Изгубената Динотопия

V

Хисаулук се надигна заедно със слънцето. Разтваряйки челюсти на сто и осемдесет градуса, той се прозина продължително и ги затвори рязко. Все още в положението, в което бе спал — краката му прилежно сгънати под него — протегна ръка да докосне гърба на партньорката си. Шремаза продължаваше да спи отпусната; бе извила шията си така, че главата й лежеше върху гърба.

При допира вратът й се изправи. Изсвири нежно; двамата докоснаха клюнове — разтваряха ги и ги затваряха в серия от бързи движения на челюстите, от което се получаваше нежен, изпълнен със съдържание дует. После тя се надигна, опъна крака, а дългата тясна опашка се стрелна назад. Наблизо децата спяха непробудно като три розови купчинки върху възвишението от мъх и меки зелени листа.

Хисаулук се извърна към изгрева. Въпреки притъмнените буреносни облаци, той бе по-скоро ярък.

— Изключително красиво утро. Но ако тези облаци се насочат към брега, ще се измокрим. — Тръпки преминаха по гърба му, докато се протягаше. — Ще събудя децата.

Пристъпи към импровизираната постеля от мъх и листа и внимателно прокара пръсти по гърбовете на две от лежащите фигури. После и по шиите им. Под нежната му ласка децата се събудиха бавно и се надигнаха като изпълнени с очаквания цветя.

— Време ли е да тръгваме, татко? — попита най-малката от тримата — Трил.

Изправяйки се, първо ритна с едното, после с другото краче, та да прогони и последните остатъци от съня.

— Време е. Трябва да се прибираме в Бент Рут, а и няма начин да предвидим кога ще се разрази бурята. — Посочи към морето. — Признаците не са добри. Ако е лоша, колкото се очаква, не е хубаво да ни свари тук, сред полето. Не и след като всички други са го напуснали. До довечера искам да сме на по-високо място.

Тя кимна. До нея брат й и сестра й изпълняваха сутрешните си упражнения. Струтиомимусите, подобно на близките им братовчеди дромозаврите, овираптозаврите и някои други, много си падаха по научените от хората упражнения тай-чи и ги бяха превърнали в част от сутрешния си ритуал. Групата пирати, повечето от които си почиваха недалеч, не забеляза колко старателно и прецизно го изпълняваха. Двамата на пост по-близо до съществата се ослушваха само дали нещо не прошумолява в храстите и дебнеха за внезапни проблясъци на цветове наоколо. Съсредоточени единствено в това, те пропуснаха въпросния ритуал, а той със сигурност щеше да промени мнението им за интелигентността на плячката, която смятаха да заловят.

Закусиха с плодове и насекоми, хвърлиха последен поглед към удобното временно жилище, където прекараха нощта и поеха в посока, която следваше да ги изведе по-високо по склоновете на хълмовете. След ден ходене щяха да стигнат до пътеката, вливаща се в пътя, който свързва планинските градове с фермите из Северните полета.

Децата бягаха сред храстите и упражняваха младите си крачета. Енергични, развълнувани подсвирквания и писъци изпълваха въздуха и се сливаха с чуруликането на птиците откъм дърветата. Двамата възрастни поддържаха равномерно темпо с къса крачка. В края на краищата не виждаха причина защо да не поудължат последния ден от ваканцията си.

Движеха се, пренебрегнали всякаква бдителност. Освен заплашителната буря в Северните полета, не съществуваха никакви опасности. Хубаво място за живеене, помисли си Хисаулук, ако нямаш нищо против на всеки шест години да си събираш багажа и да напускаш дома си. Напълно спокоен, той остави децата да налагат темпото.

Растителното разнообразие, сред която се движеха, бе необичайно дори за Динотопия. Дървета растяха редом до папрати. Виждаха се борове, ели и палми. Манго и папая си деляха място с храсти, които през древността бяха раждали боровинки.

