Изгубената Динотопия

X

Те не знаеха, че не един, а половин дузина едри месоядни карнозаври се навъртат около лагера. Екипажът на „Кондор“ ги срещна не в кошмарите си, а на следващото утро — ярко и наситено със слънчева светлина.

Мъглата се бе вдигнала, а облаците още не се бяха събрали за дневния порой, когато шум от пречупване на кости накара пиратите да настръхнат. След вечерната среща мъжете пристъпваха с удвоена бдителност и се стараеха да не се показват на открито.

Не един, а два големи мегалозаври разкъсваха тялото на мъртвата патечовка. По-едрият работеше върху хълбока — при всяко захапване откъсваше със закривените си зъби огромни парчета плът, — а другарят му се занимаваше с корема. При това не бяха сами.

— Виждате ли драконите с роговете? — възкликна развълнувано Чин-ли.

Наоколо стояха четири цератозаври. Малко по-ниски и не така масивни като мегалозаврите, все пак всяваха страх. Роговете изглеждаха малко странно за такива месоядни, но така или иначе стърчаха от всяка муцуна.

Едно от чудовищата направи опит да приближи — искаше да захапе крака. По-едрият мегалозавър обаче наведе глава и изръмжа, с което спречкването и приключи. Получил разрешение, първият цератозавър започна да се храни. Останалите трима бързо го последваха.

Мкузе все едно наблюдаваше как лъвове ръфат мъртъв слон, с тази разлика, че тук пируващите бяха два вида месоядни. Не са от едно и също семейство, заключи той. А същевременно действаха едва ли не задружно, за да оглозгат трупа възможно по-бързо.

Изумените мъже наблюдаваха как годните за ядене части от патечовката изчезваха в гърлата на чудовищата. Най-после един мегалозавър се отдръпна от трупа. Коремът му бе силно изпъкнал. Със затворени уста и очи той напомни на О’Конър за банкер, когото някога срещна в Бостън. О’Конър бе пожелал джобния часовник на мъжа и само намесата на пешеходците го възпрепятства да се сдобие с трофей. Случката стана причина срочно да напусне не само прекрасния град, но и цялото източно крайбрежие на Съединените щати.

Цератозаврите не бързаха да оглозгат костите. Понеже имаше предостатъчно за всички, не се биеха помежду си. От време на време някой вдигаше глава и се оглеждаше, сякаш от страх да не пристигне някой друг. Но едва ли случаят е такъв, помисли си Йохансен. Надали нещо на земята имаше способността да прогони тези чудовища от храната им.

В съзнанието на Смигинс узря мисъл и той реши да я сподели с другарите си.

— Нищо чудно, че снощи звярът не ни се нахвърли.

Блакстрап се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш, господин Смигинс? Все пак го прогонихме, нали, момчета?

Неколцина от групата охотно потвърдиха думите му.

Но сега, въоръжен с аргументи, Смигинс не смяташе да отстъпи.

— Не виждате ли? Защо същество с такъв огромен апетит ще се занимава с дребни хапки като нас, когато знае, че наблизо лежи планина от храна, готова да бъде погълната? — Посочи към приключващия банкет. — Природата е изключително изобретателна в своята подредба. Очевидно много от големите зверове идват да умрат тук. Ако те останат да се разлагат под влияние на естествените процеси, гниенето на гигантските им тела бързо ще отрови почвата и водата. Никой от хищниците, които видяхме откакто пристигнахме тук, не би се справил с такива огромни количества загниваща плът. Ала тези двуноги месоядни чудовища поддържат земята чиста и плодородна. След като получават такова изобилие от храна и то без усилия, вероятно доста от тях никога не са ловували. Което не означава, че не могат, но дори глупав динозавър не би изразходвал енергия повече от необходимото, за да си набави дневната дажба.

— Момент, господин Смигинс — намръщен, Блакстрап прекъсна помощника си. — Как нарече тези зверове?

