Изгубената Динотопия

IV

Докато екипажът закрепяше кораба, от време на време от вътрешността на сушата долитаха странни викове и шумове. Те само подсилваха безпокойството на Смигинс, но оказваха съвършено различно въздействие върху екипажа, лишен от толкова богато въображение.

— Диви животни. — Йохансен доволно потри ръце в очакване. — Прясно месо!

— Бизони, ако имаме късмет — уточни жилавият дребен Анбая от Хавайските острови. — Ще организираме ли ловна група, капитане?

— Скоро, гладен безбожнико — обеща Блакстрап развеселен. Погледът му се плъзна по палубата. — Къде е проклетият африканец? Кажете му да се измъкне от трюма. Няма да потънем.

Двама мъже се спуснаха в трапа да търсят война от племето зулу.

Продължаваше да духа вятър. Клатеше кораба и рошеше опашката на Смигинс. Вече бе доста по-слаб. Небето на североизток обаче тегнеше все така тъмно и заплашително. Над сушата започна да се стеле мъгла и закри планините в далечината.

— Какво ще кажеш, Пристър? — Блакстрап кимна към брега. — Изглежда безопасно.

— Същото може да се каже и за островите Фиджи — отвърна Смигинс, — а са свърталище на най-известните канибали в Тихия океан. С изключение, вероятно, на диваците в Нова Гвинея, за които казват…

— Достатъчно! Никога ли няма да се научиш кога да си затваряш устата? Ще слезем на брега да видим какво ще успеем да си набавим — например вода, храна пък и нещо друго. — Извиси глас: — О’Конър! Треганг! Спуснете лодка във водата.

Смигинс не възрази. Той, подобно на всички останали, изгаряше от нетърпение да усети отново твърда земя под краката си вместо люлеещата се палуба.

Изпратиха две дузини хора на тесния плаж, а още толкова останаха на кораба, за да продължат с ремонта. При всяко прекосяване на спокойните води на лагуната с лодката, хората в нея коментираха изобилието от странните на вид риби във водата. Из топлите плитчини се виждаха и необикновени същества, които никой не бе в състояние да определи. Смигинс изяви готовност да ги изучи, но Блакстрап не искаше и да чуе за някакво бавене. Ако нещо не бе годно за ядене или да се превърне в злато, то не представляваше интерес за него.

Сред мангровите дървета откриха тесен проход; оставиха половината от хората да изследват брега, а другите поеха сред гъстата растителност. Скоро се озоваха в тесен, виещ се в меандри поток. За радост на всички водата скоро изгуби възсоления си вкус.

Мангровите дървета оредяха и на тяхно място се появиха острици, тръстика и други водолюбиви растения. Смигинс бе убеден, че различава по брега не само папур, но и див ориз — още нещо за ядене: щяха да го добавят към рибата, която вече видяха. Тази земя не само щеше да утоли жаждата им, но и да ги нахрани.

Скоро течението на потока стана по-бързо; наложи се мъжете да гребат по-усилено. Сега поне разполагаха с достатъчно вода, за да заситят жаждата си. Трудеха се с възродена жизненост.

Потокът се стесни дотолкова, че лодката не можеше да се движи. Изтеглиха я върху ивица бял пясък на брега. Високата до коленете трева ухаеше приятно и те продължиха напред, като държаха пушки и саби в готовност.

Независимо от привидното спокойствие, Смигинс беше все така притеснен.

— Отваряйте си очите. Не се знае какви животни обитават дива земя като тази.

— Да, да — съгласи се Анбая. — Внимавайте за краката си.

— Краката ми ли?

Мъжът, който се обади, имаше превръзка над празната си очна ябълка, а от лявата му ръка липсваха два пръста — резултат на прекалено близка среща с прелитащ снаряд.

Дребният Анбая се усмихна.

— Змиите обичат високите треви.

Неколцина от мъжете видимо се сепнаха и започнаха да внимават къде стъпват. Анбая се засмя отново, но никой не сподели веселието му.

