, вятърът и водата започваха да се раздвижват. Пунду твърдо възнамеряваше да отведе семейството и приятелите си навътре в страната, в случай че настроението на природните сили се влоши. Най-добре човек да не спи до морски бог, когато реши да се поразходи на сън, помнеше да повтаря майка му.

Голям Крак — мъжкият торозавър — се извърна изпод хамута и изсумтя към Пунду.

— Да, да, знам. Време е да потегляме — подвикна фермерът.

Впрегнатият динозавър нямаше търпение да тръгне. Колкото по-скоро пристигнат в Бент Рут, толкова по-скоро ще се измъкне от впряга.

Пунду се извърна да погледне за последен път къщата си. Когато се върнат от Бент Рут, всичко ще си бъде непроменено, стига морският бог да реши само да се поразходи на сън. Но присъни ли му се кошмар… Е, сламата по покрива изтънява, а и част от бамбука е остарял и се цепи. Нова къща няма да е чак толкова лошо нещо.

Пунду положи длани върху гърдите си, обърна се с лице към морето и се поклони. Религията и културата на семейството му беше ненатраплива и приемаше всичко. Известно време устните му се движеха.

После нямаше какво друго да прави. Надигна се, качи се на каруцата и подаде ръка на Лахат, за да й помогне да се качи и тя. Децата с радост ще се настанят отзад върху широките гърбове на Чок и спътничката му. Самият Пунду се чувстваше поостарял и предпочиташе по-мека седалка.

Хвана юздите и се провикна:

— Ехей! Голям Крак, Кафявке! Време е да вървим.

Торозаврите не разбираха думите, но Пунду ги съпроводи с леко подръпване на юздите и така ги направи достатъчно красноречиви. Силните крака пристъпиха напред; скърцайки и пращейки поради тежкия товар, каруцата с шестте яки дървени колела започна да се измъква от двора на фермата.

Зад себе си Пунду дочу децата си да повтарят думите му. Бяха възбудени и ни най-малко уплашени. За тях изселването представляваше приключение.

Стигнаха до пътя; торозаврите свиха надясно към планините Бакбоун. Никой не погледна назад. Пунду и Лахат нямаше да видят нищо заради натрупания високо над главите им багаж, а почти никое от гигантските влечуги не би успяло да види нещо зад гърба си, без да извърне цялото си тяло.

Сега, когато бяха поели, той се поуспокои. Не се налагаше да води торозаврите. Щяха да стигнат до Бент Рут по-сигурно от хората, защото имаха способността да улавят не само видимите следи, но да се ориентират и с обонянието си. От двете страни на пътя се простираха залети оризища и ниви.

Към средата на деня представляваха част от нарастваща колона превозни средства, хора и динозаври. Всичко поскърцваше, докато напредваше сред зелените подножия на хълмовете. Придвижваха се по издигнат път от отъпкана земя, павиран преди векове с дялани камъни, който осигуряваше достъп до богатите местности на Северните полета. Поддържаха го хора и динозаври и по него се пътуваше целогодишно, независимо от честите тропически дъждове в равнината. В такива моменти обикновените пътища се превръщаха в реки от гъста лепкава кал.

Набъбващият поток от хора, динозаври, каруци и талиги бавно се виеше на югозапад. Макар че тук се бяха стекли практически всички обитатели на Северните полета, пътят не беше претоварен. Животът в равнината имаше преходен характер и това намаляваше неговата привлекателност. Независимо от плодородната почва, обработването на земята не беше лесно занимание, а и семействата, готови да събират цялото си имущество и да го пренасят напред-назад всеки шест години, не бяха много. Да не говорим, че им се налагаше да се изолират от вълненията в културните средища като Соропол и Уотърфол сити — Града на водопадите.

Но си имаше и добрите страни, разсъждаваше Пунду, докато той и семейството му се друсаха сред неспирно движещата се колона. Не го заменяше за никакъв друг начин на живот.

Извърна се намясто и махна дружелюбно на познат фермер. Отера и семейството му живееха надолу по брега, близо до Кракшел Пойнт. Там ловяха риба в лагуната и също се занимаваха със земеделие. Познаваха се, както се познават всички обитатели на Северните полета — от редовни срещи по панаири и пазари.

