Изгубената Динотопия

XVI

Пиратите прекараха спокойна нощ в недрата на каньона. Навсякъде се виждаха довлечени от периодичните потопи купчини дървета, наподобяващи гигантски клечки за зъби. От моряците се искаше само да ги съберат и да накладат огньове.

За пръв път откакто навлязоха в екваториалната гора, се чувстваха относително в безопасност. Никакъв хищник с опасни размери не би успял да се промъкне в каньона и да достигне лагера им. Ще спят сравнително удобно. Пясъкът беше мек и чист, ако не се брояха разни там буболечки. Никой не възразяваше да бъде ухапан от нещо, стига да е по-дребно от него.

Спасявайки се на косъм, те се бяха изтощили до крайност. С огромни усилия приготвиха нещо за вечеря и хапнаха. Независимо от всичко, неизменно предпазливият Блакстрап постави стражи и от двете страни на каньона — нещо изключително изненадващо за струтиомимусите.

С падането на нощта главният огън започна да хвърля сенки и отражения от силуетите на хората и динозаврите по каменните стени. Само приглушените разговори на моряците и откъслечен кикот след някоя шега нарушаваха пукота на дърветата в огъня.

— Какво мислиш, Смигинс? — О’Конър кимна към горния край на каньона, където Мкузе стоеше мълчаливо на пост. — Дали пресича цялата планина?

— И Блакстрап ме пита същото. — Помощник-капитанът се загледа в оскъдните звезди, проблясващи сред струпващите се облаци. — Няма как да преценим от тук. Допускам, че цялата верига от планини или поне тази част, където сме, е осеяна с каньони. Може само да се надяваме, че този прекосява цялата планина.

Притикил слушаше разсеяно как разговарят хората. Сред всички обитатели на Динотопия те имаха славата на най-приказливи и на най-малко действащи.

Думите им не означаваха нищо за нея. Макар и бъбриви, тя знаеше, че не са изцяло безполезни. От нейното племе бяха споделяли колко са вкусни — стига да ги хванеш. Трябва обаче да се внимава заради всичките им малки костички.

Обърна се и се загледа в струтиомимусите. Едно от малките забеляза погледа й и леко потрепери. Тя се усмихна. Така трябваше да бъде. Въпреки дългата история на цивилизацията в Динотопия, тя още не бе заличила напълно наследствената памет.

В сегашните модерни времена рядко ставаха убийства. Не се налагаше карнозаврите от Дъждовния басейн да ловуват. Не и след като старите и умиращите от цивилизованите райони сами идваха в басейна, за да издъхнат тук. Беше взаимноизгодно споразумение: позволяваше на хищниците да оцелеят, без да убиват, а на обитателите на цивилизованите земи не се налагаше да копаят гробове с размерите на кораб.

Ала ловният инстинкт оставаше силен у Притикил и нейния вид. Макар тя и връстниците й да го задоволяваха само под формата на игра, уменията им правеха силно впечатление.

Сви се тихо в омотаващите я въжета, за да съхрани силите си и притвори очи, докато остана да се вижда само тънка жълта ивица. Така е по-добре, помисли си тя. По-добре живот на свобода, отколкото ограниченията на град или ферма. Какво да правят себеподобните й с капаните на цивилизацията? Каква нужда имат от морал и книги? Те оставаха верни на дивите си предци, независимо от споразуменията за преминаващите конвои през Дъждовния басейн.

Ще продължи да чака. Челюстите я сърбяха; копнееше да се освободи от задушаващите я въжета. Когато настъпи подходящият момент — а тя не се съмняваше, че той ще настъпи — ще нанесе своя удар. Ще им покаже на какво е способен дори малък представител на нейния вид, когато го предизвикват.

— Виж как се е стаил като заспала акула. — Старият Ръскин посочи към най-ценната им плячка. — Да си помислиш, че е мъртъв — толкова неподвижно стои.

— Не и този. — Чумаш бе запалил последната си пура и пушеше доволно. — В момента дори не спи.

Ръскин се взря по-внимателно. Макар и стари, очите му виждаха превъзходно.

— Грешиш, индианецо. Здравата е заспало.

— Така ли мислиш? — изсумтя Чумаш. — Иди и целуни Големи зъби. Тогава ще видиш дали е заспал.

Смукна отново от пурата.

