Изгубената Динотопия

XVII

През последния час Крукай боботеше като заплашителна буря. Уил знаеше, че тиранозавърът е озадачен и ядосан.

Прекараха по-голямата част от утрото в безцелно блуждаене из екваториалната гора. Дирята на натрапниците бе съвсем избледняла — дори чувствителното обонянието на огромните месоядни не я долавяше. И нищо чудно — многократно се изляха обилни дъждове, а пришълците бяха пресичали и на няколко пъти потоци. Уил дори се изненада, че макар и посветени в проследяването, тиранозаврите бяха успели да стигнат дотук.

От мястото си горе върху голямата глава той погледна надясно и надолу.

— Какво казва?

Чаз, когото Шеторн държеше здраво до гърдите си, зарита с крака и се опита да извърне глава.

— Уил Денисън, ти какво си въобразяваш? Че нямам какво да правя, освен да вися и да ти превеждам, когато ти скимне?

— Е, имаш ли?

Уил изчака, но не получи отговор — протоцератопсът нямаше какво да каже.

— Сигурно си прав. Крукай твърди, че са изгубили дирята. С времето е избледняла и не са в състояние да я следват. Не знаят накъде да поемат.

Уил се огледа.

— Според мен е най-добре да продължим на изток, така че планините да са ни отляво. Аз бих постъпил така, ако бях странник, попаднал тук, и търсех път да изляза.

— Да, ти би постъпил така, но ти познаваш опасностите на Дъждовния басейн. А натрапниците нямат представа за тези неща. Защо, например, да не са поели на юг през басейна?

В прегръдките на женския тиранозавър протоцератопсът приличаше на огромна попова лъжичка.

— През последните два дни следата им водеше към подножията на хълмовете и откакто нашите приятели я надушиха, не се е отдалечавала особено от планините. Не е ли по-разумно да се предположи, че ще се придържат към избраната посока, вместо изведнъж да я сменят?

Вкопчена удобно във врата на Шеторн, Кеелк им изписука нещо. Обръщаше се фактически към Чаз, защото единствен той разбираше говора й, но гледаше Уил. Има страшно красиви очи, помисли си той. Впрочем, това важеше за всички струтиомимуси.

— Иска да знае какво става и защо се колебаем. — Чаз погледна към човека за помощ. — Какво да й кажа?

— Истината — отвърна Уил.

Шеторн изчака Чаз да приключи с обяснението и пусна серия от сонорни изръмжавания. Протоцератопсът отново преведе.

— Било добре да намерим дъщеря й в добро здраве. — Чаз леко потрепери. — Напълно съм съгласен. Не изпитвам никакво желание да наблюдавам тиранозавър, изпаднал в бяс.

— Нито пък аз. — Уил се облегна удобно и хвърли поглед от високо. — Все пак трябва да открием дирята. Оглеждам се за следи от стъпки и счупени клони.

— Стъпките ще помогнат — съгласи се Чаз. — Но не само хората чупят клони.

— Да, вярно. — Уил посърна леко. — Е, не забравяй, че съм новак. Свикнал съм да гледам за следи от по-високо. — Наведе се настрани. — Човек би си помислил, че като са толкова много, трябва да са оставили някаква следа.

Чаз преведе за Кеелк, после преведе думите й.

— Земята, според нея, е прекалено мокра и мека. Не знам как ще…

Дълъг, остро пронизителен шум го прекъсна. Проехтя сред дърветата и се отрази в скалите; последва го още един и още един.

— Странен гръмотевичен тътен — отбеляза Чаз.

Шеторн изръмжа враждебно.

— Кажи й, че не е никакъв гръмотевичен тътен.

Уил изпита едновременно вълнение и тревога. Вълнение, защото разбра в каква посока да поемат; тревога, защото се притесняваше какво ще заварят, когато стигнат.