— Динозаври — отвърна Смигинс. — Най-после се сетих къде съм ги виждал.

— Твърдиш, че си виждал такива животни преди, така ли? — попита Чумаш и го изгледа с подозрение.

— Не живи. — Говорейки, помощник-капитанът не спираше да наблюдава мълчаливата оргия. — В Лондон преди няколко години, по време на Великото изложение в Хайд парк. Един учен, Оуен мисля се казваше, намерил кости като разхвърляните около нас в момента, само че се били превърнали вече в камък. Древни кости. Беше ги почистил и оформил от тях скелети. Наричаше ги динозаври.

Блакстрап произнесе непознатата дума:

— Динозаври? Какви точно същества са те? — Посочи с палец към завързаните пленници. — Онези там приличат на птици.

— Кой може да каже към кой род или семейство принадлежат? Аз не мога. — За пръв път Смигинс не разполагаше с отговор. — Не съм учен, Брогнар. Възможно е тези, както приличат на птици, да са именно от този вид. Онези, които задоволяват апетита си пред очите ни, приличат на кенгуру. Не е изключено да имат родствена връзка. По време на изложението се изтъкна, че тези същества са изчезнали от лицето на земята преди много векове. Сега е видно, че не отговаря на истината и поне някои са оцелели до ден-днешен в тази страна.

— Е, не значи, че са по-малко ценни — изсумтя Блакстрап.

— Определено не, капитане. Хората плащаха добри пари, за да видят макети, направени от дърво и гипс. Несъмнено ще платят колкото им поискат само и само да ги видят живи, от плът и кръв.

— След като тази сутрин мисълта ти е така пъргава, Смигинс, предлагам да я насочиш към проблема, който накратко обсъдихме снощи, а именно: как да заловим и закараме до кораба някой едър представител на тези забележителни същества.

Помощник-капитанът се замисли.

— Дори по някакъв начин да успеем да го осъществим, как ще запазим такъв звяр жив, докато стигнем до Англия или Америка?

Отговорът показа, че Блакстрап не разчита помощникът му да мисли за всичко.

— Повечето месоядни се задоволяват и с риба, господин Смигинс, а морето е пълно с нея. Ти работи по въпроса как да се сдобием с такъв екземпляр, а изхранването му остави на мен.

Смигинс кимна, все още приковал вниманието си към страшната, но изумителна панорама. Да речем каруца, построена от наличните дървета. Ако с нея не се получи, тогава — шейна. Сред тях имаше добри дърводелци и готови за работа мускули. Нищо не вдъхновява човек да се впусне в работа така, както перспективата усилията му да бъдат увенчани с купчина злато.

Дълбоко замислен се извърна и попадна на немигащия поглед на най-едрия от пленниците. Птицата-динозавър гледаше право в него. За миг на Смигинс му се стори, че това не е просто глупаво животинско взиране.

После безсловесната твар изви глава и мигът премина. Несъстоятелно е, помисли си той, да позволиш очите на едно животно да провокират емоциите ти.

През целия си живот бе търсил признание от колегите си в учението. Поради низшия му произход те го изключваха от средите си и го тласкаха към отчаяния живот, който водеше сега.

Е, като се появи с тези животни, ще бъдат принудени да го приемат в своите кръгове. По устните му се появи подигравателна усмивка. Да видим как онези дребни надути капацитети ще му откажат членство в средите си тогава! Нека Блакстрап и другите получат златото. Той ще разполага със своя триумф.

— Динозавър — произнесе внимателно Чин-ли. — Това е английската дума за дракон. Добре.

Това измъкна Смигинс от унеса му.

— Не, не — възрази той търпеливо. — Драконите са плод на въображението. Тези динозаври са истински.

— Така ли? — изненада се китаецът. — Нима това място е истинско? Ние самите истински ли сме още? Какво е истинско, англичанино?