— Няма никакво значение. Здравата е вързан. Португалецът направи грешка, че застана близо, когато челюстите му бяха свободни.

Чумаш кимна и подхвърли:

— Ако го тормозиш прекалено, кап’танът и теб ще ухапе. Струвал десет хиляди американски долара. Така чух помощник-кап’танът да казва.

Ръскин леко подсвирна.

— Все пак попаднахме на странно място и се занимаваме със странни неща, дори да става дума за толкова много пари. Не ми харесва тук.

— Да — съгласи се индианецът. — Ти принадлежиш на морето. Аз принадлежа на високите гори. Но въпреки това сме заедно тук за злато.

— Така е — потвърди Ръскин и се почувства малко по-добре. При мисълта за злато стените на каньона не му се виждаха чак толкова тесни. За разлика от мнозина той щеше да се почувства малко по-спокоен, когато отново зърне любимия си океан. — За злато.

По време на придвижването им на север следващата сутрин пръв Уатфорд забеляза характерната природа на страничен каньон. От зазоряване бяха минали край доста такива разклонения. Няколко пъти Блакстрап изпраща хора да ги изследват, но те се връщаха най-много след час и неизменно докладваха, че разклоненията — подобно на капиляри, плъзнали от вена — се стесняват и стигат до непроходими цепнатини. Съобщенията вдъхваха увереност на Смигинс, че те следват основен каньон, който най-вероятно пресича цялата планина.

Страничният каньон привлече вниманието на Уатфорд с по-особения цвят на почвата там. Поколеба се за миг и реши да посочи на Блакстрап.

— Сър, вдясно, в страничния проход, има нещо.

— Какво, човече?

Приковал очи напред, Блакстрап не се извърна. Независимо че в тесния каньон лежеше постоянна сянка, продължаваше да е горещо и влажно. За това си имаше обяснение, естествено: от едната страна се намираше Дъждовният басейн, от другата — Северните полета. Появяващият се от време на време бриз бе добре дошъл. В момента обаче бе истинско мъртвило и Блакстрап се потеше обилно.

— Ами виж пясъка и камънаците там, капитане.

Уатфорд бе от Корнуол, което отчасти обясняваше интереса му към камъните.

Блакстрап хвърли бегъл поглед надясно.

— Е, може и да са малко по-тъмни. Какво ни интересува това?

— Не съм сигурен, сър, но нещо в цвета ми напомня, че съм го виждал и преди. Само дето не се сещам какво е.

— Или се сещай бързо, господин Уатфорд, или си прехапи езика. Прекалено горещо е за безсмислено бъбрене.

Без да се смути, морякът се откъсна от групата и припна до устието на разклонението. Спря при по-тъмните пясъци и разрови земята с пета. Колкото по-дълбоко копаеше, толкова по-тъмна ставаше почвата, докато накрая премина почти в черно.

Томас махна да го подкани.

— Хайде, човече! Защо си губиш времето?

— Няма да те чакаме — подвикна друг.

Само Смигинс прояви известен интерес и отиде да види какво прави морякът. Той оглеждаше земята внимателно, търсеше нещо необичайно.

— Какво има, Уатфорд? Какво мислиш, че виждаш?

— Не съм сигурен, господин Смигинс. Само предположение, загатнато така да се каже.

— За какво, господин Уатфорд?

— Предимно калай, сър. Но и други неща.

— Е, на борда на „Кондор“ е пълно с канчета и плоски бутилки. — В иронията на помощник-капитана не прозираше злоба. — Защо не запазиш любопитството си за друг път?

— Май си прав, сър. — Уатфорд вдигна крак и изтърси пясъка от ботуша си. — Но съм виждал такова нещо по родните си места, кълна се.

С това всичко щеше да приключи и скоро да бъде забравено, ако Смигинс не се бе подхлъзнал — докато се извръщаше — и тупна на земята. Моряците, свидетели на непохватността му, гръмко прихнаха.

— Внимавай къде стъпваш, Смигинс — провикна се един. — Още не сме се върнали на кораба.

— Да — додаде друг. — Земята тук не се клати.

Смигинс падна по задник и ножницата на камата му потъна в пясъка, от което се получиха ярки проблясвания. Именно тези проблясвания на слънчевата светлина улови окото на Уатфорд, докато му помагаше да се изправи.

