Изгубената Динотопия

VIII

Всякакви звуци бяха будили Пристър Смигинс през живота му: кънтеж на оръдие, вик на наблюдател, кукуригане на петел. Веднъж, докато се криеше от полицията близо до Сидни, бе дочул дори грухтене на австралийско двуутробно животно.

Но никога от съня му не бе го изтръгвал звук като този, който сега го изправи на крака.

Всички бяха като на тръни. Виждаше го изписано по лицата на морските си другари, които също се надигаха от импровизираните койки. Неколцина се изправяха все още замаяни, други — като него — се бяха разсънили напълно. Наблюдаваше реакциите им и лесно определи кой от най-отдавна се скита по моретата и кой най-дълго е стоял от тъмната страна на закона. Именно те бяха изцяло нащрек, с пистолет или сабя в ръка.

Неземният провлачен вой се разнесе над гората за втори път. Необичайната му звучност пронизваше ухото и проникваше в костите. Смигинс постави ръка на слепоочието си и поклати глава. Какво ли същество е в състояние да издава подобен звук?

Блакстрап нагласяваше кърпата върху голия си череп. Докато го гледаше, Смигинс му се възхищаваше. Капитанът бе така закоравял, че не се стряскаше от нищо. Дори самият Луцифер да се бе материализирал пред тях, Блакстрап тутакси щеше да се изправи насреща му. Независимо дали ставаше въпрос за саби, ругатни или игра на зарове, капитанът не отстъпваше пред никакво предизвикателство.

Блакстрап, разбира се, щеше да заложи първо душите на екипажа си — помощник-капитанът знаеше това отлично. Капитанът беше смел до безразсъдност, но не и глупав.

Провлаченият звук се разнесе отново. Мъжете огледаха короните на дърветата и върховете на скалите, но не видяха нищо.

Треганг стискаше здраво индонезийската си кама.

— Господарят Буда е дал гласове на много същества, но нямам представа как изглежда това.

— Да — съгласи се Копърхед и опря гръб в раменете му, докато и двамата оглеждаха гората. — Никога не съм чувал подобно нещо.

— Аз съм чувал.

Обърнаха се към един от другарите си, който рядко говореше. Избягал от разгневени членове на собственото си племе, както и от белите власти на Орегон, накрая Чумаш се озова в Хонконг, където темпераментът и инстинктите му го насочиха да се присъедини към екипажа на „Кондор“. Държеше пушката си с две ръце и съсредоточено оглеждаше короните на дърветата.

— Ти ли? — присви очи Блакстрап. — Къде?

— Сред планините на родния ми Орегон. Прилича на рева на уопити, само дето е много по-дълбок.

Капитанът незабавно се обърна към помощника си.

— Какво е уопити, Смигинс?

— Не знам, капитане.

— Аз знам. — Сега вниманието се насочи към Йохансен. — Говори за американския лос.

— Да — кимна Чумаш. — Уопити. — Звукът се чу отново и разтревожи още повече мъжете. Американският индианец внимателно огледа заобикалящата ги зеленина. — Белите хора наричат този звук „тръбене“.

— Тръбене, значи? — Блакстрап сведе оръжието си. — Не се страхувам от никакъв лос, колкото и да е голям. Трябва да проверим, не смяташ ли, Смигинс?

— Щом така казваш, сър — отвърна помощникът му, изпълнен със съмнения.

— Не, капитане — намеси се Андреас с широко отворени очи. — Този звук не го издава обикновено животно.

Блакстрап изсумтя.

— За нас обикновените животни нямат никаква стойност, човече, макар че ако се окаже роднина на лоса, става за ядене — така съм чувал.

— Много са вкусни — потвърди Чумаш.

Перспективата за добра храна поуспокои донякъде тревогата на екипажа.

— Наблюдавайте птицеподобните — посъветва Блакстрап хората си. Бегъл поглед показа, че пленниците им не обръщат внимание на звука. — Те познават опасностите на тази страна. Щом не реагират, логично е да предположим, че каквото и същество да издава този звук, то не представлява заплаха.