Смигинс се поколеба, но Блакстрап намери отговора.

— Виждаш ли ножа, китаецо? Искаш ли да провериш дали острието му е истинско?

Чин-ли се изпъчи с цялото достойнство, което успя да събере.

— Трябва да изучавате Конфуций, капитан Блакстрап. Ще получите просветление.

Блакстрап прибра ножа и изсумтя презрително.

— Само златото просветлява, Чин-ли. Всичко друго е дим.

— Възможно е… Възможно е тук да е предверието на ада — промълви Томас, — а това да са демони.

— Динозаври, дракони, демони… Едно нещо има значение: колко ще донесат на пазара. Ще ги продам парче по парче или и четирите наведнъж. Ако дяволът възрази, ще му напомня, че с него отдавна сме се спазарили.

Както и всички ние, Брогнар, помисли си Смигинс. Но понеже го притискаха да обяснява какво точно виждат, помощник-капитанът нямаше повече време да разсъждава за състоянието на душите им.

— Ако това е адът — заяви Блакстрап на хората си, — с тези чисти води, с изобилието от плодове и всевъзможни чудеса за гледане, определено бих го предпочел.

— И в Райската градина е имало плодове — напомни Самюел.

— Да — съгласи се Блакстрап, — и Ева е брала от тях. Но сред нас не виждам Еви… Освен ако някой от вас не се е преправял.

Всички избухнаха в смях. Не за пръв път Блакстрап прибягваше до хумор, за да разсее напрежението и несигурността. Каквото и да мислеше за неговата личност, Смигинс оценяваше, че вродената находчивост на капитана заслужава възхищение.

Никой от мъжете не подозираше, че веселието им ще бъде забелязано. По-малкият от двата мегалозаври вдигна глава и се взря право в тях. Но точно както Смигинс предположи, той не видя причина да се занимава с неколцина мършави кокалести човешки същества.

Застанали близо до мястото, където зверовете се хранеха, мъжете не спираха да се дивят на апетита на шестте месоядни. След няколко часа дълбок размисъл Смигинс призна, че не знае как да заловят и транспортират някой от зверовете.

— Прекалено са големи, капитане. Дори да успеем да проврем някой през каньона, никоя каруца не би минала през прохода.

За негова изненада Блакстрап се съгласи.

— Да, и аз стигнах до същото заключение, господин Смигинс. Просто ще се задоволим с нещо по-малко. Сигурно има начин да намерим интересен екземпляр от динозаврите, който да е по-едър от сегашните ни пленници, но по-малък от тези пред нас. Нещо средно. Не съм алчен. И такова нещо ще ме задоволи напълно.

Помощник-капитанът кимна.

— Звучи ми примамливо, капитане. Не може да не открием някой с подходящи размери.

Не допускаха колко малко време и усилия ще им отнеме: по-късно същия следобед попаднаха на идеалния екземпляр. Всъщност бе по-къс от двата възрастни птици-динозаври и по-нисък от Блакстрап и Смигинс, но с по-масивно тяло.

Мкузе и Чумаш го намериха да спи сред меката растителност — клюмналата му глава почти опираше в мускулестите гърди. Доста приличаше на по-едрите месоядни, които наблюдаваха сутринта, но освен големината имаше и други съществени разлики.

Черепът изглеждаше несъразмерно голям точно както краката и ходилата. Вместо дълги ръце с по три пръста, предните крайници на новия звяр бяха смешно къси и завършваха само с два. На зурлата му не стърчеше рог, но над двете затворени очи имаше издатини. При дишане гърдите му се вдигаха и спускаха, а издутият корем подсказваше, че дребното месоядно същество наскоро се е нахранило до насита.

Дори и изправено, беше по-ниско на ръст от заловените вече птици-динозаври, но пък беше по-мускулесто. Пиратите се поздравиха: бяха намерили идеалния екземпляр толкова лесно.

