Изгубената Динотопия

XIX

От прикритието си семейството струтиомимуси наблюдаваше събитията в лагера на пиратите.

— Какъв е този звук?

Звучеше така изпълнен с тъга и меланхолия, че Чаз трепна.

— Това е тиранозавърски вопъл. — Хисаулук надникна над стената. — Ето, спря. Хората вече не се тълпят наоколо и смехът им поутихна. Нещата сякаш се успокояват.

— Какво прави малкият тиранозавър? — попита протоцератопсът.

— Май е постигнала примирие с приятеля ти. Не допускам да го изяде. Поне не веднага.

Преводачът продължи да крачи в малък кръг.

— Трябва някак да го измъкнем от там.

— Съгласен съм.

— Сигурно има начин да… — Протоцератопсът спря насред обиколката си. — Така ли?

— Разбира се. Той ни върна свободата. Трябва да му отговорим със същото. — Хисаулук продължи да се взира в тъмнината. — Но се налага да изчакаме. До появата на подходящия момент ще играем на статуи. Тези хора си въобразяват, че сме побягнали. Нека продължават да си го мислят.

Чаз не изглеждаше твърде убеден.

— Нямам нищо против известно време да се преструвам на статуя. Въпросът е какво ще направят те с Уил междувременно.

Мнозина от пиратите бяха запушили уши с ръце.

— Накарайте я да спре! — простена Треганг, когато Притикил издаде доста нехармоничен звук.

— Ей сега ще спре — обяви Гуиамарес и вдигна пушката си.

— Не! — Уил застана между португалеца и виещия тиранозавър. — Не това е начинът!

— О, я остави! — намеси се Блакстрап, бутайки дулото на пушката настрана. — Забрави ли колко струва дяволче — то?

— Създава само грижи, капитане. — Намръщеният Гуиамарес кимна към главния храм. — За какво ни е, след като вече разполагаме с повече богатства, отколкото сме в състояние да пренесем?

— Сигурно си прав — съгласи се Блакстрап, — но лично аз нямам нищо против, заедно със златото, да се насладя на малко слава, а господин Смигинс ме уверява, че това същество определено ще ми я осигури. Така че засега няма да има никакви убийства. — Обърна се към Уил, като се заигра със сабята на кръста си. — Но да знаеш, момко, че не намериш ли начин този ужас да престане, ние ще я принудим да млъкне и без да я убиваме.

Уил кимна енергично и даде да се разбере, че е наясно.

— Добре. Но трябва да ми развържете ръцете.

Блакстрап го изгледа изпитателно.

— Както кажеш, но първо ще ми дадеш честната си дума, момко, че като представител на каквато там цивилизация си, няма да правиш опит за бягство.

— Аз… — Уил се поколеба само за миг — … ви давам честната си дума, капитан Блакстрап, че няма да направя нищо, за да избягам със собствени усилия.

Снажният мъж се ухили и развалените му зъби пак се показаха.

— О, значи все още очакваме да ни спасят, така ли? Търсиш начин да стигнеш до най-близкия телеграфен офис, а?

— В Динотопия няма телеграф. Поне не във вида, който вие си представяте.

— Добре. Приемам думата ти. Томас, развържи момъка.

Внушителният ямаец развърза въжето и Уил поразтърка китките си, за да възвърне кръвообращението. Бързо тръгна към младия тиранозавър. Започна да повтаря имената на родителите й, стараейки се тонът му да е нежен. С ръце й направи знак да замълчи. С приближаването му Притикил млъкна.

Той продължи да се придвижва предпазливо напред и застана пред нея. Протегна ръка и започна да я чеше по брадичката. Неколцина от закоравелите моряци възкликнаха възхитени. Кокалчетата на Гуиамарес побеляха, докато стискаше пушката.

— Какво става сега? — поиска да узнае Чаз.

Хисаулук погледна надолу.

— Онези там му развързаха ръцете, но той не се опитва да избяга. Тръгва към тиранозавъра. Сега… Не вярвам на очите си… Милва я!

— Какво прави?

Сърцето на Чаз се изпълни с трепет — колкото и нелепо да изглеждаше, той копнееше да види сам сцената.

— Всичко е наред — Уил продължаваше да гали брадичката на Притикил и да й шепне успокояващо. Тя, естествено, не разбираше и думичка от приказките му, но той не се съмняваше, че достатъчно ясно схваща смисъла им. — Ще се измъкнем някак от тук. Заедно. Знам, че смяташ тези хора за луди. Ако ще ти помогне — и аз смятам така.