В тази част на подножията на хълмовете нямаше нито ферми, нито обитатели. И понеже дълго никой не бе минавал по пътеката, тя беше обрасла. По едно време растителността започна съвсем да се сгъстява и децата тръгнаха в индийска нишка след родителите си — с едрите си тела те без особени усилия пробиваха път през гъсталака. Шремаза щеше да е доволна, когато най-после излязат на централната пътека. Оттам лесно щяха да стигнат до пътя Галинга.

Усмихна се при спомена как Аримат настояваше да останат още ден-два.

— Не ме е страх от никаква буря! — заяви младежът.

С огромно търпение тя и Хисаулук му обясниха колко по-различна е шестгодишната буря от бурите, връхлитащи от североизток, и че Северните полета са най-лошото място, където един разумен динозавър може да се озове по време на бедствието. Аримат проявяваше бунтовнически дух и се нуждаеше от здраво обучение.

Загледа се как децата й прескачат огромно повалено дърво. Макар да не бе по-високо от метър и половина, всяко направи по няколко опита, преди да го преодолее. Аримат се справи първи, последва го Трил. Кеелк, с огромно достойнство, сведе глава и мина под бариерата.

Умница е моята Кеелк, помисли си Шремаза. Един ден ще стигне далеч. Бяха прекрасни деца и растяха добре. Е, малко вироглави, но това бе нормално за възрастта им.

В гората беше толкова красиво, толкова спокойно, че когато се чу първият писък, тя не реагира.

— Това беше Трил! — изцвъртя партньорът й.

Двамата хукнаха едновременно след децата, отдалечили се доста напред.

Само след секунди ги догониха, но ги посрещна толкова неочаквана и лишена от смисъл гледка, че и двамата възрастни просто застинаха намясто и се вторачиха, без да вярват на очите си.

В първия момент Хисаулук реши, че децата са се натъкнали на злодейски карнозавър. Макар и много рядко, но някои от тях прекосяваха планините Бакбоун. Особена склонност към такива набези проявяваха по-младите месоядни; едва със зрелостта апетитът им намаляваше и те преосмисляха желанието за подобни детински щуротии. И все пак господарите на Дъждовния басейн бяха непредсказуеми. Възможно бе необичайното време да имаше нещо общо с такова поведение.

Но се оказа, че не някой шляещ се алозавър заплашва децата им. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Хисаулук надзърна предпазливо през ръба на стръмната яма и видя Трил и Аримат на дъното, обърнали взор нагоре. Изглеждаха зашеметени, но не и ранени.

— Какво стана? — попита той Кеелк.

— Не знам, татко. Тичахме и си играехме. Изведнъж земята под краката на Аримат и Трил поддаде. Едва се задържах да не падна и аз.

— Земята е поддала?

Смаяната Шремаза сведе врат към земята и започна да души палмовите клони и тръстиките, които покриваха подстъпите към ямата. Освен силната миризма на растенията, се долавяше и друга. На океана… и на още нещо.

Хисаулук се замисли върху положението. Децата едва ли биха успели да излязат със скок от прекалено дълбоката яма. Без засилване дори на него щеше да е трудно да изскочи на свобода. Струтиомимусите имаха силни задни крака и макар без палци, като при хората, можеха да се вкопчват в големи предмети — клони например. Започна да крои планове. Трябва да намерят някои здрави лиани…

Шремаза подсвирна високо и наруши мислите му.

— Някой е изкопал това! Виж колко равни и прави са стените. — Тя подуши около ръба на ямата. — Не е дело на някой риещ анкилозавър.

— Да. Какъв е смисълът да копае толкова дълбоко? Дали не е някой от рогатите?

— Цератопс ли? — попита тя. — Но защо? И то точно по средата на старата пътека. — Изрита настрана купчинка палмови клони. — Тези не са паднали. Били са отрязани. Стори ми се, че надушвам хора по тях. Миризмата е доста силна, но странна.

Хисаулук се надвеси над ямата.

— Не е облицована, значи не е приготвена за склад. А и няма причина да се прави отходно място тук. Нищо не разбирам.

