Изгубената Динотопия

XIII

Събранието се състоя в една от големите плевни — използваха ги като убежища за местните сороподи и цератопси, защото, макар и в редки случаи, карнозаврите предприемаха грабителски набези. Присъстваше доктор Торанага, неколцина официални местни представители и академици. Хората бяха малко.

Интересно беше човек да наблюдава как дискутират и обсъждат. Особено когато динозавър завираше физиономията си в човешкото лице. Не се чуваха гневни интонации; цареше атмосфера на загриженост. Препоръките обаче определено бяха различни и отнемаше време отделните мнения да бъдат преведени на множество езици.

Преводачите бяха по-старши от Чаз. Младият динозавър стоеше настрана — наблюдаваше и се учеше. Присъстваше и Уил. Основен предмет на обсъжданията беше това, което разказа Кеелк. Затова й отправяха множество жестове и изпитателни погледи. Вече почти напълно възстановена, тя слушаше, наблюдаваше и не спираше да бъбри с Чаз.

— Какво казва? — попита Уил протоцератопса.

— Че прекалено много се приказва и твърде малко се действа. — Младият преводач наклони глава настрана, за да вижда по-добре доста по-високия струтиомимус. — Да си призная, не съм срещал по-енергичен представител от нейния вид. Благодарна е за предлаганата помощ, но се опасява да не би да се окаже прекалено късно. Докато тук се организират, иска да се върне в Дъждовния басейн, за да направи каквото е по силите й за семейството си. В Дъждовния басейн! Сама! Представяш ли си?

Уил се опита да си представи как пирати пленяват баща му и го малтретират. Или още по-лошо: Силвия. Да, напълно разбираше мотивите на струтиомимуса.

Погледна към Кеелк и изсвири тихо: внимателно артикулира звука и завърши със серия низходящи изцъквания. Тя го погледна изненадана и отвърна със звуци, почти лишени от смисъл за него. Усмихваше му се с очи. Остана с впечатлението, че му е благодарна за загрижеността.

— Семейството й е в опасност, а ние сме пред група апатозаври, стиракозаври, патечовки и хора, които не успяват да се договорят относно необходимите мерки. В случая времето е изключително важен фактор.

— Сам ли стигна до това заключение — попита Чаз саркастично, — или повтаряш мнение на баща си?

— Вероятно повтарям негови думи.

Уил се гордееше, че е син на Артър Денисън и ни най-малко не се разстрои от забележката.

Говореше по-възрастен, сбръчкан коритозавър.

— Ако натрапниците наистина разполагат с оръжие, и то съвременно оръжие от външния свят, не знаем какви опустошения ще нанесат.

— Да — съгласи се сериозен на вид пачицефалозавър. — Макар да съчувствам на семейството на струтиомимуса заради сполетялата го беда, трябва да постъпим предпазливо, за да не пострадат и други.

— Направих справка с нашите местни историци и се оказа, че единствената ни възможност е да действаме внимателно. — Застанала между два динозавъра, многоуважаваната Нора, матриарх на Тритаун, изглеждаше съвсем дребна. — А дали тези натрапници нямат и нещо, наречено „оръдие“.

— Оръдие ли? — учуди се един от присъстващите хора. — Не съм вещ историк, признавам. Що за устройство е това?

Разговорът продължаваше: често се насочваше в интересна, но странична посока; дори да имаше нещо общо, загрижеността на Кеелк не се разсейваше.

— Ще стигнат до някакво заключение и ще предприемат действия — промърмори Уил. — Все някога ще го направят.

Младата струтиомимус изчурулика към него. Той долови едно-друго, но Чаз преведе по инерция.

— Според нея незабавно трябва да се направи нещо. Няма да чака. Ще се върне; иска да опита да им помогне.

— Нищо не може да направи сама.

Уил се загледа в големите ясни очи на струтиомимуса; обзе го желанието да притежава поне малка част от дарбата на Чаз да превежда.