Младият динозавър не отговори. Уил долови как дишането й се нормализира — беше равномерно като на огромен мех.

— Виж го как успокои малкия дракон. — Чин-ли направи мистериозен знак във въздуха. — Трябва да го наблюдаваме внимателно. Той е магьосник.

— Не, не е магьосник. — Смигинс не бе изумен като суеверните си колеги. — Нали помните — каза, че баща му е учен?

— Учен или магьосник — няма значение. Важното е, че накара звяра да млъкне — просъска доволно Блакстрап.

Уил отпусна ръка, но за негова изненада малкият тиранозавър го подбутна със зурла по рамото. Започна пак да я гали и за награда получи въздишка на наслада. Ръката му вече се измори, но той продължаваше да прокарва нежно длан по муцуната й. Един тиранозавър получава каквото иска, разсъждаваше той. Дори и да е още малък.

— Не това е важното — възрази Уил. — Важни са науката, моралът, етиката и образованието.

— Ха! Та те не стават за харчене — възкликна Блакстрап.

— Нима не разбирате! Не виждате ли по-голямата, по-великата картина? В Динотопия хората не само са се научили да живеят рамо до рамо с динозаврите, които са по-стари и по-мъдри от нас; тук хора от всякакво потекло и от всякакви националности са се научили да живеят мирно заедно. В тази страна е застъпена цялата история на човечеството. Тя би могла да бъде модел за останалия свят. Извършват се разнородни дейности, но не срещу пари. Всеки се старае да помогне на другите. Образованието е безплатно за всеки желаещ. Който се стреми към знания — учи, който иска да овладее занаят — стажува. Тук уважават дори и най-простите професии.

— Накъде биеш, момче? — поиска да узнае Мкузе.

— Защо не останете? — Уил вложи в думите цялата си настойчивост. — Откажете се да се връщате в Америка, Европа или където и да е. Останете тук. Дишайте дълбоко и потърсете спокойствие. Струва много повече от купчина красиви камъни или метал. Ще се убедите.

Погледна капитана с надежда.

— Всеки си има предпочитания, момко. — Блакстрап приглади мустаци. — Лично аз ще си задържа красивите камъчета и златото. Но аз съм справедлив. Да попитаме хората ми. — Обърна се към моряците. — Чухте ли момъка? Предлага да се откажем от всичко това — посочи с широк замах целия храмов комплекс — и да седим и да си говорим дружелюбно с някакви си големи гущери. И да се научим на занаят, разбира се. Оставям ви сами да решите, момчета. Кое да бъде? Живот като дърводелци или богат, луксозен живот? Небето ми е свидетел — изборът е труден.

Не беше трудно да се предвиди отговорът на пиратите.

— Не — възрази Уил. — Не бива да гледате на нещата така. Не разбирате.

— Аз разбирам. — Анбая изсумтя насмешливо. — Много сте глупави, ако пренебрегнете това — посочи той златните сгради.

Всички гледаха подигравателно към младежа.

— Чу ли ги, Уил? — попита Блакстрап, след като изчака възгласите да стихнат. — Щом тукашните жители не се интересуват от богатството, аз и моите момчета с радост ще ви отървем от бремето да се грижите за него.

— Но нали ви казах? — напомни Уил. — Според мен никой друг не знае за това място. То е част от историята на Динотопия. Нямате право да го отнесете. Трябва да бъде изследвано и документирано.

— Напиши пълен доклад, ако искаш. Опиши всички скъпоценни камъни и златни тухли, докато ги товарим на борда на „Кондор“. Но така или иначе, ние ще ги вземем. Не се съмнявай. — Изражението му стана по-меко. — Славен ден ще бъде, нали, момчета? Представете си как навлизаме в Темза или в пристанището на Бостън с кораб, пълен с чисто злато.

Моряците нададоха одобрителни възгласи.

— Никога няма да успеете — заяви Уил. — Дори да избегнете бурята, няма да минете през рифовете.

— Момче, през последните шест месеца се справих с по-трудни морски задачи, отколкото ти през целия си живот. Да не си въобразяваш, че ще ме сплашиш с приказки за страховити бури или непрекосяеми рифове. Сам ще се убедиш, защото ще ни придружиш.

— Какво? — зяпна Уил насреща му.

Блакстрап се ухили.

— Ама ти какво си мислиш? Ще натоварим съкровището на кораба и ще те пуснем, а? А кой ще утешава новата ни домашна животинка? Трябва да ми благодариш на колене, момко. Ще те отведем здрав и читав от това забравено от Бога място и ще те върнем в цивилизацията.