Мъжете обмислиха думите му и най-после се успокоиха; не за пръв път се възхитиха от способността на капитана си да се оправя във всякаква ситуация.

Смигинс се усмихна.

— Ха, Брогнар Блакстрап, като те слуша човек, ще си помисли, че си привърженик на научния подход.

— Внимавай какво приказваш, Смигинс. Няма да търпя насмешки.

— Да, сър, но това бе компли…

— Казах да млъкнеш!

Смигинс затвори уста. Блакстрап бе като бомба, която постоянно заплашваше да избухне: човек никога не знаеше дали някоя невинна дума или постъпка няма случайно да запали фитила. Понякога бомбата тлееше, понякога дори се усмихваше, но винаги бе на път да избухне в лицето ти.

До ушите им долетя нов звук — различен от предишния. Определено обаче го издаде същото същество. Загнездваше се в съзнанието.

Блакстрап размаха сабя.

— Хайде да видим за какво става дума.

Извърна се и пое по посока на звука, следван от екипажа си. Мъжете не изпускаха от поглед пленниците, да не би да организират друго хитро бягство.

Птицеподобните ги следваха покорно, продължавайки да демонстрират безразличие към виковете, дори когато станаха по-високи. Ободрени от това, хората на Блакстрап нямаха търпение да установят източника на неземните стонове.

Не след дълго стигнаха до място, където не растяха дървета. Не беше нито поляна, нито бързотечаща река, а добре отъпкана пътека, широка като магистрала в Бостън. Почвата бе отъпкана толкова здраво, че изглеждаше павирана. В далечния й край отново се появяваше екваториалната гора в цялата си пищност.

Не знаеха какво бе прокарало такъв забележителен проход, но относно ехтящите провлачени звуци вече нямаше никакво съмнение. Когато първите двама мъже, изскочили от гората след Блакстрап, го видяха, побързаха да отстъпят, за да се скрият. Единият не преставаше да се кръсти. Другите се скупчиха в края на гората. Смес от ужас и любопитство ги изпълваше.

По пътя, с гръб към тях, крачеше същество, високо поне шест метра. Кафеникавите петна, украсяващи набръчканата му кожа, бяха избледнели до сиво, а повечето от кестенявите окраски, от младини също бяха изчезнали, оставяйки зад себе си неравномерно разположени ивици.

Придвижваше се на задните си крака, но от време на време стъпваше и на предните, за да си почине. В такива моменти опашката се надигаше от земята и щръкваше вдървено назад. С изключение на дългия метър издатък, който стърчеше на главата, черепът доста приличаше на конски. Изправен, звярът напомняше на огромно кенгуру. Движеше крака по начин, сходен с този на пленниците им, макар и не толкова енергично.

Присъствието на това същество даваше още доказателства за наличието на туземно население, защото, неизвестно по какъв начин, бе успяло да се омотае в дълги ленти от черен плат със сребристи нишки. Лентите висяха от главата, шията и гърдите. За миг на Смигинс му хрумна, че сребристите заврънкулки вероятно представляват някаква позната езикова система, но когато успя да ги огледа добре, видя, че всъщност са безформени знаци.

Блакстрап махна на хората си да спрат, смело пристъпвайки на широката пътека. Смайващото същество продължаваше да не им обръща внимание: сякаш не си даваше сметка за присъствието им. За втори път се отпусна на четирите си крака. Видимо имаше проблеми с дишането. Тъмните му гърди потреперваха, когато с очевидно затруднение ги пълнеше с въздух.

Смигинс се запита за предназначението на необичайната черепна изпъкналост. Дали е само декоративна, питаше се той, или мъжки атрибут, целящ да привлича противоположния пол. Докато наблюдаваше съществото, получи отговор.