Хората бяха способни на доста странни неща и поднасяха какви ли не интересни изненади, но проявяваха консерватизъм и подобно на всеки динозавър съхраняваха енергията си. Нямаше да губят време да издълбаят такава дупка без основателна причина.

— Сетих се — обади се Кеелк. — Това е гроб. Нали знаете как някои хора продължават да пилеят мъртвите си, като ги погребват?

— Вероятно си права, дъще — съгласи се Шремаза и отново се наведе да подуши клоните и тръстиките, — но никога не съм чувала за толкова голям човешки гроб. Та тук ще се поберат дванадесетина от тях.

— Или цяло семейство струтиомимуси — обяви Хисаулук и усети ледени тръпки да пробягват по гърба му.

Доста по-късно осъзна, че е грешка да се вини — както направи за известно време — за онова, което се случи впоследствие. Нито той, нито Шремаза бяха чували някога за яма капан. Заедно с Кеелк стояха на ръба, когато над главите им се чу остър човешки вик. А после сякаш гората се стовари отгоре им.

Тежки лиани оплетоха ръцете и краката им, притиснаха вратовете и опашките. Само дето не бяха лиани, както скоро забеляза Хисаулук. Представляваха въжета от здраво растително влакно, от което бяха изплетени яки мрежи. Воняха на морска вода и сол.

От всички посоки се появиха тичащи хора: изотзад и от другата страна на трапа. Неколцина тупнаха от дърветата като кокосови орехи. Общата им тежест върху периферията на мрежите държеше Хисаулук прикован към земята.

Тримата струтиомимуси се съпротивляваха и бореха: задните им крака, достатъчно силни да нанесат запомнящи се удари с едно-единствено изритване, обаче бяха омотани в мрежите. Освен това семейството, изпаднало в шок от събитията, не успяваше да окаже адекватна съпротива.

Хисаулук се опита да ритне, но го повалиха на една страна и не успя да уцели никого. Якото влакно се оказа прекалено неотзивчиво за клюна му. За пръв път през живота си съжали, че няма зъби. Долу в ямата Трил и Аримат виеха от отчаяние.

Това с нищо нямаше да помогне, както Хисаулук добре знаеше. Бяха пристигнали в тази част на Северните полета заради спокойствието. В изолирания район нямаше кой да чуе воплите им. Никога не бе допускал, че някога ще съжалява за избора си.

Не можеше да извие глава, но подвикна на партньорката си:

— Добре съм — обади се Шремаза зад него. — Но какво е това? Какво става с нас?

— Не знам.

Опита да се надигне, ала се оказа изцяло омотан. Човешки ръце обхождаха здраво вързаните му крака и почувства как дебели въжета оплитат глезените му.

Човешко лице със силен слънчев загар се взираше в очите му, а устните бяха извити в широка усмивка.

— Какво е това? — цвъртеше той отчаяно. — Защо постъпвате така със семейството ми? — Не очакваше човекът да го разбере. Това беше работа за професионален преводач — само той можеше да предаде на човешки казаното на езика на струтиомимусите. Но се налагаше поне да пробва да направи нещо. — Какво става тук? Какво става с вас, хора? Ако е някаква игра, не я намирам за забавна. Възнамерявам да се оплача пред първия човек на закона, когото видим!

Блакстрап се появи между две млади дървета гинко, за да разгледа по-отблизо плячката си.

— Чуй ги само как неспирно цвърчат. Какъв шум. Ще речеш — кряка гигантски папагал.

— Скоро ще поутихнат, предполагам. — Дишайки тежко, възбуденият Смигинс помагаше да дозатегнат краищата на мрежите, та още по-здраво да заклещят пленниците. — Чувал съм, че някои морски вълци обичат папагал да стои на рамото им. Защо не опиташ с един от тези, капитане?

— Да, да… Във всички кръчми от Сингапур до Ливърпул хората ще извръщат глави да ме гледат.

Блакстрап прихна да се смее. Моряците също се захилиха.

Тази реакция само увеличи объркването и озадачи още повече струтиомимусите.

— Защо се смеят? — зачуди се Шремаза. — Изключено е нашето състояние да им се струва забавно!