Малцина от хората могат да стоят изправени уверено върху главата на тиранозавър, да засенчат очи с ръка и да оглеждат заобикалящата ги природа. Уил обаче се справяше. Не само че не изпитваше страх от височините, но притежаваше и отлично чувство за равновесие. Докато оглеждаше екваториалната гора и се опитваше да надникне отвъд дърветата, острият шум се чу отново. Тялото под него трепна леко и той тутакси разпери ръце, за да не падне.

— Крукай иска да знае какво е това — обади се Чаз, — и честно казано, същото важи за мен.

— Изстрели. Това са изстрели.

— Какво означава „изстрели“?

С изключение на историците никой в Динотопия нито беше чувал за пушки, нито имаше представа за предназначението им.

Уил внимателно обмисли отговора. Тиранозаврите и без това бяха достатъчно напрегнати.

— Възпроизвеждат нещо като фойерверки.

— Фойерверки ли? — В положението си, което страшно го унижаваше, преводачът направи опит да погледне Уил, но не успя. — Защо хората, които търсим, ще пускат фойерверки в Дъждовния басейн?

— Защо аз трябва да гадая за мотивите им? — отвърна Уил бързо. — Възможно е да празнуват нещо.

Дано да празнуват, помисли си той трескаво, а не да стрелят по някой от пленниците. Постара се да не си представя какво ще стане, ако попаднат на натрапниците и открият, че са наранили малката Притикил или са й сторили нещо по-лошо. Знаеше, че в такъв случай съчувствените думи няма да успокоят разгневените тиранозаври. Сети се за договореността им и неволно усети колко здрав е черепът, върху който стои.

Връхлетяха го тревожно-объркани мисли: ще избягат при първа възможност; ще намерят начин да се изкачат на скалите или ще се крият в пукнатина между камъните, докато измамените месоядни се откажат и си отидат. Беше възможно да постъпят така… само дето бе дал дума. В Динотопия нямаше значение дали я даваш на човек, или на динозавър. В общество, изградено на взаимни отстъпки и помощ, дадената дума свързваше отделните представители.

Тиранозаврите, разбира се, бяха нецивилизовани и официално не принадлежаха към обществото му, но той бе цивилизован.

Седна върху главата на Крукай и посочи наляво, на североизток. В тази посока не се виждаше пътека, но какво значение имаше? Тиранозаврите сами си прокарваха пътеките.

— Да вървят в посока на звуците. Те показват местонахождението на натрапниците.

— Сигурно са доста близо — отбеляза Чаз и побърза да преведе на тиранозаврите.

В това време Уил се наведе и чукна Крукай над окото. Жълта орбита погледна нагоре и той видя лицето си, отразено в окото на тиранозавъра.

— Натам. — Посочи отново. — Онези, които търсим, са там.

Едрият мъжкар не изчака докрай превода на Чаз. Втурна се напред, сумтейки от нетърпение. Двата колоса тиранозаври тичаха безпрепятствено през гората — срещнатите по-дребни същества бързаха да им сторят път. Уил стискаше здраво израстъците над очите и гледаше напред. Тиранозаврите се движеха с пълна сила и от усещането дъхът му спираше.

Уил знаеше, че едва ли ще оцелее, ако падне от мястото си.

Вдясно от себе си чуваше как Кеелк чурулика насърчително. Явно не изпитваше никакви затруднения да стои вкопчена във врата на Шеторн. Чаз обаче не спираше с оплакванията си, ала — както обикновено — женският тиранозавър не му обръщаше внимание.

От малко, кичесто дърво пред тях, изхвърча ято райски птици. Крукай огъна с корема си дървото до земята, но щом той отмина, растението се изправи. Вляво от тях планините Бакбоун сякаш ги зовяха. Скоро, надяваше се Уил, отново ще си бъде у дома, сред хладните висини.

Постепенно камънаците под краката им ставаха все повече, а екваториалната гора започна да изтънява. Тиранозаврите се видяха принудени да спрат — намираха се пред сиви, голи гранитни стени. И двамата се наведоха и усилено задушиха земята: огромните им глави методично се клатеха наляво-надясно.

