Изгубената Динотопия

XXII

Безмилостен дъжд се лееше през цялото време, докато пиратите крачеха из каньона към Северните полета. Най-после се измъкнаха от тесния тунел. Разнесоха се облекчени възгласи и шум от дрънкане на оръжие. Напрегнатият марш бе прекалено уморителен и мнозина от мъжете нямаха настроение.

Поеха по лекия наклон пред каньона и скоро се озоваха в равнина, където не виждаха нищо от короните на дърветата и палмите. Някъде напред ги чакаше корабът и другарите, с които отдавна не се бяха виждали; мислеха и за провизиите в трюма.

Заплашителни, тъмни като нощта облаци, раздирани от светкавици, се стелеха между небето и короните на дърветата. Никой не желаеше да коментира мрачната гледка. Единственият светъл лъч беше, че са оставили зад гърба си джунглата и каньона.

Без особени трудности ще прекосят равния терен до лагуната, уверяваше ги Блакстрап и никой от екипажа не искаше да вярва в нещо друго. Не и след като стотици килограми злато и скъпоценни камъни прекършваха гърбовете им. Всеки носеше състояние, надминаващо и най-смелите му мечти, а заедно с това и обещанието да се върнат за още.

— Хайде, момчета — насърчаваше ги Блакстрап, като вървеше сред тях и побутваше онези, които смяташе, че не вървят достатъчно бързо. — Най-много още ден и ще бъдем на кораба.

Съдбата обаче не се интересуваше от желанията на Брогнар Блакстрап. Случи се така, че въобще не стигнаха до мангровата горичка.

Уил не разполагаше с особено остро зрение, но само той търсеше с поглед онова, което най-после откри.

— Ей, погледнете натам!

Нямаше възможност да посочи, защото китките му бяха вързани, затова само кимна на запад.

— Какво му става на това момче? — запита Мкузе и погледна към Йохансен.

— Не знам. — Високият американец се напрегна да види. — На запад има огромен облак прах. Нищо чудно при този вятър, който се вихри навсякъде. — Вдигна поглед нагоре. — Не ми харесва как изглежда небето, зулу. Въобще не ми харесва.

Суарес ги дочу.

— Корабът е на сигурно място в лагуната. Там ще издържи на всякаква буря. — Кимна към мощния гръб на Блакстрап. — Виждал съм капитана да се справя и с по-страшни бури. Не може да е по-свирепа от онази, дето ни довя тук.

— Не знам. — Йохансен премигна, за да разкара капките дъжд от очите си. — Виж колко е тъмен хоризонтът. По-тъмен отколкото дори през нощта, но без звезди. Има нещо неестествено в него.

— Е, през изминалите няколко дни все подобни страхотии гледахме — подметна Мкузе.

Другарите му кимнаха в знак на съгласие.

Само Уил си даваше сметка какво вещае мъгливият облак. Беше причинен не от вятър, а от крака. Големи крака. Положително бяха такива, щом вдигаха във въздуха толкова пръст и вода и то сред влагата и неспирния дъжд. Макар и доста далеч, определено държаха посоката на пиратите. Едва когато групата изкачи нисък пясъчен хълм, обрасъл с крайбрежна растителност, източникът на мъгливия облак се разкри по-ясно.

Дали някой друг различаваше отделните форми, питаше се Уил. Сигурно. Спасителният отряд се бе насочил право към пришълците.

— Всемогъщи Боже — промълви Томас и посочи на запад.

Облакът се бе разсеял и всички виждаха какво го е причинило. Зяпнали, другарите му го наобиколиха на върха на хълмчето. Притеснени мърморения изпълниха въздуха.

Към тях приближаваха дузина гигантски сороподи, преодолявайки с лекота блатистата растителност. На гърбовете си носеха ездачи и дисаги. Несъмнено натрапниците бяха забелязани. Дори от това твърде голямо разстояние, което ги делеше, на Уил му се стори, че съзира проблясването на телескоп. Седнал точно зад главата на бракиозавъра, пред ездача се откриваше отлична видимост върху околността.

Представляваха грандиозна гледка: развени знамена по дългите им шии и пискюли, увиснали по шиповете на гърбовете. Златните юзди отразяваха слънчевата светлина. Дори леещият се дъжд нямаше сила да затъмни великолепието им.