Като пое въздух, то вдигна муцуна нагоре и бавно издиша през ноздрите. Уловеният въздух, циркулиращ из кокалестия заоблен издатък, завибрира и се получи дълбокото звучно ехтене, което бяха чули. Веднъж Смигинс наблюдава как абориген в Сидни произведе подобен звук — несравнимо по-немощен, разбира се — с помощта на дълъг дървен инструмент — наричаше го диджеридо. Всъщност той приличаше на издатъка върху главата на този звяр.

Звукът отекна болезнено, скръбно и доста приятно. Докато слушаше второ звучно изтръбяване, помощник-капитанът се запита какви полети на музикалната фантазия могат да се постигнат при такава забележителна акустика, ако собственикът на смайващия естествен инструмент не бе просто тъпо животно.

Полезно бе да се улови реакцията на четиримата пленници. Вместо да ги разтревожи, провлаченото тръбене ги накара да отпуснат глави и ръце. Очевидно не съществуваше никаква опасност.

— Все едно канарче чурулика — отбеляза О’Конър със задоволство. — Ето, трябва само да наблюдаваме големите кокошки и ще знаем дали наоколо има опасност.

— Да — съгласи се другарят му. — Не е злато, но си има стойност.

Миг по-късно мъжете от екипажа се чудеха какво ли означава реакцията на пленниците им — бяха започнали да подсвиркват и грачат високо.

Блакстрап присви очи.

— Какво им стана на тези животни? Смигинс?

Не по-малко озадаченият помощник-капитан само поклати глава — знак, че и той не знае. Пришълците стиснаха оръжията по-здраво и се огледаха тревожно. С изключение на тътрузещия крака великан, пред тях беше само гора.

Чин-ли застана пред Блакстрап и посочи великана.

— Ако това не е дракон, капитане, какво е тогава?

— Виждаш ли от ноздрите му да излизат пламъци? — Смигинс говореше сякаш учен мъж обяснява нещо на невежа. — Къде са крилете му? Прилича ли ти на рисунка на дракон, която някога си виждал?

— Друг вид е — не се предаваше Чин-ли.

Какво друго да очакваш от азиатец неверник, помисли си Смигинс. Ала дребният мъж бе невероятен стрелец и истинско страшилище за враговете, когато пленяваха чужд кораб.

— Изглежда болно — отбеляза Томас с напевния си ямайски акцент. — Вижте колко му е трудно да диша.

Блакстрап кимна в знак на съгласие.

— Така е. Не е нужно да си лекар, за да го забележиш. — Хвърли поглед към четиримата пленници — трескавото им виене бе заместено от звуци, напомнящи безсмислено бъбрене. — Кълна се в диамантите на Тритон, но май безмозъчните ни зверове се опитват да общуват с него!

Йохансен отвърна с насмешка:

— Кокошки се опитват да разговарят с гигантско кенгуру!

После започна да кудкудяка и да подскача, с което предизвика смеха на другарите си.

— Хардозавърът не може да ни помогне — отбеляза Шремаза тъжно. — Аримат, Трил, нали знаете какво прави тази стара патечовка в Дъждовния басейн?

Първа отговори Трил:

— Отива при едно от избраните места, мамо. Сложила си е погребалните ленти.

— Така ще постъпим и ние един ден. — Хисаулук видя, че хората не обръщат никакво внимание на разговора им, както правеха откакто ги заловиха. — Е, няма да ни навреди да опитаме.

Откакто видяха едрия хардозавър, положиха всички усилия да привлекат вниманието му. Макар по природа да не беше по-агресивен от далечните си братовчеди струтиомимусите, със своите размери и сила лесно можеше да ги освободи. Ала беше ясно, че сега е прекалено близо до финалното прекосяване. Силите бързо го напускаха и понеже изобщо не реагира на призивите им, решиха, че най-вероятно е и глух. Тъжен край за член от племето, което живееше заради музиката.

Не ни е дадено нито сами да избираме края си, знаеше Хисаулук, нито начина, по който ще извършим финалното прекосяване.