Не попаднаха на змии и скоро високата трева остана зад тях. Отправиха се към район с ниски хълмове. Пред погледа им се издигаха дървета от всякакви земи. Имаше и дъбове, и палми. Някои тежаха от плод. Смигинс се огледа за маймуни — те биха се хранили с тях, пък и щяха да подскажат на мъжете кои стават за ядене и кои — не. Не само че не се виждаха никакви маймуни, но нямаше и следи от тях. Сподели наблюдението си с Блакстрап.

— Е, няма маймуни. Какво от това?

Блакстрап използва сабята си, за да разсече изпречил се на пътя му филодендрон.

— В земи като тази почти винаги има маймуни.

— Бил ли си някога в Таити, Смигинс?

— Не, сър.

— Големи острови, много плодове. Доста прилича на това място. И никакви маймуни.

Що се касае до Блакстрап, това обясняваше всичко.

Появиха се няколко птички и зачуруликаха. Устремиха се към хората без никакъв страх. Един моряк вдигна пушката си и се прицели в нещо, което приличаше на дебел гълъб, но с червени пера на върха на главата. Другарят му отмести дулото настрана. Стрелецът го изгледа свирепо.

— Какво има, Мкузе? Твоите хора не ядат ли дивеч?

— Ядем почти всичко, което хванем — отвърна войнът от племето зулу. — Но ако ще стреляме и по този начин ще предупредим местните жители за нашето присъствие, предпочитам първо да уловим нещо по-голямо.

Накацалите по околните клони птици започнаха да разглеждат с любопитство натрапниците.

Стрелецът се замисли над думите, после кимна и макар с неохота, се отказа от намерението си. Освен Смигинс, сред моряците нямаше учен човек. Но не бяха и глупави. Глупав пират не оцелява дълго. Групата продължи напред.

Анбая не намери змии, но откри грозд папая. Мъжете се позабавиха, докато се натъпчат до насита. В този момент малаецът Треганг се върна тичешком при тях. Застиналата върху лицето му гримаса изразяваше не толкова ужас, колкото смайване.

— Капитане, ела бързо. И ти, господин Смигинс. Бързо!

— Успокой се, човече. — Блакстрап избърса сочните семки от устата си. Няколко се задържаха върху мустаците му. — Какво има?

Малаецът вече се връщаше натам, откъдето се появи, без да спира да ги подканва трескаво:

— Ела да видиш, капитане. Ела!

— Какво, по дяволите, му става? — Раздразнен, Блакстрап изтегли сабята си. — Говори, човече, или ще ти отрежа езика.

— Не само ние берем плодове.

— Туземци ли?

Всички наскачаха от местата, където седяха или се облягаха, и застанаха нащрек.

— Не, не са туземци. Бързо елате да видите!

Едва изрекъл думите, малаецът се извърна и изчезна сред храсталаците, запълващи пролуките между дърветата.

— Сигурно не е толкова ужасно, щом Треганг е готов да му хвърли още един поглед. — Йохансен избърса изцапаната си със сърцевина на папая ръка в панталоните. — Най-добре да отидем да видим дали наистина е открил нещо, или просто е полудял.

Догониха развълнувания моряк, който клечеше сред храстите и сочеше напред. Трябваше им малко време, за да различат формите на другите берачи на плодове. Тогава и техните очи се разшириха.

Съществата, методично събиращи нападалите папай, не само не бяха туземци, те дори не бяха хора. Нито маймуни, каквито Смигинс се надяваше да срещнат.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Блакстрап, източил врат, за да ги разгледа по-добре.

От цялата група единствен Чин-ли — избягал крадец от Кантон — смяташе, че знае отговора.

— Това са дракони, капитане.

Блакстрап изгледа дребния мъж, изпълнен със съмнение.

— Дракони ли?

Чин-ли закима трескаво.

— Да, сър. Дракони.

