Изгубената Динотопия

XXIII

— Знаеш ли — подхвана Смигинс, докато чакаха спасителният отряд да се събере, а Самюел и Андреас да върнат в съзнание Гуиамарес. — Някога бях учител. Винаги ми е липсвало преподаването, но не си представям как тези умения ще ми помогнат тук. Това е цял нов свят, а аз нищо не знам за него.

Уил избърса капките дъжд от челото си и се опита да успокои бившия помощник-капитан.

— Винаги има нужда от учители. Можеш да преподаваш съвременна история на външния свят или плаване, или някои от вечните предмети като математика. Ще те запозная с баща ми. И той имаше подобни опасения, когато узна, че никога няма да напуснем тази земя. Сега и насила не можеш да го откъснеш оттук.

Смигинс изгледа уверения млад мъж.

— Наистина ли? Би било великолепно.

Уил кимна енергично.

— Само почакай библиотекарите да разберат, че си бил учител. Няма да разполагаш с минута свободно време. Като научиш древните писмена, може да започнеш да преподаваш не само на човешките, но дори и на динозавърските деца.

— Да уча динозаври… — В очите на Смигинс се появи отнесен израз. Премигна и откри, че гледа Притикил с известно безпокойство. — Е, поне някои динозаври. — Уил се ухили на забележката му. — Тук изглежда има и общество, с което човек би се разбрал по-добре.

— Ще видиш — увери го Уил. — Тук има място за всички.

Мкузе пристъпи и попита с доза необичайна припряност в гласа:

— Кажи ми, момче, тук някой… Превръщат ли африканците в роби тук?

— Роби? — Уил свъси вежди. — В Динотопия не съществува робство. Не знам как е било при хората в древни времена, но динозаврите никога не биха допуснали подобно нещо. Това е понятие, съвършено чуждо за тях.

Войнът измърмори нещо на зулу и добави на английски:

— Има мнозина, които бих искал да видят това място.

— И аз — увери го Уил тъжно. — Но никой не напуска Динотопия.

Старият Ръскин погледна свъсеното небе с присвити очи.

— Ако някой може да го направи, това е капитан Блакстрап.

— Не се тревожи за него. Корабът ви ще бъде поставен под наблюдение и ще го хванат.

— Спомена нещо за властите. — Смигинс изглеждаше притеснен. — Не се отнесохме особено добре с теб и с приятелите ти.

Уил се позамсли.

— Никой от нас не пострада. Всъщност от цялата случка ще се получи добра история. Не сте действали като обитатели на Динотопия и още не сте нейни граждани, затова, предполагам, не отговаряте пред законите й. На знам точно какво ще се случи, но сигурно всичко ще бъде наред. — Усмихна се извинително. — Не аз определям нещата тук. Аз съм само един стажант-пилот на скайбакс.

— Пилот на скайбакс ли? — възкликна Андреас. — Какво е това?

— Ще видиш. — Ще бъде чудесно да видя отново Циркус, помисли си Уил. Куетзаткотлусът сигурно вече се чувстваше самотен. — Ето ги и нашите спасители.

Моряците се скупчиха и загледаха стреснати как сороподите се събират наблизо. Вятърът развяваше шапки и шалове. От доста време валеше обилно и всички бяха измокрени до кости.

Бракиозавърът-водач се отдели от групата и приближи към хората. Някои пирати загубиха шапките си, а Треганг направо падна назад, докато извиваше глава, за да огледа дължината на феноменалната шия. Докато я наблюдаваха, тя леко се спусна като стрела на кран. Червени и златни знаменца украсяваха врата, а седлото зад главата бе дело на майстор кожар.

Същите знаменца висяха от раменете и ботушите на ездача човек, който се плъзна от седлото без никакво усилие. Главата се оттегли и се устреми към небето. В това време една позната, стройна фигура се плъзна от по-долната част на гърба, където бяха прикрепени невероятно количество хранителни продукти.

Срещата на Хисаулук със семейството му бе трогателно.

— Що за същество е това? — попита изпълненият с уважение Ръскин.

— Да бе — обади се и О’Конър. — Голямо е като къща. Не. Като две къщи.