В такъв вид камъни ще да е предимно слюда, помисли си Смигинс. Или най-многото кварц. Очите му обаче се присвиха, докато се взираше в мястото, където потъна ножницата. Проблясването бе някак различно: по-ярко и по-концентрирано.

— Капитане — провикна се той, прикляквайки, за да погледне по-добре, — най-добре да дойдеш насам.

— Защо? — изръмжа Блакстрап. — Това е само мръсен пясък, Смигинс. Знаеш, че мразя да си губя времето в безполезно ровичкане.

Помощник-капитанът стържеше с камата там, където ножницата проблесна. Колкото повече от чернилката отстраняваше, толкова по-голямо ставаше мястото, което отразяваше слънчевата светлина. Сега вече бе сигурен, че не е слюда или кварц. Под острието материалът бе мек.

Някаква сплав, помисли си той, но сърцето му заби по-учестено.

В следващия миг Уатфорд вече ровеше трескаво с нож земята до него. Лицето му сияеше.

— Не е никакъв калай, сър. Господи — нищо подобно.

Като държеше въжето, метнато през врата на най-едрия струтиомимус, Мкузе спря от любопитство и подвикна на внезапно съсредоточилите се мъже:

— Хей, вие двамата, да не сте намерили нещо?

— Червеи — обади се Самюел. — Двамата ще ходят за риба.

— О, определено, господин Самюел — отвърна Уатфорд. — И по-добре се дръж добре с мен, иначе няма да ти дам нищо от улова.

Един по един цялата група се върна при трескаво копаещия помощник-капитан и другия моряк. Блакстрап страшно се разгневи заради забавянето, но като видя какво са открили двамата мъже, омекна.

— Кълна се във всички морски стихии — това е сребро. Няма какво друго да бъде.

Гневът му бързо се стопи и той се хвърли да копае, редом с изпадналите в екстаз мъже. Скоро между стените на каньона закънтяха възгласи на възторг.

Пленените струтиомимуси и младият тиранозавър наблюдаваха напрегнатата дейност, силно озадачени за какво е цялата врява.

Блестящите метални тухли, които мъжете изравяха, определено бяха необичаен материал за пътна настилка, но какво предизвикваше трескавата възбуда на тези хора? Картината само дозасили убеждението на Хисаулук, че похитителите им са умствено нестабилни.

— Вижте ги — възкликна Трил. — Всички ли полудяха, мамо?

— Възможно е тези да са били луди от самото начало, дъще.

На Шремаза й се искаше да прегърне детето си, но й пречеха въжетата, с които бе здраво омотана. Недалеч, също стегната във въжета и зорко следена от няколко пазачи, Притикил не обръщаше внимание на детинското поведение на околните.

Към голите ръце, с които мъжете възбудено отстраняваха натрупаните наноси, се присъединиха саби и ножове. Съблечените ризи се превръщаха в парцали за лъскане. Не след дълго разкритата повърхност бе значителна. Резултатът от усилията им се оказа забележителен: яркото отражение на слънчевата светлина принуди неколцина със светли очи да извърнат глави и да изтрият сълзите, стичащи се по небръснатите им бузи.

— Вижте. — Смигинс прокара острието на камата си по линиите в паважа. — Тухлите са били излети тук. Не са споявани с хоросан, а са лети!

— Колко дебела смяташ, че е настилката, Смигинс?

Очите на Блакстрап сияеха алчно.

— Няма начин да разберем, ако не покопаем малко, капитане. — Вместо да се съсредоточи върху впечатляващата, макар и относително малка разчистена повърхност, помощник-капитанът насочи вниманието си към вътрешността на страничния каньон. — В момента повече ме занимава колко е дълга, а не колко е дебела.

Те разчистваха тънкия слой пясък със саби и брадви и проследяваха пътя на среброто. Малкият каньон се виеше на изток, а сребърната настилка под краката им не показваше признаци, че свършва.

След значително разстояние, вместо да се стесни, както бе ставало при други подобни случаи, пасажът започна да се разширява. Сега сребърното покритие стигаше от стена до стена. Пристъпваха предпазливо, защото пътеката стана достатъчно широка. По нея можеха да минат някои огромни хищници, от чието нежелано внимание наскоро се спасиха. Среброто под краката им обаче разсейваше всякакви тревоги. Нагоре към небесата се бяха устремили палми, но не се забелязваше растителността, характерна за екваториалните гори.