— Не знам. Виж дрехите им, Шремаза. Чуй как говорят. Мисля, че е онзи човешки език, който се нарича английски. Положително не са оттук.

— Да не са корабокрушенци? — попита омотаната Кеелк, надничайки от друга част на мрежата.

— Не приличат на корабокрушенци. Дрехите им са здрави, пък и нито изглеждат изтощени, нито гладни като моряците, изхвърлени от морето. Нещо странно става тук.

— Защо не ни отвръщат? — Хисаулук съжаляваше, че с нищо не може да утеши отчаяната Шремаза. Притесняваше се не за себе си, а за децата. — Не очаквам да разбират нашия език, но е редно дори корабокрушенци да различат интелигентен жест. — Хисаулук я усети как потреперва до него. — Виж как ни гледат. Виждала съм хора да гледат птици по този начин.

Именно тогава някакво прозрение осени Хисаулук с ужасна и непреодолима сила.

— Те не познават динозаврите! Начинът, по който действат, показва, че ни смятат за долни животни, не по-интелигентни от рибите!

— Какво ще правим? — В тона на Шремаза се прокраднаха първите наченки на страх. — Нали не възнамеряват да ни убият?

— Представа нямам. — Хисаулук отново се опита да ритне и откри, че глезените му са привързани към повален ствол, проснат между тях. Приклещен по този начин, би могъл да стои прав и дори да върви, но само със ситни, колебливи стъпки. Беше изключено да рита. Стволът бе прекалено тежък. — Тези хора са невежи и необразовани. Те са от външния свят. Кой знае на какво са способни? Трябва да сме готови за всичко!

— Престанете! — извика Шремаза към хората, наобиколили ямата.

Без да й обърнат ни най-малко внимание, започнаха да мятат по-малки мрежи, за да уловят и изтеглят нагоре Трил и Аримат. Децата пищяха и протестираха енергично, но без резултат.

— Успокойте се! — провикна се Хисаулук над целия вой, за да го чуят. — Паниката няма да ни помогне. Тези странни човешки същества не разбират нищо. Кеелк, виждаш ли какво става?

Някъде изотзад се обади дъщеря му:

— Извадиха Аримат и Трил. Сега завързват ръцете и краката им, както направиха с нашите. Струва ми се… Май хората внимават да не ги наранят.

От облекчение Шремаза изсвири дълго.

— Възможно е да не са съвсем нецивилизовани. Може да са само необразовани.

Щеше да е по-малко уверена, ако знаеше, че екипажът на Блакстрап внимава да не нарани пленниците, за да не снижи пазарната им стойност. Увредената стока щеше да им донесе по-малко злато.

— Добре се справихте — похвали Смигинс хората.

Стоеше до Блакстрап и наблюдаваше как внимателно махнаха мрежите.

С известно затруднение петте пленени същества се изправиха на крака. Ръцете им бяха завързани на лактите и китките, а яки прътове минаваха между всеки чифт силни глезени и бедра. Можеха да вървят, но това бе горе-долу всичко. Мкузе предложи да им завържат клюновете, защото макар и да нямаха зъби, те несъмнено бяха в състояние да захапят някой, който не внимава.

Смигинс отхвърли предложението, защото не знаели как дишат пленниците. По-добре да рискуват да ги гризват от време на време, отколкото съществата, заловени с толкова труд, да се задушат. Блакстрап се съгласи.

— Внимавай с краката, Уатфорд — предупреди Смигинс един от моряците, който проверяваше добре ли са завързани по-малките. — Както са омотани, още имат възможност да те ритнат.

— Да, внимавай — подкрепи го Мкузе. — Тези двамата са по-силни и големи от щраус.

След предупреждението морякът се отдръпна предпазливо.

Дори да бяха вързани по-хлабаво, нито големите, нито малките струтиомимуси биха оказали съпротива. Все още се намираха в шок от бедата, която ги сполетя. Мисълта да се бият срещу хора — които и да са те — им бе съвършено чужда.