Шеторн се приближи. Навря муцуната си почти в Уил и изсумтя няколко фрази. От дъха й му прилоша, но съумя да се усмихне вежливо. Кеелк надничаше възбудено от врата на тиранозавъра.

— Какво… Какво казва?

Далеч отдолу се чу гласът на Чаз.

— Отново са открили дирята.

Само след минути се озоваха пред входа на каньона. Стотиците ясни отпечатъци по земята потвърждаваха, че са на прав път. Много от следите бяха на динозаври, обитаващи тези места, но се виждаха и очертания на износени подметки от ботуши. Неспособни да озаптят нетърпението си, Крукай и Шеторн пристъпиха в добре оформения отвор.

Скоро попаднаха на живи същества — за съжаление не бяха хората натрапници, не беше и семейството на Кеелк, още по-малко — изчезналата дъщеря на тиранозаврите, а трима стреснати спинозаври, които се извърнаха при приближаването им. Първоначалните им предизвикателни изръмжавания бързо отстъпиха пред паниката и отчаянието, когато видяха какво се задава по каньона към тях. Безизходицата ги тласна към безплодни опити да се покатерят по каменните стени — не постигнаха, естествено, нищо; само се блъскаха един в друг.

Разтворил могъщите си челюсти, Крукай изръмжа на свой ред предупредително. Партньорката му го последва. Паниката на спинозаврите видимо нарастваше. Уил откри, че им съчувства с цялото си сърце.

Най-дребният спинозавър се хвърли по корем и положи глава на земята. Другите двама бързо последваха примера му и изразиха пълното си покорство по същия начин. Тримата спинозавъра лежаха проснати, а цветните им „платна“ се вееха леко от вятъра. По такъв начин се избягваха кървавите конфликти с господстващите обитатели на Дъждовния басейн.

Къде с пълзене, къде заравяйки се в пясъка, спинозаврите се придвижиха настрана, като се държаха колкото е възможно по-близо до южната стена на каньона. Умилостивени подобаващо, Крукай и Шеторн прилепиха гърбове към срещуположната стена, за да дадат възможност на по-дребните си почтителни братовчеди да минат.

— Кажи им да спрат и разбери дали знаят нещо — нареди Уил внезапно на Чаз.

Протоцератопсът погледна нагоре към него.

— Какво — аз ли? — простена той.

Уил едва не се ухили.

— От какво се страхуваш? Да не мислиш, че ще се засегнат?

— Предпочитам да не разсъждавам върху тази вероятност.

Той все пак заговори раболепните спинозаври на техния език. Не се наложи да превежда за тиранозаврите — диалектът им беше твърде близък до езика на другите месоядни.

— Били преследвали група хора по каньона, но той се стеснил и нямало как да продължат. Хората водели четирима струтиомимуси и малък тиранозавър — всичките овързани с въжета. Озадачили се, наистина, но не се отказали от преследването. Никое месоядно не пренебрегва лесно набавена храна.

Уил остана доволен.

— Кажи им да си вървят.

Крукай пристъпи тежко към един от спинозаврите — неизвестно дали за да подкрепи думите му, или за да каже нещо свое — отвори челюсти и наддаде най-високото изсъскване, което Уил някога бе чувал. Звучеше като разгневена, стометрова змия.

Спинозаврите побягнаха — почти се поваляха един друг в желанието си да се отдалечат възможно по-бързо. Шеторн проследи оттеглянето им с презрително изсумтяване, после се върна при партньора си и двамата изучиха терена напред.

Слънцето, което не се виждаше, залязваше и нощта се спускаше в каньона по-бързо отколкото в откритите територии. Независимо от отслабващата светлина Уил ясно различи в пясъка отпечатъци от стъпала на ботуши, крака на пленници и на спинозаври.

— Предупреди ги да се придвижват предпазливо — посъветва Уил протоцератопса. — Знаем, че тези хора имат пушки, но не знаем колко са и какъв калибър.

Чаз предаде. В отговор Крукай изръмжа тихо.

— Не са впечатлени.

Уил се замисли.

— Аз пък не съм изненадан. Нали нямат представа какво е пушка.