— Предполагам, че е никел — промърмори Смигинс.

— Какво, господин Смигинс?

Блакстрап говореше необичайно спокойно — откритието се оказа смайващо дори за него.

— В сплавта. Чистото сребро е много меко за настилка на път, дори да не е натоварен с тежко движение. А никелът е достатъчно здрав, за да придаде якост.

Колкото повече напредваха, толкова повече се разширяваше каньонът и накрая се превърна в булевард, който щеше да направи всички моряци по-богати, отколкото някога бяха сънували.

— Толкова много сребро… — мърмореше Блакстрап. — Дори конквистадорите не са взели толкова от Новия свят.

Вик накара и двамата да вдигнат поглед. Като откривател на невероятния път, Уатфорд бе получил привилегията да върви начело. В екваториалната гора би било равно на самоубийство, но тук се считаше за чест.

— Е, какво ли откри с острия си поглед нашият приятел от Корнуол? — Златните зъби на капитана проблеснаха в широка усмивка. — Хайде, момчета. Господин Уатфорд ни вика, а щом той ни вика, мъдрият ще го последва.

Затичаха се леко; въпреки досадните въжета, пленниците не се затрудняваха да ги следват. Взеха остър завой в широкия вече каньон и се озоваха пред стена. Семпла, но солидна конструкция преграждаше каньона. Беше около петдесет сантиметра дебела и шест метра висока, изградена изцяло от тухли. В самия център на съоръжението зееше огромен отвор, а увесените месингови панти показваха къде е стояла някога дървената врата, отдавна вече изгнила.

Месинг покриваше прашните мръсни тухли, за да ги предпазва от разложението на природните стихии.

— Чудя се защо точно месинг — промърмори Блакстрап, пристъпвайки към реликвата на непозната цивилизация. — Сигурно са имали източник с неограничено количество.

— Месинг… — Смигинс придоби доста необичайно изражение дори за него. — Ако е месинг, щеше да е на петна като среброто. Освен ако някой тук не е посветил целия си живот да го лъска.

Фактът направо ги порази — в продължение на няколко минути закоравелите опитни пирати дори не осъзнаваха на какво са попаднали. Едва когато Блакстрап се опита да разхлаби тухла от мястото, където някога е стояла древната порта, действителността ги осени със силата на чук, стоварил се върху главите им.

Капитанът направо загуби дар слово — за пръв път през дългото време, откакто Смигинс го познаваше. Снажният мъж седна на твърдата земя, нежно хванал тухлата с две ръце. Вдигна глава и мълчаливо плъзна поглед нагоре по стената. Половин метър дебела, шест метра висока, а колко е широк каньонът на това място предстоеше да разберат. С изключение на отвора, където се е издигала портата, солидната преграда препречваше целия път.

— Какво има, капитане? — попита Томас.

— Да, капитане, какво има? — попита наблизо застаналият Самюел, по чието лице се четеше и любопитство, и загриженост.

— Какво има ли? Ха, нищо няма, господин Самюел. — Блакстрап огледа мъжете. — Нищо няма. Ще бъдеш ли така добър да вземеш това от мен, Самюел?

При тези думи той хвърли тухлата към моряка. Онзи я хвана с лекота и… изкрещя, когато се изплъзна между пръстите му и се стовари тежко върху десния му крак. Независимо от защитата на ботуша нещастникът се свлече на земята от острата болка, ала тя премина почти моментално.

Тухлата бе направена изцяло от злато.

Стената бе изградена от напълно еднакви тухли.

Следователно стената…

… Мъжете се юрнаха да копаят — удряха по преградата с всички налични инструменти: ножове, саби, брадви, приклади на пушки, дори куки за лов на китове на часа бяха пуснати в употреба. Измъкнаха втора тухла — оказа се еднаква по тежест с първата. В това време Смигинс търпеливо дълбаеше тухлата, извадена от капитана. Искаше да се увери, че наистина цялата е от злато, а не, например, позлатено олово.

— Без да съм златар, предполагам, че е осемнадесет карата — обяви той най-накрая. — Пробата, разбира се, може да варира от тухла до тухла.

