Изгубената Динотопия

III

Поривите на вятъра гонеха чайки и речни рибарки. Дивите им крясъци надмогваха воя на стихията. Без особени усилия те се рееха из небесните течения, спускаха се и се издигаха, за да дразнят надигащите се вълни с бели гребени.

По вълните се носеха цели дънери. Тикови дървета от Сиам, махагонови от Ява, мангрови от Суматра и бамбук от Борнео очертаваха предния фронт на бурята. По някои клони все още се мяркаха остатъци от листа, а изплувалите на повърхността умрели риби се завихряха в образуващите се водовъртежи.

Сред целия този хаос плаваше тримачтовият „Кондор“ — с пречупена фокмачта, разпокъсани платна и пълнещ се с вода. Строен не да развива скорост, а да поема тежки товари — той транспортираше чай — сега корабът доказваше стабилността си. Преди много дни и преди доста левги масивният кил и подсиленият корпус предпазиха разтревожения му екипаж от прегръдката на вълните. По-елегантен, но по-малък плавателен съд би се пречупил само при вида на вилнеещата сега наоколо буря. Не че екипажът на борда не предвиждаше такава съдба в крайна сметка и за себе си. Не и при бурята, която бушуваше и трещеше около тях.

Няколко мъже гледаха с копнеж огромните водни пространства и вълните, които често-често заливаха палубата. Те мълчаливо умуваха дали едно бързо удавяне не е за предпочитане пред безкрайните подмятания и залитания, които трябваше да търпят. Дори някак да успеят да оцелеят и да се измъкнат от бурята, силно намалелите запаси храна им обещаваха сигурна гладна смърт. Крачка към най-близкия парапет, ловък скок и морето с радост ще ги погълне.

Вилнееща от седмици, бурята бе отклонила „Кондор“ на стотици левги от пътя му и сега неотклонно го тласкаше на югозапад към пустошта на Индийския океан. Според най-добрите съвременни карти сред тази водна безбрежност нямаше нито един дружелюбен остров или примамлив бряг, та да се надяват, че ще бъдат изхвърлени там.

Единствено бясната енергия на непоколебимия им капитан ги заставяше все още да изпълняват рутинните си задължения. С ругатни и бой ги тласкаше от задача към задача и отказваше да им позволи да отстъпят кораба, а още по-малко живота си, на неуморната стихия. Всеки, комуто бе хрумвало да скочи през борда, съзнаваше, че е добре да потъне възможно по-бързо, защото ако капитанът на „Кондор“ успееше да го върне обратно на палубата, щеше да го посрещне с гняв, по-страшен и от самата буря.

Гневът на Брогнар Блакстрап сякаш извираше от огромния му корем и малцина дръзваха да го предизвикват. Макар коремът му да се надигаше и люлееше като зелените вълни под тях, глупаво беше някой да се осмели да му се изпречи. Възрастта му не можеше да се определи: не само беше силен като вол, но и също толкова упорит.

Да искаш да разгадаеш личната му съдба беше все едно да намериш пътя в лондонска мъгла, но според мълвата именно в този град той бе правил не един и два зулума. Впоследствие се бе пренесъл в Америка, където се бе залавял с различни неща. Успехът го следвал навсякъде, но накрая късметът му го напуснал, а другар, когото измамил при някаква сделка, го предал. Заловили го, изправили го пред съд и го осъдили на затвор в Хобарт, Тасмания, откъдето никой обикновен човек не е успял да избяга.

Но Брогнар Блакстрап в никакъв случай не бил обикновен човек.

На ярка слънчева светлина впечатляващото му теме сияеше в розово сякаш е облицовано с розов кварц. Отстрани и отзад се спускаха дълги черни коси, осеяни с бяло. Дебели вежди и огромни увиснали мустаци украсяваха лицето и подчертаваха големия му нос. Дълбоките му очи, черни като нощта, не бяха лишени от чувство за хумор. Някои от зъбите, които се забелязваха, бяха счупени и неравни. Приличаха на паметници от неолита. Един бе облицован със злато от часовник — Блакстрап го придоби при спор със забравен вече плантатор от Ямайка.

