Изгубената Динотопия

XXI

На следващото утро приятелите на Уил нито видяха, нито чуха пиратите и пленниците. Решиха да рискуват и внимателно се отправиха към храмовия комплекс. Държаха очите си отворени на четири да не би отнякъде да се появят похитителите, ала намериха време и да се възхитят на непознатите, чудновати сгради, край които минаваха.

Лесно проследиха острата, наситена миризма на пиратите до главния храм, разположен в дъното на комплекса. Шремаза и децата й не биха отворили сами външните порти, но дребният Чаз използва острата си човка и се справи.

— Какво става? — сприхаво подвикна към приближаващите се Таркуа, надигайки се в леглото. — Пак ли ме прекъсвате? — Въздъхна дълбоко. — Ако продължава така, никога няма да постигна нирвана.

Чаз зяпна дайноника.

— Кой си ти? Какво правиш тук? Сам ли си?

— Аз съм Таркуа и се наслаждавам на самотата си. По-важно е какво правите вие тук. До този момент в долината нямаше никакви посетители и изведнъж за два дни ми се налага да се справя с две групи.

— Чу ли, мамо? Минали са от тук — изкоментира Аримат развълнувано.

— Жалко. — Чаз прикова вниманието си към коридора, който водеше надясно. — Толкова се надявах, че няма друг изход. Така те ще спечелят време, а за Хисаулук и спасителния отряд ще бъде по-трудно да ги пресрещнат.

— Вървете си — простена уморено дайноникът. — Само така ще се върна към размисъл.

Чаз събра кураж, изклатушка се напред и застана пред аскета.

— Чуй ме, който и да си. Опитваме се да спасим приятел и ни е нужна помощта ти. С посетителите преди нас имаше ли млад мъж, целият обвързан с въжета?

— Млад човек и малък тиранозавър — уточни Шремаза услужливо.

— Май да.

Чаз наклони глава и изгледа дайноника изпитателно.

— Не се ли учуди от състоянието му?

— Ако трябва да съм честен, не обърнах особено внимание. Налагаше се да наблюдавам внимателно останалите, за да не ме наранят.

— Момчето и тиранозавъра са пленници, взети от тези човешки натрапници.

— Така ли? А момчето защо не каза нищо?

Чаз и Шремаза се спогледаха.

— Не знам — отвърна Чаз. — Вероятно похитителите са му попречили.

— Разбирам. — Дайноникът гледаше нещо невидимо във въздуха пред него. — Тези двамата какви са ви?

Кеелк пристъпи напред. Поклони се, за да покаже уважение към възрастта и учеността на дайноника.

— Странните хора заловиха цялото ми семейство. Именно младият човек Уил Денисън се върна с мен и ми помогна да ги освободим. Натрапниците не ни смятат за цивилизовани и не ни мислят доброто. И на Уил не мислят доброто. А за какво им е малък тиранозавър, въобще не си представям.

— Родителите на малкия тиранозавър ни помогнаха — уточни Чаз, — и в замяна обещахме да помогнем за освобождението на дъщеря им. Дадохме честна дума.

Уважаваният дайноник кимна бавно.

— Положението е по-сложно, отколкото си го представях. Ще ми се младият ви приятел да ми бе казал нещо. А сега всички заминаха. Трудно ще бъде да се промени неблагоприятният статут на приятеля ви. — Въздъхна. — Но няма значение. Те и без това са обречени.

Шремаза премигна.

— За какво говориш, мъдрецо? Какво искаш да кажеш?

Таркуа посочи със зурлата си небето.

— Бурята, която набира сили от толкова време, няма да подмине Динотопия; ще мине направо през нея. Наблюдавах разположението на облаците и звездите. Ако знаете история, сте наясно къде най-силно ще връхлети.

— Северните полета — изтърси Чаз. — Знаем, разбира се. Всички го знаят.

Дайноникът тъжно наведе глава.

— Тогава сте наясно, че ако бурята е силна — а според мен тя ще бъде точно такава — насред полетата нито той, нито похитителите имат някакви шансове; дори и младият тиранозавър.

Сякаш в потвърждение на думите му далеч над планините Бакбоун се разнесе гръмотевичен тътен.

Тътенът не остана незабелязано.

— Вече започва.

— Но ние трябва да спасим Уил! — Чаз бе забравил всякакво добро поведение. — Трябва. Той не просто спаси живота на всички тези струтиомимуси, а така е правилно да постъпим. Длъжни сме да го направим!

