Изгубеният светец

Девета глава. Талбът

Пред клуба

Следващото, което помня, беше как ме изтеглиха през тълпата към изхода, а Ейприл ситнеше зад мен. Хората буквално отскача от пътя на типа с бархетната риза, за да ни пуснат да минем. Едва когато бяхме на стълбите отвън — на малко по-чист въздух — разбрах, че непознатият ме стиска за ръката и че вече съм достатъчно на себе си, за да реагирам.

— Къде ни водиш? — подръпнах аз ръка. Очаквах той да не ме пусне, но пръстите му се разхлабиха без колебание.

— До колата ви — отвърна. — Предполагам, че сте дошли с автомобил. Не приличате на момичета, които живеят наблизо, предполагам, че не разчитате на градския транспорт.

Обгърнах с ръце голия си кръст. Сигурна съм, че това само подсили убеждението му, че не сме от квартала.

— Королата в дъното на улицата е наша — посочи Ейприл към съседната пресечка, където бяхме спрели при единствения работещ паркинг автомат. — Дойдохме чак от Роуз Крест. — Тя говореше задъхано, но забелязах, че се усмихва приятелски на непознатия.

— Ейприл — срязах я и я погледнах многозначително, все едно се опитвах да й подскажа: „Не познаваме този тип, така че да не си посмяла да му казваш къде живеем“.

— Какво? — прошепна тя, недостатъчно тихо. — Човекът току-що ни спаси живота… и е готин.

Кой знае защо усетих как страните ми пламнаха. Не можех да отрека, че той е привлекателен — като симпатично момче от някоя ферма, с шоколадовокафява къдрава коса, трапчинки, зелени очи и едри ръце, сякаш часове наред е напластявал сено. Дори бархетната риза и избелелите дънки го приближаваха до Кларк Кент — само че без суперсилите.

Фактът, че бях забелязала всичко това, съвсем не означаваше, че си падам по него. А и не можех да му имам доверие.

— Оттук ще се оправим — обърнах се към него. — Благодаря ти за помощта.

— Няма начин. Онези типове ще се разсмърдят — заяви той. — Няма да ви изпусна от поглед, преди да се отдалечите достатъчно.

— До колата ни има две пресечки. Можеш да ни оставиш.

— Грейс, държиш се грубо — сряза ме Ейприл. Наведе се напред и стисна ръката на господин Бархетна риза, за да го поведе към тойотата. — Между другото, казвам се Ейприл. Благодаря ти, че ни помогна. Ти как се казваш?

— Талбът — отвърна той и извърна поглед към мен, за да се увери, че ги следвам. Аз ги следвах, макар и с неудоволствие. — Нейтън Талбът. Но всички ми казват Талбът. Добрите приятели ми викат Тал.

— И така, Тал — продължи да гука приятелката ми. — Радвам се, че беше вътре, за да ни помогнеш. Щяха да ни пометат, ако не беше ти.

— Да ви пометат ли? — попита Талбът. — Носовият му говор издаде, че се забавлява с приятелското отношение на Ейприл. — А вие какво правехте тук? Това не е място за вас.

Бяха прекалено напред, за да сритам Ейприл, преди да е издрънкала още нещо за нас.

— Търсим брата на Грейс. Казва се Джуд Дивайн. Изчезна и мислим, че може да е идвал в клуба.

Талбът спря и се обърна към мен. За малко да се блъсна в гърдите му за пореден път.

— Наистина ли? — попита той. — Как изглежда брат ти? Може да помогна.

Погледнах го. Той ми се ухили приятелски и трапчинките му отново намигнаха. У него имаше нещо, което ме изнервяше и караше сърцето ми да бие по-бързо, когато ме поглеждаше. Може би се дължеше на факта, че всички в клуба се страхуваха от него.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Можеш да ми се довериш.

Ето че се появи отново — формата на устата, звученето на гласа му — нещо, което не можех да определя откъде ми е познато — но то предизвика топла, приятна вълна, която плисна в тялото ми. Заради същото това чувство в клуба ми се прииска да му се доверя, така че какво ми пречеше да му се доверя сега? Все пак ни спаси от онези момчета.

— Вече не съм сигурна как точно изглежда брат ми — отвърнах. — Не съм го виждала почти година. — Спомням си колко много се беше променил Даниъл физически през трите години, докато го нямаше. Бе напълно възможно Джуд да е станал съвсем различен — особено ако се е налагало да се крие. Извадих мобилния си телефон и потърсих снимката, която направих в деня, в който го получих — денят, преди Джуд да избяга. Бях го снимала, докато разглеждаше пръстена с лунния камък, който татко му подари.

Подадох телефона на Талбът.