— Капитанът ще иска нещо по-голямо — отбеляза Мкузе.

Чумаш изсумтя на свой ред.

— Капитанът вече е наполовина луд. Този звяр е подходящ да го качим на кораба. — Отдръпна се назад в храстите. — Трябва да съобщим на другите и да се върнем, преди да се е събудил.

— Да — съгласи се зулуто, забелязал непропорционално големите зъби и нокти на краката.

— Вземете мрежите! — изрева Блакстрап, щом чу новината. — Мкузе, ти ще застанеш зад животното, а ти, Смигинс — отстрани. Пазете се от зъбите му. А ние, останалите, ще го приближим отпред и ще го насочим към вас. Бъдете готови, в случай че реши да скочи.

— Не съм убеден, че идеята е добра, капитане — обади се Мкузе, докато намотаваше въже.

Блакстрап изгледа кръвнишки война.

— И какво точно не ти харесва, ако мога да попитам?

— Не сте го видели, капитане.

Мустаците на Блакстрап потрепериха.

— Нали казахте, че е дребен?

— Вярно — обади се Чумаш в защита на другаря си, — но не сте го видели. Дребен е, но у него има нещо… Едва ли ще позволи да го отведем. Какво ще направите, ако се насочи право към вас?

— Не оглупявай, човече! Какъв е неговият размер и колко на брой сме ние? Ще се извърне и ще побегне, разбира се. Разумно е всеки див звяр да постъпи така.

— Точно това е, капитане. — Мкузе изглеждаше смутен. — По вида му не личи да е разумно същество.

Очите на Блакстрап проблеснаха.

— Какво ви става на вас двамата? Държите се като охтичави. Не подплашихме ли онова голямо животно, за което намерения от вас би послужил само за десерт?

— Да, капитане, но…

— Тогава взимайте мрежите и да се захващаме за работа.

Мкузе и Чумаш не възразиха повече. Останалите нарамиха тежките въжета и мрежи и се отправиха към гората. Двамата мълчаливо решиха да останат по-назад, когато се стигне до залавянето на звяра. Четиримата пленници вървяха спокойно, без да имат представа какво ще предприемат похитителите им след броени минути.

Водени от двамата войни, групата за залавянето не проявяваше излишна непредпазливост. Макар бризът да беше слаб, внимаваха от коя страна ще подходят към плячката и не говореха високо.

— Макар и малко, изглежда доста яко — отбеляза Томас, когато най-после видяха съществото.

— Да — съгласи се О’Конър шепнешком. — Само крака и глава е. Но съм готов да се обзаложа, че едва ли ще се опъне на няколко десетки яки моряци.

— Приемам облога, ирландецо.

О’Конър се ухили на другаря си.

— Защо? Ако греша, няма да доживееш да похарчиш печалбата, човече.

— Престанете с брътвежите! Късметът се усмихва на всички ни — отбеляза Блакстрап. — Малкият дявол продължава да спи. Вижте му само корема. Поне още известно време този няма да започне да подскача насам-натам. — Огледа се. — Дано Смигинс и Мкузе са по местата си. Ще им съдера кожите, ако плячката ни избяга.

— Господин Смигинс се придвижва към мястото си, сър — обяви Уатфорд.

Блакстрап кимна.

— Да, чувам нескопосаното им трополене чак оттук. Само да не го събудят преждевременно.

— Не се безпокой, капитане. Вижте — продължава да спи.

И защо не, помисли си Смигинс, докато внимателно подреждаше хората си. Само звяр с размерите на онзи, който се завъртя около лагера им, бе в състояние да изплаши якото същество, излегнало се пред тях. Дори заспало, свирепостта му будеше страх.

Не се налагаше Блакстрап да поведе хората си в шумна атака. Заедно с групите на Смигинс и Мкузе те се приближиха възможно най-тихо и затвориха примката около нищо неподозиращото спящо същество. Мкузе бе на една ръка разстояние от плячката, когато тя най-после отвори едно око и го изгледа замаяно. От гърлото му се разнесе недружелюбно ръмжене.