Надигна се на пръсти и понечи да извика. До него мигом застана пират и опря нож в гърлото му.

— Без номера, момче — изръмжа Гуиамарес, а изпълните му със злоба очи блеснаха на сантиметри от лицето на Уил.

— Няма значение — отбеляза Смигинс. — Явно са ни видели и идват насам.

— Краката им са като планини. — Също като другарите си и Самюел бе потресен. — Няма начин да ги надбягаме.

Думите на стария Ръскин бяха пропити с неохотно възхищение:

— Познавам раджа в Лахорн, който ще замени двадесет от най-добрите си слона за един от тези, само заради удоволствието да го поязди на ежегодната процесия.

Сред тях Блакстрап беснееше и не спираше да раздава удари и ругатни.

— Какво сте ги зяпнали като деца? Това не са чистокръвни араби и не заплашват никого. — Вдигна ръка. — Плажът е насам. Сигурен съм, че тези зверове не могат да плуват.

Всъщност бракиозаврите, апатозаврите и патечовките се чувстваха съвсем свойски в дълбоките води, знаеше Уил, но съобрази каква беда ще си навлече, ако оспори мнението на Блакстрап в момента. Капитанът вероятно ще го застреля от едното раздразнение. Затова, когато групата започна бързо да се спуска по склона на малкия хълм, Уил също ускори крачка и положи усилия да не изостава.

След по-малко от двеста метра Треганг сепнато си пое въздух, приведен под тежкия си товар, и застина намясто.

— Няма смисъл, капитане. Виж ги, сега напредват още по-бързо.

Вероятно някой от спасителния отряд бе разпознал Уил. Каквато и да беше причината, сороподите вече тичаха. Такава гледка Уил бе виждал само веднъж — преди време срещна на плажа група деца, които си играеха с двойка сороподи. Колкото и да бяха ужасяващи, когато се движеха с нормална крачка, определено бяха по-впечатляващи, когато препускаха в галоп. Земята под тях се тресеше дори от разстояние.

От приглушения тътен сърцата на пиратите забиха още по-учестено.

Независимо от неприятните обстоятелства в момента, Уил неволно си припомни уроците по история. Какво би направила такава кавалерия срещу Цезар при Рубикон, или срещу англичаните при Ватерло? Това бяха пълни фантазии, разбира се. Дори да съществуваше подобна възможност, никой соропод не би и помислил да се впусне в такова начинание. Макар и грамадни, те бяха сред най-миролюбивите динозаври.

Понеже не го знаеха, моряците трепереха от глава до пети.

— Виж ги колко са бързи — промърмори Чумаш. — Със сигурност ще ни отрежат пътя към плажа.

— Не са чак толкова бързи — поправи го О’Конър, — но им виж разкрача.

— Точно така. — Блакстрап стоеше зад група палми. — Подредете се в редица. Не стреляйте, докато не дам знак. Ще ги прогоним, както прогонихме чудовището, което дръзна да ни предизвика. — Усмихна се свирепо. — Целете се в ездачите.

Уил погледна капитана и възкликна:

— Не можете да постъпите така!

Вопълът му се оказа ненужен. Колкото и да бяха закоравели в битките, какъвто и опит да бяха натрупали в сраженията, никой пират нямаше желание да се бие с животно, голямо колкото сграда. Още по-малко — с отряд от дванадесет такива.

— Какво ви става? — фучеше Блакстрап. — Щом не щете да се подредите в редица, стреляйте напосоки.

Един пират хвърли пушката си в храсталаците и понечи да побегне.

Чумаш с нищо не показваше намерение да участва в безполезната стрелба.

— Все едно да повалиш мечка гризли с плюнка — отбеляза той флегматично.

От групата се чуха изплашени викове и вопли.

— Ще се опитат да ни отрежат от плажа. Но ние ще ги измамим. — Блакстрап размаха сабята над главата си и им направи знак да го последват. — Насам, момчета. Хвърлете товара.

Самюел зяпна насреща му.

— Да го хвърлим ли, капитане?

— Да. Остана предостатъчно. Ще се върнем в каньона. Там едрите зверове не могат да ни последват. Или ще изчакаме да се разкарат, или ще заобиколим, независимо каква позиция ще заемат. Ако ездачите дръзнат да ни последват, ще ги съсечем като кучета.