Смигинс, потресен от гледката не по-малко от другарите си, бе сигурен поне в едно: на този свят не съществуваха дракони. Това бяха средновековни суеверия, макар източниците за някои от легендите сега да бяха очевидни. Съществата пред тях дори не бяха особено впечатляващи. Драконите са чудовищни зверове с остри зъби и нокти и от ноздрите им излиза огън, който помита всичко по пътя си.

Съществата пред тях, колкото и да бяха уникални, въобще нямаха остри зъби, ядяха плодове и оставяха след себе си единствено семки от папая.

Но ако не са дракони, какво са тогава?

Бяха всичко на всичко пет: двама възрастни (или поне два по-едри екземпляра) и три по-малки. Гърдите и коремите им имаха бежов или жълтеникав цвят, а розови ивици украсяваха врата, гърба и опашките им. Тънките им, източени във формата на „S“ вратове, преминаваха в тесни зурли. Торсът им завършваше със стройна опашка, която се виеше зад тях и сякаш ги придържаше изправени. Огромните им очи шареха наляво-надясно. По-едрите достигаха на ръст два-три метра, а трите по-малки — от метър до два. Гъвкавата им снага, дори при по-големите, едва ли тежеше повече от стотина килограма.

— Вижте, вижте! — посочи Мкузе чудото пред тях.

— По-тихо, човече! — изръмжа Блакстрап.

Видя какво сочи мъжът от племето зулу: нещо като кожена торба бе преметнато през рамото на най-едрия екземпляр.

Блакстрап се обърна към помощника си:

— Виждаш ли торбата? От къде ли я е взел звярът?

Смигинс се замисли.

— Вероятно е висяла на клон и когато тези същества са минали тичешком оттам, тя се е нанизала на врата му. Или е доплавала от някой разбит кораб. Голямото същество е мушнало главата си през дръжката и оттогава торбата си стои там. Сигурно е свикнало с нея, защото по нищо не личи да му пречи. Виждаш ли как използват предните си лапи, за да наведат клоните надолу?

— Според китаеца са дракони. А ти, Пристър? Виждал ли си някога такова нещо?

— Не, капитане. — Смигинс свъси вежди. — Приличат на гигантски гущери, но ходят на два крака. Редно е да знам какво представляват, но идентификацията им ми убягва.

— Аз съм виждал такива. — Войнът от племето зулу застана до Блакстрап. — Има ги в родината ми, само че там са с пера. — И двамата мъже се обърнаха към война. — Холандците имат име за тях, но англичаните ги наричат „щраус“.

— Щраус — промърмори Смигинс.

Чудноватите същества наистина доста напомняха на прочутата птица, лишена от способността да лети. Ако трябваше да е по-точен: птица, чиито пера са били отвени от вятъра. Възможно беше тези да са техни роднини, на които перата окапват по това време на годината. Ала като ги гледаше, подобно обяснение не го задоволяваше. Никой щраус няма дълги, подвижни и ловки предни крака с остри нокти. Иначе приликата бе смайваща.

— Дракони — настоя Чин-ли, — но още малки.

— Не са много по-големи от нас — обърна им внимание Самюел, чернокожият от Америка. — Високи са, но не изглеждат особено тежки.

Мъжете наблюдаваха съществата от прикритието си, а те продължаваха заниманията си: подбираха най-зрелите плодове и разнообразяваха угощението си с големи парчета от корените около стволовете на повалените дървета. Тръните от избуелите храсталаци сякаш не проникваха през дебелата им кожа. Цветните петна върху чувствителните лица приличаха почти на нарочно изрисувани. От време на време си подсвиркваха или изчуруликваха едно на друго. По-малките бяха особено гласовити.

Пиратите нямаше откъде да знаят, а и не биха повярвали, че тези изсвирвания представляват сложна система за комуникиране и всъщност са доста развит език. Дори не им хрумваше, че семейството струтиомимуси, което така старателно шпионираха, е нещо повече от група тъпи животни. За тях кожената торба на врата на възрастния мъжкар бе там в резултат на чиста случайност.