— Трудно е да разбереш от снимката, защото гледа надолу, но Джуд е около десет сантиметра по-висок от мен и е с много по-квадратна челюст. Косата му е къса, тъмнокестенява, същия цвят като моята — поне беше такава последния път, когато го видях. Имаме еднакви носове и виолетови очи.

— Хм. — Той приближи телефона до лицето ми. Прехапа устни, докато разглеждаше снимката, а след това се взря в моето лице. Не се сдържах и също го зяпнах. Едва сега осъзнах, че макар да имаше трапчинки, лицето му изглеждаше по-зряло, отколкото на повечето тийнейджъри, които познавах. Предполагам, че беше на двайсет и една или на двайсет и две. Талбът протегна ръка и приглади косата ми назад, за да види по-добре профила ми. Пристъпи по-близо и ме заоглежда отново. Аз притаих дъх.

— Не, съжалявам. Не съм го виждал — заяви най-сетне. — Върна ми телефона и топлите му пръсти докоснаха кожата ми. — Сигурен съм, че щях да запомня очи като твоите. — Сведох поглед, след това отстъпих встрани.

— Ето, стигнахме — посочих королата на около седем метра. — Благодаря ти за помощта.

— Много ти благодаря, Тал! — Ейприл изглежда се канеше да се хвърли да прегръща горкото момче. Талбът вдигна ръце.

— Няма защо. Затова съм тук…

— Чао! — помаха му приятелката ми, докато аз я теглех към колата.

— Чакай, Грейс Дивайн — провикна се той след мен. Обърнах се към него.

— Какво?

— До скоро.

— Добре — отвърнах аз, макар да знаех, че едва ли щяхме да се видим отново.

В колата

— Трябваше да го забиеш! — избъбри Ейприл, когато потеглихме.

— Какви ги плещиш? — Вдигнах поглед към огледалото за обратно виждане и видях Талбът, застанал като страж на тротоара. Не се шегуваше, че нямало да ни изпусне от поглед, докато не потеглим. — Вече си имам гадже.

— Добре, приемам, че Даниъл не е кофти парче, но Тал е като една вкусотийка, нали? — Както обикновено Ейприл затрепери от въодушевление. — Ри видя ли как останалите типове се разбягаха? — Тя изписка и се отпусна на седалката с драматична въздишка.

— Разрешавам ти да се пуснеш на момчето, когато пожелаеш. Ако кажеш, мога да обърна още сега, за да му поискаш телефона.

— Не! — изправи се бързо Ейприл. Беше се ококорила, ужасена от подобна възможност. Понякога се превръщаше в дива флиртаджийка, но когато трябваше да направи крачка към някое момче, се свиваше като стария ми кокер. — Да не си посмяла! Освен това той си падна по теб. — Тя стисна ръката ми. — Грейс Дивайн — изрече с дълбок глас в опит да имитира Талбът, — до скоро.

Лицето ми отново пламна и аз извърнах глава, преди тя да забележи, че съм се изчервила. Тази работа не означаваше абсолютно нищо, а и последното, което исках, беше тя да започне да се шегува с мен. Тъкмо когато реших, че Ейприл е забравила целта на идването ни в клуба, тя въздъхна и се зазяпа през прозореца.

— Освен това единственият за мен е Джуд.

Бяхме спрели на един светофар на цели три пресечки и Талбът вече не се виждаше в огледалото за обратно виждане. Погледнах право напред и забелязах дълга редица паркирани мотори пред бар, наречен „Нъкъл Грайндърс“. Единият, „Хонда Шадоу Спирит“ в черно и червено, ми заприлича на този на Даниъл.

— Знам какво имаш предвид — отвърнах. — Аз вече съм намерила най-готиния.

Ейприл изсумтя недоволно и се размърда на седалката. След секунда попита:

— Мислиш ли, че Даниъл наистина се е променил?

Светна зелено и аз потеглих. Погледнах за последно хондата пред бара. Наистина приличаше на мотора на Даниъл. Само че нямаше начин той да се е озовал в бар на три пресечки от клуб „Депото“, в който бях. Нямаше начин да е тук, в този бар. Освен това беше болен, в леглото.

— Какво имаш предвид? — попитах. — Всичко, което Джуд ми е разказвал за Даниъл — онова, което е правил. Кой… каквото там е бил… преди. Не се ли притесняваш, че отново ще стане какъвто беше навремето?

— Знам, че няма — отвърнах — физически е невъзможно — беше излекуван от вълчето проклятие, което го беше превърнало в чудовище.

Ами другото? Онова, с което се е занимавал, преди да се превърне във върколак? Джуд каза, че бил пълна развалина заради наркотици, алкохол, сбивания и разни такива.