Моряците неохотно оставиха чувалите със злато и сребро. Някои трескаво пъхаха шепи скъпоценни камъни в джобовете си — бедрата и гърдите им се издуха, сякаш страдаха от непозната болест. Което, впрочем, не бе далеч от истината.

— Идват! — изкрещя Самюел. — Ще ни смажат!

— Не — обади се настойчиво Уил, който също бе започнал леко да се паникьосва. — Не се страхувайте! Всичко ще бъде наред. Просто останете намясто и никой няма да пострада, обещавам ви!

Никой не му обърна внимание.

— Бягайте! — изпищя Андреас, докато върху групата се изля нов пороен дъжд.

— Чакайте!

Уил се извърна да види кой го каза. Поне един от екипажа го беше послушал!

Цялата несигурност, цялото объркване и тревожни мисли, обзели помощник-капитана, най-после се бяха уталожили. Бавно измъкна пистолета от колана и с безразличие го остави да се плъзне от пръстите му. Оръжието цопна в плитка локва дъждовна вода. Погледна Андреас настойчиво и се обърна към останалите.

— Защо да бягаме? Това означава да продължим да бягаме до края на живота си. Кой от вас наистина мисли, че ще се махнем от този остров без разрешението на хората и динозаврите, които го обитават? Те са господари на тази земя, не ние. Защо да не приемем единствения шанс, който ни се предоставя? Послушайте момчето!

Мъжете се колебаеха. Изтощени и изплашени, бяха готови да се вслушат в здравия разум.

Блакстрап сновеше напред-назад сред тях.

— Какво ви става? Размърдайте си страхливите задници. Обратно в каньона!

— Не. — За своя изненада Смигинс погледна безстрашно другаря си, с когото бе преживял доста трудни години. — Уморих се да бягам, Брогнар. Омръзна ми да се будя посред нощ; да стоя на пост, да сънувам преследвачи. Писна ми да се прокрадвам на сушата, за да пиянстваме няколко вечери, а после пак да се връщам крадешком на кораба. Вече не съм млад. Пиратството е отмираща професия. И най-смелите ги очаква кратък и тежък живот.

— Внимавай какво приказваш, Пристър — избоботи Блакстрап заплашително.

Смигинс не се смути. Обърна се към зяпналите го в устата моряци и продължи. Тътенът на приближаващите сороподи се усилваше с всяка измината минута.

— Помнете какво ни каза момъкът. Помислете си какво означава то всъщност. Никой от нас няма да има досие в тази… — Погледна към пленника. — Как я нарече, Уил Денисън?

— Динотопия — отвърна Уил тихо.

— Да, Динотопия. Тук всички сме свободни хора; обещават ни ново начало. Нов живот за всички. Има ли някой от вас, който не е готов да се отърси от миналото си? Ти, Мкузе, какъв беше преди да станеш бандит?

— Речен рибар — отвърна зулуто замислено. — Но тук видяхме само поточета.

— Има и реки! — притече се Уил на помощ на помощник-капитана. — Големи, бързотечащи, с много улов. Почакайте само да видите рибата в Полонго.

— Чувате ли? — Смигинс пристъпваше от мъж на мъж, взираше се дълбоко в очите им, хващаше за яките онези, които изглеждаха несигурни или втрещени, и леко ги разтърсваше. — Защо да дозасилваме вината си като бягаме? Досега не сме наранили никого тук. Да паднем в краката на местните жители — може пък да проявят милост и да ни приемат сред тях. — Обърна се към Уил. — Нали така каза, момко? Възможно е да станем жители на тази страна, нали?

Уил кимна енергично, но се опитваше да държи под око разярения Блакстрап.

— Всички, които пристигат тук, изоставят предишния си живот. И динозаврите, и хората ще ви приемат еднакво охотно.

Ръскин пристъпи напред.

— Три пъти съм заобикалял нос Хорн и всеки път бягах от нещо. Сега вече казвам: няма да бягам. — Усмихна се на Уил с почти беззъбата си уста. — Вярвам на момчето.

— Дресирах коне, преди да хвана морето. — Андреас погледна на запад, където придошъл от дъжда поток с коварно дъно бе забавил спасителния отряд. — Харесваше ми да усещам вятъра в косата си. — Огледа гигантския соропод начело на колоната — едрите му крака, дългия мускулест врат и ездача в седлото зад главата на динозавъра. — Какво ли е да яздиш такъв звяр в галоп?