Докато обсъждаха положението с Чаз, двамата гиганти напредваха решително в каньона. Вече беше станал толкова тесен, че се налагаше да вървят един след друг.

— Съмнявам се, че дори и да имаха, биха се смутили — възрази набитият преводач. — Знаят, че дъщеря им е затворник там някъде напред. Никакво човешко изобретение няма да ги спре да идат при нея.

Много скоро обаче попаднаха на преграда, непреодолима дори за възрастен тиранозавър: проходът се стесни. Докато оглеждаха препятствието, в далечината проехтя залп от изстрели, които заплашваха да вбесят и без това гневните тиранозаври.

— Спокойно, спокойно.

Обзет от съмнение доколко правилно ще се възприеме жестът му, Уил се наведе и погали Крукай по муцуната. Тиранозавърът се поуспокои — Уил не разбра дали поради неговата намеса, или защото екотът от множеството изстрели заглъхна в далечината.

Чаз преведе:

— Кеелк смята, че вече сме доста близо.

— И аз мисля така, макар ехото в каньон да подвежда. Това е едно от първите неща, което научават пилотите на скайбакс.

— Това горе в небето вдясно от нас сияние ли е?

Чаз искаше да посочи, но така и не успя — положението му пречеше.

Нямаше значение. Със сгъстяването на тъмнината Уил също го видя.

— Някой е запалил огън. Огромен огън. — Надявам се да не е за готвене, помисли си той мрачно. — Някъде пред нас са.

Силно раздразнена, Шеторн отхапа стърчащо парче в канарата — острите й зъби оставиха дълбоки резки в камъка. Беше изключено обаче да стигне до дъщеря си по този начин.

— Не могат да продължат напред — обяви Чаз.

— Виждам — отвърна Уил, замислен дълбоко. — Въпросът е какво ще предприемем сега.

Стигнала до същото заключение, Кеелк не губеше време в размисъл. Тя вече се спускаше предпазливо по врата на Шеторн. Тесният каньон възпираше тиранозаврите, но нея нямаше да я спре, дори да се наложи да продължи сама.

Скачайки по мекия пясък, тя спря на десетина метра напред и даде знак на приятелите си: едната й ръка с остри нокти ги подканваше да тръгват.

— Не е възможно да отидем сами, нали? — Чаз се въртеше неспокойно в прегръдките на Шеторн. — Колкото повече ги приближаваме, толкова по-невероятни неща разказваш за тези натрапници.

— Нямаме друг избор. Дадохме дума. — Наведе се напред, попадна във взора на Крукай и посочи надолу. — Не се притеснявай. Ще спасим дъщеря ти. Все някак ще успеем.

В отговор едрият хищник изсумтя. Не разбираше нищо от човешките думи, но тонът и жестът бяха красноречиви. Приклекна и бавно сведе врат, за да улесни момчето да слезе.

Уил скочи и се озова до Чаз — Шеторн го бе положила внимателно на земята. Главата на тиранозавъра стигаше до гърдите на Уил. Момчето погледна към двамата разтревожени родители.

— Кажи им, че обещавам да направим всичко по силите ни да им върнем дъщерята здрава и читава. Налага се да продължим сами. Очевидно е, че не могат да вървят напред. След като спинозаврите не са успели, за тях ще е изключено.

— Мисля, че са наясно — отвърна протоцератопсът.

— Нищо. Ти им го кажи.

Чаз се наежи.

— Не ми нареждай какво да правя. Никой не те е избрал за водач на експедицията. — Пред тях Кеелк им правеше отчаяни знаци да я последват. — Е, добре, май ще им го кажа все пак.

Уил потисна усмивката си.

— Правилно.

Изчака протоцератопсът да преведе.

Веднага след като набитото четириного свърши, една огромна глава подбутна Уил нежно, но решително.

— Тръгваме! Тръгваме! Не бъдете толкова нетърпеливи.

— А ти какво очакваш? — направи му забележка Чаз. — Той е тиранозавър. На твое място не бих настоявал последната дума да е моя.