— Тъкмо това е било влиянието на вълка. Той е роден с това проклятие. Вълкът винаги е бил там и го в тласкал към неправилен избор. — Поне аз така мислех. Беше възможно Даниъл да е взел самостоятелно някои от тези решения. Това обаче нямаше никакво значение сега. — Знам, че няма да тръгне по този път отново. Жертвахме твърде много, за да го спасим. Никога не би си причинил подобно нещо, нито пък на мен.

— Мама твърди, че хората всъщност не се променят. — Тя продължаваше да гледа през прозореца. Запитах се дали майка й е имала предвид бащата на Ейприл, който ги напусна преди няколко години.

— Ако наистина вярваш, че е така, тогава не трябваше да идваш да ми помогнеш да търсим Джуд.

— Права си. — Замълча за момент. — Независимо от това не трябва да имаш чак такова доверие на Даниъл.

— Хм — изсумтях.

Тази вечер за момент ми се стори, че отново сме приятелки. Липсваха ми шегите с нея, моментите, когато ахкахме по момчета, и държанието й на превъзбудено кутре. Тъй като всички в училище се отнасяха към мен като към мръсните си чорапи от часа по физическо миналата седмица, а мама се пренесе в хотел „Алтернативна реалност“, татко го нямаше през повечето време, аз се опитвах да не се издам пред Чарити — когато Даниъл не беше до мен, имах чувството, че няма с кого да си кажа и дума. Можех да изтърпя многозначителните погледи на хората и шушукането им, но ненавиждах тишината, която изпълваше твърде много часове от дните ми. Не че беше тихо — особено когато се включеше свръх слухът ми — просто малцина разговаряха с мен напоследък, защото предпочитаха да разговарят за мен.

Освен това най-добрата ми приятелка ми липсваше.

Бяхме на десетина минути от града, когато реших да наруша мълчанието. Повече не издържах тишината.

— Онези двамата бяха пълни отвратяги, нали? Не мога да повярвам как стана.

Ейприл вдигна доволно глава.

— Леле, приятелко, как само изрита онзи! Клер и Мия никога няма да повярват… не че ще им разкажа. Всички ще изперкат, ако спомена, че съм ходила в „Депото“.

Тя ми се усмихна, сякаш имахме велика тайна. В този момент ми стана по-леко и приятно.

— Къде се научи на това? — попита тя.

— Тренирах с Даниъл.

— Тренирала ли си? Защо?

Сърцето ми отново се сви, защото разбрах, че макар Ейприл да знае за Даниъл и Джуд, не знае нищичко за мен. Не знаеше, че и аз съм заразена с проклятието, което по всяка вероятност щеше да ме превърне в чудовище. Аз пък не знаех дали да й призная истината. Беше твърде голям хап, за да го преглътне.

Ами ако истината я уплашеше и отблъснеше тъкмо когато бях започнала да си връщам най-добрата приятелка?

Тогава си спомних как Ейприл ме беше обвинила, че я подценявам. Беше дошла с мен тази вечер, макар да знаеше колко опасен може да е Джуд. От една страна, все още се чувствах засегната, задето миналата година ми обърна гръб, но може би това нямаше да се случи, ако бях откровена с нея от мига, в който Даниъл се върна.

Спрях на следващия червен светофар. Време беше да открия картите.

— Трябва да ти покажа нещо. — Смъкнах ръкава, оголих рамото си и й показах сърповидния белег на ръката.

— Какво е това? — пребледня тя. — Да не би… да не си…

— Ухапана. — Господи. Даниъл ли те ухапа? Как е възможно все още да…

— Даниъл не ме е ухапал. Джуд ме ухапа. Нападна ме, когато се превърна във върколак.

Ейприл извърна поглед. Заигра се с една от пайетите на блузата.

— Какво означава това? Ти все още не си станала върколак, нали?

— Не съм. Заразена съм с проклятието, но все още не съм върколак. И никога няма да стана, ако двамата с Даниъл успеем. Той ме обучава да използвам силите си, за да помагам на хората. Но в мен има потенциал да се превърна в чудовище.

Зад нас прозвуча клаксон и аз отново потеглих. Погледнах към Ейприл, за да видя реакцията й. Страхувах се, да не би да изскочи от колата, след като научи истината. Тя стоеше неподвижно, докато пресичахме кръстовището, след това се наведе към мен.

— Ти сериозно ли говориш? — попита. — Да не би да ми казваш, че сега вече притежаваш свръхсили? Защото това ще бъде направо страхотно. — Тя се ухили и се разтресе, както обикновено.