Тежко и горко на онзи, заловен от капитана, който не изпълнява задачите си. Не че Блакстрап бе жесток капитан — не. Беше прекалено умел водач, за да прилага подобни мерки спрямо хората си. Предпочиташе да прибягва до тънкости, характерни за тъмните му дела из половината земно кълбо.

Не би се въздържал — имайте предвид — да счупи нечия глава, ако обстоятелствата го налагат.

Пристър Смигинс бе съвършено друг тип. Самоук в морските дела, с повече ум от трима, взети заедно, единствен той на борда на „Кондор“ имаше някакво образование. Високият помощник-капитан, слаб като върлина, срещнал Блакстрап по време на общия им кратък престой в Хобарт. Смигинс забелязал у капитана качества за оцеляване, каквито самият той не притежаваше. Чест правеше на Блакстрап, че виждаше редица положителни черти у Смигинс. Докато с малки чукчета раздробявали големи скали на ситни камъчета — занимание не особено приятно — двамата мъже скрепили съюз, просъществувал към днешна дата вече няколко години.

Съюз, който вилнеещата буря бе на път да унищожи всеки миг.

В момента двамата стояха зад руля, управляван от сбръчкан стар мъж. Лицето на кормчията изразяваше решителност, но надеждата отдавна бе изчезнала от очите му. Останалите от екипажа се движеха по обливаната от вълните палуба и с всички сили се стараеха да допринесат „Кондор“ да не потъне.

Вече от седмици вятърът биеше към кърмата и течението ги отнасяше все по-навътре в необятните води.

Над главите им се вееше малко окъсано знаме. В момента беше холандското и напомняше за скорошното им посещение в Батавия. Преди това, докато си вършеха работата в Хонконг, плаваха под американско. Сгънати прилежно, в един сандък долу, имаше знамена на тридесетина държави, всяко готово да бъде извадено и вдигнато според обстоятелствата.

В интерес на истината, независимо че екипажът на „Кондор“ бе съставен от поданици на всички тези държави, хората нито признаваха, нито уважаваха някое от тях; те проявяваха лоялност към другарите си, но не и към държавите. Единственото знаме, което поздравяваха, се вдигаше само в сериозни случаи. Върху него на черен фон бяха изобразени череп и кръстосани кости.

Порив на вятъра блъсна кораба и той рязко се наклони настрана. Изправен в целия си ръст от метър и осемдесет и с тегло над сто и петдесет килограма, Блакстрап не се килна и на сантиметър. Чувстваше се като риба във вода и беше горе-долу толкова състрадателен.

— Сложи човек да следи времето, господин Ръскин.

— Да, кап’тане.

Без да обръща внимание на смъденето, кормчията избърса солената вода от очите си. Беше стар и дребен, но дори със запушен нос и превръзка на очите можеше да надуши курса между два близки острова, като сравняваше миризмата на земя и корали. Сега обаче не успяваше да се измъкне от проклетата нестихваща буря и разпенените води.

Пристър Смигинс също се намеси.

— Дай най-доброто от себе си, Ръскин. В такова време сме в състояние да предприемем малко неща и най-доброто е да се опитаме да задържим кораба над водата.

— Тъй е — изръмжа Блакстрап. — Дяволите да го вземат това течение! Пред него Гълфстрийм прилича на безобидно поточе.

Огромните му ръце се свиха в космати юмруци.

Смигинс се вкопчи в парапета, за да запази равновесие.

— Ако вятърът се промени, има шанс да се измъкнем.

— Ах, този вятър — негодуваше Ръскин. — Никога не съм виждал подобен. Дори при нос Хорн не е толкова лошо, нито толкова дълго и настойчиво. Никога! — Върху палубата се разби вълна и заля почти всички. — Ако морето ни иска, ще ни вземе.

— Зарежи тези приказки, Ръскин! — изръмжа Блакстрап. — Няма да търпя такива глупости на моя кораб!

— Извинявай, кап’тане — промърмори старият мъж.

— Какво става с онази цепнатина отпред, Смигинс?