— Това е бракиозавър — информира ги Уил. — Много са нежни.

— Вижте колко високо е седлото — изкоментира Самюел. — Все едно да си най-горе на мачтата.

Докато Чаз бъбреше с огромния соропод, Уил се постара да обясни възможно най-добре на ездача — едра жена от Тритаун, която се представи като Карина — какво се бе случило. За разкаялите се моряци тя представляваше не по-малко необичайна гледка от динозаврите.

Тя изслуша внимателно сбития, но сравнително пълен разказ и кимна разбиращо. Когато заговори, възстановилият се вече Чаз започна да превежда динотопския й жаргон, за да я разберат моряците. През цялото време се носеше гръмотевичен тътен, сякаш съвсем близо се водеше страшна морска битка.

— Значи сме видели как главатарят на тези своенравни мизантропи тича към хълмовете? — Погледна планините Бакбоун, чиито върхове бяха забулени зад гъсти облаци. — Видях го през увеличителното стъкло. — Тя потупа телескопа, закачен на колана й. — Голям мъж.

— Само физически — увери я Таркуа.

Изненадана, тя премигна насреща му.

— Много езици владееш за динозавър.

— Посветих живота си на учение — отвърна Таркуа и я дари с едни от елегантните си поклони.

— Ако не му пресечем пътя, ще избяга. — Уил също гледаше планините. — Много е опасен.

— Не сега. Нека си върви, накъдето е тръгнал.

Карина подсвирна на динозавъра и той сведе глава към земята. Преметна крак през широкото седло и бързо се озова двадесет метра над земята. По нейно желание гигантското четириного се изправи на задните си крака като използва опашката си за опора. Пиратите се свиха, но бракиозавърът запази равновесие за няколко секунди — достатъчни, ездачката да огледа хоризонта. После се спусна на четири крака и земята потрепери.

Няколко патечовки и друг бракиозавър се събраха заедно с ездачите си, за да си поговорят приятелски. Най-накрая Карина заговори и всички — включително и пиратите — се струпаха наоколо.

— Трябва да се махаме от тук веднага.

Тонът на Карина подсказваше, че тя няма да търпи никакви глупости. Вниманието й бе раздвоено между хората и морето в далечината. Вятърът прегъваше високата й шапка надве. Без каишката под брадичката й със сигурност щеше да я отвее.

Вятърът вече бушуваше около тях. Край лицето на Уил прелетя счупена клонка и все едно парче стъкло поряза бузата му. Недалеч от тях въжетата на небесния кораб на Таркуа едва удържаха гондолата. Наоколо се търкаляха части от дървета и храсти. Уил не се нуждаеше от обяснение какво става. Очакваше го и вече дни наред се страхуваше именно от това.

Шестгодишната буря идваше на сушата.

— „Кондор“! — извика Чумаш, за да го чуят.

— На борда има хора — уведоми Смигинс притеснено ездачката на бракиозавъра. — Те не са участвали в нашите действия и нямат представа какво става. — Погледна към брега. — Трябва да ги предупредим.

— Не разполагаме с време — обяви Карина. — Налага се другарите ви да се справят сами.

Смигинс се обърна към Уил.

— Не разбирам. Това е просто буря. Защо е цялата тази тревога?

— Не е просто буря. — Уил се наведе, за да преодолее вятъра и се приближи. — Това е кулминацията на шестгодишния цикъл. Цялата тази земя — посочи низината, където се намираха, — е в опасност.

— В опасност? — Помощник-капитанът направи гримаса. — Опасност от какво? От наводнение ли?

— Не съм сигурен. Не съм запознат с подробностите, но знам, че на всеки шест години всички, които живеят тук, се местят и е по-добре ние също да постъпим по този начин, и то бързо!

— Уил Денисън е прав. — Карина се вкопчи здраво във врата на бракиозавъра с колене. — Разполагаме с много малко време.

Смигинс се разкъсваше: всичко описано от Уил Денисън се оказа истина, но „Кондор“ бе не само дом за него и за другарите му; той беше убежище, майка и единствената сигурност, която мнозина от тях познаваха от години. Беше ги измъквал от безчет битки. Да го изоставят сега, означаваше да се оставят в ръцете не само на непознати хора, но и на странни животни. Решението изискваше категорична промяна на всичко, в което са вярвали, пълно скъсване с предишния начин на живот.