— Не я интересува. — Протоцератопсът размърда неспокойно крака. — Твърди, че каквото и да стане, поне щяла да е със семейството си. Смята, че като е пристигнала тук и е съобщила за положението, е изпълнила задължението към родителите си. Сега е свободна да действа както намери за добре, колкото и глупаво да ни се струва.

— Доста е смела — отбеляза Уил.

— Искаш да кажеш — неразумна.

Уил се хвана, че кима неопределено с глава.

— Няма да е сама.

— Точно това имах… — Преводачът се поколеба, защото не бе сигурен дали е чул правилно. — Какво искаш да кажеш?

Уил подсвирна и цъкна няколко пъти на струтиомимуса. За да покаже, че го е разбрала, тя протегна ръка, постави увенчаните си с остри нокти пръсти върху рамото му и го погали три пъти. Нямаше начин жестът да бъде схванат неправилно и той й се усмихна в отговор.

— Ще отида с нея.

— Ти? — Протоцератопсът изгледа нервно човешкото и динозавърското лице на младите си познати и се обърна към кръга на по-възрастните. — Не е ли редно да изчакаш решението за сформиране на официална спасителна експедиция?

— Както тя отбеляза: време за чакане няма — натърти Уил.

— И какво ще направите вие двамата срещу цяла група въоръжени възрастни мъже?

— Като начало ще ги държим под око. Ще ги проследим. Ще отведем други при тях. — Уил се усмихна. — Знам ли какво друго ще направим? Баща ми твърди, че човек, който сам не си осигурява възможности, обикновено не намира такива.

— Ах, вие хората и вашата глупава слабост към афоризми! — промърмори преводачът. — Не виждам как ще действате срещу пушките, с които са въоръжени.

— Губим време.

Уил постави ръка върху раменете на Кеелк и я поведе към изхода.

Чаз ги наблюдаваше как се отдалечават. После хвърли последен поглед към шумното събрание и с бърза крачка ги последва.

— Почакайте! Почакайте за миг! Изчакайте ме, дългокрачковци такива.

Уил и Кеелк спряха, за да дадат възможност на преводача да ги догони.

— Чуй ги само! Не спират да говорят. Ще продължат така цяла нощ — изкоментира Уил, докато излизаха от плевнята.

— От съгласието се ражда мъдростта — отвърна Чаз.

Уил му се усмихна.

— Сега кой прибягва до афоризми?

— Просто споделях едно наблюдение. — За да смени темата, протоцератопсът огледа нощното небе. — Какво ще правим, ако бурята ни завари в Дъждовния басейн?

— Представа нямам. — Уил също вдигна глава към все още виждащите се звезди. — Надявам се да изплуваме.

Чаз го погледна.

— Никак не е смешно. Не знам да плувам, а ние не умеем да се катерим по дървета.

— Ти се грижи за превода и остави плуването на мен — посъветва го Уил небрежно.

Предстоеше истинско приключение. Очертаваше се да бъде много забавно…

Стига да не застрелят някой от тях, разбира се, напомни си той мрачно.

— Защо не останеш, Чаз? Няма да си разваля мнението за теб. Впрочем, разумно е да постъпим така. Ще съобщиш на възрастните къде сме отишли и какво ще правим.

— Какво искаш да кажеш с това да остана? — Протоцератопсът се изпъчи. — На кого всъщност му пука какво мислиш ти?

— Значи все пак ще дойдеш с нас, така ли?

— Не мисли, че го правя, защото изгарям от желание. Просто ми омръзна да слушам какви постижения имал и колко проницателен бил чудесният Уил Денисън. Искам да стана свидетел как най-после ще се провалиш.

— Чаз, мислех, че завистта се определя предимно като човешки недостатък, срещу който динозаврите са имунизирани.