— Този звяр умира.

У дома, на южноафриканското крайбрежие, Мкузе бе виждал много животни да умират. Това бе по-голямо и по-странно, но държането му не се различаваше особено от поведението на напускащ живота слон или голяма антилопа.

— Жалко — изсумтя Блакстрап и многозначително посочи към пленниците. — Ако тези тук ще ни донесат две-три хиляди лири, този сам щеше да ни донесе десет.

— Лодките не биха го побрали, капитане — намеси се Треганг. — Как щяхме да го качим на кораба?

— Виж му устата, сляп нещастнико. Само човка и изобилие от гладки зъби. Голям е, но е безобиден. Вържи го с достатъчно въжета и ще стигне до „Кондор“ пеша. Достатъчно е висок, та главата му да стърчи над водата, а в лагуната няма вълни. — Черните му очи блестяха. — Каква гледка щеше да представлява, само ако можехме да го покажем в стария Лондон!

— По дяволите, знам тези същества! — промърмори Смигинс раздразнено.

Едра ръка се стовари върху рамото му така, че гръбнакът му потрепери.

— Така става от много четене, господин Смигинс. Полезно е обаче само онова, което запомняш. Иначе другото просто стои в мозъка ти и ферментира. Виж, рефлексите и силата… — Размаха сабята си, без да го е грижа дали някой стои наблизо. — Винаги бих предпочел добър стрелец или майстор при стрелбата с оръдие.

Разтривайки рамото си, Смигинс пак се съсредоточи върху забележителното чудовище, което се тътреше по пътеката пред тях.

— Глухо и умиращо — обяви той. — Дори да успеем да го овържем с достатъчно въжета, клетото същество никога няма да стигне брега.

— Къде ли отива? — запита се Копърхед на глас.

— Виж как лъщи кожата му.

Уатфорд бе запленен от странната красота на звяра.

— Дракони — промърмори дръпналият се настрана Чинли, непоколебим в мнението си, независимо от думите на помощник-капитана или на когото и да било.

Блакстрап въздъхна.

— Щом искаш така, Чин-ли, ще ги наречем дракони, поради липса на по-подходящо име. Какво ще кажеш, Смигинс?

— Не, не… В главата ми е, знам го, но не се сещам.

Раздразнението на помощник-капитана от неуслужливата му памет бе видно.

— Значи — дракони, нищо че не запращат към нас огнения си дъх, нали така, Чин-ли?

В отговор китаецът придоби самодоволно изражение, скръсти ръце на гърдите си и многозначително погледна към небето.

— Накъде, капитане? — попита Андреас.

— Ами, май ще бъде добре известно време да следваме този звяр. Няма да издържи още дълго, а ми се ще да го разгледам отблизо. — Намигна. — И съм доста любопитен да видя дали лъскавата нишка в плата, с който се е наметнал, не е истинско сребро. — Засука мустак. — Засега не ни забелязва, а дори и да се обърне, не виждам никаква заплаха. Едва мести крака. — Посочи с върха на сабята. — Вижте колко често спира да почива. Според мен сетният му час съвсем е наближил.

За изненада на пиратите пленниците изведнъж отказаха да се подчинят при подръпванията на въжетата.

— Хайде, хайде — извика Самюел. — Без такива номера.

Заби върха на сабята си в гърба на най-едрата птица-дракон, вляво от опашката. Съществото трепна и тръгна. Ала все така, без да мигне, изгледа изпитателно уболия го със сабята мъж, който се извърна, раздразнен и объркан, защото някакво си животно успя да го смути с поглед.

— Татко, кървиш — извика Трил и приближи да утеши родителя си.

— Продължавай да вървиш. Това е само драскотина.

Тя се поколеба, но накрая се подчини.

Ще трябва да внимавам как реагира, прецени той. Тези луди хора са склонни да направят какво ли не.

Биха ли стигнали дотам да наранят деца? Хисаулук не допускаше подобна мисъл, но все пак реши да не рискува.