Уил погледна Крукай: новият му приятел можеше да го глътне на един залък и да му остане място за по-голямата част от Чаз.

— Прав си. Просто следват своя начин на поведение. А и са притеснени заради дъщеря си.

— Мен това ме устройва. — Дребният протоцератопс се отдалечи от Шеторн. — Докато се тревожат за нея, няма да мислят за храна.

Кеелк повиши глас, извърна се и напредна още няколко метра в каньона. Намерението й бе ясно: ако няма да я следват, тя продължава сама.

Уил вдигна дясната си ръка в традиционен жест за поздрав и сбогуване.

— Опитайте се да не се притеснявате. Ще се върнем с дъщеря ви при първа възможност.

В бързо спускащата се нощ жълтеникавите очи на тиранозаврите светеха като фенери. Обърна се и се затича да догони Кеелк.

Мрачен вой изпълни въздуха зад него. Беше ужасяващ. Веднъж като малък чу така жално да пее оперен хор, оплаквайки смъртта на героинята. С тази разлика, че човешкият глас бе лишен от способността да стига до такъв нисък регистър.

Двата тиранозавъра продължиха да вият сърцераздирателно, докато изчезнаха от погледа им.

— За какво е всичко това? — попита Уил, завивайки в тесния пасаж.

От известно време не бяха чували изстрели, но той бе убеден, че ще попаднат на онези, които търсят. Започваше обаче да се пита какво ще предприеме с приятелите си, когато това стане.

Чаз ги следваше без усилие. Здравите му стъпала тичаха къде-къде по-леко по пясъка, отколкото по неравния терен в екваториалната гора.

— Страдаха, че не могат да ни придружат. Освен това ни обявиха за почетни членове на тяхното племе и ни дадоха тиранозавърски имена. — Кимна към Кеелк, която ги водеше. — Нейното е Минава-през-камък, заради решителността й.

Преведе на струтиомимуса, а тя отвърна с изчуруликване, изразяващо изненада, но и задоволство. Уил ускори крачка да я настигне и я потупа приятелски по левия хълбок.

Чаз започваше да се задъхва, но не забавяше ход. Тонът му изведнъж стана доста самоуверен.

— Аз съм Умело-боравещ-с-думи.

Уил се ухили.

— Напълно ти съответства. — Независимо от оскъдната светлина, отпечатъците, които следваха, се виждаха ясно. — А аз?

— Ти ли? — В тона на протоцератопса се прокрадна игривост. — Ти си Шапка.

— Шапка? Това ли е всичко. Просто — Шапка?

— Какво очакваш? Не помниш ли, че през цялото време стоя върху главата на мъжкия тиранозавър?

— Само Шапка? — Лицето на Уил се удължи. — Кеелк е Минава-през-камък, ти си Умело-боравещ-с-думи, а аз съм просто Шапка. — Очите му се присвиха, защото долови нещо в изражението на другаря си. — Хей, почакай малко. Всичко ли ми казваш?

Странни звуци излязоха от гърлото на преводача: така се смееха протоцератопсите.

— Чакай да помисля. Х-м-м-м… Възможно е Шапка да не е най-точният превод.

— И на мен така ми се стори. — Усети, че стои ухилен пред мускулестия динозавър. — Ти малък… Добре, какво е истинското ми тиранозавърско име?

По тона на Чаз Уил разбра, че този път му отговаря сериозно.

— Мисли-без-страх.

— Мисли-без-страх — повтори Уил. — Е, май месоядните не са чак толкова тъпи, колкото ги мислим.

— Не са тъпи, разбира се. — Чаз с лекота изкачи малка пясъчна дюна. — За разлика от другите обитатели на Динотопия просто предпочитат анархията. Това ги прави асоциални, но не и тъпи. — За момент замълча, а през това време още няколко метра от каньона се изнизаха покрай тях. — Знаеш ли, Уил, те ни оказаха голяма и рядка чест. Не познавам друг — дори опитни водачи на конвои — да е получил тиранозавърско име. По принцип е възможно — чувал съм да разказват за това, — но никога не съм срещал някой, комуто да е оказана честта.