— Завист ли? Не ти завиждам. А и имаш нужда от мен. Не за да говоря с онези чудати хора, ако ни се отдаде подобна възможност. Положително ще съумееш да разговаряш с представители от твоя вид, независимо колко са извратени нравите им.

Уил се замисли.

— Ако има представители на много нации — или племена, както Кеелк ги нарича, — ще успея да говоря поне с някои от тях.

— Точно така. Но съм ти нужен, за да й превеждам. — Кимна към Кеелк. — Както и на семейството й. Когато всеки разбира всеки, надявам се да успеем да сведем до минимум глупостта, с която вече е белязана тази експедиция. Струтиомимусите са известни със своята импулсивност.

— С удоволствие ще приемем компанията ти. — Уил говореше искрено. — Щом сме само тримата, ще се придвижваме бързо.

— Да — съгласи се Чаз и се извърна към вечерната суетня, възцарила се в Тритаун. Вдигна единия си крак, после другия. — Но не прекалено бързо.

Не се затрудниха да си набавят раници и провизии. В хаоса около евакуацията нямаше много време за въпроси. Лесно се снабдиха с храна — имаше много: сушени плодове и ядки за Кеелк, сладки тропически картофи и други зеленчуци за Чаз, сушена риба и плодове за Уил. При необходимост щяха да оцелеят с намереното по пътя. В края на краищата Кеелк бе успяла. А сега пътят щеше да е по-лесен, защото в най-лошата му част се спускаше почти изцяло надолу. И тримата обаче се чувстваха по-добре, че поемат с пълни раници.

Тя бе напълно убедена, че ще намери пътеката, която я изведе от екваториалната гора нагоре по планината. Трябваше да я открият, разсъждаваше Уил, защото нито той, нито Чаз познаваха пътеките към Дъждовния басейн, особено отдалечените от обичайните търговски пътища. До ден-днешен някои места из Дъждовния басейн се посещаваха единствено от тамошните нецивилизовани месоядни.

Площадката, където скайбаксите се прибираха за през нощта, се намираше в короната на добре окастрена гигантска секвоя. Когато Уил пристигна, беше пусто. Слънцето още не бе изгряло; беше твърде рано и повечето пилоти нямаше защо да се въртят наоколо. Кеелк и Чаз изчакаха спокойно долу Уил да се изкачи, за да се сбогува с Циркус. Нямаха общ език, но познанството и близостта позволяваха на пилотите и скайбаксите да разбират жестовете си и звуковете, които издаваха с уста.

— Скоро ще се върна — увери той гигантския куетзаткотлус. — Ще се справиш без мен. Нека крилата ти починат, а когато се върна, пак ще летим високо.

Знаеше, че хората, които се грижат за мястото, непременно ще се постараят всеки скайбакс да получи необходимата храна и внимание. Независимо от това, спускайки се надолу, Уил имаше чувството, че е изоставил член от семейството си. Циркус не го разбра напълно и изсвири скръбно след него; после се сви под петнадесетметровите си криле и отново заспа.

Докато напускаха града, никой не ги спря, макар на няколко пъти да се загубиха сред новоприиждащите евакуирани и бежанците, затънали до гуша в работа по устройването си. Единствено Кано Торанага се запита за намеренията им, но твърде зает в болницата, скоро потъна в грижи за пациентите.

На излизане от Тритаун минаха край група тежко натоварени с провизии апатозаври и цератопси, които помагаха на евакуираните от Северните полета. Никой не им обърна никакво внимание. Две фермерски семейства ги поздравиха весело; други им подвикваха, а динозаврите им свирукаха или дюдюкаха. Тримата махнаха с ръка. Насочиха се на юг и започнаха да се изкачват по хълма, където бяха намерили Кеелк. В далечината, зад високите планински върхове, се намираше Дъждовният басейн.

— Това е абсурд — мърмореше Чаз, докато се придвижваше, натоварен с дисаги от двете страни на гърба си. — Трябваше да изчакаме сформирането на официалната спасителна експедиция.