— Вие, може би, да. — Дайноникът не прояви никаква съпричастност. — Но аз съм се оттеглил от света и неговите грижи. Ако останете тук по време на бурята, ще бъдете в безопасност. Далеч сме от ниските земи на Северните полета; околните храмове се издигат от векове.

Чаз отстъпи.

— Съжалявам, сър, но няма да постъпя така. Не мога да остана. Знам, че тук сме в безопасност, но животът на Уил е застрашен.

Семейството струтиомимуси се струпа около непоколебимия Чаз.

— Същото се отнася и за нас — подкрепи го Шремаза. — Младият човек ни спаси с риск за живота си. Длъжни сме да направим всичко по силите си, за да му помогнем.

— Както желаете. — Таркуа сви рамене. — Не съм в състояние да ви спра. А и не бих го направил, дори да можех. Космосът предлага на всеки да направи своя избор.

— Точно така — съгласи се Чаз. — Ние сме част от него и независимо от опитите на някои, няма да се преструваме, че не е така.

Мярналият се за миг израз в очите на аскета, напомни на Чаз за силно агресивната и хищническа природа на дайнониковите предци.

— Досега успявах да се справя относително добре, благодаря. С всеки изминат ден се опитвам да се изолирам малко повече.

Трил пристъпи напред.

— Моля ви, сър, ако можете да ни помогнете, трябва да го направите.

Дайноникът погледна надолу към най-малкия струтиомимус и тонът му се смекчи.

— Нищо не мога да направя, малка бегачко. Те вече имат прекалено голяма преднина, многобройни са и са въоръжени с екзотични и опасни оръжия от външния свят. Щом са заловили малък тиранозавър, какво ви кара да вярвате в успеха си?

— Не сме сигурни — отвърна безстрашният Чаз, — но честта ни задължава да опитаме.

— След дълги бродения стигнах тук и дадох клетва да остана, като единствено и изцяло се посветя на духовно и умствено усъвършенстване. Отрекох се от всичко друго. Сега май ме въвличате обратно в действителността, с която смятах, че съм скъсал. — Дайноникът въздъхна дълбоко. — Но добрината крие достойнство, а вашата кауза и мотивите ви са благородни. Ще се опитам да ви помогна.

След тези думи трите малки струтиомимуса изчуруликаха радостно, а Шремаза се поклони ниско в знак на благодарност.

— Има начин да ги настигнем — призна Таркуа, — но означава да наруша единствения закон, което съм създал за себе си.

— Някои закони са по-важни от онези, които сме изработили за себе си — обади се Чаз.

Дайноникът изглеждаше изненадан.

— Наистина — млад си, а си проницателен.

— Просто желая да помогна на приятеля си — отвърна протоцератопсът.

Докато Таркуа скачаше от леглото, младите струтиомимуси се скриха зад гърба на майка си, впечатлени от зъбите и ноктите, на които не биха обърнали внимание, ако се намираха в Соропол или Тритаун. Независимо от окуражителните думи, не вярваха твърде на усамотения дайноник — та той определено беше най-ексцентричният динозавър, когото бяха срещали.

Забелязал реакцията им, аскетът побърза да ги успокои.

— Няма защо да се страхувате от мен, малки мои. — И с развята зад него роба се насочи към задния коридор. — Хайде.

Кеелк го последва нерешително.

— Къде отиваме?

— Отиваме? — Старият дайноник бе по-сериозен отвсякога. — Ами отиваме към мястото, на което посветих целия си живот, за да стигна там. Отиваме към небесата.

Зави зад чупка и на останалите се наложи да ускорят крачка, за да го настигнат.

Никое четириного не обича стълби. Чаз не правеше изключение. Виещото се каменно стълбище, по което се катереха, както му се стори, от часове, се издигаше нагоре към планините.

— Колко още остава до небесата? — попита Трил невинно.

Таркуа погледна назад.

— Не знам, малка моя. Това е едно от нещата, които се старая да открия. Не се тревожи. Не сме тръгнали да се катерим чак толкова високо. Само сме поели в тази посока.

— Просто се изкачваме до върха на най-високия храм, глупаче — изчурулика брат й.

Трил му се изплези. Езикът й бе изненадващо дълъг и гъвкав.

— Не точно. — С пухтене и сумтене Чаз следваше далеч по-пъргавите двуноги. Често се налагаше те да спират, за да ги догони. — Първо — не се катерим по спирала, а по дълга, непрекъснато издигаща се, малко или много права линия. Второ — по моя преценка вече сме се изкачили много по-високо от върха на най-високия храм.

