Изгубената Динотопия

XX

На следващото утро ниските облаци бяха заплашително по-тъмни, явно натежали от дъжд. Уил се поколеба дали има смисъл да привлече вниманието на похитителите си върху този факт. Блакстрап вече му заяви, че суровото време няма да възпре никой от екипажа му. А след като с очите си видя и с ушите си чу какво стана предишната нощ, нямаше причина да се съмнява в думите на капитана.

Уил никога не бе преживявал голяма шестгодишна буря в пълната й сила, затова нямаше представа какво ще стане с кораб на котва в северната лагуна. Ако все пак оцелее, Блакстрап положително ще изпълни заканата си или да открие, или да прокара път към откритото море. В такъв случай Уил предпочиташе да скочи през борда, отколкото да изостави Динотопия. Сви рамене — представи си как усилено плува към брега. Дали малките тиранозаври умеят да плуват? Как да разбере?

Един пират му донесе закуска — противен буламач от вода, царевица, солено свинско и отделно сухар. Нямаше нищо общо с пресните плодове, зеленчуците и рибата в Тритаун. За да поддържа силите си, той се насили да преглътне „специалитета“. Притикил наблюдаваше без да коментира. Тиранозаврите можеха да изкарат дълго време без храна.

Не само тя му правеше компания. Приклекналите наблизо пазачи поглъщаха храната с наслада. Бегъл поглед го убеди, че останалите от екипажа, включително Блакстрап, са далеч и следователно не биха го чули.

— Не знам какъв живот сте водили — подхвана Уил сговорчиво, — но Динотопия предлага шанс да се започне отново.

Копърхед сръга другаря си с лакът.

— Чуваш ли момчето? Ей сега ще започне да ни убеждава, че тук е земен рай.

— Да, рай — изсумтя Томас, — но с дракони. Не, не… Как ги нарече Смигинс? Динозаври. Значи рай с динозаври, които искат да те изядат.

— Така е само в Дъждовния басейн — уточни Уил. — Всички големи месоядни живеят там. Останалата част от Динотопия е сравнително безопасна. Представа нямате колко е красива. Уотърфол е най-спокойното място, Соропол е прелестен, Тритаун е провинциален и уютен. Има тихи заливи и плажове, безкрайни поля, отрупани с плодове овощни градини.

— Да бе, истински рай — присмя се Копърхед.

— На мен ми звучи като адски много работа — обобщи Томас.

Уил се поколеба, а дървената лъжица застина във въздуха.

— А пиратството не е ли работа, при това — опасна? Докато се трудиш във ферма, ловиш риба в реката или работиш в магазин поне никой не се опитва да те убие.

Усмивката на Копърхед се стопи.

— Заради един откраднат самун хляб ме пъхнаха в затвора. И защо го откраднах? За да помогна на сестра ми да нахрани семейството си. После нещата някак станаха още по-зле и накрая се озовах на „Кондор“.

— Цял живот съм работил по полетата със захарна тръстика. Ако не беше капитан Блакстрап, още щях да съм там — обяви Томас и войнствено издаде долната си устна.

— И той може да остане — увери ги Уил. — Няма значение какво си правил във външния свят. Всеки, който попадне тук, започва нов живот. Няма значение кой или какъв си бил преди. Тук наистина получаваш шанс да започнеш отначало.

— Няма значение ли? — Копърхед размаха лъжицата си. — Ако властите ни открият тук, ще ни обесят.

— Умът ми не го побира как сте успели да пристигнете невредими. В цялата история на Динотопия вашият кораб вероятно е първият, но съм сигурен, че е чиста случайност и едва ли някога ще се повтори — дори военен кораб да ни открие някак, е изключено да акостира. И още нещо: независимо от приказките на капитан Блакстрап как ще напуснете лагуната, това няма да стане. Ветровете и теченията около Динотопия разбиват корабите на парчета.

— Така е — промърмори Томас замислено. — На идване видяхме доста пострадали кораби.

— Всеки корабокрушенец автоматично става гражданин на Динотопия. Да, има и проблеми, но не са както в Америка или Европа. Дори едрите месоядни не са особена заплаха, защото са локализирани в Дъждовния басейн. А всички други динозаври работят рамо до рамо с хората.