— Още се държи, капитане. — Поради постоянната необходимост да се надвиква с вятъра, гласът на помощник-капитанът ставаше все по-дрезгав. — Сварих едно лепило; смятам, че ще е по-здраво от катрана и…

— Спести ми учените си доклади, господин Смигинс. Цепнатината ще издържи ли, или не?

— Известно време, сър.

Макар и отстрани да не личеше, двамата мъже — така различни по произход и възпитание — изпитваха най-дълбоко уважение един към друг. Помощник-капитанът се измъкна навън под дъжда и пръските от вълните. Различи неясните очертания на многобройния екипаж, изтощен от борбата с бурята. Там стоеше и буйният им капитан.

— Трябва да спрем на някой малък остров и да поправим дъските на коритото.

— Да не мислиш, че не съм наясно? — промърмори Блакстрап. — Но наоколо няма суша, Смигинс. Нали, господин Ръскин?

— При този курс трябва да чакаме да достигнем бреговете на Африка, кап’тане. Или поне така е според картите.

— Африка! — Блакстрап разтвори юмруци и кръстоса ръце зад гърба си. — Съдбата май е решила да ни накара да прекосим цял океан само за да си набавим провизии и да поправим няколко дъски.

— Не знам, кап’тане. — Ръскин се стремеше да вкара оптимистична нотка в поредния мрачен разговор. — Разстоянието, което вече покрихме, и то при нашата скорост, би засрамило дори „Летящия облак“. Морето може и да ни погълне, но преди това сякаш твърдо е решило да ни покаже всичко, на което е способно.

— Същинска жена! — изръмжа капитанът. — Не допусках това старо корито да издържи толкова дълго.

Изглежда, за да докаже колко правилна е оценката му, корабът изскърца силно. Спускайки се към перилата, Блакстрап изкрещя:

— Хайде, действайте, червеи такива! Закрепете оръдието! Да не искате да ви смаже костите?

Моряци се втурнаха да закрепят едно от оръдията на „Кондор“. Движещо се по палубата посред буря, то заплашваше да нанесе толкова вреда на кораба и на екипажа, колкото разгневен кит.

Блакстрап остана да наблюдава хората си, докато се убеди, че се справят със задачата; после пак отиде при Смигинс.

— Значи Африка е най-близката суша, така ли? Кълна се в кръстосаните кости, че щом се налага, ще се устремим към Африка!

Помощникът погледна капитана с възхищение. Блакстрап може да беше лъжец и мошеник, крадец и главорез, и предател по всяко време, но не се страхуваше от нищо — дори и от морето. Целят му вид говореше, че дори човек да не е в състояние да се надсмее над смъртта, то той може. Стига да разполага с достатъчно време, колкото да се опита да я надхитри.

— По всичко личи, че сме нагазили в дълбоки води, сър.

Блакстрап го изгледа свирепо.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми спестиш ироничните си остроумия, Смигинс.

Винаги бе проявявал подозрителност към учеността на помощник-капитана си, макар да оценяваше качествата му. Ала ако някога го хванеше да му се присмива открито, никой на борда не биваше да се съмнява, че „Кондор“ незабавно ще има нужда от нов помощник-капитан. От своя страна Смигинс намираше капитана просто за прекалено жесток, та да умре.

Екипажът бе на края на силите си. Не бяха почивали от седмици — и дума не можеше да става за вахти и дежурства. Всички бяха нужни по всяко време, за да държат кораба над водата.

Смигинс мислеше за сандъка с кюлчета, който се бяха опитали да отмъкнат от Батавия. Един добре подготвен и обмислен план се провали заради прислужник. Беше успял да се спаси в друга стая и да даде тревога.

Разбрали за истинската същност на незаконните действия, които се разиграваха под носа им, два холандски военни кораба в пристанището вдигнаха котва и ги подгониха, а по-късно към тях се присъедини и корабът на Нейно Величество „Аполония“ — той и без това дебнеше „Кондор“ след славното му измъкване от Хонконг. И португалски военни кораби гледаха с четири очи да зърнат плавателния съд на Блакстрап, защото бе ограбил и потопил лодка на мандарин близо до бреговете на Макао.