— Защо не изчака?

Уил почти не усещаше раницата на гърба си и крачеше бързо. Свежият въздух над Тритаун се поддържаше от хладината на планините и се смесваше с богатата на кислород мъгла, надигаща се от басейна.

Точно както ги предупреди Кеелк, нямаше много видими отличителни знаци. Истинско щастие бе, помисли си Уил, че струтиомимусите притежават отлично чувство за ориентация. Макар и леко замаяна, Кеелк ги водеше уверено. Помагаше и фактът, че докато бе прекосявала планините, обзета от отчаяние, се бе придържала към долините и потоците.

— Бива ме да следвам дири. — Чаз преведе на Уил думите й. — Родителите ми винаги са ме учили на това.

В отговор Уил кимна одобрително и отбеляза, че с всеки изминат ден тя сякаш набира сили. Решителността й, разбира се, бе огромна още от първия час.

Уил и Чаз се напрягаха до краен предел, за да я следват. Така се случваше, че при всяко колебание за пътя, попадаха я на долина, през която бе минала, я на място, където бе потърсила подслон, я на поточе, от което бе пила вода.

Най-сетне стигнаха скалите и оттам пред тях се ширна море от мъгла, неуловима като сън. Все едно, помисли си Уил, планината държи захарен памук в ръце. Зад непроницаемия облак ги чакаше разцъфналият Дъждовен басейн.

И опасният, помисли си той.

Чаз предпазливо надникна през ръба на скалите.

— Не виждам път надолу.

Проточила силно врат напред, Кеелк тихо изсвири и погледна наляво-надясно. Издаде серия бързи звуци и посочи наляво. Уил и Чаз тръгнаха по петите й и скоро се озоваха на пътека, затулена от едри цветя. Който не знаеше за съществуването й, би минал на метри от нея, без да я забележи.

Мълчаливо започнаха да се спускат.

Уил вървеше след Кеелк по ронливата пътека с лекота. Обучението му за пилот на скайбакс отново се оказа полезно. Стръмният наклон въобще не го затрудняваше.

За клетия Чаз нещата стояха по друг начин — постоянно падаше и принуждаваше струтиомимуса и човека да спират, за да го изчакват.

— Какво става? — попита най-после Уил. — Нисък си и имаш четири крака, а не като нас по два. По такъв терен би трябвало да си по-стабилен и от двама ни.

— Точно в това е проблемът. — Протоцератопсът вървеше колкото е възможно по-близо до скалата. — Ние не се катерим; не обичаме високите места, защото ни е страх да не паднем. — Уплахата му бе видима. — Много ще съм доволен, когато най-после стигнем долу.

Оказа се истинско щастие, че Кеелк бе пропуснала да спомене за липсващата част от пътеката, помисли си Уил, когато стигнаха до мястото. В противен случай Чаз никога не би се присъединил към експедицията. Благодарение на влагата от мъглата, която се издигаше от гората долу, в пролуките на скалите растяха множество дръвчета. След като съставиха план, Уил и Кеелк с неохота се заловиха да наскубят фиданки. С тях щяха да направят импровизиран мост над ямата, прекъсваща пътеката.

Уил се възхити на атлетичните способности на Кеелк. И как иначе — та струтиомимусът преодоля пропастта с един-единствен скок. Заедно поставиха четири дървета през дупката. Придържаха края на стволовете, а Чаз — полузатворил очи — предпазливо пристъпваше напред. Уил го последва с голяма лекота.

Озовал се благополучно от другата страна на препятствието, Чаз се постара да нормализира дишането си.

— Има ли… Има ли още много места като това?

Кеелк го успокои, че е единственото и той изпита видимо облекчение.

— За какво говорехте? — полюбопитства Уил, когато продължиха надолу.

Чаз изсумтя.