— Чаз, ще ме научиш ли да произнасям племенното си име на техния език?

— Няма да е лесно. Трябва да използваш най-плътния си глас, а от това те заболява гърлото.

— Въпреки това ми покажи.

Чаз изпълни желанието му и Уил започна да ръмжи, докато преводачът не го увери, че го е докарал както трябва… почти.

Уил преглътна.

— Прав си. Гърлото ме заболя. Сигурно никога няма да го произнеса съвсем точно, но пък и едва ли някога ще се превърна в тиранозавър.

— Възможно е да ти се случи само в сънищата — успокои го Чаз.

Уил погледна към небето. Като гледаха струпаните облаци, им се струваше, че е късмет и слабата лунна светлина.

— Не разполагаме с никакво време. Трябва да измислим нещо още сега, преди бурята да ни връхлети. Тук е лошо място.

— Правилно. Каньонът ще се превърне в пълноводна река, която направо ще ни залее.

Преведе на Кеелк и тя отговори енергично.

— Какво каза? — попита Уил.

— Не се притеснява от времето — осведоми го Чаз. — Не се притеснява от нищо; интересува я само как ще спаси семейството си.

— Ще й помогнем.

Изненада се от собствената си самоувереност. Такова поведение беше твърде непредпазливо — поне той имаше представа какви са натрапниците.

— Налага се. — Чаз изтръска пясъка от стъпалото си. — Защото няма да се върна при двамата тиранозаври и да им съобщя, че сме се провалили.

— Успокой се — посъветва го Уил. — Захванали сме се с нещо благородно.

— Така е, но все пак предпочитам да си лежа в чисто сламено легло в топла плевня в Тритаун.

— Ами аз? Къде си въобразяваш, че бих искал да бъда?

Протоцератопсът изгледа изпитателно стройната фигура на човека, негов приятел.

— Странен си, Уил Денисън, дори за човек. Не съм сигурен дали искаш да си на друго място освен там, където се намираш в момента.

— Малко прибързано заключение, не смяташ ли? Не ти ли минава през ума, че предпочитам да бъда…

Гласът му заглъхна.

Имаше сериозна вероятност протоцератопсът да е прав.

Изминаха доста голямо разстояние нагоре по каньона. Междувременно Кеелк внимателно оглеждаше всяко разклонение, покрай което минаваха. И в един момент изпищя остро. Човекът, протоцератопсът и струтиомимусът се събраха да огледат какво е намерила.

Чаз кимна, разсеяно отваряйки и затваряйки човката си. Ясно се личаха множество отпечатъци от човешки крака.

— Казва, че са завили насам. Аз съм съгласен.

Уил свъси вежди, изправи се и започна да оглежда пясъка по земята на разклонението.

— Питам се защо. — Погледна наляво. — Това несъмнено е основният каньон и най-вероятният път, който ще прекоси планината. Защо са се отбили насам?

— Ще разберем.

Чаз изчурулика нещо на Кеелк. Тя кимна рязко, извърна се и пак застана начело.

— Какво й каза?

— Че нейното обоняние е по-чувствително от моето и твоето и ако се стъмни прекалено, е най-добре да я следваме.

Уил се съгласи. Изстрелите бяха замлъкнали отдавна и вече нямаше как да се ориентират за натрапниците по звука.

Не след дълго стигнаха до древната стена с липсващата порта. Отблясъците от огъня на пришълците отново засия върху фона на нощното небе. Тримата напредваха изключително предпазливо.

— Съвсем скоро — прошепна Уил на другарите си.

Кеелк отвърна с много тихо изсвирване.

Водейки се по огъня, навлязоха в храмовия комплекс и се възхитиха на красотата му, която дори тъмнината не успяваше да скрие. Кеелк първа забеляза пазача — сви врат, за да сниши глава и посегна с ръка да спре Уил.