Дотогава екипажът на пиратския кораб неизменно успяваше да бъде на крачка пред колониалните власти в югоизточна Азия. А сега, кажи-речи, всички кораби в Южнокитайско море ги търсеха. Смигинс смяташе, че ги преследват неоснователно. Те, в най-добрия случай, представляваха дребна плячка. Пиратството в района вече не беше разрастваща се индустрия.

И нищо от това нямаше да има значение, ако „Кондор“ бе съумял да се измъкне на изток от Батавия, където да се изгуби сред хилядите острови, съставляващи Индонезия. Но „Аполония“ ги принуди да поемат на запад, а после на юг през протоците, право в пастта на зараждащата се буря, от която — изглежда — нямаше спасение.

Поне се отърваха от преследвачите си, надяваше се Смигинс. Вероятно ги смятаха за загинали. Питаше се дали британските и холандските им екзекутори са потънали, или са избягали от лапите на бурята. В момента не се чувстваше особено благодарен. Твърда почва под краката им беше несъмнено за предпочитане пред онова, което бяха принудени да преживеят сега; на сушата щяха да се справят определено по-лесно с глада, който заплашваше да настъпи, стига, разбира се, да съумеят да се измъкнат от бурята.

Помисли си за крадените стоки, които се подмятаха долу в трюмовете: балите чай, превърналият се вече на сол порцелан, топовете коприна и сандъците с подправки. Е, не бе точно като кюлчета злато, но все пак бяха ценни. И съвсем безполезни, ако екипажът не стигне до пристанище.

Редно е да се признаят заслугите на стария Ръскин, помисли си той. Макар и безуспешно, но по време на бурята кормчията направи много опити да ги върне на север, към Цейлон и Индия. Комбинацията от теченията и ветровете просто се оказа прекалено силна. На „Кондор“ не му оставаше нищо друго освен да плава пред бурята.

Намираха се някъде близо до Тропика на Козирога, където югоизточните ветрове осуетяваха всичките им усилия да се измъкнат. Безнадеждна ситуация. Ако се задържат на сегашния си курс, времето неминуемо ще застудее и всички ще замръзнат, преди да умрат от глад.

Африка, замисли се той. Освен ако не полетят като албатрос, няма начин да изминат цялото това разстояние. Колкото и безспирно да се трудят, колкото и всеотдайно да се борят срещу бурята, екипажът на „Кондор“ беше обречен.

Там, на обливаната от вълните палуба, той си припомни ранните години от своя живот. Беше преподавател, при това уважаван; аристократичните семейства в Лондон доста го търсеха. Любовта към силните питиета (и други неща) доведоха накрая до падението му. Имаше една ученичка — привлекателна млада дъщеря на някакъв граф — чието обучение изглежда премина допустимите граници. Поне баща й прецени така. Само милостивият Бог и невероятният късмет помогнаха на Смигинс да си намери билет за кораб, отплаващ към Антилските острови точно преди вбесеният благородник да хукне по петите му с пистолет и сабя в ръка. При това придружен от полицаи.

Тъкмо реши, че се е спасил на косъм… и при делтата на Темза властите спряха кораба. Нямаше, разбира се, никакви шансове пред съда, оглавяван лично от графа, многобройните му адвокати и съдия, купен от приятелите на разгневения благородник.

И така се озова на път за затвора в най-отдалечените и пусти места на земята — Хобарт в Тасмания, където му предстоеше да прекара остатъка от живота си, потопен в мизерия и непосилен труд. Именно там се запозна с отрепките на света, сред които Брогнар Блакстрап бе най-забележителният. И най-умният, припомни си помощник-капитанът. Приятелството, разцъфтяло между двамата, определено бе необичайно.

Интелигентният Смигинс и смелият Блакстрап организираха кражба на малка рибарска лодка. Избягаха от Хобарт и се насочиха на север по брега на Тасмания. В начинанието им помагаха бедни аборигени — в бегълците те виждаха хора, преследвани от властите подобно тях.