Забеляза, че останалите го наблюдават, чакат го да вземе решение, да им каже как да постъпят. Усмихна се, както се надяваше, успокоително. Беше свикнал да издава нареждания, но не и да ръководи.

— Отсега нататък трябва да постъпваме както ни кажат тези хора. Всичко ще бъде наред. — Погледна към Уил Денисън. — Ще бъде, нали?

Уил кимна; Чаз се приближи:

— Само ако се измъкнем бързо оттук — обяви протоцератопсът.

На двадесет метра височина във въздуха Карина се взираше към морето, подобно на всички други сороподи и ездачи.

— Нямаме повече време нито да обсъждаме вълненията ви, нито да се връщате на кораба.

Изненадан, Смигинс погледна нагоре.

— Защо не?

— Защото след няколко минути вече няма да е там. — Тонът й прозвуча извънредно сериозно. — Морето идва да целуне земята.

Тръпки побиха Уил, докато Чаз превеждаше на Смигинс и другарите му.

— Хайде към високите земи!

При тази заповед на ездачката сороподът започна да се обръща.

Уил преведе и пиратите бясно се хвърлиха към разположените в далечината хълмове. Той се втурна да ги спре.

— Не, не! Не тези високи земи. Тези!

Мъжете забавиха ход и се обърнаха: видяха как дузина могъщи вратове почти докосват земята зад тях. Приличаха на нападали древногръцки колони. Карина и другите ездачи им правеха отчаяни знаци.

Действията им не се нуждаеха от превод. Подвиквайки си насърчително, пиратите започнаха да се катерят по гърбовете, широки като булеварди. Уил, Чаз и Таркуа надвикваха вятъра и дъжда, за да превеждат указанията на ездачите.

— Дръжте се здраво — крещеше Уил. — Хващайте се за всяко въже, което докопате и не го пускайте!

За други това можеше да се окаже трудно, но не и за тези закоравели морски вълци. Свикнали да се движат по палубата на люлеещ се кораб, никак не им беше трудно да се справят. Неколцина увиха около китките си кожените ивици, които висяха от седлата на ездачите; други се изкатериха по мускулестите вратове и се задържаха там.

Междувременно Карина и другите ездачи събраха сороподите във фаланга, която представляваше почти хиляда тона месо и мускули. Патечовките се притискаха възможно най-плътно до апатозаврите, а петте бракиозавъра заеха позиция в челото. Краката се преплитаха и образуваха солидна стена от кости и мускули, обърната към брега.

Бракиозавърът на Карина — Маратая — дълъг петдесет метра и тежък осемдесет тона, беше начело.

Уил седеше на седлото зад Карина. Изглеждаше много далече, а той я бе прегърнал здраво през кръста с две ръце. Премигаше, да отстрани дъждовните капки от очите си и едва чуваше заради воя на вятъра. Наведе се надясно и се опита да проследи какво му сочи тя.

Зад мангровите дървета и тесния плаж от фин, чист коралов пясък диво се мяташе „Кондор“. В рифа отвъд кораба се разбиваха гигантски вълни — Уил никога не беше виждал нещо по-високо.

На всеки шест години, при пълнолуние, приливите бяха особено големи, а южните мусони преминаваха в циклони и се нахвърляха върху северните брегове на Динотопия. Понеже не срещаха никакви острови или други препятствия по пътя си, вълните се движеха безпрепятствено на юг, а силата им се увеличаваше невероятно.

Сега циклонът ги тласкаше напред и в резултат се получаваше масивна водна стена, която прекосяваше хоризонта от край до край. Именно тя привличаше цялото внимание на ездачите, динозаврите и стреснатите пирати.

Издигаше се поне на петнадесет метра, като постоянно набираше височина и скорост. Движеше се направо към брега. Премина през рифа все едно, че не съществува, и в лагуната се изляха милиони тонове вода. Уил не чуваше мъжете на борда на „Кондор“, но си представяше паниката и объркването им. Зад гърба си дочу някои от моряците да викат, но точно като тях знаеше, че предупрежденията им няма да стигнат до нещастниците на кораба.