— Но аз искам да остана тук.

В съзнанието му се мярнаха образите на Силвия и баща му.

Блакстрап се наведе към него.

— Хей, момче, не си мисли, че тук е раят. Нямаш избор по въпроса. Колкото по-рано приемеш, толкова по-лесно ще ти бъде.

— Ще ви спрат. — Уил не успяваше да прикрие яростта си. — Ще ви спрат и… превъзпитат!

Блакстрап вдигна ръце, престорено изплашен, и се засмя на заплахата.

— Ще ни превъзпитат казваш? Чу ли го, господин Смигинс? Милост!

Уил кимна към Притикил.

— Родителите й я търсят.

Смигинс премигна.

— Искаш да кажеш, че е още дете?

— Точно така. — Доловил интереса на помощник-капитана, Уил реши да го задържи. — Нали не мислите, че е напълно пораснала?

— Колко е малка всъщност?

Смигинс неволно погледна към главния каньон.

— Съвсем малка. Не знам достатъчно, за да направя сравнение с човешки понятия, но тя е още почти бебе.

— Бебе казваш? Интересно. Ако това е бебе, какви ли са възрастните?

Моряците възкликнаха притеснено. Повечето от тях бързо проследиха погледа на помощник-капитана към каньона. Никой обаче не разполагаше с достатъчно остро зрение, за да забележи Чаз и добре прикритите струтиомимуси.

— Дори не можете да си представите — обяви Уил. — Не можете. В сравнение с Притикил възрастните са като лъв или тигър пред домашна котка.

Блакстрап застана между Уил и Смигинс.

— Какви са тези приказки? Не се ли справихме и с по-големи екземпляри от нашето дяволче тук? Момъкът просто иска да ни изплаши. Не прогонихме ли един от лагера в джунглата?

— Пушките ви няма да спрат едър месояден. — Уил говореше абсолютно уверено. — Нито ще го накарат да побегне. Най-вероятно говорите за някой, който не е проявил достатъчно интерес.

В следващия миг Блакстрап се надвеси над Уил. Гласът му звучеше ниско и зловещо. Притикил направи безуспешен опит да се освободи от въжетата.

— Момче, нали не наричаш стария Брогнар лъжец?

Уил преглътна бързо и се замисли.

— Разбира се, че не. Само споделям предположението си. Не съм бил там да видя.

— Точно така. — Блакстрап пое дълбоко въздух и издиша. — Не беше. И не се надявай да ни сплашиш, момко. Не се страхувам от нищо, което върви, лети или плува по тази земя.

— Възхищавам ви се, сър — кимна Уил и добави по-тихо: — Но ако нещо ще ви изплаши, това са родителите на Притикил.

Неколцина от мъжете се изсмяха нервно и Уил установи, че Брогнар Блакстрап ги плаши несравнимо повече от всичко, което той им описваше.

— Наспете се добре, момчета — подкани ги Блакстрап. — Тук сме в безопасност. Видяхте какво направиха чудовищата с платна на гърбовете, дето ни преследваха. Нищо по-едро от нас не може да мине през долния каньон, а там където стъпихме на сушата, нямаше зъбати зверове.

— Значи ли, че няма да има нощна стража, капитане? — попита Томас.

— Нищо подобно, господин Томас. Наистина, ние сме на място, недостъпно за динозаври, но не и за хора. Да допуснем, че в приказките на този момък има доза истина. Ще поставим пазачи за всеки случай, да не би някой да е тръгнал да го търси. Въобще не се страхувам от някакви си учени или философи, но не желая да се прокраднат до мен, докато си спя в леглото. — Ухили се широко. — То и няма вероятност да го открият — нали самият момък твърди, че никой не подозира за това място. А сега да спим, момчета. Утре ще нарамим колкото можем да носим и ще поемем към кораба.

— Три пъти „ура“ за капитан Блакстрап — провикна се някой.

Приветствието прозвуча по-приглушено от обикновено. Мъжете бяха уморени.

Уил примирено се остави двама пирати да го вържат към колоната, където преди държаха Хисаулук и Шремаза. Независимо от дадената дума, Блакстрап не беше глупак, та да позволи на новия пленник да избяга от лагера.

Уил провери въжетата — оказа се, че са здраво завързани, както се и опасяваше. Местейки се върху твърдата земя, потърси да се настани по-удобно, за да поспи. Недалеч младият тиранозавър го наблюдаваше мълчаливо. В непроницаемото й лице той виждаше известно доверие. Вероятно малко си фантазираше. Тиранозаврите не проявяват радост в чужда компания.