Това послужи за сигнал всички да извикат: „Хванете го!“, да метнат въжетата и мрежите. Светкавични действия изместиха предпазливостта: мъжете бързаха да се разпределят. Мкузе крещеше заповеди на английски, холандски и на езика зулу, а крясъците на останалите, говорещи поне още десетина езика, се смесиха в общия хаос.

Метнаха върху звяра и двете големи мрежи, преди той да се събуди напълно. Йохансен и Анбая успяха да прокарат примка през късите мускулести крака.

Сепнат от дълбокия сън, звярът бързо се окопити и нададе остър писклив крясък, така смразяващ, че би накарал и косите на плешивец да щръкнат. Хвърлиха ласо през челюстта му, после още едно и още едно и той вече не можеше дори да прави опити да хапе. Оставаше му само да ръмжи. Други въжета обвиха краката и врата му; не бяха подминати дори нелепо късите му, но силни горни крайници.

Докато се пробуди напълно, съществото, омотано здраво с въжета и притиснато към земята с мрежи, беше напълно безпомощно. При залавянето му пиратите се понатъртиха и охлузиха тук-там; загубиха и едно яко въже, прегризано с такава лекота, сякаш шивачка откъсна със зъби конец за тропоска. С крака, завързани както на струтиомимусите, новият пленник не можеше да използва дори подвижната си опашка. Само ги гледаше разярено и ръмжеше заплашително.

След няколко вяли опита да ритне някои от нападателите си, то започна да се усмирява. Дишаше тежко, а жълтите му очи се местеха от човек на човек. Унищожителният му поглед би накарал краката на мнозина да се разтреперят, но тези мъже бяха гледали смъртта в очите и преди. За Мкузе динозавърът (както помощник-капитанът нарече тези същества) не бе нищо повече от лъв на два крака.

По челото на тържествуващия Блакстрап се стичаше пот, но не му липсваха сили да прегърне помощника си през раменете.

— Какво мислиш за най-новата ни придобивка, Смигинс? Виж му само зъбите. Ха, обзалагам се, че някои са дълги по пет сантиметра.

— Чудесен екземпляр, капитане. — Смигинс дишаше учестено, задъхан от кратката схватка. — Ей, Андреас, провери дали въжетата около челюстите са здраво вързани.

— Да, господин Смигинс — долетя бодрият вик. — Здраво сме ги стегнали, не се притеснявайте.

Опасността бе преминала — плячката бе здраво вързана — и мъжете се поотпуснаха. Подхвърляха си шеги и с любопитство оглеждаха новия пленник. Обсъждаха каква ли е стойността му.

Отдадени на забавлението си, пропуснаха да забележат, че другите им пленници буквално трепереха от страх. Очите на четиримата струтиомимуси, притиснали се плътно един към друг, издаваха див ужас.

— Как ще храним съществото, капитане? — попита някой.

— Ще го завържем още по-здраво — отвърна Блакстрап без никакво колебание, — и ще освободим само челюстите. Или ще яде, или ще умре от глад. Тепърва ми предстои да срещна човек или звяр, който би отказал да яде, ако е достатъчно гладен. Хванахме дявола за опашката, това направихме. Хайде, поздравете се като извикате три пъти „Ура!“, момчета.

Както обикновено помощник-капитанът охлади всеобщия ентусиазъм. Блакстрап изсумтя:

— Какво си увесил нос, човече? Винаги ли трябва да си като буреносен облак?

— Опитвам се да не съм, капитане, но не мога да спра да мисля.

— И какво бреме те налегна сега?

Смигинс огледа внимателно смълчаната, омотана във въжета нова плячка.

— Питах се дали този екземпляр е напълно пораснал представител на своя вид и ако не е — колко голям ще стане.