— Като онези, които освободи — напомни му Томас мрачно.

Уил не се стресна.

— Да, точно като тях. Ще се убедите колко много приличат на нас. Няма значение дали са едри, или дребни — те са хора. Ние всички сме хора, трудим се заедно и сме жители на Динотопия. И вие може да станете такива.

— Не съм сигурен, че ще искам да работя с хора от други места — обяви Копърхед. — Чин-ли си го бива, но цял град, пълен с китайци… Не знам…

Уил се усмихна насърчително.

— Повярвай ми, когато за пръв път поемеш пощата си от галимимус или ореш зад впрегнат трицератопс, или участваш в игра с няколко апатозаври, ще се питаш защо някога си гледал отвисоко на хора само защото имат различен цвят на кожата или очите им нямат твоята форма. — Уил поклати тъжно глава. — А какво ще стане, когато вече остареете — как ще бягате тогава? Ако предположим, че въобще доживеете до тези години.

— Е, тогава — не се предаваше Копърхед — поне ще знаем за какво сме живели.

— Имате възможности и тук. Динотопия предлага безброй вълнуващи неща. Помислете само! Все едно миналото ви никога не е съществувало. — Постара се да заинтригува Копърхед: — Били те арестували, защото си откраднал самун хляб. Тук никой няма да го знае, нито ще се интересува. — Погледна Томас. — Същото важи и за теб. Тук и двамата ще създадете нови семейства.

За пръв път Томас прояви истински интерес.

— Тук има и жени?

— Жени от всички части на света, от всички цивилизации. — Неволно си помисли за Силвия. — Връзките тук са отворени за всички. — Надяваше се, че се справя с въпроса. Засега не беше особено добре запознат с него. — Ще си създадете семейства, ще станете членове на едно невероятно общество. Къде по света ще ви се отвори такава възможност? — Сниши глас и прошепна почти умолително: — Толкова ли ви харесва сегашният ви живот, че не помисляте за друг?

Копърхед изглеждаше обезпокоен.

— Ами… Трябва да призная, че често, докато корабът се мята и всичко е мокро и влажно, не спя, а просто лежа в хамака и си мисля колко по-приятно е да лежа в топло, сухо, истинско легло. И вечно да се питам кога ли ще долети снаряд от военен кораб и ще откъсне краката ми.

— Така е — съгласи се Томас. — Идвам от островите, където всеки говори за сър Хенри Морган и такива като него. Но сега нещата не са каквито са били по негово време. Пиратството е труден занаят. В края на краищата сме деветнадесети век.

Изведнъж Копърхед се отърси от идилията.

— За какво въобще говорим? В нашето положение не може да се направи нищо. Кой ще ни позволи безнаказано да дезертираме от капитан Блакстрап и да му махаме с копринени кърпички от брега?

Томас кимна.

— Ще ни обеси като размирници и предатели на „Кондор“. Какъв нов живот за човек, увиснал на въжето? — Ямаецът погледна Уил с безразличие. — Забрави, момче. Живот на земеделец не е за нас. Свързали сме се с Блакстрап и така ще остане.

— Но тукашните власти ще ви предложат закрила — настоя Уил.

Вътрешните терзания на Копърхед бяха ясно изписани по лицето му.

— Стига приказки, момче. Престани.

Хвана пушката си.

Жестът не стресна Уил. Знаеше, че няма да посмеят да го докоснат без заповед на капитана. Все пак отстъпи. Пося семето и видя, че хвана корени. И двамата мъже вече мислеха за живот извън пиратството. Надяваше се да споделят с някои от другарите си. Успее ли да склони част от екипажа да зарежат кораба, може да съберат достатъчно кураж помежду си и да се опълчат срещу Блакстрап.

След закуската мъжете започнаха да се приготвят за път. Натъпкаха джобовете си със скъпоценни камъни, изчоплени от стените и скулптурите. Чувалите тежаха от златни тухли. Тръгнаха обаче не към главния каньон, а към вратите на централния храм.

— Капитанът никога не тръгва, преди да огледа всичко — поясни Смигинс на Уил.

Пиратите отново разтвориха великолепните врати от розов кварц и тръгнаха по изящно украсения коридор. Уил се възхищаваше на скулптурите и стенните рисунки, на барелефите и мозайките. Не го напускаше натрапчивата мисъл какво ли не би дал Налаб, за да види това място.