— Можеш сам да разбереш — увери го Уил. — Всеки соропод има любим човек, който се грижи за него. С охота се оставят да ги яздиш, стига да се грижиш за тях.

— Какви са тези приказки? — изкънтя гласът на Блакстрап. Той стъпи в кръга, размаха сабята си и няколко мъже се отдръпнаха от пътя му. По лицето му се стичаше дъжд и мокреше огромните му мустаци. Обърна се към помощник-капитана. — Преживели сме доста неща заедно, господин Смигинс. Да не би след всичко, сега да подклаждаш бунт?

Помощник-капитанът не трепна.

— Не е бунт, Брогнар. Наистина видяхме много — ти и аз. Особено през последната година — мирен човек не вижда толкова и за цял живот. Но… — Поколеба се. — Уморих се да бягам. — Погледна край капитана и посочи Уил. — Момъкът ни предлага по-добър изход, отколкото всеки от нас е допускал. Това е шанс, Брогнар. Шанс за всички.

— Ами ако лъже, Смигинс? Тогава какво?

Помощник-капитанът сви рамене.

— Все тая е дали ще загинеш под краката на динозавър, или ще увиснеш на бесилото, предполагам.

Лицето на Блакстрап се сви в грозна гримаса.

— Ах ти коварно, предателско, подло, призоваващо към бунт влечуго!

— Аз съм с господин Смигинс — обяви Уатфорд и застана до помощник-капитана.

— И аз — присъедини се Мкузе към тях.

С изключение на двама от най-свирепите пирати, всички от екипажа ги последваха. Дейвис и Копърхед подкрепиха капитана.

Блакстрап изгледа убийствено мъжете, присъединили се към Смигинс.

— Гнусна, безполезна измет! Не сте мъже, а бебета, които плачат да им сменят пелените. Така да бъде! — Погледна наляво и видя, че сороподите, насочвани от ездачите, излизат от потока. Бръкна в джоба си и извади кралски откуп в скъпоценни камъни, които захвърли в лицето на доскорошния си екипаж. Суарес понечи да ги събере, но Смигинс го сграбчи за рамото. — Хайде — обърна се Блакстрап към останалите му верни моряци. — Ще ги надбягаме до каньона и ще се скрием. Тук било рай, така ли? Ха! Ще видим тази работа. Всяка земя си има въшки и охлюви. Ще си набавя нов екипаж от тях — истински екипаж — и ще плячкосаме тази страна от край до край! — Изплю се презрително по посока на пристигащия спасителен отряд. — Аз съм Брогнар Блакстрап и не се страхувам от нищо на този свят. Нито от човек, нито от звяр, независимо колко е смел мъжът и колко голям е звярът. — Дари ги с последно презрително изсумтяване. — Ще се видим с вас отново, и когато това стане, ще съжалявате, че сте предпочели този страхливец, това момче. — Напъха сабята в ножницата и извади двата пистолета. — Остава да се направи само още едно нещо.

Обърна са към Уил. Скупчилите се непосредствено до него, побързаха да се отдръпнат. Уил остана сам — със завързани на гърба ръце и вързани крака. Притикил се мяташе бясно, но не успяваше да се освободи от въжетата и да се намеси.

Блакстрап мълча дълго, взрян в очите на младия пленник; изведнъж те бяха станали много големи. Методично провери първо единия, после другия пистолет.

— Струваш ми екипажа, момче. Не мога да го подмина.

— Не аз! Не аз! — Уил се огледа трескаво. Очевидно, че колкото и охотно да приеха спасителното му предложение да не бягат, сега никой от мъжете не се готвеше да се намеси в негова защита. — Обстоятелствата ви лишиха от екипаж, капитан Блакстрап. Събитията, случилото се… Не аз. Чуйте ме: дори за вас тук има нов живот, ако решите да го приемете. Винаги има работа за опитен морски вълк.

— И какво да правя? — Блакстрап се изсмя злорадо. — Да карам ферибот по река? Да следя за навигацията на лодки, натоварени с грозде? Да развеждам туристи? Не, момче, това не е работа за Брогнар Блакстрап.