— О, разбира се, господин Смигинс, разбира се — отвърна Блакстрап през стиснати устни. — Ще разрешим проблема. — Отново изгледа екипажа си. — Всичко под четиринадесет карата ще използваме за баласт!

Мъжете нададоха радостен вик.

— Хей — провикна се Чумаш. — Някой вижда ли Уатфорд?

— Да… — Смигинс остави с усилие малкото съкровище настрана, — къде е Уатфорд? Защо не е тук, с нас? В края на краищата той е законният откривател на съкровището. — Хрумна му нещо и пак насочи вниманието си към стената. — Какво е това място? Кой е построил тази стена и защо?

Блакстрап не беше съвсем без образование.

— Древни обитатели на Атлантида, може би. Или на Лемурия. Шумери. От някоя полузабравена цивилизация на света. — Положи собственически ръка върху невероятната преграда. — А сега е наша. Къде ще заживееш с твоя дял, господин Смигинс? Аз мисля да купя двореца Уоруик. Или половината графство Девъншир.

— Не знам. — Помощник-капитанът бе направо замаян. — Не съм мислил толкова надалеч.

— Знаеш ли какво означава това, капитане?

Блакстрап се обърна към моряка, който бе заговорил.

— Какво, Гуиамарес?

Той се приближи и кимна мълчаливо към пленниците, демонстриращи абсолютно безразличие.

— Значи, че тези животни не са ни нужни повече. Защо да си правим труда да продаваме живи същества за злато, когато вече разполагаме с повече злато и сребро, отколкото е тонажът на кораба?

— Португалецът говори умно — съгласи се Самюел.

Смигинс се отърси от замайването си.

— Трябва да ги вземем с нас, капитане! Те струват повече от злато. Стойността им за науката не може да бъде изчислена.

— Наука! — Тонът на Гуиамарес изразяваше дълбоко презрение. Прокара ръка по златната стена. — Науката ти ще ни направи ли по-богати от това?

Не, помисли си помощник-капитанът, но ако й дадеш и най-малък шанс, ще те направи много по-умен, глупако. На глас обаче каза:

— Нямаме с какво да отнесем златото. А животните се придвижват сами. Защо не ги заведем до кораба? После ще се върнем с чували и торби.

— Нямаме с какво да го носим ли? — Мустаците на Ръскин потрепериха. — Ха, та аз съм готов да го нося със зъби.

Неколцина мъже прихнаха.

— И още — продължи Смигинс отчаяно, — ще платя за тях от моя дял.

Този път думите на помощник-капитана предизвикаха одобрителни възгласи, а не смях. За екипаж от пирати разпределението на плячката представляваше важна част от работата и мъжете приеха предложението сериозно.

— Честно е — отбеляза Блакстрап и на практика благослови предложението. — Макар да ми се струва, че тукашната жега ти влияе зле, господин Смигинс. Но щом настояваш, вземи си животните. Нека ти донесат толкова удовлетворение, колкото твоят дял ще донесе на нас.

Мъжете се разсмяха отново.

Предпазлив, Хисаулук наблюдаваше палячовщините на екипажа. Откриването на стената предизвика неописуема радост. Дори животът му да зависеше от това, не разбираше защо. Определено това бяха най-особените хора, стъпвали някога в Динотопия. Щом пазачите извърнаха поглед, той направи опит да разхлаби въжетата, но безуспешно. В този случай човешкият палец би му бил от огромна полза.

— Е, моят товар поне ще тежи по-малко — посочи Смигинс.

Гуиамарес не се предаваше лесно.

— Помощник-капитанът прави щедро предложение, но дали неговият дял от златото ще бъде достатъчен, ако се наложи да пренасяме смрадливите животни през целия Южен океан? — В очите му блесна злорадо пламъче. — И нещо друго — има ли сред нас човек, който да не копнее за хапка прясно месо? Аз самият съм ял месо от костенурка, игуана и змия. Ако и тези тук имат такъв вкус, ще се окажат наистина чудесна храна.

Мкузе изгледа струтиомимусите изпитателно.

— По-скоро ще бъде като месото на щраусите, но и то става за ядене.

— Вече разполагаме със злато — обади се някой. — Редно е да отпразнуваме събитието.

Преди и другите от екипажа да подкрепят предложението, преди истински разтревоженият Смигинс да се намеси по-решително, се чу вик. Изчезналият Уатфорд се обаждаше.