Всички видяха как корабът се издига на гребена на вълната като играчка и се откъсва от котвата. Чин-ли не спираше да говори възбудено — беше виждал подобно нещо по реката Яндзъ. Йохансен бе чувал за огромни приливи в залива Фунди, но нито той, нито друг от екипажа някога бяха ставали свидетели на такава грандиозна гледка, каквато се разстилаше сега пред смаяните им очи.

И нещо повече — вълната се носеше право към тях.

С оформен вече гребен, могъщата вълна премина през плажа, покри мангровите дървета, наклони палмите и погълна земята. Сороподите стегнаха мускули, а ездачите си разменяха последни указания. Уил се вкопчи в Карина и притисна колене към седлото; пиратите и струтиомимусите забиха пръсти във въжетата и кожените ремъци. Таркуа помагаше на Чаз да се задържи — за разлика от всички останали той разполагаше единствено със силната си, но безполезна в момента човка. Притикил стискаше здраво с челюстите си дебело въже.

Последното, което Уил запомни, преди водата да ги връхлети, бе смайващата гледка как „Кондор“ — вече без мачти и платна — оцелял по някакво чудо, се носи след вълната към сушата.

После водната маса се стовари.

Ако някога се измъкна от тук, закле се Чаз, преди водата да го облее, ще се придържам толкова близо до земята, колкото е възможно.

— Ще умрем! Ще загинем! — не се въздържа Треганг.

— Престани! — Смигинс нямаше представа дали го чуват. Всичко около него бе бушуващ вятър и солена вода; той напрягаше всички сили да не бъде отнесен. — Дръж се!

Уил усети как могъщият врат под него потреперва. Радваше се, че Циркус не е тук. Той никога не би устоял на такъв порив на вятъра.

Придружена от мощен всмукващ звук, вълната се оттегли, само за да отстъпи на втора и трета. Огромното тяло под Уил потрепери, но не поддаде. Над грохота на вятъра дочу ездачи и сороподи да си подвикват окуражителни думи.

Фалангата издържа. Грамадните динозаври стояха като канари пред свирепата буря.

След като и третата вълна ги обля, окото на циклона започна да се премества навътре към сушата; Уил знаеше, че ще се сблъска в солидните скали на Уинди Пойнт и ще отслабне. Талазите на бурята вече намаляваха. Обливаше ги пороен дъжд, който наводняваше ниските земи, но същевременно разреждаше морската сол и отмиваше голяма част от нея обратно в морето.

Дали Блакстрап и хората му бяха успели да стигнат до по-високи места, преди бурята да ги връхлети? Нямаше как да разбере. А и Уил бе прекалено зает с мисълта за приятелите си, за да продължи да разсъждава върху това.

Ездачите провериха невредими ли са оцелелите. Вода се стичаше по бледите лица, по грубата динозавърска кожа, по подгизналите моряци, по бързо и неразбираемо говорещите струтиомимуси, по непроницаемия дайноник, по възбудения малък тиранозавър, по нещастния млад протоцератопс.

— Ще има ли още? — попита Уил след като изплю водата от устата си.

Маратая сведе глава, за да му даде възможност да стъпи на земята.

— Не мисля — отвърна Карина. Постави ръка над очите си и огледа хоризонта. — Бурята отива на запад. Според старите писания не винаги се появяват такива вълни. Заслужаваше си да се види, нали?

— Определено.

Но по-добре щеше да бъде, помисли си Уил, да се наблюдава от палатка високо горе в планината. Плъзна се от седлото. От гърба на бракиозавъра се стичаше дъжд като водопад.

Видя нещо да се мята в локвата: две големи риби бяха останали на брега след оттичането на вълната към лагуната. Внимателно ги взе и ги пусна в бързо изтичащ се поток. Те мигом се понесоха към морето.

Навсякъде наоколо лежаха риби, но с изцъклени очи. Представляваха чудесна храна, но лично Уил намираше месото им за малко жилаво. Притикил обаче вече си избираше хубави парчета. За пръв път откакто бе пленена, разполагаше с достатъчно храна. Немного далеч Анбая и Чинли обсъждаха как най-добре се готви риба. За тях това представляваше истински пир.