Коридорът се разклони. Водени от Смигинс, пиратите поеха по лявото разклонение към центъра на сградата. През прозорците от чист кварц нахлуваше светлина и се отразяваше в полускъпоценните камъни, украсяващи стените. Изпълнението беше изящно — впрочем като всичко, което Уил бе виждал из Динотопия. Кой е построил всичко това и защо? Изпитваше такъв интерес, че почти забрави положението си на пленник. Само спорадичните изгрухтявания на Притикил зад гърба му напомняха за действителността.

Пиратите вървяха необичайно мълчаливо, зашеметени от заобикалящото ги великолепие. Докато стигнаха двойните аметистови врати, отдавна бяха изчерпали ограничения си запас от суперлативи.

Йохансен докосна на шега едното крило и се изненада колко тихо се отвори. Изключително тежките врати бяха идеално балансирани на каменни подпори.

Озоваха се в кръгло помещение с таван, висок най-малко тридесет метра. Приличаше по-скоро на пещера. Тучни растения от Дъждовния басейн протягаха листа нагоре към капандурата. Широка поне два метра, тя бе направена от монолитен жълт диамант.

Мозайки покриваха овалните златни стени. Повечето изобразяваха морския живот в Камбрия. Уил се възхити на едно непознато му същество, изработено от ахати. По вида му отсъди, че май и природата не е била много сигурна какво е сътворила.

Сред цялото изобилие от скъпоценни камъни и злато в помещението бяха пръснати и малко на брой ръчно изработени дървени мебели, който стояха някак подканващо. В далечния край се виждаше тръстиково легло, покрито с палмови листа. Леглото не беше празно.

— Мъртъв ли е? — прошепна Самюел към струпалите се мъже.

— Мумия — отсече О’Конър. — Виждал съм такива в Британския музей.

Неподвижната фигура бе облечена с роба на аскет, избрал живот на усамотение и размисъл. Краката му бяха кръстосани, опашката — опъната назад, а главата — сведена към гърдите; сякаш не дишаше. Уил забеляза острите нокти на кръстосаните ръце. Цялата поза говореше за удовлетворение и дълбок вътрешен покой. Макар и едър за вида си, прав едва ли би бил по-висок от Чин-ли.

Сцената впечатли дори Блакстрап.

— Ей, момко, що за дракон е това?

— Дайноник. Много са сръчни и често ги използват за писари. Представа нямам какво търси този тук.

— Вижте ноктите на ръцете и краката му — изкоментира Уатфорд. — И големият среден пръст. Прилича на коса за трева.

— А и какви зъби — промърмори Андреас. — Този не е никакво тревопасно.

— Дайнониките много обичат миди — информира ги Уил.

— Толкова добре е запазен. — Смигинс приближи фигурата. — Сигурно е умрял наскоро. Денисън?

Благодарен, че някой се обръща към него по име, Уил обясни:

— Облечен е в робата на аскет. Дошъл е тук да търси покой.

— И си го е намерил, бих казал.

О’Конър започна да оглежда богато украсените стени.

— Внимавайте! — извика някой.

Дребната фигура се размърда.

Пушки и пистолети светкавично бяха приведени в готовност. Дайнониктът бавно надигна глава. Очите му се отвориха и той ги изгледа с очевидно внимание. Кръстосаните крака и ръце не помръднаха.

— Отдавна не съм имал посетители — обяви той на безупречен, макар и със силен акцент, английски.

— По дяволите — възкликна О’Конър, — малкият дракон говори!

— Казах ви — припомни Уил на всеки, готов да го слуша. — Казах ви.

Но не добави, че освен протоцератопсите за пръв път чува динозавър да говори на човешки. И то не на латински, който използваха жителите на Динотопия, а на английски! Да, това определено бе много учен динозавър.

— Забелязахте ли как заваля гласните? — промърмори Уатфорд. — Все едно е от Глазгоу.

Мисълта на Блакстрап течеше в друга посока.

— Този тук може да се окаже полезен. — Приближи леглото и се наведе над фигурата. — Тук ли живееш?

— Да, това е моят избор. — Аскетът помръдна съвсем леко. — Аз съм Таркуа.