— Тогава къде отиваме? — попита Шремаза леко стресната.

— Не знам. — Чаз не откъсваше очи от люлеещата се опашка на дайноника, чиято сянка се очертаваше от светлината на факлата. Прешлени й помагаха да не се влачи по земята. — Това е най-странният динозавър, когото някога съм виждал. Дайнониките обикновено са бързи и раздразнителни. А този е спокоен и уравновесен. Обикновено обичат да се суетят и да спорят. Този приказва само за живот в мир и покой. Отбягват Дъждовния басейн. Този живее сам в него. Въобще не го разбирам. Знам едно: видът му е направил крачка напред — и то значителна — и се отличава от карнозаврите в екваториалните гори.

— Да не би…

Очите на Шремаза се отвориха широко.

— Не — увери я Чаз бързо. — Прекалено е образован, за да се е върнал към старите порядки. Просто ме озадачава, това е всичко. Но не ме интересува, дори да е от друга планета, стига да ни помогне да спасим Уил.

— Имам чувството, че направо се катерим до друга планета — промърмори Аримат.

Красивият изсечен коридор, по който се катереха, постепенно премина в естествен тунел, украсен със сталактити и сталагмити. През равни интервали дайноникът спираше да запали една от многобройните факли, поставени в поставки по стените.

— Започвам да се уморявам — обяви Трил.

— Ти ли?

Късите крака на Чаз страшно го боляха от непрестанното катерене.

— Не падайте духом. — Слухът на Таркуа бе остър колкото и зрението му. — Почти стигнахме.

— До небесата ли? — попита Шремаза неуверено.

Дайноникът леко изсвири, което бе вид смях.

— Не чак толкова високо. Почти стигнахме до място, което наричам Балкона.

Струтиомимусите размениха погледи. Понеже нямаше с кого да се спогледа, Чаз запази реакцията за себе си.

Стълбището водеше към голямо сводесто помещение, пълно с пещерни образувания. Обезпокоени от пристигането им, ято прилепи като черни конфети прелетя над главите им с остро цвърчене.

Чаз подуши въздуха.

— Тук вони.

— На амоняк. — Дайноникът ги въведе по-навътре в обширната пещера. — От изпражненията им е. Не обръщайте внимание. Подобно на повечето неприятни неща, скоро ще отмине.

— Ще ми се онези хора скоро да минат. — Ноктите на Чаз чаткаха ритмично по каменния под. — Защо не оставят Уил Денисън и да си заминат с лодката?

Не се налагаше да питат как изглежда Балконът. След кратко катерене свиха наляво и стигнаха до мястото, което обясняваше името.

Беше изключено да се види отдолу. Всеки, отправил поглед към мястото от храмовия комплекс, щеше да види само нащърбени скали, скриващи изцяло процепа в планината.

Когато пристигнаха, видяха и работилницата: по каменни пейки имаше разнообразни инструменти, много от които непознати на Чаз. Новите прекрасни барелефи по стените приличаха на онези, които украсяваха сградите в скритата долина. Изобразяваха хора, работещи със странни машини и уреди.

— Не са динозаври — изкоментира Чаз, докато разглеждаше барелефите.

— Не са. — Дайноникът пъхна факлата в стойка на стената. Помещението се изпълни с достатъчно светлина. — Всичко тук е било сътворено от древно човешко племе. Имали са достъп да огромно познание, много от което се е загубило.

— Какво е станало с тях? — попита Чаз.

— Оставили са рисувано писмо, за жалост незавършено — обясни Таркуа, — но от онова, което събрах и сглобих, излиза, че са дошли на това място, решени да възстановят култура, основана върху трупане на измамно богатство. Открили и изровили много скъпоценни камъни и метали. Били толкова заети да ги добиват и да издигат внушителни паметници, че забравили как се сади и сее, как се лови риба. Започнали да измират от глад. Открили, че е невъзможно да се хранят със златото и със скъпоценните камъни, които толкова дълго и усилено трупали. Някои се изселили и се присъединили към цивилизацията на Динотопия. Останалите тук постепенно измрели. С тяхната смърт умрели и всички спомени за това място.

Кеелк се дивеше на заобикалящите ги картини.

— Обзалагам се, че Уил Денисън би намерил всичко това за много интересно. Баща му е учен. Уил иска да стане майстор пилот на скайбакс, но макар сърцето му да копнее да лети, според мен той има поглед на учен.