Изглежда не им оставаше друг избор, освен да се подчинят на похитителите си и заедно с тях да проследят умиращия хардозавър. Това ги поставяше в потенциална опасност, но понеже нямаше начин да го съобщят на похитителите си, най-добре беше да се успокоят. Имаше и шанс да им се отдаде възможност да избягат въпреки вързаните си крака.

— Трябва да направим нещо.

Шремаза се бе приближила до него.

Той отвърна със свеждане на главата и дългата си шия, което отговаряше на свиването на рамене при хората.

— Какво? Може само да се надяваме, че настъпи ли времето на тази патечовка, онези, които ще се появят, за да изпълнят финалните ритуали, ще предпочетат да се концентрират върху него и няма да ни обърнат внимание.

— Още е рано. — Шремаза погледна към небето. — Мнозина от онези, които ще дойдат, все още спят.

— Всяко забавяне е добре дошло — призна партньорът й.

Проследи умиращия хардозавър с поглед, обзет от желание да знае подходящата песен за такъв момент. Семейството му би могло и да импровизира — и беше редно да постъпят така, — но не искаше да предприемат нещо, с което да стреснат похитителите си. Там, където човекът го набоде, го болеше.

Пътеката се виеше между дърветата и леко се спускаше надолу. Постепенно от погледа им изчезнаха планините Бакбоун, скрити от заобикалящата ги растителност. Гората ставаше все по-тучна и по-тучна. Единствено Смигинс обръщаше внимание на изключителната флора. Останалите от екипажа нямаха време за красота, която не блести като злато.

Нима всички видове от тропическия свят виреят тук, се питаше помощник-капитанът. Нищо ли в тази страна не загива? Дори птичият свят бе застъпен с представители на всички континенти.

Все пак не сме в Едем, подсмихна се той. Ева не тъче черни плащове за дракони.

Само дето не са дракони. Беше убеден. Дяволите да вземат глупавата му памет!

Чумаш пръв забеляза струпването на птици с огромни крила, които кръжаха високо над главите им. Това бе позната гледка за всеки, прекарал известно време в равнинни райони, независимо къде по света.

— Наблизо има мърша — обяви убедено Йохансен.

— И то голяма — добави американският индианец.

Блакстрап отново използва сабята си като показалка.

— Виждате ли там, в средата на небесния кръг? Обзалагам се, че това са най-едрите лешояди, които някога съм виждал!

Мнозина познаваха североамериканските лешояди. Андреас познаваше и кондора от Южна Америка. Но никой от хората не бе виждал нещо подобно на двойката аргентаври, които се открояваха сред ятото танцуващи във въздуха хищни птици. С разперени криле стигаха до шест метра.

От време на време невиждана досега птица се издигаше във въздуха, а друга се спускаше, за да заеме мястото й на земята. Явно, ятото ядеше нещо.

— Защо нашият звяр е поел в тази посока? — зачуди се Уатфорд.

— Кой знае? — Мкузе стисна здраво пушката си. — Много същества имат традиции при яденето.

— И при умирането — добави Анбая. — Господарят Буда…

— Твоят господар Буда няма значение — сряза го Блакстрап. — Сами ще видим какво става и то съвсем скоро, обзалагам се.

— Вероятно е тръгнал към естествена гробница — предположи Смигинс.

Мъртви дракони означаваха много зъби и дори бивни. Представата как изобилие от слонова кост лежи и чака да бъде събрана, вдъхна енергия в крачките на пришълците. Най-после нещо със стойност, което мъжете познаваха.

Пътеката се стесняваше, а клоните на дърветата образуваха естествена арка. Скоро така се сгъстиха, че скриха залитащия хардозавър от погледа им. Уплашени да не загубят плячката си, пиратите ускориха ход, теглейки безмилостно пленниците. В края на краищата не се знае дали ако не са бдителни, някой от драконите им няма да изчезне вдън земя. Всичко е възможно на място, където се случват такива чудеса.