— С каква цел ни завързват така, как мислиш? — попита Шремаза.

— Да — обади се Аримат замаяно. — Какво искат от нас?

— Представа нямам. — Хисаулук предпазливо изучаваше нападателите им. — Тези в никакъв случай не са корабокрушенци, а хора, пристигнали в Динотопия по друг начин. Що се отнася до онова, което ни сториха — из старите истории на хората във външния свят се споменава за подобни неща. Изглежда сме превърнати в пленници.

— Пленници? — Трил изцвърча войнствено. — Искаш да кажеш като играта на бягство?

— Нещо подобно, но далеч по-сериозно. Според мен тези хора не си играят. Те смятат стореното за част от истинския живот, колкото и незряло да ни се струва то на нас. А и още не са приключили. По всички личи, че не възнамеряват да ни пуснат в скоро време.

— Трябва да ни пуснат! — възрази Аримат. — Ще изпусна и от училище, и от тренировките си.

Шремаза се намеси меко:

— Като ги гледам, скъпи, за тях това няма никакво значение, дори да ни разбираха. — Насочи вниманието си към най-голямото дете. — Кеелк, доста се умълча. Добре ли си?

В отговор главата на дъщеря й се заклати наляво-надясно.

— Не съм наранена. Просто се напрягам да разгадая говора им. Много по-лесно е когато хората говорят само един език.

— Хората, които живеят сред нас, не използват такива думи — отбеляза Хисаулук.

Внимателно наблюдаваше двамата, явно началници. Реагираха на умолителния му поглед с вбесяващо безразличие.

— Знам. — Кеелк се опита да долови смисъл в спираловидното бръщолевене. — Май успявам да разбера дума-две.

— Продължавай да се стараеш — насърчи я баща й. — Ще ни бъде от полза, ако добием известна представа какво точно се канят да правят.

— Добре — отвърна тя колебливо.

Колкото и смайващо да беше, хората изглежда бяха доволни от постигнатото. Очевидно в добро настроение, те се движеха блажено и уверено. Да си помислиш, че току-що са обявени за победители в големия маратон в Соропол.

За миг Хисаулук се запита дали не са луди, но прецени, че са прекалено добре организирани, за да са си загубили ума.

— Какво ще правим, татко? — попита Трил простичко.

Хисаулук схвана, че семейството му очаква напътствия от него.

— Нищо… засега. Вслушвайте се и наблюдавайте, но не предприемайте нищо, за да не ги разтревожите. Не може да се разчита, че хора, способни на подобно възмутително поведение, ще действат рационално. Трябва да положим всички усилия да не ги разстройваме, за да не вземат да реагират по още по-непредвидим начин. Междувременно пазете силите си и… изчаквайте.

Не преставаше да подсвирква и цвърчи към най-едрия човек — онзи с впечатляващата окосменост по лицето. Този индивид безспорно стоеше начело. Мъжът не обърна внимание на никое от посланията на Хисаулук и накрая мъжкият струтиомимус преустанови опитите си. Налагаше се динозавърът да открие друг начин да установи контакт.

— Видя ли? — попита Смигинс. — Казах ти, че ще утихнат.

Блакстрап се оригна.

— Надявам се да са достатъчно интелигентни, за да ги дресира човек. Досега не съм виждал звяр, неподатлив на послушание, след като го лишиш от храна. Не вярвам да имаме затруднения с тези.

Прокараха въжета през вратовете на двете неподвижни същества. Пленниците сякаш приеха това с примирено безразличие. Пиратите се надяваха, че като държат здраво импровизираните юзди, ще съумеят не да пренасят зверовете, а да ги водят — нещо несравнимо по-лесно.

Смигинс изпитваше безпокойство. Извърна се и видя как вторачено, без да мига, го гледа най-малкото същество. Големите му, бистри очи бяха почти като на дете. Раздразнен от себе си, той се обърна.

Това са само зверове, напомни си той. Нищо друго.

— Колко умни смяташ, че са тези подобия на птици без пера, господин Смигинс?