— Сериозно? Значи баща му и аз имаме доста общо.

— Нали не искаш да разговаряш с никого? — напомни Чаз.

Дайноникът го погледна.

— Винаги бих нарушил мълчанието, стига да се натрупа познание. — Извърна се от протоцератопса и отиде към естествената каменна площадка. — Често идвам тук не само да се уча от древните занаяти, изобразени по картините, но и да се насладя на гледката. — Подкани ги: — Хайде. Страхувате ли се? Съвсем безопасно е.

Постепенно и другите се приближиха.

— О! — възкликна Шремаза. — Много е красиво!

Златни сгради и сребърни алеи блестяха на слънчевата светлина, а целият храмов комплекс се стелеше в краката им. Ярки скъпоценни и полускъпоценни камъни, инкрустирани в стените и по покривите, проблясваха като осеяно със звезди небе. Напред и надясно — ще рече на север и на изток — величествено се стелеха хребетите на планините Бакбоун, чиито върхове бяха покрити със сняг.

— Виждаш ли, мамо? — Опиянената Трил сочеше възбудено. — Онова не е ли планината Спайктейл?

— Не знам, дете. Може би Кеелк… — Най-голямата й дъщеря не отговори и Шремаза се обърна леко сърдита. — Кеелк?

Откриха я по-навътре в пещерата, където разглеждаше огромно, непознато на вид устройство с неправилни форми, сякаш тикнато в дълбоките сенки.

— Какво е това? Много прилича на небесна лодка.

— Наблюдателна си — ласкаво отсъди Таркуа. — Наистина е въздухоплавателно средство. Аз съм го построил. Прилича, но и доста се различава от небесните лодки, които се реят из необятната пустош над планините в Динотопия. Построено е по древен човешки чертеж, но съм приложил нови методи за движеща сила.

Изпълнен със съмнения, Чаз огледа странния механизъм, функцията на гондолата, построена от тръстики и въжета, бе очевидна; ясно бе и предназначението на такелажа. Носът леко напомняше силуета на дайноник. Явно не бе домакинът им, но вероятно някой почитан праотец.

Вместо балони, пълни с хелий, над устройството се носеха около половин дузина метални сфери. Бяха прикрепени към гондолата с фини мрежи и въжета. Като ги гледаше, имаше чувството, че трябва да паднат и да смажат корпуса. Вместо това те видимо опъваха възпиращите ги въжета и несъмнено бяха в състояние да вдигнат цялата конструкция във въздуха.

От задната страна стърчеше една-единствена голяма дървена перка. Прикрепяше я сложна система от лостове вътре в гондолата. От двете страни имаше витла за насочване.

Чаз опря предните си крака върху корпуса, за да надникне вътре.

— Що за механизъм е това вътре?

— Ей сега ще ти покажа. — Демонстрирайки изненадваща ловкост и подвижност, каквато Чаз не би могъл да повтори дори в сънищата си, възрастният аскет скочи леко в гондолата и започна да обяснява на протоцератопса принципа на действие. — Витлото задвижва този лост, той завърта този винт, а той завърта перката и устройството започва да се движи във въздуха.

— Небесните кораби имат по две такива устройства — отбеляза Шремаза.

— Наистина. — Таркуа я погледна. — Но понеже съм сам, построих това нещо така, че да го управлявам самичък.

— Но нямаш балони, за да го издигнат — обади се Чаз. Посочи металните сфери. — Само тези странни глобуси.

Таркуа прояви търпение.

— Откъде знаеш, че това не са балони?

— Балоните се правят от коприна, а не от метал. Металът е прекалено тежък, за да бъде изтъкан.

— Така е. Но тези не са тъкани, разбираш ли? Растат естествено в дъното на пещерата и при подходящи грижи стигат размерите на зелка.

Изпълнен със съмнения, Чаз изсумтя.

— Как се „отглежда“ метал?

Дайноникът отметна глава и се загледа гордо в сферичните си творения.

— Това са хидромагнезийни балони. Оформят се бавно подобно на другите по-обикновени пещерни образования, които виждате наоколо. Като прилагам знания, трупани от древни времена, е възможно силно да увелича размера им. Когато пораснат достатъчно за целите ми, ги отделям внимателно и ги нося тук. Замествам газовата смес, която съдържат, с водород, какъвто има в изобилие из естествените дупки навсякъде по тази планина. Хелият е по-безопасен, но изисква уреди за изкуствено добиване, а аз нямам такива. Щом напълня балоните с водород, покривам крехката им повърхност със специален прозрачен лак и така силно ги заздравявам.