Пътеката изви рязко наляво. Вече почти тичаха, ала гледката, разкрила се изведнъж пред тях, ги закова намясто. Гледка, достойна за перото на Едгар Алън По, промърмори под нос ученият Смигинс.

Пред тях се стелеше дивна панорама — дори миризмата на смърт не я помрачаваше. На мястото, където цареше огромно спокойствие и мир, заедно с разложението се извършваше и съживяване. Оттук същества си отиваха от този свят, но оттук започваха и нови начала, прераждане и рециклиране. Мнозина мъже или жени, погледнали картината, биха видели единствено опустошение, но Смигинс различи природата в цялата й сложност и великолепие, впуснала се в усилена дейност да сътвори наново света.

Беше невъзможно да се избегне вонята — силна, мощна и доминираща над всичко. Доста от пиратите покриха с кърпи носа и устата си в жалък опит да се предпазят. Само плавалите на китоловни кораби от екипажа бяха преживявали някога нещо подобно.

За щастие никой измежду тях нямаше слаб стомах. В края на краищата бяха мъже, на които вонята на мъртва или умираща плът не бе непозната.

Беше като градина, нарисувана от мрачен художник. Сред костите растяха екзотични цветя, увивайки се около гигантски ребра, подобно на розов храст в добре поддържан английски парк. Орхидеи стърчаха от мълчаливи, избелени от слънцето челюсти. Имаше стотици, хиляди кости и макар смаяните посетители да не го знаеха, това бе само едно от тези места, пръснати из целия Дъждовен басейн. Разлагащата се на слънчевата светлина плът говореше кои са пристигнали последни.

Зяпнали към най-голямата костница, която някога бяха виждали, пиратите продължиха да следват вече едва вървящата патечовка.

Самюел посочи към особено внушителна купчина от ребра и прешлени.

— Не знаех, че планините имат кокали. Вижте само размера на тези крака!

— Спокойно. — Дори Блакстрап бе впечатлен. — Всички са мъртви. Виждате ли мухите? Те поне трябва да са ви достатъчно познати.

Когато посетителите минаваха, лешояди във всякакви форми и размери се откъсваха от труповете, които бяха подложили на дисекция, и отново се връщаха, щом неканените гости отминеха. Огромни и достатъчно мощни човки, за да откъснат човешки крак, подновяваха работата си по повалените скелети.

Изправил се в цял ръст, Чин-ли пристъпваше гордо с вирната напред брадичка и тържествуващо изражение.

— Е — питаше той, — ако това не са кости на дракони, кажете ми какво са?

— Почти съм на път да се съглася, китаецо. — Смигинс приглади назад косите си. — Но не напълно. Продължават да ме тормозят неуловими засега спомени. Но ще се сетя.

— Добре е, че не трябва да разчитаме на паметта ти да ни измъкне от някоя трудна ситуация, Смигинс — присмя се О’Конър.

— Да — допълни Уатфорд. — Иначе насред битка Смигинс ще спре да се сети нещо и някой главорез ще му разпори корема.

Неколцина от мъжете се изсмяха гръмко. Това помогна да се разсее меланхолията, обзела ги поради околната картина.

За чест на Смигинс той също се засмя с мъжете. За разлика от някои други, го биваше да се присмива над себе си.

— По-голямо е от слон. — Мкузе отмерваше с крачки дължината на скелет, покрай който минаваха. — По-голямо е и от десет слона.

— Умираме от глад, капитане — напомни Дейвис на господаря си. — Дано намерим някое такова, но живо.

— Да — съгласи се ентусиазирано Блакстрап. — Едно такова ще изхрани в продължение на седмица цялата проклета флота на Нейно Величество.

Следвайки влачещия се хардозавър, те минаха близо до два нови трупа. Единият — с глава излязла направо от кошмар: цялата с бодли и остри рогове; вторият — с череп, подобен на съществото, което следваха. Наподобява, отбеляза Копърхед, на майката на всички патици. Смигинс преброи в устата му над хиляда плоски зъба, преди да се откаже и да продължи напред.