Уил чу стенание — огледа се: Чаз вървеше с несигурна крачка към него. И по гърба на протоцератопса се стичаше вода.

— Как се чувстваш? — попита той загрижено.

— Уморен. Уморих се да бягам от карнозаврите в Дъждовния басейн, уморих се да вися в прегръдките на тиранозавър, да летя в небето, прихванат от тръстики и въжета, уморих се да се пазя от удавяне върху врата на соропод. — Малкият преводач кихна. — Само да се върнем в Тритаун, кълна се, че няма да стъпвам до морето.

— Не говори така. Малко лудуване по плажа от време на време е полезно за всички. — Уил огледа тъмните, бързопридвижващи се облаци. — Просто е нужен хубав, топъл, слънчев ден.

— Просто са ми нужни високи сухи равнини и улици — заяви решително протоцератопсът.

Чаз бе градски динозавър, даде си сметка Уил. Е, не всички си падаха по прелестите на провинцията.

— Пристигнахме, за да ви спасим само от бурята, а не и от тези хора — отбеляза Карина. Посочи Хисаулук: — Струтиомимусът ни описа по-различна картина.

— Нещата се промениха — поясни Уил. — С изключение на тримата бегълци, всички тук приеха да се откажат от старите си навици и искат да станат добри граждани на Динотопия. Гарантирам го, както ще гарантират Таркуа и струтиомимусите, които са с нас. А колкото до моряците на кораба, и те ще решат същото според мен, след като поговорят с другарите си тук.

Уил погледна на запад: там се виждаше спокойно издигащият се силует на „Кондор“. Каквито и да са намеренията на екипажа, сигурно са твърде изтощени и уплашени, за да окажат съпротива. Не се съмняваше, че Смигинс и останалите бързо ще ги убедят да проявят здрав разум.

Ездачката кимна замислено.

— Крайното решение ще вземе Великият съвет на Соропол. — Зад гърба на Уил моряците се размърдаха смутено. Приличаха на провинили се ученици. Карина се усмихна. — За момента обаче приемаме думата ти. — Повиши глас: — Ако наистина оставяте прегрешенията си зад гърба, ще се отнасяме към вас като към всички други корабокрушенци. От този момент нататък сте наши гости.

Вдигна ръка. Зад нея дванадесет масивни шии се сведоха едновременно и образуваха нещо като арка. Гледката бе впечатляваща.

Ездачите слязоха от седлата и изчакаха динозаврите да легнат по корем. С помощта на въжени стълби започнаха да се катерят по гърбовете им, за да ги разтоварят. Действайки като кранове, сороподите извиваха вратове и помагаха при операцията.

Пиратите получиха куп подаръци — храна и добре направени, макар и странни за тях дрехи. Най-после облекчени, насядаха по земята. Обезобразените в битки лица се усмихваха момчешки при вида на някои ездачи: млади жени в кожени дрехи. Те също им се усмихваха за добре дошли и ги накичаха с гирлянди от екзотични цветя.

— Не знам какво да кажа. — Трогнат от искреното гостоприемство, Смигинс погали гирляндата около врата си. — Какво означава това?

— Чувал съм, че сред първите, пристигнали в Динотопия, били полинезийците — обясни Уил. — Това е стар начин за поздравяване тук.

— Но това са цветя — промърмори помощник-капитанът. — Хранителни запаси и вода — разбирам. Но защо един спасителен отряд носи и цветя?

Уил засия.

— В Динотопия всички навсякъде пътуват с цветя. Те са символ за дълъг и щастлив живот, точно като храната и водата.

Още по-широка усмивка огря лицето на Уил. Смигинс усети, че кима — може би на нещо неопределено, а може би и на всичко като цяло.

— Струва ми се… Струва ми се, че на моите другари ще им хареса тук. Никой никога преди не се е държал по този начин към мен или към някой от тях.

— И аз си мисля така. — Уил погледна небето. Слънцето вече надничаше иззад бързо оттеглящите се облаци. — Понякога е трудно да се справиш дори с добрината.