За техен късмет чувството за отговорност на пазача не беше толкова голямо, колкото умората му. Опрял гръб в купчина златни тухли и скръстил ръце на гърдите, той хъркаше шумно. Пушката му лежеше до него. Заобиколиха го отдалеч. Уил се възхити на Кеелк, която се придвижваше съвсем тихо с широките си трипръсти стъпала.

Оттук виждаха ярките отблясъци от огъня. Безмълвно пропълзяха напред — ниска, богато украсена стена, им послужи за прикритие. Бавно надигнаха глави да надникнат над преградата и най-после видяха мъжете, които преследваха толкова отдавна.

Едни лежаха върху булеварда от сребро, пъхнали по някоя и друга златна тухла под главата; други се бяха строполили по стъпалата към главния храм. Някои притискаха с любовна нежност към гърдите си скъпоценни камъни, изтръгнати от стените и колоните.

— Не разбирам — промълви Чаз, опрял предните си крака в стената. — Изглеждат ми дълбоко заспали. Какво им става?

В това време Кеелк, дръпнала главата си, душеше усилено въздуха.

И без да притежава обонянието на струтиомимус, Уил различи миризмата.

— Пили са. Изглежда не в голямо количество, но достатъчно, за да заспят бързо-бързо. Голям късмет за нас.

— Пияни, така ли?

Чаз обмисли положението. На един фестивал видя какво направи стегозавър, сръбнал повече от тонизиращата напитка. Несъзнателно, но бързо разгони публиката от терена за игри. Наложи се двойка апатозаври да се намесят: застанаха от двете му страни и го придружиха до мястото за почивка. Когато се събуди, въпросният стегозавър се почувства ужасно засрамен. Властите не проявиха крайно недоволство само защото използваха инцидента за поука и на човешките, и на динозавърските деца.

Независимо от това, помисли си протоцератопсът, добре е, че повечето динозаври са въздържатели. Представата за пиян брактозавър направо ги плашеше. Натрапниците обаче очевидно имаха друго мнение и определено обичаха тонизиращи напитки.

Кеелк едва се контролираше, сочейки трескаво наляво. Там стояха един непознат и четири познати силуета, здраво привързани с въжета към малахитовите колони. И те спяха дълбоко, макар от тях да не се носеше алкохолна миризма.

Уил огледа внимателно разположението и състоянието на натрапниците, както и оръжията им. Убеди се, че първоначалното му предположение е било вярно.

— Със сигурност са пирати.

— Пирати ли? — озадачено попита Чаз.

— Морски бандити. Мъже, а понякога и жени, които плават и грабят. Нападат други кораби или градове и крадат всичко, което видят.

Протоцератопсът кимна бавно и накрая попита невинно:

— Защо?

— Защото е по-лесно да задигнеш нещо, отколкото да се трудиш.

— Но това е нередно.

— Точно така. Животът на тези хора е пълен с нередни постъпки. Те са обикновени престъпници. — Огледа повторно спящите. — Не изглеждат окаяно. Оръжието и дрехите им са невредими. Според мен не са претърпели корабокрушение. Изглежда са успели безпрепятствено да стъпят на брега. Възможно ли е кораб да мине през рифовете?

— Винаги са ми казвали обратното. Но е известно, че в края на цикъла, когато предстои да се развихри шестгодишната буря, стават и странни неща. Но не съм добре запознат с морето.

Протоцератопсът потрепери видимо. Нито беше добър плувец, нито обичаше особено водата, макар Уил да знаеше, че някои динозаври се забавляват да плуват.

Кеелк им подсвиркваше тихо, но настойчиво.

— Да, знам — отвърна Уил в отговор. Има неща, които не се нуждаят от превод. — Ще ги измъкнем някак.

Хъркането на спящите пирати изпълваше въздуха пред храма. Мъжете бяха повече, отколкото си представяше. При това изглеждаха здрави и в добра форма. При битка той и приятелите му нямаха никакъв шанс. Кеелк можеше да надбяга всеки от тях, защото струтиомимусите са бързи, но не можеше да надбяга куршум.

— Трябва да се приближим — промълви той.