Успяха някак да прекосят безмилостния проток Бас и да попаднат в процъфтяващия град Сидни. Там се укриваха, докато все пак разкриха самоличността им. В компанията на мъже, не по-малко отчаяни от тях, откраднаха кораб и отплаваха на север. Един от онези, които приеха командването на Блакстрап, беше Ръскин — кормчия и навигатор. Без неговите умения положително щяха да се разбият в онзи ужасен риф, който бе принудил дори безсмъртния Кук да спре.

Преодоляха всички изпитания, обърнаха на север и се отправиха към богатствата на Индия и Индокитай. По пътя събраха моряци от всякакви националности — отчаяни мъже, загубили надежда. От такива човешки същества се сформира готовият да служи екипаж.

Имаше филипинци, ренегати китайци, неуспели фермери от Ява, избягали от корабите си американски ловци на китове, свободни африканци и спасили се чернокожи роби, дребни крадци от Европа и Ориента. При предоставената им възможност да плячкосват далеч от ръката на закона, те служеха охотно на Блакстрап. Бяха успявали да се измъкнат от всякакво преследване, да спечелят всяка битка. Досега.

Но морето не може да бъде победено, мислеше си Смигинс. Както го рече старият Ръскин — ако морето те желае, ще те погълне и няма какво да направиш срещу това.

Именно в този момент наблюдателят, качен високо на мачтата, надвика нестихващия вой на вятъра.

— Земя!

Що за глупост, запита се Смигинс. Да не би онзи горе да е първият полудял от екипажа?

Закривайки очите си от дъжда, тръгна със залитащи стъпки напред и насочи глас към върха на мачтата.

— Ей, ти, там! Май доста дълго не си стъпвал на палубата, господин Суарес. Слез! Ще изпратим някой да те смени.

Вятърът късаше думите му на срички.

Рискувайки да падне, развълнуваният наблюдател се наведе и отново се провикна възможно по-ясно:

— Не, сър. Със сигурност виждам земя. На юг от нас.

Протегна ръка и енергично започна да сочи, за да потвърди думите си.

— Какви са тези работи, Смигинс?

Блакстрап стоеше зад гърба на помощник-капитана.

— Суарес твърди, че на юг има земя. Но това е невъзможно.

— От къде знаеш какво е възможно по тези географски ширини, Смигинс? На картите е изобразена само огромна черна площ. — Огледа се. — Къде е бинокълът ми? Не, не, остави. — Сви ръце около устните си и се провикна към наблюдателя. — Как изглежда земята, Суарес?

Вкопчен в мачтата, кубинецът успя някак да вдигне далекогледа към окото си.

— Плоска, сър, с планини в далечината.

— Остров ли? — Смигинс хапеше долната си устна и усещаше солените капки. — Невъзможно е тук да има остров. Все още сме поне на хиляда левги източно от Мадагаскар.

— Кой е бил тук преди нас, Смигинс? Самият Кук никога не е плавал из тези морета. — Блакстрап пристъпи към перилата и извика към палубата: — Раздвижете се, мързеливи риби такива! Не чухте ли наблюдателя? Вдигайте платната.

Слезе долу и започна да нанася удари с юмруци и ритници. Повечето обаче не попадаха в целта, защото екипажът вече действаше с енергия, породена от отчаянието. Колкото и невероятно да беше, пред тях имаше земя и те не биваше да се разминат с нея.

След време част от облаците се разделиха и всички я видяха. Тъмнозелена ивица, с високи планини по-навътре, точно както я описа наблюдателят. Планините означаваха сняг, а снегът — чиста прясна вода. Екипажът нададе радостен възглас.

Тъкмо когато изглеждаше, че са се избавили от сигурна смърт благодарение на милостивата Съдба, от мачтата се чу нов вик.

— Рифове, сър! Рифове право пред нас!

— По дяволите! — Блакстрап си проби път към руля и почти го изтръгна от хватката на кормчията. — Извий кораба с ляв борд напред, Ръскин, преди да стане прекалено късно!

Независимо от обединените им усилия корабът отказа да се подчини.

— Не ще да се извърне, кап’тане. Течението е много силно.

В тона на кормчията се долавяше паника.

С почервеняло от напъните лице Блакстрап се обърна към помощника си.

— Смигинс, дай едно рамо!