От гърлото на Смигинс излезе странен звук и той избърса капка от бузата си. Дали беше сълза, запита се Уил.

— Какво ще правиш сега, Уил Денисън?

— Аз ли? Ще продължа да уча за майстор летец на скайбакс.

Смигинс се усмихна многозначително.

— Само това ли?

Уил отклони смутено поглед, без да разбира защо се чувства точно така.

— Е, има една млада дама… Много специална млада дама.

— О, много хубаво. Познавал съм дами, но никоя — достатъчно добре, че да мисли за мен като за нещо специално. Ще ми се един ден някоя да ме мисли за специален… Възможно е… Възможно е да извадя късмет, ако нещата тук се подредят както казваш, и да открия такава. — Извърна се и впери очи по подгизналите полета на юг, после огледа склоновете на планините Бакбоун и се запита какви ли чудеса се крият там. Чудеса, за които младият мъж загатна. И макар отдавна да смяташе, че няма мечти, че е пропилял живота си, сега мисълта му трескаво работеше. — Не допускайте грешката да подцените Брогнар Блакстрап — посъветва той Уил. — Блакстрап е най-жилавият, най-жестокият, умен и свиреп човек, когото съм срещал през живота си, а повярвай ми, сблъсквал съм се с хора, от които косата ти може да се накъдри. Нищо няма да го спре, за да постигне възмездие.

Уил проследи погледа на помощник-капитана.

— Властите ще се справят с него. Той вече не е твой или мой проблем. Опитай се да го забравиш.

Остри нокти леко докоснаха рамото му и той се обърна. Озова се лице в лице с Таркуа.

— Трябва да се връщам вече, Уил Денисън.

Уил премигна срещу дайноника.

— Какво? Обратно в каньона и храмовия комплекс?

— Обратно към отговорите на великите загадки.

— Но какво ще правиш, ако Блакстрап те чака там? Те са трима, а ти си само един.

Дайноникът въздъхна.

— Знам, но ще се опитам да постъпя честно и да изравня силите. Възможно е да реша да се бия срещу тях само с един крак.

Опасенията на Уил се разсеяха и той се ухили.

— Май си прав. Сигурно така е по-честно. — Усмивката му се стопи, когато погледна надясно. Мястото, където доскоро стоеше летателният апарат на дайноника, беше пусто. — Съжалявам за небесната ти лодка. Представям си колко време и усилия ти е струвало да я изградиш.

— Полезно занимание за ръцете. Ще си направя друга, стига да реша. — И пак заби леко нокът в рамото на Уил. — С удоволствие ще си поговоря с теб един ден, Денисън. От моите наблюдения и от приказките на Чаз разбирам, че си необикновен млад човек, особено като се има предвид колко скоро си пристигнал в Динотопия.

— И на мен ще ми бъде приятно. Но защо не се върнеш с нас? В Уотърфол сити ще си добре дошъл. Налаб с радост ще говори с теб, а главният библиотекар е от твоя вид.

— Не. — Таркуа бе непреклонен. — Избрал съм живот на усамотение и размисъл и ще се придържам към него. Но може би… — За миг изглеждаше разколебан. — … Възможно е да ви навестя някой ден. Отдавна не съм бил на място като Уотърфол сити. И много време мина откакто не съм чел древните писания.

— Ще чакам да изпълниш обещанието си. — Уил постави ръка върху рамото му и усети мускулите под везаната роба. — И като дойдеш, ще ме научиш да се бия като теб.

— Полезно умение за поддържане на добра физическа форма. — Докосна дланта на Уил със своята. — Довиждане, Уил Денисън. Радвам се, че помогнах на теб и приятелите ти. Такава ни е била кармата.

Уил проследи как изключителният дайноник се сбогува с всички — от Чаз до Притикил. После пое с широки подскоци към далечните планини; спря само веднъж на върха на хълма и им помаха за последен път.

Уил се замисли за дома. Несъмнено вече са уведомили баща му и той напрегнато чака известие за съдбата на сина си. Чакаше го и Силвия… Щяха да въздъхнат с облекчение, щом узнаят, че е жив и здрав.

— Вижте! — провикна се някой. — Философът се връща!