Готови да си починат в края на дългото пътуване, семейството струтиомимуси бяха убедени, че са сами. Определено не се чувстваха в опасност. Нямаше начин месоядните карнозаври от Дъждовния басейн да стигнат до Северните полета. Следователно нищо не ги заплашваше, ако се изключи някоя и друга отровна змия. Но дори и децата знаеха, че трябва да си държат очите отворени и да внимават за тях. Затова вниманието им бе съсредоточено върху дърветата и земята около тях.

Когато не беряха плодове и не ядяха, трите деца се гонеха около дърветата и храстите: играеха на сложна игра на гоненица, при която не биваше да настъпват опашките си. Майката и бащата стояха наблизо, оставили малките да се забавляват. И без това скоро отново ще трябва да се захващат да учат. И трите бяха много пъргави и бързи, а когато подскачаха или рязко променяха посоката — и необикновено грациозни. Експедицията за събиране на плодове бе всъщност награда за най-голямата им дъщеря — Кеелк — която се представи изключително добре в последните младежки олимпийски игри в Пууктук.

За разлика от хората, когато отиваха да починат сред природата, струтиомимусите не се нуждаеха почти от нищо специално за такова начинание. Не само че можеха, но и с огромна охота те живееха с онова, което предлага земята. Северните полета бяха плодороден район и те нямаха никакви трудности в набавянето на достатъчно храна. При нормални обстоятелства щяха да отседнат при някои от фермерските семейства в околността, но хората и динозаврите, които обикновено обработваха тукашните земи, наскоро бяха принудени да се преместят към по-високите, сухи места.

Затова сега спяха на открито, под звездите. И хората правеха същото при относително здравословно време. В момента бяха предприели семеен излет и затова бяха дошли сами.

Шремаза, стиснала половин папая в ръката си с остри нокти, погледна партньора си.

— Трябва да поемаме обратно към Бент Рут — прошепна тя. Не забелязваше мъжете, наклякали в шубраците.

Тялото на Хисаулук не помръдна, но с гъвкавия си врат той нямаше никакъв проблем да погледне през рамо.

— Знам. Дори не е редно да сме тук. Потискащо е да гледаш всички тези изоставени ферми. Но децата щяха да са страшно разочаровани. Очакваха екскурзията от много време. Само семейството и далеч от цивилизацията — да поживеем сред природата, както са правели в древността.

Тя кимна в знак на съгласие. Струтиомимусите бяха изработили сложен език — с жестове, с движение на шията и на тялото, те подсилваха изразеното с подсвиркване.

Същото бе характерно и за сороподите, които си служеха с близък до техния език. Помежду си струтиомимусите намираха своите несравнимо по-едри роднини за доста тромави, когато говорят с езика на тялото, но не им го казваха. Щяха да ги обезсърчат.

Пък и е неприлично да се присмиваш на някой, който тежи няколкостотин пъти повече от теб.

Извърнаха се и се загледаха в децата. Останаха доволни и преплетоха шии. Приличаха на огромни голи лебеди.

— Интересно поведение — отбеляза Смигинс шепнешком. — Никога не съм виждал щрауси да постъпват така.

— А ти какво знаеш за поведението на щраусите, Смигинс? — Блакстрап насочи вниманието си към застаналия мирно зулу. — Какво ще кажеш, Мкузе?

— Там, откъдето идвам, няма щрауси, капитане.

— Няма значение — настоя Смигинс. — Пред нас не са щрауси. Дори не смятам, че са им далечни роднини.

— Тогава какво, по дяволите, са? — попита друг от екипажа.

— Не знам. — Помощник-капитанът се напъна да се сети нещо от много отдавна, но не успя. — Струва ми се, че преди много-много години съм виждал нещо, макар и по-различно, но същевременно приличащо на тях.

— Преди много-много години — как ли пък не — сряза го Блакстрап. — Не знаех, че си бил в Африка, господин Смигинс.

— Не съм, капитане. Не. Видях съществата, които приличат на тези, в… Лондон.

— В Лондон ли?

Блакстрап едва не прихна, но се сети, че не бива да вдига шум. Не искаха да подплашат съществата да избягат панически.