Смигинс се подчини, но се оказа безполезно. Носен от силните ветрове и мощните течения „Кондор“ бе поел курс, който щеше да завърши фатално.

Скоро вече виждаха, а не само чуваха, огромните вълни, разбиващи се в широк риф, и усетиха заплашителното надигане на кила. Приближиха още повече и пред очите им се разкри гледка, способна да смрази кръвта на всеки морски вълк.

Останки. Не от хора или животни, а от кораби. Изпочупени и заклещени сред рифа стърчаха отломки от китайски лодки, арабски ладии, цейлонски рибарски кораби и стари испански галери. Имаше разбити търговски и военни кораби и нещо, наподобяващо американски траулер.

— До един се обърнете към Господа и се дръжте с всичка сила! — изкрещя Блакстрап, вкопчил се в руля като в талисман, докато „Кондор“ се издигаше по гребена на огромна вълна.

В този момент из кораба се разнесоха повече молитви, отколкото бяха произнасяни на борда му през цялата изминала година.

Издигаха се все по-високо и по-високо и сякаш увиснаха във въздуха за невероятно дълго време. Дървената конструкция скърцаше от усилието, а мачтите заплашваха да се прекършат всеки миг.

Вълната започна да се спуска.

Когато водата обля палубата, мъжете се разкрещяха. „Кондор“ се наклони заплашително настрана, после изведнъж се стабилизира.

Всичкият порцелан в трюмовете е изпочупен, помисли си Смигинс. Безценната стока, така мъчително придобита, сега несъмнено е превърната в баласт.

— Внимание! — провикна се някой, когато брамселът се откърши и се стовари с трясък върху палубата.

Моряците се разбягаха; пострада единствено нечие бедро.

Вълната продължи напред и се разби в брега. „Кондор“ остана зад нея. По някакво чудо океанът се бе наситил на кораба и сега той плаваше — поразбит, но цял — в спокойните води на лагуната отвъд рифа.

— Господин Йохансен — разпореди се Блакстрап. — Вземи човек, слезте долу и проверете пораженията.

— Да, сър.

Бившият ловец на китове се спусна към трапа.

От екипажа бързо се съвзеха и започнаха да оправят, доколкото могат нанесените повреди. Изхвърлиха негодните отломки; дърводелските сечива се подаваха от един към друг. Корабният фелдшер се погрижи за мъжа, пострадал от падналия връх на мачтата.

Йохансен се появи почти усмихнат.

— Няколко нови теча, сър, но всичките са малки. Корпусът е издържал. Според мен няма нещо, което да не може да се поправи.

— Да, ще се оправи… — Смигинс се извърна и започна да изучава рифа. Отвъд бурята най-после утихваше. Беше невероятно прекосяване — успяха благодарение на онази огромна вълна. — Сега сме в безопасност, но как ще се измъкнем оттук?

Едра ръка се стовари върху рамото му.

— Живи сме, Смигинс, и в спокойни води — и от двете страшно се нуждаехме. По-добре да не предизвикваме съдбата с прекалено много изисквания наведнъж. Нека не си мисли, че сме алчни. — Блакстрап отведе помощника си до перилата и продължи: — Интересно приземяване, не смяташ ли?

Виждаха мангрови дървета, опасващи брега, а по-назад — високи гъсти тръстики.

— Не е изключено да има канибали — промърмори вечният песимист Смигинс — или нещо още по-лошо.

— Готов съм да се изправя пред всеки канибал. — Избавлението им от бурята бе възвърнало енергията на Блакстрап. — Не виждам обаче никакви следи от хора: няма канута, няма и рибарски мрежи. Само растителност и обещание за прясна вода. Открихме тази земя, Смигинс, и, кълна се във всички морски богове, тя е наша! Аз, Брогнар Блакстрап, предявявам претенции към нея. Нека някой дръзне да ми оспори това право. — Хвърли поглед наоколо. — Ще ми се онези холандски и английски кораби да бяха продължили да ни преследват, защото чудото, благодарение на което се озовахме в лагуната, определено няма да се повтори. Щеше да ми достави огромно удоволствие да видя как се разбиват в рифа, да чуя писъците и воплите им, с които ни молят за помощ.