— Просто споделих, че ако това е най-опасното място от пътя, нататък наистина ще бъде лесен.

— Аха.

Уил се постара да не промени изражението си. По погледа в очите на протоцератопса ясно личеше колко внимателно е подбирал думите си.

Мога да отида навсякъде, където ходиш и ти, Уил Денисън, улови се че мисли Чаз. И същевременно се учуди защо въобще се сравнява с човешко същество. Беше крайно нединозавърска постъпка. Вероятно бе резултат от стреса, в който се намираше, реши той.

Пътеката се спускаше все по-стръмно, ала препятствията не бяха страшни. Но дори Кеелк позабави ход — внимаваше да не стъпи накриво и да полети надолу.

Чуха Дъждовния басейн преди да го зърнат: през мъглата се носеше жужене на насекоми, песни на птици, шум от листа. Постепенно започнаха да се открояват отделни дървета, храсти, лиани, растения. Орхидеи и други разцъфнали цветя изпълваха въздуха със силен аромат.

— Много е красиво — промърмори Уил. — Точно както си го спомням.

Чаз изгледа смаяно човека.

— Бил си тук и преди?

— Не точно тук. — Уил посочи към екваториалната гора. — Доста по на юг, при главния път. Видях и други места, но точно тук не съм бил. — Погледна към небето. — Тук облаците са много по-тежки, в сравнение с местата, където бях, а и мъглата е по-гъста.

— Напоследък влагата във въздуха из цяла Динотопия е много повече. — Протоцератопсът леко се наведе напред, за да оправи дисагите на гърба си. — Заради шестгодишната буря е. Въздухът е пренаситен.

По-силната горещина и влагата не им влияеха особено, защото се компенсираха от по-голямото съдържание на кислород.

Замаян от сравнително бързото спускане, Чаз понасяше промяната в климата по-болезнено от другарите си.

— Тук не е особено уютно — отбеляза той. — Лично аз предпочитам по-сух климат.

— Не е място, където да се установиш за дълго — съгласи се Кеелк.

Очите й зашариха из дълбините на гората все едно са бинокъл.

Забеляза, че човекът с тях внимателно изучава огромно розово цвете, забравил за опасностите наоколо.

— Не изглеждаш изплашен — каза му тя чрез Чаз.

— И преди съм бил в Дъждовния басейн. Преодолявал съм някои от препятствията му. — Посочи към гората. — Изглежда относително спокойна.

— Но знаеш, че има от какво да се страхуваме, нали?

— Разбира се. Дори и да ти се струва, че съм спокоен, бъди сигурна в едно: ослушвам се и наблюдавам не по-малко напрегнато от теб.

— Е, аз никога не съм бил тук. — Чаз помириса малък храст, отхапа замислено от листата му и дъвчейки, отбеляза: — Не забравяйте, че налетим ли на опасност, ще хванат първо мен. Нито умея да бягам като струтиомимус, нито да се катеря като човек.

— Можеш да изкопаеш дупка — предложи Уил.

— Определено ще го имам предвид — отвърна преводачът язвително.

— Оолу, моят инструктор по летене, постоянно повтаря, че е глупаво да предизвикваш опасностите. Кеелк е съумяла сама да измине този път.

— Но на няколко пъти беше доста страшно — напомни тя, след като Чаз преведе.

— Точно така — промърмори протоцератопсът. — Говори все такива окуражителни неща. — Хвърли поглед към гората. Всички посоки му изглеждаха еднакви. — Сега накъде?

Тя не се поколеба да посочи на изток. Насочиха се към дърветата, но се стараеха скалите и върховете на планините Бакбоун винаги да бъдат отляво.

— Хората, които ни плениха, също се придържат към скалите. Ако продължават да следват този път, ще ги открием.

— А после какво? — поиска да узнае Чаз.

Тя го погледна. Струтиомимусите нямаха славата на търпеливи същества.

— Първо ще намерим семейството ми.