Вдигна единия пистолет. Смигинс сви устни, а неколцина моряци си поеха дълбоко въздух. Двама-трима изглеждаха готови да се намесят, но вторият пистолет, който винаги целеше безпогрешно, ги възпираше.

Уил затвори очи. Сбогом, татко — помисли си той. — Сбогом Налаб, Циркус, Бикс и всички мои приятели. Никога не съм мислил, че ще свърша така. Но постъпих както трябва, за да помогна на други. След като Динотопия ме направи по-добър човек, мога, предполагам, да умра за нея.

Силвия, помисли си той. Представи си я как лети до него и пори въздуха със своя скайбакс — Нимбус. Видя как четиримата се спускат и издигат, както правеха в живота.

Не, реши той, няма да си отида така. Не и пред погледите на всичките тези закоравели моряци. Изпъна рамене, отвори очи и се вторачи в Блакстрап. Капитанът кимна едва забележимо в знак на одобрение и пръстът му започна да се затяга върху спусъка.

Нещо огромно и сиво падна от небето и се стовари върху раменете на Блакстрап, който се сгромоляса на земята, точно когато натискаше спусъка. Уил трепна — куршумът се заби в пръстта до левия му крак.

— Какво, по дяволите, става?

Все още стискащ пистолета в ръка, Блакстрап се претърколи по гръб, за да види какво го е съборило.

Нечаканият гост сведе леко глава за поздрав.

— Извинявайте. Надявам се да не съм ви наранил.

Таркуа скочи напред и с едно-единствено елегантно и плавно движение изрита пистолета от ръката на капитана. Ако аскетът бе предпочел да използва ръката си с острите нокти, а не крака, не пистолетът, а десницата на Блакстрап щеше да полети във въздуха.

Капитанът обаче не мирясваше. Опита се да насочи другия пистолет, но Таркуа отново скочи и запрати и това оръжие в храстите. Запъхтян, със зачервено лице, Блакстрап се изправи бавно и без да отмества поглед от нападателя си, се накани да измъкне сабята.

За миг се разсея от шума на приближилия ги спасителен отряд.

— Проклети дяволи, падащи от небето! Ходещи планини! — Лицето му се изкриви в грозна гримаса. — С удоволствие ще подпаля цялата тази страна.

Направи знак на преданите му моряци, извърна се и бързо се завтече по пътеката към каньона.

Останалите пирати гледаха смаяно как облеченият в роба дайноник Таркуа се покланя ниско на Уил. Чумаш пръв долови движението над главите им и нададе сепнат вик.

— Всичко е наред — побърза да го успокои Уил. — Това е вид небесна лодка. Кораб като вашия.

Не приличаше обаче на никоя от небесните лодки, които беше виждал, помисли си той. Във въздуха я държаха балони, направени сякаш от метал — нещо, естествено, невъзможно.

Докато гондолата се спускаше бързо към тях, едно познато лице надникна през ръба на парапета и нечия ръка започна енергично да му маха.

— Кеелк! Това си ти!

Пиратите се чудеха накъде да гледат: дали към това ново чудо, или към младия пленник, който бясно се опитваше да се освободи. Най-после новопристигналият го успокои.

— Уил Денисън, предполагам? Видях те в храма, но не говорихме. В ретроспекция съжалявам, защото ако бяхме комуникирали тогава, това прибързано пътешествие нямаше да се състои.

Уил кимна бавно.

— Опитах се да извикам, но не ми позволиха.

— Така предположиха и приятелите ти. Имаш отлични приятели, трябва да добавя. Моля да ме извиниш, но се налага да обърна внимание на апарата си. Още горе видях, че няма да се приземи навреме и затова скочих в — както ми се стори — решителния момент. Радвам се, че не пострада.

Мина край смаяните пирати и скочи невероятно високо във въздуха. Понеже знаеше, че неговият вид е от най-добрите скачачи в Динотопия, Уил единствен от хората на земята не онемя от изпълнението му. Дайноникът се вкопчи в ръба на гондолата с две ръце и се покатери вътре.

— Ако можете да ни помогнете — провикна се той оттам, — ще бъде много добре.

За миг никой не помръдна. После Мкузе се обърна към приятелите си.

— Е, ще ставаме ли добри граждани, или не? Хайде!