Уил се извъртя: наистина Таркуа подскачаше към тях. Дайноникът отново застана пред него.

— Знаеш ли, докато си вървях сам, както обикновено, ми хрумна да прекъсна за малко безкрайното уединение.

Бях забравил колко примамливи са добрите разговори и компанията на приятели. Смяташ ли, че библиотекарите в Уотърфол сити наистина ще искат да общуват с мен?

— Напълно! Баща ми дори ще ти помогне да подобриш конструкцията на небесния си кораб.

— Така ли? Би било чудесно.

Смигинс стоеше наблизо и ги слушаше.

— Ако искаш ми вярвай, но някога се интересувах от такива неща. Гледал съм скици на Да Винчи и съм чел за работата на двама братя французи. По време на Гражданската война в Америка са правили интересни опити с балони…

Забравили напълно къде се намират, възторженият помощник-капитан и педантичният дайноник потънаха в научен разговор. Уил ги наблюдаваше как се отдалечават, но някой го побутна.

Обърна се и за миг трепна — лицето на Притикил стоеше съвсем наблизо до неговото. Леко изръмжаване подкани Уил да извика Чаз на помощ.

— Няма търпение да тръгне към дома — преведе протоцератопсът.

— Разбирам. — Уил се насили да не откъсне поглед от вторачения й взор. — Кажи й, че лично ще се погрижа да се върне при родителите си, както обещах.

В характерния за тиранозаврите стил, разговорът беше сбит и делови. Чаз погледна приятеля си.

— Даваш ли си сметка, Уил, колко уникално и безпрецедентно е вашето приятелство? Колкото и странно да изглежда, тя наистина те възприема като приятел. Никога не съм чувал за подобно нещо. Всеки друг човек би възприела като храна. Ако някой ден решиш да прекараш известно време в Дъждовния басейн, независимо по какви причини, да знаеш, че там имаш приятел. — Протоцератопсът леко ръгна с човката си крака на Уил. — Всъщност трябва да отбележа, че тя направо е привързана към теб.

— Е, чакай малко — подхвана Уил. — Тя въобще не е моят тип. Предпочитам приятелките ми да са по-малко кръвожадни.

Едва доизрекъл думите си и нещо отново го бутна по рамото.

— Ох! — Извърна се — Притикил го бе докоснала със зурла. Ярките й жълтеникави очи го гледаха предано. — Успокой се!

— Казах ли ти? — промърмори Чаз. — Дава ти знак за привързаността си. Милувка на тиранозавър. Радвай се, че не е по-голяма. Щеше да ти счупи ръката.

— Преувеличаваш, разбира се, но все пак й кажи да се успокои. В края на краищата съм човек.

Уил се загледа към наводнените Северни полета. Скоро фермерите ще се върнат и ще изградят отново удобните си жилища. Пак ще засеят оризищата, цератопси и анкилозаври пак ще орат рамо до рамо и животът ще възстанови нормалния си ритъм.

Както и неговият. Изненада се с какво нетърпение очаква да се върне към обичайното си всекидневие. Напоследък вълненията и приключенията му дойдоха малко множко.

Е, поне за известно време.

Копърхед се препъна в корен и изруга високо. С лъснало от пот прашно лице Блакстрап му се намръщи.

— По-тихо. И без това трудно избягваме тези животни. Няма защо да им даваме знак къде сме.

Спря да си поеме въздух. След отминалата буря горещината и влагата в Дъждовния басейн бяха по-жестоки отвсякога.

Дейвис дръпна леко Блакстрап за ръкава.

— Сигурен ли си, че сме на прав път, капитане?

— Да не би да се съмняваш в ориентира ми, човече? — скастри го той. — Намирал съм пътя из седемте морета с един компас и звездите над мен! — Изсумтя презрително. — Не открих ли първия каньон, не ви ли доведох сега в друг?

— Извинявай, капитан Блакстрап, сър — прекъсна го Копърхед, — но не ми е ясно защо не се върнем направо в храмовия комплекс.