От време на време спираше да подуши влажната земя. Почвата бе богата на аромати, но никой не й бе познат. Обилният дъжд бе отмил всички следи не само от семейството и похитителите им, но дори и нейните собствени, оставени неотдавна.

— С нетърпение чакам да попаднем в каньона, който са открили пришълците. — Уил прескочи ствол, изпречил се на пътя му. — Не знаех, че в тази част на Бакбоун има път.

— Не съм сигурна дали въобще някой го знае — отвърна тя. — Според мен онези хора попаднаха там случайно. Входът бе изцяло скрит от растения.

— Сигурно е доста тесен — отбеляза Чаз замислено, — иначе, придвижвайки се по него на север, месоядните от басейна постоянно щяха да нападат фермерите от Северните полета.

— Да. Доста е тесен, искам да кажа.

Наведе се, за да подуши земята.

Уил я наблюдаваше как действа.

— Надяваш ли се да хванеш диря? Всичко тук е толкова мокро.

Чаз предаде въпроса.

Тя вдигна глава и продължи да върви.

— Не знам, но се опитвам. Бих разпознала навсякъде следите от семейството ми. А колкото до хората — бяха много, воняха отвратително и бяха страшно мръсни. Така че има шанс, според мен.

— Странно — отбеляза протоцератопсът. — Доколкото ми е известно, повечето хора обичат да се къпят. Но от друга страна е ясно, че тези са абсолютно нецивилизовани.

— Ако пришълците са каквито смятам — отвърна Уил, — просто не подозираш колко си прав.

В тучните дълбини на гората нещо се шмугна бързо в зеленината. Чаз се загледа нервно към мястото.

— Защо да не премислим наново намеренията си? След като открихме пътя надолу, можем да оставим ясни знаци и да се върнем за помощ.

— Каква помощ? — Уил подритна камъче. — Как ще мине по онази тясна пътека въоръжен апатозавър или торозавър?

— Е, тогава още хора.

— Съветът на Тритаун ще вземе решение. Но ако тогава вече е прекалено късно за семейството на Кеелк? Сегашното ни начинание може и да не е твърде разумно, но е добре да го доведем докрай.

Погледна към струтиомимуса. Тя не реагира на думите му. Нормално. Нали не разбираше човешки.

— Знам, знам — съгласи се Чаз. Откъсна с острата си човка изкусителна клонка и я задъвка замислено. Остави в устата му силен, но приятен ментов вкус. — Това е страхотно апетитно. Последна хапка за обречените.

— Не бъди такъв песимист. — Уил изчака протоцератопса да мине пред него. — Ако ни сподели беда, винаги можем да се разпръснем.

— Нима? За вас двамата ще е добре, но за мен? Да не съм птеродактил, та да се вкопча и да увисна на голите скали? — Въздъхна драматично. — Как въобще допуснах да бъда въвлечен в тази история?

Уил сложи приятелски ръка върху гърдите на протоцератопса.

— Доколкото си спомням, отказа да останеш. Вродената ти смелост и съчувствие не ти дадоха сърце да ни пуснеш сами. Грижа те е за другите, затова не се страхуваш да изложиш живота си на опасност заради тях.

— Да, да. — Преводачът закрачи малко по-живо. — Прав си, разбира се.

Някакъв клон изпращя. Тримата застинаха и впериха поглед по посоката на шума — почти не смееха да дишат. Застанала абсолютно неподвижно, Кеелк приличаше на някое от по-малките дървета, а Уил, изправен в цял ръст, можеше лесно да се скрие зад всеки ствол. Само розово-жълтото тяло на Чаз се открояваше ясно сред морето от зеленина.

— Няма нищо — прошепна Кеелк и отново тръгна.

Чаз пристъпваше плътно зад Уил.

— Говори ми още — промърмори преводачът тихо, — за смелостта ми. Просто за да не забравям за нея.