— Онези, които видях, не бяха живи — уточни помощник-капитанът безстрастно.

Докато проследяваха деликатно пристъпващите животни, очите на Блакстрап заблестяха.

— Хрумвало ли ти е, Смигинс, какво биха представлявали като пари тези великолепни зверове за някой цирк или зоологическо дружество?

— В пари ли? — Смигинс премигна насреща му. — Не, капитане, не ми е хрумвало.

— Тогава сега се замисли. — Блакстрап стисна рамото на помощника си. — Какво ще кажеш? Колко ще получа за единствената птица-дракон на света?

— Няма начин да се определи. Убеден съм, че никой никъде не е виждал нещо подобно. Те са направо безценни. Само да можех да си спомня…

Гласът му секна раздразнено.

Блакстрап погледна към Чин-ли.

— Колко плащат в Хонконг за жив дракон, а?

— Каквото поискаш, капитане: злато, роби, коприна. Каквото и да поискаш, ще платят.

— И аз така си помислих. Какво ще кажеш за хиляда златни лири?

— Каквото поискаш. Ти определяш цената, а те плащат.

Едрият мъж се обърна отново към съществата.

— Ще накараме проклетите хонконгци да наддават един през друг. А и англичаните да изпреварват американците при наддаването. Ще продадем по един звяр на всяка страна; колкото повече намалява стоката ни, толкова повече ще вдигаме цената. И няма да ни се налага да убиваме. Помисли си, човече. — Разтърси Смигинс. — Това е по-голяма награда от всяка плячка.

— Да — промърмори Смигинс странно разсеян. — Голяма награда.

— Хайде, тогава.

Блакстрап тръгна тихо назад сред храсталаците, оставяйки Анбая и Мкузе да дебнат бъдещите им жертви.

— Вие двамата! — обърна се той към О’Конър и Чумаш, щом се отдалечиха на безопасно разстояние. — Върнете се на кораба. Вземете още дузина мъже и донесете всички въжета, които можете да носите.

— А ремонта, капитане… — опита се да оспори някой решението му.

— Ремонтът да върви по дяволите! Ще почака. Не знаем колко такива същества има и ако се забавим, има опасност да пропуснем шанса си.

— И мрежи — подсказа Смигинс.

— Точно така — и мрежи — съгласи се Блакстрап ентусиазирано. — Добре го измисли, Смигинс.

Разполагаха с няколко здрави рибарски мрежи, набавени в Манила. Бяха по-яки от необходимите за риболов. Ако ги използваха правилно, щяха да ги превърнат в отлични капани.

Ако екипажът изненада съществата, мислеше си Смигинс, наистина можеха да ги вземат в плен. Съществата имаха здрави и силни задни крака, но предните изглеждаха по-слаби. А и им липсваха остри зъби — имаха само костни израстъци. Възможно бе да успеят.

— Най-вероятно ще ни се отдаде само един шанс. — Сега вече бе изцяло запален от идеята. — Видяхте задните им крака, нали? Обзалагам се, че ще надбягат всеки човек, и то с лекота.

— Но да видим как ще се измъкнат от мрежата. — Блакстрап се обърна към определените от него хора. — Хайде, тръгвайте. Допълнително злато за онзи, който пръв стигне до кораба.

При тези думи двамата моряци се извърнаха и изчезнаха в храсталака.

Не беше лесно да се държат струтиомимусите под око, без да ги обезпокоят, но сред екипажа на „Кондор“ мнозина бяха прекарали по-голямата част от живота си в хитрости да избягват преследване. А хора като Анбая и Мкузе познаваха навиците на редица животни, бяха и опитни ловци. Макар че плячката бавно пое на юг, бдителните пирати не ги изпускаха от око. Пък и самите динозаври сякаш им помагаха — често спираха да хапнат, да се скупчат и да си подсвирнат мистериозно.

През цялото време съществата така и не разбраха, че докато изучават земята, други внимателно изучаваха тях.