— Ха, какво ли е открила този път неспокойната му душа? — Блакстрап надникна през процепа, затулван някога от отдавна изчезналата порта. — Възможно ли е да става въпрос за втора стена?

— Не е възможно, кап’тане — заяви убедено О’Конър. — Няма начин някъде да има повече злато от това тук.

— Е, все пак да отидем да видим. Лично на мен все повече започват да ми харесват откритията на господин Уатфорд.

— Извини ме, капитане — обади се Гуиамарес, — но какво ще стане с нашето пиршество?

Блакстрап изгледа последователно Смигинс и португалеца. Мислите му в момента обаче бяха заети с настойчивия, макар и скрит Уатфорд.

— Засега няма да убиваме нищо. По-късно ще разполагаме с достатъчно време да уредим въпроса.

— Но, капитане…

— В момента това е моята дума, господин Гуиамарес. — Блакстрап говореше с изключително мрачен тон. — Възразяваш ли?

Разочарованият Гуиамарес се отдалечи, мърморейки под нос.

— Не, капитане. Не възразявам.

Мъжете наобиколиха пленниците и в плътна група минаха през отвора. Пътьом се възхитиха от правата линия и прецизността на издигнатата кой знае кога и от кого стена. Водени от отекващите викове на Уатфорд, напреднаха в каньона — той вече се бе разширил достатъчно. Приличаше на подземна долина.

Виковете на Уатфорд ставаха по-силни — значи се намираха съвсем близо до Корнуолския потомък. В широкия пасаж се появи нов остър завой. Завиха и… се заковаха намясто, слисани от гледката.

Истинско щастие е, прецени Смигинс, докато зяпаше безмълвно заедно с другите, че облаци покриват небето, иначе всички положително щяха да бъдат заслепени.

Компактната маса от сгради и съоръжения ни най-малко не нарушаваше привлекателността на изумителната картина. Надвиснали сиви и червеникави скали обрамчваха комплекс от храмове и помощни постройки, устремени към небесата. Спретнати алеи се простираха между пирамиди с изсечени стъпала, обществени сгради с колонади и по-скромни едноетажни къщи, служили някога за жилища на местните владетели. Смигинс разпозна множество архитектурни стилове: египетски, древногръцки, китайски, личаха дори прийоми от строителството на инките. Сложната смесица от стилове действаше донякъде объркващо, но преди всичко въздействаше страхотно.

Моряците обаче проявяваха интерес не към самото строителство, а към материала.

Повечето сгради бяха от същите монолитни златни тухли като стената, през която минаха. При други — златните тухли се редуваха със сребърни. Вероятно са били къщи на бедняци, мерна се в ума на смаяния Смигинс. Времето бе оставило неумолимия си разрушителен отпечатък навсякъде, но доста от украсите и орнаментите стояха непокътнати и бяха по-примамливи дори от смайващите монолити.

Потресените пришълци вървяха мълчаливо по сребърния булевард между основните сгради и накрая спряха пред най-голямата и сложна конструкция в долината.

Колони с барелефи и изящно моделирани скулптури украсяваха предната част на храма. В повечето случаи бяха изобразени хора, но редом с тях имаше и големи, и малки същества — все непознати за моряците. Именно Смигинс им обърна внимание, че някои от тях приличат на съществата, каквито вече бяха срещнали в тази страна, както и на пленниците им.

Колоните бяха от монолитни блокове малахит, барелефите — от аметисти, топази, хризопрази и тюркоази. За моряците на „Кондор“, предимно прости люде, избрали по неволя този начин на живот, беше извън рамките на възможното да възприемат богатството, пред което се намираха.

— И като си помисля — смотолеви О’Конър, — че не исках нищо повече от живота, освен удобна къща в Дъблин.

— Защо да разсъждава толкова на дребно човек? — Суарес стоеше до него, зяпнал скъпоценните колони. — Купи целия Дъблин.

Златните стени зад опасаната с колони веранда бяха инкрустирани с огромни квадрати яспис, ахат, халцедон и опал.

Иззад най-близката колона се показа ухиленият Уатфорд.

— Е, момчета, какво мислите? По мое мнение Бъкингамският дворец е жалък в сравнение с тази селска къщурка.