Мъжете оставиха оръжието настрана — някои го правеха за пръв път през живота си — и хукнаха да помагат на мятащия се във въздуха летателен апарат. Тълпата долу се опитваше да го хване, но постоянният вятър подхвърляше гондолата и те все не я достигаха. По указание на Таркуа струтиомимусите спуснаха въжета и пиратите тутакси ги хванаха. Забиха пети в подгизналата от дъжда земя и започнаха да теглят гондолата надолу. Неколцина изпопадаха в калта за радост на другарите си.

С общи усилия приземиха гондолата. Щом докосна земята, Таркуа изскочи навън и започна да дава нареждания на съвършено правилен английски. Моряците, възприемащи доскоро динозаврите само като особени, екзотични животни, изведнъж се впуснаха да изпълняват заповедите.

— Вържете онова въже за палмата… Не, не така… Сега вече е по-добре. Дърпайте леко. Леко.

Таркуа даваше указания като опитен морски офицер.

— Добри възли правиш — похвали той мъжа, близо до него.

Самюел се ухили на дайноника.

— Това го умее всеки от нас.

Шремаза, дръпнала резето на страничната врата на гондолата, подканваше децата си да слязат. Стенейки, Чаз излезе със залитане последен, намери си мека земя и моментално легна по корем.

— Чаз! — зарадва се Уил на приятеля си.

Протоцератопсът го погледна немощно.

— Нима наистина отново стъпвам на твърда земя? Нямам това усещане. Имам чувството, че продължавам да се движа. Още се люлея, залитам наляво-надясно. О-о-о-о…

Затвори очи, а Уил го погледна със съчувствие.

Приземиха се точно навреме. Един от балоните вече издишаше, а два от останалите бяха повредени.

Таркуа въздъхна примирено и скочи в гондолата, за да изпусне газта от повредените балони. Направи го бързо — просто ги проби с острите си нокти. Водородът излезе със съскане от металните глобуси. Щяха да ги поправят и надуят отново, но известно време небесният кораб нямаше да лети.

— Е, не стигнахме много близо до небесата — промърмори той.

— Небесата ли? — заедно с дайноника Уил оглеждаше пострадалия апарат. — За това не знам, уважаеми мъдрецо, но когато се стовари върху Блакстрап, ми заприлича направо на ангел.

Познато чуруликане накара Уил да се извърне. Кеелк стоеше наблизо с протегнати ръце. Усмихна се и докосна дланите й със своите. После, съвсем в стила на струтиомимусите, тя обви дългата си шия около неговия къс врат — първо отляво, после отдясно. Същата размяна на ласки бе повторена с брат й, сестра й и майка й; главата на Уил леко се замая от тази демонстрация на чувства.

— Казват, че си ги спасил и сега с радост ти се отблагодаряват за услугата — преведе му Таркуа. — Позволи ми да те освободя от въжетата.

— Благодаря.

Уил се обърна с гръб към дайноника.

— Стой неподвижен, ако обичаш.

Дайноникът отстъпи крачка, издаде нокътя на десния си крак и прецени внимателно разстоянието. След няколко бързи замахвания въжетата лежаха в стъпалата на Уил. Не усети нищо освен вятъра от движението на Таркуа.

— Така вече е много по-добре. — Уил разтърка китките и глезените си, където въжетата се бяха впивали в плътта. Погледна наляво — спасителният отряд вече се спускаше към тях. — Сега трябва да постъпим по същия начин и с приятелката ми.

През цялото време Притикил бе наблюдавала мълчаливо сцената — пазеше силите си, в случай че мъжагата насочи оръжие към нея. В един момент младият човек, вече неин приятел, бе спасен по чудо и противният тип избяга. Сега тя чакаше какво ще се случи по-нататък.

Йохансен прекъсна Уил и дайноника.

— Почакай, момко. Доверихме ти се, вярно, но нали не възнамеряваш да освободиш малкия дявол звяр? — Вятърът вееше дългите му коси, а по лицето се стичаха дъждовни капки. — Ще избие всички ни.

— Не мисля — отвърна Уил уверено. — Веднъж вече я успокоих, забрави ли?

— Да — призна друг от неспокойните моряци. — Но тогава беше вързана здраво.