— По-голям от това ли? — Веждите на Блакстрап изразиха озадачение. — Какво те кара да смяташ, че ще стане по-голям?

Помощник-капитанът подхвана:

— Нали помниш гиганта, дето изненада лагера ни? Това същество е нищо в сравнение с него. Но погледни главата и краката му. Сравнени с тялото, те само подсказват, че още е малък и му предстои да порасне.

— Вече стана и специалист по израстването на динозаври! — Блакстрап не бе допуснал да го сплашат. — Е, нека порасне малко, това казвам аз. Дотогава ще направим подходяща клетка или ще го продадем. Нека новите му стопани се оправят. Ти по-скоро се замисли как ще похарчиш златото, което това същество ще ти донесе. Ако имаш затруднения по въпроса, много моряци ще проявят готовност да поемат от дела на помощник-капитана.

Смигинс въздъхна.

— Просто ми хрумна, че още не е напълно израснал.

— Стига празни приказки. Звярът е достатъчно едър, за да подплаши дамите, следователно е достатъчно голям за нашите цели. — Направи знак на Мкузе. — Отведи го при другите.

Зулуто подбра неколцина от най-яките мъже сред екипажа и като им посочи кои въжета да хванат, организира преместването на новия пленник. Принуждаваха го да върви, а когато се налагаше, го влачеха към малката менажерия, където бяха другите им жертви. Скоро съществото се убеди колко безполезна е съпротивата му и се подчини.

С приближаването му четиримата струтиомимуси правеха и невъзможното да побягнат. Въжетата и пазачите обаче им попречиха. И все пак те гледаха да се държат по-далеч от новопристигналото същество. Макар и не човешки, достатъчно красноречивият език на телата им се разбираше недвусмислено.

— Вижте ги само! — Както винаги Блакстрап намираше откровения ужас на пленниците за страшно забавен. — Обзалагам се, че имат причина да се плашат така. Би било интересно да се наблюдават човки срещу остри зъби, ако ги пуснем един срещу друг. Впрочем, изходът от схватката е лесно предвидим. — Посочи челюстта на новия затворник. — Не съм виждал такива остри прибори, откакто за последен път бях в кухнята на граф.

Засмя се гръмогласно на собствената си шега.

Ярки, напрегнати жълти очи следяха всяко негово движение.

— Сега какво, капитане? — попита Йохансен, стиснал здраво едно от въжетата, които стягаха краката на съществото.

— Да, капитане — обади се и Треганг, — не заловихме ли вече достатъчно бройки?

— Да, да. — Дълбоко зарадван, Блакстрап огледа плячката ласкаво. — Ха, нищо чудно и да не се наложи да ескортираме тези красавци чак до Англия или Америка. Възможно е някой занзибарски султан или друг владетел да ни обсипе с перли в отплата за новите играчки. Ще ги продадем скъпо и прескъпо. Точно така ще направим. — Засмя се доволно. — Няма защо да вдигаме повече знамето с черепа и костите, Смигинс. Какво ли е знамето на търговците на домашни любимци?

Дори мрачният помощник-капитан се усмихна.

Блакстрап изчака смехът да замре.

— А когато продадем тези съкровища и ги изхарчим, просто ще се върнем тук, за да си хванем други животни. Именно в това ще се превърне тази земя: нашата частна ловна територия. Единствено ние ще знаем местонахождението й. За следващото плаване ще вземем по-добър кораб — с по-удобни кабини и клетки в трюма.

— Но теченията, кап’тане, и ветровете — промърмори старият Ръскин.

Блакстрап сви рамене, за да изрази безразличието си.

— Ще намерим друг път, ще подходим от друго място. Прекалено много се тревожиш, старче.

Напълно съвзела се от първоначалния шок, Шремаза подбутна с дългия си врат партньора си.

— Поговори с него, наложително е.

Хисаулук премисли възможностите, но никоя не му хареса истински.