— Ами, да. Може и така да се каже. Всъщност сега се уча как да ги използвам и те се оказват доста капризни, но пък тази вечер ми дойдоха добре.

— И още как! — изписка Ейприл. — Ти видя ли изражението на онзи, когато се изтресе на земята? Това беше най-страхотният момент. Той тъкмо се канеше да се занимае с едно невинно, безпомощно момиченце, когато ти ПРАС! На ти, смрадливецо? Аз притежавам суперсили.

Разсмях се.

— Ти май забравяш, че той ме тръшна и щеше да ми отнесе главата.

— Да, но тъкмо затова вселената е създала момчета като Талбът. Другите направо се напикаха, когато го видяха.

— Да, тази работа не ти ли се стори странна? Изобщо какво търси момче като Талбът сред тях? Той никак не се връзва с тази тълпа.

— Тал — подчерта тя галеното име за близки приятели — вероятно е съветник.

— Какво?

— Част от програмата за съветници към университета. Сигурно е отговорник в някое от общежитията. Обзалагам се, че може да изхвърли тези типове от училище, задето се държат като пълни дръвници. Сигурно затова се отдръпнаха, но беше адски гот, че се намеси и ни спаси.

Трепнах. Много мразех някой да се намесва, за да ме спасява. Имах си способности и беше въпрос на време да разбера как да ги използвам, а тогава нямаше да имам нужда от някакъв случайно появил се тип, който да ме спасява.

Ейприл се изкиска.

— Нямаше нищо лошо в това, че рицарят ти в дънки и зелена карирана риза се оказа готин. Засмях се и аз.

— Да ти призная, само защото едно момче изглежда готино и се държи готино, не означава, че е готин пич. — Това го бях научила от Пийт Брадшо миналата година.

— О, боже господи! — изкрещя тя толкова силно, че аз скочих върху спирачките, убедена, че сме ударили куче или нещо друго. Само че Ейприл се разтресе на седалката с откачена усмивка, сякаш беше измислила най-хитрото нещо след лака за нокти. — Добре, извинявай, че така небрежно зарязвам въпроса за готиния Талбът, но трябва да те питам нещо. След като ще ставаш супергероиня, може ли да ти стана партньорка в героичните дела?

— Какво? — зяпнах аз Ейприл с надеждата тя да се шегува, но както можеше да се очаква, тя говореше напълно сериозно.

— Динамичното дуо — размаха пръсти.

— Сигурна съм, че и партньорите трябва да притежават свръхсили — отвърнах тихо, за да й покажа колко съжалявам, че я разочаровам.

Откачената й усмивка се стопи.

— Ох, да, бе. — След това отново вирна глава. — Добре, но това не означава, че не мога да стана твоят Алфред.

— Моят Алфред ли?

— Нали се сещаш, ще ти помагам да измисляш разни джаджи, все важни нещица. Опа! — Тя се ококори. — Мога да измисля модела на костюма ти за случаите, когато се бориш със злото!

— Аз все още се обучавам, Ейприл. Не мисля, че имам нужда…

— Стига, Грейс. Това ще бъде съвършено за портфолиото ми за „Дрентън“. Искам да вляза в дизайнерската им програма, а Кейти има повече опит от мен. Много те моля. — Ейприл ме погледна с жални като на кученце очи и преплете пръсти. Не се сдържах и се разсмях. — Добре. Дадено. Само че никаква ликра.

Тя подскочи от радост и ме прегърна през раменете, докато шофирах. Изобщо нямах нужда от костюм като на супергерой или разни джаджи, но поне отново щяхме да станем най-добри приятелки.

— Поне едно хубаво нещо излезе тази вечер — признах.

Ейприл ме пусна и се върна на седалката си. Тъкмо влизахме в нейния квартал.

— Ще разкажеш ли на Даниъл какво се случи тази вечер?

— Добър въпрос. — Искаше ми се тя да не го беше повдигала. Радостта, завладяла ме през последните няколко минути, се стопи, докато си мислех, че трябва да призная пред Даниъл, че не съм изпълнила обещанието, което му дадох, и съм тръгнала да търся Джуд сама. Е, не бях сама, въпреки това много добре знаех как щеше да реагира, когато разбере, че едва не съм пострадала. Да не говорим, че двете с Ейприл направихме такава сцена, че тази следа изстиваше завинаги, а с нея и вероятността да открием Джуд.

Не знам защо, но поради някаква причина ми беше неловко да разкажа на Даниъл как Талбът ми се притече на помощ. Може би, защото той щеше да се притесни, че между новото момче и мен има нещо, а това изобщо не беше вярно.

— Да, ще му кажа — потвърдих аз, преди тя да слезе от колата. — След известно време.