— Не съм в състояние да определя, капитане. Но положително повече от щраусите, за които говореше африканецът. Виждаш ли как ни следят с поглед? Не е изключено едно-две от тях да се окажат не по-малко интелигентни от куче.

— Куче казваш? На борда ще разполагаме с достатъчно време да ги научим на някой и друг номер. Може и да не ги продадем всичките. Да задържим най-малкото като домашен любимец, какво ще кажеш?

Сръга помощника си в ребрата, после запуши едната си ноздра с пръст и здраво издуха през другата. Смигинс деликатно се обърна настрана.

Второто по големина същество издаде серия от сложни изсвирвания. Смигинс посрещна концерта с аплодисменти. После, без да разбира защо все още изпитва безпокойство, отново се извърна.

— Сега изглеждат достатъчно послушни. Човек да си помисли, че някой друг се е погрижил вече за опитомяването им.

— Дано не ни създават проблеми — изсумтя Блакстрап. — Ако ни затрудняват, ще застреляме едно за назидание на останалите. Тогава няма начин да не млъкнат.

Подвикна на неколцина от мъжете да побързат със сгъването на мрежите. Искаше да са готови, в случай че им се предостави възможност да заловят още някое от тези забележителни същества.

Смигинс продължаваше да се чуди защо тези квазиптичи погледи го смущават толкова много. Определено се ядоса и реши да се разсее.

Шремаза мълчаливо наблюдаваше необяснимите действия на похитителите им.

— Това не е игра, нали, мамо?

Аримат я гледаше с напрегнати очи.

— Не, скъпи, не е. Опасявам се, че работата е сериозна.

— Въжетата ме жулят — възнегодува Трил.

— Опитай се да не им обръщаш внимание, скъпа. Ще се поразхлабят, когато тръгнем да вървим. Тези хора определено са си наумили да ни отведат някъде, иначе въобще нямаше да ни оставят възможност да ходим.

— Какво ще стане с нас?

— Възможно е да ни пуснат след време.

Не вярваше на собствените си думи, но трябваше да каже нещо на децата и най-добре беше да е окуражително.

Трил попита замислено:

— Нали не смяташ, че възнамеряват да ни изядат?

— Какви ги приказваш? — сопна се Аримат на сестра си. — Хората не са карнозаври!

— Не ми се вижда на тези тук да им е чуждо. — Брат й и сестра й се обърнаха и изгледаха смаяно Кеелк, която внимателно следеше действията на похитителите. — Хората са готови да ядат почти всичко.

Аримат направи гримаса и възрази:

— Същото важи и за струтиомимусите, но не означава, че бих искал да изям човек.

— Защо не? — предизвика го Кеелк. — Месото си е месо.

— Но това са хора. Хората са ни приятели.

— Не и тези — промърмори Хисаулук.

Понеже ръцете й бяха завързани, наложи се Трил да използва главата и врата си, за да посочи към Блакстрап:

— Онзи — отбеляза тя, — има нещо от маниера на карнозаврите.

— Не загубвайте ума и дума, както са ви учили — намеси се Хисаулук. — Поне засега изглежда смятат да ни държат просто вързани. Трябва да сме готови при възможност да побегнем. Редно е да предупредим Съвета в Тритаун.

— А ако попаднем на евакуиращо се фермерско семейство? — чудеше се Шремаза на глас. — Дали тези луди хора ще се опитат да заловят и тях?

Аримат подсмръкна.

— Ще ми се да ги видя как ще вържат стиракозавър.

— Да — присъедини се Трил. Страшно й се искаше да се почеше по десния крак. — Или анкицератоп.

— Нищо у тези хора не би ме учудило — отбеляза майка им. — Но важното е, както каза баща ви, да изчакаме да ни се предостави възможност.

— С много по-голяма охота бих събирал плодове — измърмори Аримат.

— Хайде, тихо — подкани го майка му. — И ние го предпочитаме.

— Внимавайте — посъветва Хисаулук семейството си, — може пък да разберем какво са намислили. Наблюдавайте и се учете… И чакайте.