— Не знам диалекта. Ако някога ни е бил необходим преводач, то е именно сега.

Когато млъкна, новият пленник тихо изръмжа в тяхна посока. Макар и целият омотан с въжета като заварените си съквартиранти, прекалената му близост силно тревожеше Хисаулук. Той направи опит да отвърне, същевременно ритна първо с единия завързан крак, а после и с другия: искаше да изрази не само с глас, но и с действия, че те също са пленници на тези невероятни човеци.

— Виждаш ли? — насилваше се да обясни той, при което изпитваше остра болка в гърлото от усилието, необходимо за да възпроизведе грубите, стържещи звуци. — Нашето положение е неприемливо колкото и твоето. Ние сме другари по нещастие.

В отговор тиранозавърът изръмжа. Хисаулук не разбра смисъла, но поне за момента малката не ги гледаше като потенциална храна.

— Какво каза то? — попита Шремаза, като се приближи, а Аримат и Трил стояха плътно до нея.

— Не съм сигурен.

Аримат докосна с глава хълбока на баща си.

— Все нещо трябва да е казало.

Лицето на Хисаулук не бе достатъчно подвижно, за да се намръщи, но той изрази колебанията си с глас:

— Не съм сигурен в точния превод. Знам обаче едно: трябва да измислим начин да избягаме. И то — колкото е възможно по-бързо.

— Ами Кеелк? — разтревожи се Шремаза. — Когато се върне, ще очаква да ни завари тук, в компанията на тези хора.

— Ако разбирам правилно новата пленничка, по-добре да не я изчакваме. Налага се да си помогнем сами, иначе ще се озовем в крайно неприятно положение. — Главата му се завъртя тревожно наляво-надясно, а огромните му очи внимателно изучаваха заобикалящата ги гора. — Трябва много скоро да се махнем от тези хора.

— Но защо, татко? — гледаше го Трил с неразбиране.

— Не е ли очевидно, дъще? Заловили са малката по време на неколкодневния й летаргичен сън след ядене. Твърде необичайно е толкова малък тиранозавър да се шляе самичък. — Гледаше покрай новата пленничка, покрай празнуващите хора и се опитваше да проникне в тайните на гората. — Според мен тя е толкова близо до зрелостта, колкото и по-голямата ви сестра Кеелк. Най-добре е да изчезнем, преди да се появят родителите й и да видят какво е станало. Съвсем справедливо ще се разгневят и е естествено да реагират, без да се замислят. Не желая да съм наоколо, когато двойка възрастни тиранозаври се развихрят.

— Да, вярно е — съгласи се Трил, а широко отворените й очи започнаха да оглеждат гората тревожно.

— Тези глупави хора нямат никаква представа в какво са се забъркали — промълви Шремаза.

Позволи на двете си малки деца да се сгушат до нея, макар да не можеше да ги прегърне. Струтиомимусите имат особено силно развито майчинско чувство, поради което често ги наемаха като детегледачки за човешките деца в Динотопия.

— Нужен ни е преводач. — Хисаулук промърмори нещо под нос. Не ругателство, защото такъв език не бе характерен за динозаврите, а по-скоро вопъл от отчаяние. — Когато се появят родителите й, страшно ще се раздразнят и няма да проявят здрав разум.

След продължително бродене, двойката възрастни тиранозаври най-накрая се завърна при мястото за спане. Нощта бе напреднала. От часове ръмеше лек дъжд и покриваше дърветата, цветята и почвата с пелена от влага. Влачейки пленниците след себе си, пиратите отдавна бяха изчезнали.

Крукай и Шеторн пристъпваха внимателно. Независимо от дъжда, от ниската трева и цветята, миризмата на детето им се долавяше.