— Здравей, Отера, приятелю. Как вървят нещата?

— Достатъчно добре — отвърна набитият рибар фермер.

Синът му беше вече по-едър от Пунду. Независимо от царящото вълнение наоколо, малки близначета спяха непробудно в люлка, опъната между рогата на Бърз Тласък — женски трицератопс в зряла възраст. Мъжки стегозавър водеше каруцата, а по триъгълните костни плочки на гърба му бяха накачени въжета с привързани по тях всевъзможни домакински принадлежности.

— Какво мислиш за прогнозите? — попита Отера.

Докато хората разговаряха, трицератопсът, стегозавърът и торозаврите си разменяха тихи боботения, които създаваха впечатление за леко земетресение.

Пунду погледна на север към океана. Бяха се изкачили доста високо и водата приличаше на далечна тъмносиня ивица между земята и небето.

— Прекалено рано е да се каже, струва ми се.

— Възможно е наблюдателите на времето да грешат. Може да е пак само умерена шестгодишна буря.

Отера разтърка чело — беше украсено със сложни синьо-черни заврънкулки и точки. Татуировката, дело на чичо му, бе правена в продължение на няколко години.

— Не е изключено. На човек му остава само да се надява. И преди се е случвало.

Съпругата на Отера, Тейта, също доста по-едра от Пунду, подсмъркна скептично.

— Вие, мъжете, обичате постоянно да се залъгвате. Наблюдателите на времето почти никога не грешат. Надеждата, че нищо няма да се случи, не променя нещата.

— Да се надяваш, не означава да се залъгваш, скъпа моя — напомни съпругът й. — Искаш ли да живееш в Соропол?

— Какво! — ахна тя. — Сред целия шум и суетня? Не, благодаря. Предпочитам да живея до морето. То е като дете: през по-голямата част от времето се смее и гука; истинска благодат. На моменти трябва да приемаш по някое избухване. Само това казвам.

— И аз изпитвам същото. — Пунду се облегна на седалката. — Градът е прекалено шумен за мен. Къде отивате?

— В Корнукопия — отвърна Отера. — По-далеч е, но там имаме братовчеди.

Пунду кимна. Голям Крак и дружката му се изместиха встрани. Понеже групата на Отера щеше да пътува по-далеч, останалите услужливо им предоставяха възможност да минат по-напред по тясното платно.

По пътя не се придвижваха единствено цератопси и стегозаври. Виждаха се анкилозаври и сравнително голям брой патеклюнове. Анкилозаврите умееха чудесно да строят, а патеклюновете проявяваха сръчност при обработката на оризищата и овощните градини. Не се мяркаха обаче сороподи. Истинските великани на Динотопия бяха прекалено едри за фермерски труд. С един соропод можеш чудесно да си играеш и да се надскачаш по брега на морето, но пуснеш ли го в оризището, непременно ще го съсипе.

Пунду знаеше, че градските обитатели не са принудени да напускат домовете си на всеки шест години, но те имаха други проблеми. Това бе прекрасното на Динотопия: имаше райони и начини на живот, които да задоволяват всевъзможни вкусове — както на хората, така и на динозаврите.

На небето се бе появил по-голям и тъмен облак. Дали щеше да се окаже предвестник на други, запита се Пунду. Кимна мъдро сам на себе си. Винаги е по-добре да следваш съветите на специалистите, ако не си запознат добре с някоя сфера. Беше доволен, че тръгнаха от фермата без усложнения.

Дългата върволица хора и динозаври от Северните полета, натоварили имуществото си, се катереше бавно и неотстъпно към подножието на Бакбоун. Пунду Сингуанг се улови, че си повтаря забавното описание на Тейта за морето като бебе. Смях и гукания, усмивки и сълзи, помисли си той. Да, много хубаво описание на океана. Съвсем естествено е в замяна на щедростта му онези, които живеят по брега, да очакват от време на време някакво неудобство.

Въпросът е: колко високо ще плаче и колко силно ще рита детето при предстоящото премеждие.