Смигинс се обади:

— Сигурно си доста самотен.

Дайноникът извърна зъбатата си зурла към помощник-капитана.

— Няма самота, където има размишление.

— О! — ухили се Блакстрап. — На какво попаднахме? На философ ли?

Уил пристъпи.

— Кажи, мислителю, какво правиш тук?

Почти знаеше, но искаше да покаже на дайноника, че е вързан.

Таркуа мигом забеляза въжетата.

— Ти си вързан. — Острият му поглед подмина Уил и се закова в Притикил. — И сред вас има млад тиранозавър, който също е вързан. Що за странен начин на пътуване е това?

Блакстрап хвана дръжката на сабята си.

— Хайде, момко, направо му кажи.

Уил обясни положението. Дайноникът го изслуша мълчаливо и въздъхна.

— Тъжно е да се внасят такива нрави от външния свят.

— Не ни интересува мнението ти. — Блакстрап се наведе заплашително напред. — Момчето те попита какво правиш тук.

Очите му фокусираха капитана.

— Размишлявам върху великите загадки. Усамотението и тишината ми помагат.

— Усамотение и тишина, а? — Блакстрап отстъпи и посочи стените от скъпоценни камъни. — А случайно да наблюдаваш богатствата?

— Богатства? — Таркуа премигна. — Единствените богатства тук са цветовете и тишината. Но разбирам за какво говорите. Чел съм много история и знам, че във външния свят хората имат необясним глад за сълзите на земята. Заслепени са от тях и затова рядко виждат или схващат истинската им красота.

— Най-после намерихме един интелигентен динозавър, за каквито момчето спомена — отбеляза Смигинс, — а той ни говори със загадки.

— Няма значение. — Поуспокоилият се Блакстрап отново се чувстваше добре. — Нека си лежи на задника и да размишлява колкото иска за тишината. Ще го оставим сам. — По лицето му се появи неприятна усмивка: сочеше мозайка, изобразяваща как ортоцери плуват в море от сапфири. Единият притежаваше изключително голямо червено око. — Ще го лишим само от онзи рубин. Преди да тръгнем, ще го сложа в кесията си.

Измъкна заострен нож от кръста и пристъпи към стената.

Дайноникът мигом скочи и се изправи пред капитана.

— Не го пипайте!

Блакстрап направи пауза.

— О? И защо не? Останах с впечатлението, че не се интересуваш от богатства.

— Казах истината. Но понеже името ми е Таркуа, няма да допусна да нарушите целостта на вътрешния храм. Не може да докосвате нищо тук.

— Така ли?

Пръстите на Блакстрап се свиха около дръжката на ножа.

Смигинс наблюдаваше впечатляващите нокти и зъби на дайноника.

— Капитане, разполагаме с предостатъчно плячка. По-добре да…

— Затваряй си устата, Смигинс. Господин философът и аз обсъждаме важни въпроси.

Помощник-капитанът прехапа език.

Месоядни по природа като всички обитатели на Дъждовния басейн, семейството дромозаври, към които принадлежеше и видът на Таркуа, отдавна бяха отхвърлили невежеството и се бяха превърнали в уважавани членове на цивилизована Динотопия. Уил лично познаваше няколко, включително и Енит, главния библиотекар на Уотърфол сити. До този момент никога не бе мислил за зъбите и ноктите им като за ефективни оръжия. Всички познати му дромозаври и дайноники бяха по-скоро книжни плъхове.

— Ето още една чудесна възможност — говореше Блакстрап, — да увеличим частната си зоологическа сбирка. — Обърна се към екипажа си. — Какво ще кажете, момчета? Ако дяволчето ще ни донесе десет хиляди лири, колко мислите, че струва говорещ динозавър?

Помощник-капитанът бе осенен от мисъл, която побърза да сподели с капитана шепнешком:

— Брогнар, не схващаш ли положението? През цялото време момчето е говорило истината. Тези същества действително са интелигентни. Създали са тук уникална цивилизация.