— И за какво са ти необходими? — Шремаза гледаше странните сфери с неразбиране. — Каква полза имаш тук от тях?

Таркуа премигна насреща й.

— Ами когато съм готов да умра, се надявам да ги използвам, за да се изкача до пословичните небеса. Повдигащата им способност е невероятна.

— Метални балони. — Кеелк внимателно разглеждаше пълните с газ глобуси. — Какви невероятни неща създава природата.

— Те като че ли противоречат на естествените закони. — Аримат се бе приближил, за да надникне в гондолата. — И въпреки това — ето ги пред нас.

— Има място за всички — увери ги Таркуа. — Силният вятър вероятно ще затрудни навигацията. Но истинското ми опасение е, че ако ги използваме, за да спасим приятеля ви, може да не ми остане достатъчно водород да се върна на Балкона. Балоните не са идеални, ако ме разбирате, и имат склонност да издишат. Ако стигнем до Северните полета, но не можем да се върнем, как ще се изкача до небесата?

Кеелк пристъпи смело напред и постави ръка върху рамото на дайноника. В архаичното минало предците на Таркуа щяха да я убият и изядат намясто. Но през последните шестдесет милиона години много неща се бяха променили и дайноникът се заслуша в думите на малката струтиомимус.

— Ти си чудесен, Таркуа. Благодетелен и морален. Дойде ли време да минеш към следващия живот, независимо в каква посока лежи той, едва ли ще ти е нужен уред като този, за да те отнесе там.

Майка й я погледна с тихо одобрение.

— Признавам, че от време на време подобни мисли ми минават през главата. — Аскетът се загледа с умиление в уреда, струвал му толкова много време и усилия. — Може би пък да е по-пригоден за този случай. — Извърна се и надникна към небето. — Времето не е обещаващо.

— Както не е обещаващо и бъдещето на Уил Денисън — промърмори Кеелк. — Изгледите му за оцеляване намаляват с всяка минута.

Таркуа кимна замислено.

— Ще ни бъде трудно да се справим сред тези ветрове.

— Извинявай — излая Чаз, — „ни“ ли каза? Да не смяташ, че аз — един протоцератопс — ще полетя във въздуха? Не говориш сериозно?

— Ще летим! Ще летим!

Без да чакат покана, Трил и Аримат скочиха в гондолата.

— О, неизтощимия ентусиазъм на младежта. — Мърморейки под нос, Таркуа също се намести в летателния апарат и отвори страничната врата. — Ако сте готови?

— Почакай — настоя Чаз. — За какво да сме готови? — Хвърли невярващ поглед към Шремаза. — Нали не възнамеряваш да се качиш в това нещо?

Без да обръща внимание на брътвежа на протоцератопса, тя се загледа в небесния кораб.

— Често съм наблюдавала скайбаксите и техните пилоти и съм се питала какво ли е да погледнеш към земята от голяма височина. Надявах се един ден Уил Денисън да ми опише усещането. Но защо да не проверя лично?

Прекрачи през отворената врата. По-скоро от куртоазия, а не от необходимост, Таркуа протегна грациозно ръка и й помогна да се качи на борда.

— Чуйте ме. — Чаз се приближи, но не се качи. — Какво ще стане, ако все пак успеем да настигнем Уил и похитителите му? Някой да е мислил по въпроса? Какво ще правим тогава?

— Ще мятаме камъни по тях — прояви обичайната си агресивност Аримат.

— Или дънери — добави сестра му, за да не остане по-назад.

Таркуа ги погледна неодобрително.

— Ненавиждам насилието. Сигурно ще успеем да ги сплашим и по друг начин. Не е изключено във външния свят летателните машини да не са позната гледка. Във всеки случай ще посветя целия си интелект на проблема.

— О, колко успокоително — подметна Чаз саркастично.

— Ще се спуснем върху тях от небесата, ще грабнем Уил и ще побегнем с него в облаците, където никой не може да ни последва. — Кеелк огледа апарата. — Ще заменим скайбакса му с това нещо.

— Значи се разбрахме. — Шремаза обърна блесналите си кристални очи към Чаз. — Все пак ще ни е нужна помощта ти, преводачо. Идваш ли?

— Олеле! — въздъхна Чаз. — Нима моите крака ме водят напред? Нима те стъпват върху това нелепо изобретение? Предаден съм от собственото си тяло!