Блакстрап се загледа зад енергичния моряк. Панели от тънък нефрит пропускаха светлина през покрива на широка веранда, а идеално кръгли отвори, покрити с кристал, служеха за прозорци на конструкцията.

— Ти ще получиш допълнителен дял за това, господин Уатфорд. Колкото до мен, амбициите ми се промениха. Няма да си купя графство, а цяла страна. Ако чуеш някоя да се продава, господин Смигинс, обади се. А ако купиш някоя до нея, ще се окажем съседи.

Изкачиха последните златни стъпала, украсени с оникс и се озоваха пред триметрова врата от кварц, обсипана с рубини, сапфири и перли. Зашеметени от откритите богатства, те побутнаха крилата й, които се разтвориха към вътрешността на храма.

Макар и от същите скъпоценни материали, помещението се оказа изненадващо скромно. Липсваха всякакви мебели и като се изключат няколко разхвърляни скулптури, основната зала бе празна. Подът представляваше сложна мозайка, изобразяваща различни животни. На всички, освен на Смигинс, те се сториха непознати и кошмарни. Самите късчета на мозайката провокираха повече коментари, защото представляваха полускъпоценни камъни.

Смигинс изучаваше пода, без да обръща внимание на потропващите ботушите върху гладката повърхност.

— Според мен това представлява историята не само на тази страна, но и на живота на земята.

— Зарежи тези приказки, Смигинс. — Йохансен също разглеждаше съсредоточено изящно оформената повърхност. — Няма изображение на Потопа, така че всичко е измислено.

Смигинс предпочете да не отговори, сигурен че единствен сред тях е чел наскоро написаното от Дарвин и Уолас.

— Виж как изпразват душите си чрез очите — прошепна Шремаза на партньора си. — Напълно са зашеметени, макар да не разбирам от какво.

— Има шанс да ни забравят. — Хисаулук не обръщаше внимание на заобикалящото ги великолепие. — Не ми харесва тук. Студено е.

Вероятно и пиратите го усетиха. Наближаваше залез-слънце и никой не бе склонен да прекара нощта в уязвимия, тайнствен храм. Поеха обратно по пътя, по който дойдоха, минаха през вратите и поспряха да изчоплят с ножове скъпоценни камъни от барелефите.

Преди да падне мрак, Смигинс запали огън на златната веранда; Копърхед успя да събере цяла шепа скъпоценни камъни; Томас засвири карибска мелодия на свирката си, а друг моряк, въодушевен от богатството, затанцува за развлечение на другарите си.

Мъжете дъвчеха сухоежбината — сега не им се струваше толкова безвкусна — и в надпревара крояха грандиозни планове какво ще правят с новопридобитото несметно богатство. Томас и Андреас извадиха за забавление няколко тухли от храмовата стена и направиха огнище от чисто злато до огъня на помощник-капитана. Никак не беше трудно да поддържат огъня — наоколо се валяше предостатъчно изсъхнала растителност и само чакаше някой да я събере.

Блакстрап не виждаше причина да пази повече медицинския грог; великодушно нареди на Смигинс да отвори шишето и да отмери доза за всеки. Количеството не стигна, за да се напият, но приповдигна значително и без това доброто настроение на мъжете. Ръскин измъкна свирката си и се присъедини към Томас. Скоро верандата на храма се изпълни с весели моряшки песни. Дори Блакстрап не възрази някои да пострелят с пушките, та да отпразнуват събитието.

— Танцуват отвратително. — Шремаза наблюдаваше как хората се местят наляво-надясно. — Няма да ги допуснат дори на най-обикновен фестивал.

— Чувам фойерверки, но не виждам светлините. — Трил се приближи до майка си. — Къде са красивите цветове?

Хисаулук се загледа как един от мъжете насочва пушка към небето и изстрелва няколко куршума.

— Шумни са, но не са познатите ни фойерверки. Излизат от дълги тръби, но няма цветове. Също както и животът на тези хора вероятно е лишен от цвят.

Както обикновено Притикил не обръщаше внимание на семейния разговор. Дори да умееше да говори на езика на струтиомимусите, не би се включила. Не обръщаше внимание и на гърмежите от човешките играчки.

Гуиамарес положително не би участвал така сърцато в празненството, ако знаеше, че чифт блеснали жълтеникави очи следят внимателно всяко негово движение.