Нямаше грешка: именно тук се разбраха да се видят. Какво ли е станало? Беше немислимо малък тиранозавър да не изпълни родителско нареждане. Поради каква ли причина е напуснала горската поляна? Храната наоколо и прясната вода в близкото поточе бяха в изобилие. Никой карнозавър от Дъждовния басейн не би закачил малък тиранозавър, от страх да не предизвика гнева на родителите му.

Възрастните, раздразнени и озадачени, направо се смаяха от наличието на множество човешки следи по поляната. Какво правеха хора в тази част на Дъждовния басейн? Намираха се далеч от обичайно използваните пътища, когато пресичаха местността. А и защо миризмата им е примесена с миризмата на няколко струтиомимуса?

Липсваше познатата миризма на въоръжени сороподи и цератопси. Толкова ли глупави бяха тези хора да си мислят, че могат да се движат свободно из Дъждовния басейн без защитата на други динозаври? Колкото и невероятно да изглеждаше, случаят май бе такъв.

Партньорката на Крукай изръмжа и той отиде при нея. Силната миризма, която бе доловила, я ориентираше безпогрешно: хора и малък тиранозавър са напуснали поляната и са навлезли в гората заедно. И двамата знаеха, че детето им не би приело доброволно човешка компания. Ясните сигнали от смесените миризми предполагаше нещо прекалено вбесяващо, за да е вярно. А наличието на миризма на струтиомимуси само дозасилваше объркването им.

Множеството дири водеха на изток. Това също противоречеше на логиката. Натам нямаше нищо: нито търговски пътища за хора, нито места за финално прекосяване; нищо. Само гори. И въпреки всичко непредвидимата група пътници бе поела именно в тази посока.

Муцуна до муцуна двамата родители размениха мисли с тихи изгрухтявания и ръмжене. Детето им никога не би напуснало поляната доброволно. Нима се бе случило немислимото и непознатите хора бяха прибягнали до принуда? Биха ли дръзнали да го направят? Или се бе случило нещо друго? Нещо, за което нямаха никаква представа?

Човешката миризма бе обилно примесена с морски аромати. Хората, пътуващи из Дъждовния басейн, винаги носеха големи количества риба, за да омилостивяват карнозаврите, които срещат. Нима тези хора бяха сигнали дотам, да ядат даровете за примирие? Прекалено много въпроси. С мрачни изражения двамата възрастни тръгнаха да търсят някои от отговорите.

Доста бързо намериха първия лагер на хората, а после и заграждението от кости. Странното и невиждано съоръжение хем ги ядоса, хем ги озадачи. В Дъждовния басейн нямаше място за цивилизовани конструкции. Само за няколко секунди ядосаните тиранозаври срутиха с глави и крака цялото укрепление.

После тръгнаха след нарушителите, които бяха пренебрегнали всякакви предишни уговорки и здрав разум. Напредваха с дълги търпеливи крачки, заравяйки от време на време муцуни в земята — искаха да са сигурни, че вървят по вярна следа. Независимо колко бързаха хората, те в никакъв случай не можеха да се състезават по скорост с възрастните тиранозаври.

Поради неспирния дъжд обаче дирята избледняваше. Раздразнението им нарастваше. Вместо да прескочи ствол, препречил пътя им, Шеторн го сграбчи между челюстите си и го пречупи, като запокити едната част на десет метра в гората с такава лекота, с каквато куче би метнало кокоша кост. Яростта им направо витаеше във въздуха — случайно намиращите се наоколо същества заобикаляха войнствено настроените гиганти по-далеч от обикновено.

Тиранозаврите щяха да намерят хората, дръзнали да навлязат в тяхна територия. С тях беше и единственото им дете. Нямаше да има никакви разговори за договори и уговорки. Думите ще бъдат оставени настрана и ще се действа според тиранозавърските традиции.

Много последователи на Конфуций се бяха заселили в Динотопия. Именно един от тях бе произнесъл следната стойностна максима: „Когато срещне тиранозавър в лошо настроение, мъдрият човек предпочита силните крака пред сговорчивия тон“.