Изведъж пиратите съзряха пресен труп, който имаше достатъчно месо. Двама яки моряка го понесоха с кол, поставен на раменете им.

— Вижте! — подсвирна Шремаза. — Почти не вярвам на очите си!

— Какво ще правят с това, татко? — попита Аримат баща си.

Хисаулук подхвана предпазливо, за на не разтревожи излишно сина си.

— Разправят, че преди да дойдат да живеят в Динотопия, хората имали навика да ядат плътта на други живи същества.

— Както ядат риба ли? — премигна Трил плахо.

— Да, както ядат риба. Не можем да виним тези мъже за действията им. Просто са невежи и се нуждаят от подходящо образование.

— Могат ли да бъдат научени? — попита Аримат.

— Всеки може да бъде научен — заяви Хисаулук. — Не бива да ги виним. В края на краищата те са само бозайници.

Възрастните струтиомимуси не положиха никакви усилия да спестят на децата си ужасната гледка. Родителите и на хората, и на динозаврите знаеха отлично, че всеки опит да се скрие нещо от дете само засилва желанието да се научи тайната. Винаги е по-добре да обясниш същността на нещата, а не да я завоалираш. Това бе основен принцип на образованието в Динотопия.

Хисаулук плъзна поглед върху похитителите им, покрай тектоничната архитектура на гробницата, покрай цветята и дърветата и го насочи към необятния Дъждовен басейн. Някъде там, само и изплашено, се намираше неговото най-голямо дете.

Кеелк, помисли си той, трябва да намериш помощ, и то — бързо. Пази силите си.

Ако тези хора са достатъчно диви, че да погълнат плът на умрелите, какво щяха да направят един ден, ако се окажат без никаква храна в Голямата пустиня например? Щяха ли да погледнат с по-различно око на него и на семейството му? Макар че на мнозина родители подобна мисъл би се сторила невъзможна, Хисаулук допускаше и такава вероятност. Такава бе реалността; колкото и грозна да беше, не му оставаше друго, освен да се изправи с лице срещу нея.

Вече повече от сто милиона години обитателите на Динотопия посрещаха в упор действителността, вследствие на което бяха успели да оцелеят там, където други бяха загинали.

Блакстрап вдигна сабята си.

— Престанете с брътвежите. Не виждате ли, че съществото спря?

Точно така. Патечовката най-после бе спряла сред костите на десетина различни звяра до повален ствол на дърво. Вероятно тежките дъждове бяха оголили корените му и сред буйната растителност се бе образувал проход.

Хардозавърът се отпусна на четирите си крака и мощните му бедра щръкнаха над раменете и главата; пое дълбоко въздух. При невероятното вдишване пиратите чуха свиренето. Остарелите дробове се разтегнаха до краен предел, за да задържат всичкия въздух.

После звярът издиша с такава невероятна модулация, че очите на някои от закоравелите моряци се насълзиха. Нямаше спор — това беше песен. Песен, пълна със спомени от дълъг и някога пълен със здраве живот. В резултат, макар и на едно-единствено мощно поемане на въздух, тя звуча в продължение на няколко секунди.

Когато и последният звук изчезна, точно като пяна от гребена на оттегляща се вълна, отлетя и душата на съществото, изпълнило песента. С огромно достойнство патечовката се свлече на корем, все едно се настаняваше пред уютен огън, и затвори очи. Едрите гърди потрепериха два-три пъти като развени от бриза платна и после останаха неподвижни.

Всичко бе приключило.

— Е… — Смигинс прокара ръка през очите си.

— Какво? — картината въобще не трогна Блакстрап. — Звярът пукна. Крайно време беше. Страхувах се, че ще се наложи да следваме проклетото същество през половината остров, защото това няма какво друго да е, освен остров. Какво ще кажеш, Смигинс, да измислиш име на това място? Така ще попаднеш в енциклопедията, а това ще ти хареса.