Кеелк се наведе и постави ръка върху гърба на протоцератопса.

— Благодаря ти, преводачо. Радвам се, че си с нас.

— Не съм — промълви той. — Всъщност съм там, върху солидната земя, държа се разумно, наблюдавам ви как се носите във въздуха като буболечка, попаднала в гръмотевична буря. Но тялото ми, изглежда, има други идеи и умът ми е принуден да го последва в това возене. — Без да обръща внимание на оплакванията му, Таркуа затвори вратата след него. — Не се чувствам много добре на високо.

Чаз огледа вътрешността на гондолата. Е, поне парапетите стърчаха над главата му. Ако не се изправи на задните си крака, няма да види земята. А той нямаше никакво намерение да се изправя.

Таркуа използва нокътя на средния си пръст като нож, за да среже въжетата, задържащи небесния кораб към земята.

— Успокой се, преводачо. Летателният ни апарат е съвсем безопасен.

— Предполагам. — Чаз трепна, когато гондолата се устреми напред. — Сигурно си я изпробвал много пъти.

След като и последното въже беше прерязано, сребърните балони, пълни с водород, повлякоха тежко натоварения корпус към Балкона и пространството отвъд него.

— Всъщност — уточни Таркуа равнодушно, — за пръв път ще лети.

— Какво!

— О, да.

Дайноникът започна да мести лостове. Перката се завъртя и апаратът се устреми бързо напред, след като се издигна над каменната повърхност.

— Тогава откъде знаеш, че ще полети? — промълви още по-разтревоженият Чаз.

— Защото вече летим — отвърна дайноникът съвършено спокойно.

Чаз се обърна, затвори очи и опря глава в най-близката стена. И усещаше, и чуваше как вятърът вие отвън.

— Не съм тук — повтаряше си тихо той. — Не правя това. У дома в леглото съм, приготвям си уроците за утре и не съм тук. Не съм…

Безразличен към заклинанията му, небесният кораб се откъсна от ръба на Балкона и се понесе нагоре в небето.

Разлюляха се силно и протоцератопсът простена.

— Интересно. — Таркуа работеше усилено, но без видимо напрежение. — Във въздуха има ями. Чувал съм за тях.

Летателният апарат продължаваше да набира скорост.

Под тях каньоните прорязваха долините като тъмни вени. Повечето едва ли имаха и метър ширина. Чаз се свря в един ъгъл, притисна лице към стената и остана смълчан, изолиран и треперещ. Направи всичко по силите си да не чува възторжените песни на струтиомимусите, сияещи от новите усещания.

Вятърът започна да ги подмята; от тъмните облаци валеше дъжд; навсякъде наоколо се чуваха гръмотевици. Имаше и светкавици, но далеч, на север.

Ако беше на моето място, убеждаваше се Чаз ядосано, Уил Денисън нямаше да се крие в ъгъла. Е, Уил, разбира се, е стажант-пилот на скайбакс и се чувства сред облаците като у дома си. Летенето не го изпълва с ужас.

Какво е ужасът? Състояние на душата. Нима Чаз не умее да контролира едно просто състояние на душата? Треперенето му поотслабна и постепенно съвсем изчезна. Таркуа си беше свършил работата добре — небесният кораб се клатеше и люлееше, но нито едно въже дори не се разхлаби. Чаз вече се намираше в състояние между пълната паника и стоическата решителност. Това бе огромно постижение.

Балоните ги отнесоха още по-нагоре. Тънки като хартия, те проблясваха със стоманено сияние в променливата светлина.

Ако имаше почивен ден, дори можеше да му се стори забавно, помисли си Чаз. Вместо да трепери от ужас, по-добре да се опита да се забавлява. Да се отдаде на новите усещания. Струтиомимусите стояха наведени през перилата, сочеха надолу и цвилеха възторжено от приключението. Таркуа започна да се изморява. Тогава те всичките се изредиха при лостовете — така не загубиха скорост. Дайноникът нагласяше уредите според силата на онзи, който ги командва.

От време на време завърташе витлата и забележителният летателен апарат променяше посоката. Минаха съвсем близо до висока скала и дори Чаз се възхити от красивата гледката. Настроението му се подобри. Въобще не се уплаши, когато гондолата едва не докосна отвесна стена.

Кой знае, помисли си той наперено, забравил за неотдавнашния си ужас от преживяното, възможно е да извадим късмет и да намерим меко място, в което да се разбием.