— Стегни се, Смигинс — не отстъпваше Блакстрап. — Един говорещ динозавър още не прави цивилизация. — Отново се ухили. — А и от кога се притесняваш да имаме интелигентни пленници на борда? — Плъзна поглед край помощник-капитана, за да му даде да разбере, че е приключил с него и повиши глас: — Този папагал тук, момчета, струва най-малко двадесет хиляди. Това е повече от теглото му в злато. Разполагаме с достатъчно въжета, за да го прибавим към колекцията си.

— Не съм сигурен, капитане — промърмори Самюел неловко и погледна дайноника. — Има доста остри нокти.

— От какво се страхувате? — Блакстрап изгледа свирепо хората си. — Не е по-голям и от най-дребния от вас. Като орел без крила е. Заобиколете го и лесно ще го хванем.

Десетина пирати опънаха мрежи и въжета и заобиколиха леглото на склонния към размишления индивид. Таркуа наблюдаваше приближаването на хората. Уил затаи дъх; дори Притикил следеше сцената съсредоточено.

Суарес направи първата крачка и хвърли мрежата към главата на дайноника. В последния възможен момент Таркуа скочи високо във въздуха и направи безупречно салто. Огромният нокът на средния му пръст се стрелна, чу се звук като при раздиране и той се озова точно където бе стоял преди секунди. Само лекото полюляване на робата му подсказваше, че въобще е мръдвал.

Раздраната на три места въжена мрежа падна безпомощно върху гладкия златен под.

Неколцина от пиратите направиха още няколко опита. Резултатът неизменно се повтаряше: Таркуа оставаше невъзмутим, а купчината разкъсани въжени мрежи на пода в краката му растеше. Мъжете погледнаха към капитана за инструкции.

Тонът на Блакстрап говореше по-скоро за възхищение, отколкото за недоволство.

— Да, много впечатляващо. Много си бърз, дребосъчко, а твърдиш, че само стоиш и размишляваш. Готов съм да се обзаложа, че използваш не по-малко умело юмруците и краката си.

Таркуа гледаше капитана, без да мигне.

— Древно изкуство, научено, колкото и невероятно да звучи, от хора, чийто предци са дошли в Динотопия от Китай. Попромених някои техники, за да бъдат приложими за моите възможности.

— С тези твои нокти сигурно можеш да разкъсаш и корема на човек. Но като философ не би ти хрумнало, естествено, подобно нещо.

Таркуа наблюдаваше Блакстрап безизразно. За секунда на Уил му се стори, че пиратският капитан трепна. Дайнониките може и да бяха цивилизовани — дори високоцивилизовани, — но някъде дълбоко у тях все още тлееше споменът за времената, когато на глутници са ходили на лов за много по-едри динозаври. Таркуа демонстрира само частица от това, но то оказа въздействие върху капитана.

Мкузе се загледа в прерязаното въже, което държеше.

— Със същата лекота ще отреже и китката ми.

— Виждам. — Вътрешно Блакстрап беснееше. Независимо от зъбите и ноктите, нямаше да позволи да го наблюдава с достойнството на епископ същество, приличащо на огромна кокошка. — Чудя се дали е достатъчно бърз да избегне куршум.

Отстъпи крачка и извади един от пистолетите, втъкнати в колана. Останалите от екипажа последваха примера му. Таркуа ги наблюдаваше мълчаливо, без да помръдне.

Уил почувства, че нервите му се опъват — не знаеше как да реагира и дали въобще трябва да се намесва. Напрежението в помещението бе осезаемо. Взря се в спокойния, овладян и изключително уверен дайноник и откри, че се пита, дали наистина динозавърът не би устоял на куршумите.

Не успя да разбере. Смигинс се намеси с разумни доводи и предотврати трагичния обрат.

— Капитане — шептеше той на Блакстрап, — разполагаме с богатства, които едва ли сме в състояние да отнесем, а и можем да се върнем за още, стига да пожелаем. Ще вземем от кораба допълнително хора и, ако се налага, и пушки. Защо ни е да влизаме в нежелан конфликт с това същество? Стига да не пипаме убежището му, то като че ли няма нищо против да отнесем всичко друго, изпречило се пред очите ни. Заслужава ли си да рискуваме живота дори на един човек само за да го заловим?

Спонтанната реакция на Блакстрап бе да приеме предизвикателството. Но Смигинс бе определен за помощник-капитан поради една причина: понякога здравият му разум уталожваше гнева на капитана. Само благодарение на склонността на Блакстрап от време на време да се вслушва в съветите му, той още плаваше по моретата, докато толкова много като него лежаха из чуждоземни затвори… или бяха погребани в чужди страни.