— Ако се е държала агресивно, то е само защото е още малка. Ти как щеше да постъпиш на нейно място: пленник, отвлечен от непознати. Дадох дума на родителите й да я освободя. — Забеляза разтревожените им изражения. — Ако искате да станете жители на Динотопия, трябва да разберете какво означава това.

— Даваме си сметка, момко, но все пак… — Умолителният взор на Йохансен най-после се спря върху високата мокра фигура на помощник-капитана. — Господин Смигинс, какво ще кажеш за това?

— Ще постъпим, както иска момчето. Но… — добави той, отстъпвайки няколко крачки, — признавам, че и на мен не са ми съвсем по вкуса намеренията му.

Придружен от Таркуа, от все още нестабилно пристъпващия Чаз и от цялото семейство струтиомимуси, Уил приближи малкия тиранозавър. Постави ръка върху горния край на зурлата й и изреди имената на двамата на нейния език. Не се изненада, че умният дайноник се обърна към нея и с лекота дълго й говори нещо. Когато аскетът приключи, тя кимна, че е разбрала.

— Направете ми място, ако обичате. — Дайноникът внимателно огледа въжетата, овързани около тиранозавъра. — Ще ми отнеме съвсем малко време.

Робата се развя, той изви нокти и се залови за работа.

Едно след друго тежките въжета паднаха на земята. След като преряза и последното, Таркуа отстъпи, за да види какво е свършил. По кожата на тиранозавъра нямаше дори драскотина.

Притикил се протегна и прозина — наистина беше впечатляващо зрелище. Макар и още малка, острите й зъби бяха доста по-внушителни от зъбите на възрастния дайноник. Протегна единия си крак, после другия. Извърна леко глава и изръмжа застрашително, загледана право в Гуиамарес.

Досетили се за намерението й, приятелите на португалеца мигом се отдалечиха от него. Гуиамарес, доскоро олицетворение на кръвожадна свирепост, отстъпи трескаво, но се препъна и падна. Изтегляйки се назад по задник, като бясно риташе с крака, той се обръщаше към всеки, готов да го чуе.

— Не! Спрете я! Кажете й да се махне! Ща ме убие… Ще ми разкъса врата. Не я пускайте близо до мен.

Ужасът, изписан върху лицето му, бе жалък за гледане.

Инстинктивно Уил застана между хленчещия моряк и бавно пристъпващия тиранозавър.

— Таркуа, Чаз! Някой да ми превежда и то — бързо. — С решително изражение той вдигна и двете си ръце. Притикил дишаше тежко, но спря. Зъбите й бяха на сантиметри от пръстите му. — Притикил, чуй ме. Знам, че за теб не важат нормите на цивилизована Динотопия. — Чуваше как и дайноникът, и протоцератопсът превеждат зад него със серия от всяващи страх ръжения и боботения. — Но точно както дадох дума, че ще те освободя, така обещах на тези хора, че с мен ще бъдат в безопасност. Нека властите в Соропол ги съдят, не ти. Сега си свободна. Ще се погрижа да получиш всякаква помощ, за да се върнеш в Дъждовния басейн. Но искам да ми дадеш честната си дума, че ще оставиш тези мъже намира. Всичките! Отговорният за онова, което се случи на теб и на всички нас, избяга. Не вини тези тук за нещата, които той ги е накарал да правят.

Уил съзнаваше, че не говори самата истина. За някои от постъпките на мъжете никой не ги беше принуждавал. Все пак беше доста близо до действителността, а сега всички изглеждаха готови и дори жадуващи да започнат нов живот.

За него в това имаше логика, но щеше ли да прозвучи по същия начин и за един тиранозавър?

Притикил премигна. Почеса се с дясната си ръка на мястото, където доскоро се беше впивало въжето. Погледна не към ужасения Гуиамарес, а към Уил. Мощните челюсти се разтвориха и той се взря в тъмната паст с остри като бръсначи зъби. Не трепна дори когато дългият розов език се показа и го облиза грубо по бузата. Подобно на езика на много месоядни и езикът на Притикил беше като шкурка. Въпреки това Уил намери сили да се усмихне — в това време слюнката на тиранозавъра се стичаше по бузата му и капеше от брадичката.

— Добре тогава, значи това го уредихме. — Чу няколко от пиратите да въздишат дълбоко. — Можеш да станеш вече, господине. Господине?

Обърна се да окуражи Гуиамарес, но португалецът беше припаднал.