— Сигурен ли си? — Чаз отново бе стъпил на четири крака. — Не ми харесва видът на тези хора. Никак не ми допада.

— Няма значение. Стига да не ги събудим, всичко ще бъде наред. — Посочи наляво. — Ще минем зад пленниците, далеч от пазача. Така ще имаме възможност да ги развържем.

— Оптимист — промърмори Чаз, но тръгна след двамата.

Планът на Уил оправда надеждите му. Единственият пазач продължи да хърка непробудно. Скоро се озоваха достатъчно близо, за да различат възлите по въжетата, с които бяха омотани пленниците.

— Толкова много въжета… — Чаз разтърка долната си челюст в горната. — Сигурно ще успея да прегриза онези, които са по-ниско.

— Ще отнеме прекалено много време. — Уил се вгледа по-внимателно. — Приличат на корабни въжета — здрави и жилави са. — Погледна към Кеелк — сравнително малкият й клюн беше непригоден за целта. — Аз ще трябва да се справя. И без това нас хората най-много ни бива в заплетените операции.

— Вие двамата стойте тук и не се пречкайте — нареди Уил; приведе се и тръгна напред.

— Какво ще правиш? — попита Чаз тревожно.

Приятелят му се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

— Ще освободя всички, разбира се. Така постъпват героите в книгите.

След като човешкият им приятел се отдалечи, Чаз прошепна на Кеелк:

— Разбира се, но това тук не е книга.

Прикривайки се в сенките, Уил стигна незабелязано до колоните. С острия си слух струтиомимусите чуха приближаването му, но не издадоха и звук, докато наблюдаваха как младият човек пристъпва към тях. Дрехите му им действаха успокоително: бяха типичните за Динотопия.

Уил постави пръст на устните си — универсалния знак за мълчание — насочи се към Хисаулук и се захвана с въжетата по тялото му. Нямаше нужда родителите да инструктират двете деца как да се държат. Те добре се преструваха, че продължават да спят и останаха смълчани въпреки нарастващото им вълнение.

Вързана малко по-настрани, Притикил долови шум и движение. Едното й око леко се отвори. Загледа се мълчаливо как новопристигналият започва да освобождава възрастния мъжки струтиомимус от въжетата.

— Спокойно, спокойно — шепнеше Уил и продължаваше усилено да работи. Корабните въжета наистина се оказаха здрави. — Започвам да се оправям.

За щастие, на кораба, с който пристигнаха тук като корабокрушенци, бе имал предостатъчно време да изучава морските възли.

Отне му обаче повече време, за да освободи възрастния мъжкар. Хисаулук се протегна внимателно, бавно и тихо. Кеелк му махна възторжено от прикритието си. Зарадван, че я вижда жива и здрава, Хисаулук й кимна нетърпеливо. Но не отиде веднага при нея — не желаеше да се мръдне от мястото си, преди цялото му семейство да бъде освободено. Докато той раздвижваше мускули, Уил се захвана с въжетата на женската.

Справи се и с тях и насочи вниманието си към двете деца. Пръстите му бяха ожулени и го боляха, но нямаше никакво намерение да си почива. Най-после цялото семейство беше свободно и той проследи с удоволствие как отиват към Кеелк, тъй дълго отделена от тях. Изящните вратове се преплетоха в сърдечни, макар и мълчаливи прегръдки.

Той лично щеше да се присъедини към празненството по-късно. И други въжета чакаха да бъдат развързани. Надигна се иззад малахитовата колона и тръгна към младия тиранозавър. Вече напълно будна, тя наблюдаваше напрегнато приближаването му с жълтеникавите си очи.

Почти стигна до нея, когато усети нещо да хваща глезена му. Погледна надолу и за свой ужас видя, че сред повалените наоколо колони, които предпазливо бе избягнал в тъмнината, лежи жилав мъж с внушителни мустаци. Грейнали кафяви очи не се откъсваха от него. Ръце с пръсти като от стомана се впиваха в десния му глезен.

— Ей, човече, ти откъде се взе?