Двама от пиратите се настаниха до пленниците. Явно Блакстрап не възнамеряваше да изпуска от поглед Уил нито за миг. Не желаеше никакви посетители. Блакстрап не беше мъж, когото можеш да излъжеш два пъти.

Уил затвори очи. Най-добре беше да поспи. Не беше изключено с настъпването на утрото да му хрумнат нови идеи.

— Сега какво правят?

Чаз вече не го сдържаше на едно място и започна да наднича през стената, служеща им за прикритие. Нощното му зрение отстъпваше по сила на това на струтиомимусите и той не виждаше кой знае какво, но самото усилие го успокояваше донякъде. Кеелк, Аримат и Трил се бяха скупчили зад него.

— Изглежда, ще лягат да спят — отговори Шремаза.

— Да — съгласи се Хисаулук. — Виж как се събират около огъня.

Той и партньорката му се извиха гъвкаво и стъпиха здраво на земята. Другите ги наобиколиха.

— Как да помогнем на Уил?

Кеелк говореше спокойно на своя език — вещият в езиците протоцератопс я разбираше.

— Трябва да се опитаме да го освободим — промърмори Чаз. — Както и малкия тиранозавър.

Хисаулук премигна насреща му.

— Нямаме никакви задължения към дивото месоядно.

— Вие не, но аз и Уил имаме. Ние… обещахме на родителите й.

— В каква невъзможна обвързаност ни въвлякоха тези хора! — възкликна Хисаулук.

— Не е разумно да се втурнем натам ей така — продължи Чаз. — Уил ми обясни за „пушките“. Не биха наранили едър карнозавър, но могат да убият някой като нас.

— Тогава какво ще предприемем? — зачуди се Шремаза.

Хисаулук погледна семейството си, събрано отскоро. Сега излиза, че отново ще се наложи да се разделят.

— Аз съм най-бързият и най-издръжливият. Кеелк и протоцератопсът ще ми опишат по каква пътека са стигнали дотук. Щом няма да търся път да ме изведе от Дъждовния басейн, ще стигна сравнително бързо до Тритаун и ще се върна с подкрепление.

— Твърде опасно е — отбеляза Шремаза, видимо разстроена от идеята.

— Кеелк успя. — Хисаулук погледна дъщеря си, а тя се изпъчи от гордост. — Докато ме няма, проследете тези хора.

Кой знае пък дали няма да ви се отдаде шанс да освободите Уил Денисън… и малкия тиранозавър. Чаз да пробва да чуе какво си говорят хората и да ви го преведе. Не е неетично. — Обви врат с партньорката и децата си. — Ще ви бъде за урок, макар и опасен. Но си представяйте, че е игра.

— Само че доста сериозна — вметна Шремаза. После огледа високите стени около комплекса от странни златни сгради. — Мислиш ли, че този каньон или отклонението до него прекосява планината чак до Северните полета?

— Не знам, но видяхме друг, който стига дотам. Щом има един път, защо да няма и втори? Ако се добера до Тритаун навреме, ще направя всичко по силите си спасителен отряд да пресрещне тези хора, преди да стигнат до плавателния си съд.

Той обви дългия си врат около врата на партньорката си. Клюновете им се докоснаха нежно.

— Ще ви търся между земята и морето, на мястото, където чака любовта. Деца, да слушате майка си. Сбогом.

Извърна се, побягна и бързо изчезна в недрата на страничния каньон.

Чаз знаеше, че мъжкият струтиомимус рискува живота си за Уил. Ала и Уил вече направи същото за тях.

— Колкото и да ми се иска, не бива да оставаме тук през цялата нощ. Ами ако някои от стражите мине насам? По-добре е да идем да поспим в главния каньон. Едва ли ще търсят толкова далеч. Поне не посред нощ.

— Съгласна съм. — Шремаза събра децата си в прегръдка. — Малко сън ще ни се отрази добре.

— Как е възможно да има такива странни хора? — недоумяваше Кеелк, опитвайки се да погледне към лагера на пришълците, докато майка им ги отвеждаше от стената.

— Не знам. — Чаз кроеше планове за сутринта. — Уил твърди, че във външния свят хората се бият за късчета камък или метал. Много е странно и абсолютно неразбираемо.

— Нямат ли достатъчно храна или места за спане? — попита Аримат.

— Само някои, но според Уил това не обяснява нещата. Не твърдя, че го разбирам. Аз съм само един преводач.