— Пак ли да ти обяснявам? Не искам да рискуваме да ни проследят. Ще намерим начин да се промъкнем при подскачащия дявол, когато най-малко ни очаква. Ако някой въобще ни търси, ще наблюдава пътя, по който се върнахме в низината. — И самодоволно добави: — Кой би очаквал да заобиколим? Ще сгащим онзи гущер с огромните нокти докато спи и ще му прережем гърлото. После ще си вземем толкова скъпоценности, колкото ни душа иска. Ако „Кондор“ е пострадал или е пленен, ще откраднем кораб от местните. Няма да е трудно. Момчето ни разказа какви добродушни глупаци са местните жители, пък и нямали оръжие.

— Да, така е — призна Копърхед. — На драго сърце ще разпоря някой и друг корем.

— Точно така, момчета. Ще ни трябва само малко късмет с времето. Ще натоварим кораба и поемаме към Дърбан. Обещание за съкровища като нашето лесно ще ни събере екипаж. — Очите му сияеха от злорадство. — После се връщаме тук и подпалваме това неестествено общество от хора и динозаври. Ще си отмъстя аз! Ще видят те!

Размаха юмрук на дърветата, които, естествено, не му отговориха.

— Ами ако решат да се бият, капитане? — не мирясваше Дейвис.

— С какво? Нали чу момчето? А колкото до динозавърските същества, обзалагам се на смарагд с големината на носа ми, че едно модерно оръдие бързо ще ги повали, колкото и да са големи. С пушки и оръдия лесно ще сложим край на тази Динотопия или както там се нарича. Ще…

Внезапен шум прекъсна тирадата му. Звярът се бе приближил съвсем тихо. Стоеше пред тях мълчаливо и единственият звук бе от тежкото му дишане.

— Назад! — извика Блакстрап и измъкна двата пистолета. — Пригответе пушките. Прогонихме такъв дявол с шума и проблясванията от изстрелите. Защо да не се справим и с този?

Дейвис изпищя и се хвърли на земята.

— Капитане, зад нас има друг!

Блакстрап се извърна в момента, когато второ чудовище, едро почти колкото първото, изскочи иззад дърветата. Въпреки страха, който всяваха, той се възхити колко безшумно и грациозно се придвижват. Стисна пистолетите още по-здраво.

— Спокойно, спокойно. Запазете самообладание. Не е изключено да не ни обърнат внимание и да се нахвърлят едно срещу друго. Дръпнете се настрана. Точно така. Явно ги интересува нещо друго.

Копърхед се изпълни с надежда.

— Виж им стомасите, капитане. Виж ги колко са издути. Тези двамата току-що са яли. Ако приличат на лъвовете, няма да се интересуват от храна поне няколко дни.

Действително едрите месоядни не се интересуваха от храна. Наблюдаваха тримата мъже внимателно, но не даваха признаци, че ще ги нападнат. Цялото им държане излъчваше безразличие.

— Май ще ни оставят намира — прошепна Дейвис. — Не се интересуват от нас.

— По дяволите! — промърмори Копърхед. — Появи се и трети дявол! Но всичко е наред. Той е доста по-малък.

Блакстрап събра вежди.

— Малък ли? Какво искаш да кажеш с това „малък“?

Обърна се.

Копърхед беше прав. Там стоеше доста по-дребен представител на великаните зад тях и блокираше пътя им за отстъпление.

— Минете от лявата му страна. — Блакстрап впи пръсти в пистолета. — И то изглежда сито. Не биха се занимавали с нас при наличието на толкова храна наоколо.

В продължение на няколко мига се надяваха да им се размине и да се измъкнат. Дейвис прошепна леко разтреперан:

— Малкото, капитане, не ти ли се струва познато?

— Познато? Какви ги дрънкаш, човече?

В този момент то разтвори челюсти и изръмжа няколко пъти. В отговор двете привидно незаинтересовани чудовища се размърдаха, отърсвайки се от летаргията. Пристъпиха напред и земята потрепери. Огромните им уста се отвориха — видяха се тъмнорозови езици и остри зъби.

Едва тогава Блакстрап разпозна най-дребния член на триото. Беше малкият динозавър, който плениха. И ако това бе малкият, то двете зъбати едри същества трябва да са…

За втори път откакто стъпи в Динотопия Брогнар Блакстрап загуби дар слово.

Това беше и за последен път.