Без да откъсва очи от дайноника, бавно прибра пистолета.

— Прав си, господин Смигинс. Прав си. Приберете пушките, момчета. — Насили се да се усмихне. — Все пак това е място за размисъл и спокойствие, нали? Няма защо да се намесваме.

Уил чу въздишките на облекчение — никой от мъжете не искаше да се бие с обитателя на помещението.

Блакстрап се постара да обърне работата на смях и кимна подигравателно към леглото:

— Съжаляваме, че те обезпокоихме. Тръгваме си, все едно нищо не се е случило.

— Но, капитане… — Суарес помнеше какво каза капитанът за потенциалната стойност на динозавъра.

Снажният мъж го изгледа убийствено.

— Тръгваме, Суарес. Ако чувалът на гърба ти не е достатъчно пълен, ще ти намерим още злато, което да носиш.

Озадаченият моряк притихна.

Беше невъзможно да се определи на колко години е дайноникът, но Уил прецени, че е доста възрастен. Независимо от това, той скочи леко от леглото на пода. Пиратите се напрегнаха.

— Само още едно нещо.

Очите на Блакстрап се присвиха опасно — беше свикнал да диктува, а не да приема условия.

— И какво точно е то, господин философ?

Смигинс сложи ръка върху рамото на капитана, но Блакстрап гневно я отблъсна.

— Щом напуснете това място, обещайте да не се връщате. Слушам ви почти цял ден и той се оказа прекалено дълъг. Размисълът изисква пълно спокойствие.

Този път върху устните на Блакстрап разцъфтя съвсем искрена усмивка.

— Не виждам никакви пречки в това отношение, господин Таркуа. Абсолютно никакви. Но имаме малък проблем. Понеже сме странници тук, се затрудняваме да намерим пътя. За да е сигурно, че ще ви оставим намира, и то колкото е възможно по-скоро, дали не бихте ни посочили най-прекия път към Северните полета?

Намигна на Смигинс и помощник-капитанът се възхити колко хитро Блакстрап извъртя неловката среща в тяхна полза.

Обещанията на Блакстрап, разбира се, не струваха и колкото палмовите листа върху леглото на динозавърския аскет.

— Северните полета ли? — Таркуа изглеждаше озадачен, но вдигна ръка и посочи на север. — Излезте през задната част на храма. В долината пред вас ще видите три прохода. Хванете най-левия. На места е твърде тесен — дори дайноник или човек трябва да върви странично. — Огледа едрия мъж пред себе си. — Ще срещнеш известни затруднения, но ще минеш. Проходът стига чак до планините Бакбоун. Ако го следвате, ще излезете в Северните полета, както желаете. Хайде, побързайте. Искам да се върна към тишината и своя мир.

Скочи в леглото и се настани удобно за размисъл: кръстоса ръце пред гърдите, опъна крака и затвори очи.

— Непременно, ваша динозавърска светлост. Тръгваме веднага. — Блакстрап направи знак на екипажа. — Хайде, момчета. Чухте какво каза Мъдреца. Да се махаме оттук.

Моряците заобиколиха колкото е възможно от по-далеч неподвижния дайноник върху леглото и се измъкнаха. Макар и в ръцете на пиратите, Уил се готвеше да извика. Надяваше се този умен динозавър да забележи, че е пленник. Като се имаше предвид антисоциалната нагласа на Таркуа обаче, едва ли мъдрецът би се замислил. Уил все пак реши да опита.

Досетил се за намерението му, обаче, Йохансен му запуши устата с ръка и му се ухили.

— Остави, момче. Нали не искаш повече да нарушаваме медитацията на стария дракон?

Уил се бореше да се освободи от хватката на пирата, но не успя. Подпомогнат от другарите си, Йохансен го извлече от помещението. Със здраво овързаните си челюсти Притикил съвсем не бе в състояние да сподели как се чувства в това неприятно положение.

Около час след като помещението се изпразни, Таркуа вдигна глава, огледа се и промърмори на своя си език нещо за „лоша карма“. После отново се върна към вглъбеното си състояние.