— Бих се задоволил и с бележка под линия — промърмори Смигинс суховато.

Блакстрап се намръщи насреща му.

— Какво каза, Смигинс?

— Нищо, капитане. — Помощник-капитанът си пое дълбоко дъх. — Може да отрежем част от месото.

— Аз ще се погрижа — обади се Томас. — Тъкмо ще напълним трюма на кораба. Ще ни стигне да обиколим Африка.

Блакстрап погледна към неподвижното тяло.

— Как мислиш, Смигинс? Да вземем ли някои от тези кости с нас?

— Не е лоша идея, но нека първо видим какво друго ще намерим. Според мен живите екземпляри са доста по-ценни.

Смълчаното, неподвижно и засега недокоснато същество, което бяха проследили, го смущаваше. Беше умряло с прекалено много самообладание за едно животно.

Или ние не умираме с достатъчно, мина му през ума.

— Виж, кожата — заговори той, по-скоро за да отклони мислите си, — тя наистина може да се окаже ценна. Представяш ли си какви уникални ботуши ще излязат от нея?

Блакстрап не му обърна внимание. Забелязал психическото състояние на някои от хората си, той гневно се насочи към тях.

— Какво става? — Завъртя се бавно в кръг, оглеждайки мъжете един по един. — Кога за последен път някой от вас е плакал заради умиращо куче?

— Никога не съм чул куче да изпее собствената си лебедова песен, капитане.

Блакстрап изгледа свирепо О’Конър.

— Така ли? — Капитанът измъкна един от ножовете, препасани на кръста му, приближи и го опря в брадичката на моряка. — Ти си чудесен ирландски тенор, господин О’Конър.

Морякът нервно погледна острието.

— Не знам, капитане… Някои казват, че…

Острието се заби леко в гърлото на ирландеца и той трепна.

— И аз го твърдя. Хайде, господин О’Конър, изпей ни една песен.

— Какво? Сега? — смая се морякът.

— Да. Не искаш ли да ни изпълниш твоята лебедова песен?

О’Конър се потеше обилно и то не заради влагата.

— Капитане, аз…

Блакстрап отдръпна острието.

— Какво, не представлява интерес ли? Е, тогава изпълни нещо по-живо. Нещо, с което да зарадваш другарите си. — Отново огледа лицата. — Тази проклета гробница би се разведрила от една-две песни.

— Да, разбира се.

С тези думи О’Конър подхвана жива песен, която моряците харесваха. Блакстрап сякаш не му обръщаше вече внимание. Гласът му някак се усили, а изпълнението стана по-сигурно. И други от екипажа се присъединиха към него с мощните си гласове.

— Чуй ги само. — Шремаза говореше в сянката на дървото, където стоеше семейството й, грижливо пазено от половин дузина застанали нащрек хора. — Вдигат прекалено много шум. — Огледа се притеснено наоколо. — Прекалено много.

— Знам. — Като изви глава и врат, Хисаулук огледа въжетата, опасали тялото му. — Трябва да се освободим преди…

Шумът от прекършени клони го прекъсна. И четирите струтиомимуси мигом се обърнаха към източника на звука. Но се оказа само дребно безвредно същество, побягнало от гръмогласното пеене. Хисаулук леко се отпусна.

— Не само вдигат прекалено много шум — продължи Шремаза, — а и съвсем наскоро имаше смърт.

Тя кимна към неподвижната патечовка. Тялото, подобно на душата, ограничавана доскоро вътре, сега бе намерило покой.

— Нищо не можем да направим. Не можем да ги предупредим, защото не ни разбират, а и дори не се опитват.

— Ще видят те какво ги чака — отбеляза Аримат.

— Да, ще видят. — Хисаулук се загледа към вътрешността на гората. — Просто предпочитам да съм някъде другаде, когато това стане.