— Вероятно отдавна са поели в обратна посока, за да избегнат бурята — напомни му Смигинс.

— Да, знам, знам. — В очите на Блакстрап се мяркаше смъртоносно пламъче. Смигинс мигом го разпозна, защото го бе забелязвал многократно и преди. — Но мога да си го представя, Смигинс, и да се насладя на картината. — Изпъна рамене. — Ще направим необходимите поправки и ще си набавим провизии. Възможно е да има местно население, което да ни помогне с по-тежката работа.

— Дали ще бъдат дружелюбни, кап’тане? — попита кормчията.

— Няма значение, господин Ръскин. На борда разполагаме с осем оръдия и ако барутът е останал сух, всички местни жители твърде скоро ще разберат, че е в техен интерес да се подчиняват на нашите заповеди. Няколко изстрела и веригите са в състояние да вразумят и най-непокорното село. Това е добре известно. Ако се намерят екземпляри, които си заслужава да вземем, ще ги използваме за баласт, а оцелелите ще продадем в Дърбан.

— Искаш да кажеш, че ще продължим към Африка ли? — попита кормчията.

— Точно така, господин Ръскин. Засега се нагледах на противния Индокитай.

Именно в този момент окото на Смигинс попадна на нещо.

Останки от три кораба бяха заклещени сред вътрешен коралов обръч. Дървените им корпуси сякаш отказваха да изгният. Не можеха да бъдат идентифицирани.

— Погледни.

Заетият Блакстрап свъси вежди и погледна помощник-капитана.

— Кое, Смигинс? Защо си губиш времето да зяпаш умрели кораби, отдавна превърнали се в сигурни гробници за мъртъвци? Няма да ни помогнат. Освен — продължи той малко по-ведро — ако на борда на някой от тях не виждаш нещо полезно. Оръдие би било добре дошло, както и един-два варела барут.

— На борда на тези кораби няма да намерим такива неща, капитане.

Проследявайки накъде гледа помощник-капитанът, няколко моряци също се обърнаха към останките.

— Какви са тези кораби, господин Смигинс? — попита най-сетне единият.

— Самият аз едва вярвам на очите си. — Смигинс продължи да изучава корпусите. — Виждате ли онези двата, с дупките отстрани? Това са отвори за весла. Тези съдове са се придвижвали с гребане и с платна. Според мен са триреми — римски бойни кораби. В тези води единствено трирема би оцеляла от толкова древни времена.

— Римски ли? — прояви нескрит интерес Блакстрап. — Какво искаш да кажеш с „римски“, Смигинс? Такива ли странни плавателни съдове използват в южна Европа напоследък?

— Не напоследък, сър. Става въпрос за корабите на Цезарите, за които Средиземно море някога е било като римско езеро. Но как са попаднали тук?

— Цезарите, казваш… — Блакстрап се усмихна замислено. — За Юлий съм чувал. Мъже като него ми допадат. А какво ще кажеш за третия плавателен съд?

— Не съм сигурен. Както го гледам, ми се струва още по-древен. Египетски или финикийски. Виждате ли окото, изрисувано на носа? Присъствието им тук е мистерия за мен. Не съм в състояние да я обясня.

— Защо не попиташ кормчията им? — попита Ръскин през дрезгав смях.

— Страх ме е да се обърна към моряк, мъртъв от хиля да или повече години. Ами ако ми отвърне неговият призрак?

Смигинс говореше сериозно и усмивката на Ръскин мигом се стопи.

— Ха! — Блакстрап не изглеждаше впечатлен. — Тук е истинска гробница за кораби. И как иначе! При такива течения наоколо. Но ние оцеляхме. Знамението е добро.

— Не съм сигурен, капитане… — Смигинс се извърна от корабите и погледна земята. — Чувствам, че това място не е наред.

— Зарежи чувствата си, господин Смигинс. Ако тук има и прясна вода, земята ме задоволява.

Помощник-капитанът не отговори нищо — предпочете да запази тревогите за себе си. Блакстрап и без това нямаше да им обърне внимание.