Изгубеният светец

Седма глава. Какво знае Ейприл

Събота следобед

Застанах пред старата масивна врата, протегнала ръка, тъй като не бях сигурна дали ще ми стигнат силите, за да изпълня плана си. Вчера се беше случило нещо, което не ме оставяше на мира цяла сутрин и ме тласкаше в определена посока, а аз все още стоях на прага. Не знаех дали съм готова за отговорите, които можех да получа, ако отворех.

Знам, че бях обещала да не търся сама Джуд. Нямах намерение да ходя сама. Даниъл трябваше да бъде с мен. Поне така го бях замислила. Само че Даниъл не отговаряше, когато му звънях по телефона. Търсих го три пъти, но той така и не вдигна. Питах се дали телефонът му не е по-повреден, отколкото мислехме в началото, и дали най-сетне не се е предал, затова реших да отида до тях и да му кажа идеята си.

Бях по средата на пътя, когато той ми звънна.

— Болен съм — заяви студено.

— Да, защото не ми позволи да те закарам в болница. Сигурно си получил инфекция.

— Ходих в болницата. Шевовете са достатъчно доказателство. Сигурно съм се заразил с нещо, докато висях там.

— Така ли? — Неочаквано ми се стори, че вини мен за болестта си. — Ще ти донеса супа. Идвам след няколко минути.

— Не — изрече рязко. — Остави ме на мира.

— Какво?

Даниъл въздъхна.

— Извинявай, просто не знам какво… Може да съм заразноболен. Просто недей да идваш.

— Няма кой да се погрижи за теб — отвърнах аз. — Когато за последен път си бил болен?

Това беше един от плюсовете да си урбат — през последните десет месеца дори не бях кихнала. Даниъл сигурно не беше боледувал и ден през живота си — цели осемнайсет години. Затова една обикновена настинка можеше да го прикове на легло.

— Мога и сам да се грижа за себе си — отвърна той.

Въздъхнах.

— Поне ми кажи, че не се опитваш да ме избягваш нарочно. Да не би все още да ми се сърдиш заради случилото се с Пийт?

— Не, Грейси — отвърна той. — Изобщо не съм ти се сърдил. Просто искам да си остана вкъщи и да проспя целия ден. Освен това знаеш, че ти е забранено да влизаш у нас. Дори не можеш да ми помогнеш.

Продължавах да се чувствам зле заради снощи и сега стана още по-зле, защото той не ми позволяваше да му помогна. След като искаше така, нямаше да се натрапвам.

— Добре, но ми звънни, ако имаш нужда от нещо.

— Да, разбира се, чао.

— А, да, исках да ти кажа нещ… — започнах, но Даниъл затвори, преди да довърша. Поколебах се дали да не му позвъня отново и да му кажа плана си, но след като беше болен, не исках да реши, че трябва да се вдигне от леглото, за да дойде с мен.

Може и да не бях успяла да попреча да наранят Даниъл, нито да му помогна в момента, но ми беше омръзнало да бездействам. Трябваше да направя нещо, преди да полудея. Пъхнах телефона в чантата, завих на следващия светофар и се отправих към мястото, където бях сега.

Изпълваше ме трепет, докато чаках пред вратата, но нямаше да позволя нищо да ме спре да получа желаните отговори. Все пак доскоро бяхме приятелки. Кое беше най-лошото, което можеше да се случи — да ми затръшне вратата в лицето ли? Почуках и чаках почти цяла минута, преди вратата да се отвори.

— Здрасти — започнах аз. Ейприл ме зяпна, сякаш наистина обмисляше дали да не хлопне вратата. След това скръсти ръце.

— Здрасти. — Изчака няколко секунди. — Какво искаш?

— Става въпрос за Джуд — отвърнах. — Трябва да го открия и мисля, че знаеш къде е.

Няколко минути по-късно, в стаята на Ейприл.

— Знаеш къде е Джуд, нали? — попитах Ейприл, щом тя затвори вратата на стаята.

Тя погледна към компютъра на бюрото, след това отново насочи поглед към мен.

— Какви ги говориш? Откъде мога да знам, че Джуд се е върнал?

— Но знаеш, че се върнал, нали?

— Знам, защото… — Тя отново погледна към компютъра. — Вчера сутринта си подслушала разговора ми с Даниъл, нали?

Ейприл сведе очи към ръцете си.

Тъкмо това ме тормозеше цяла сутрин — начинът, по който Ейприл се държа вчера. Бях сигурна, че е дочула какво говорехме с Даниъл, когато подхвърлих, че Джуд се е върнал. Тя не ми се стори изненадана. След това реших, че иска да ми каже нещо важно, а ето че сега се опитваше да скрие нещо важно.

— Снощи Джуд ми се обади от апартамента на Даниъл. Снощи е бил тук, в Роуз Крест, но ти вече знаеше, нали?

— Обадил ли ти се е? — Тя скръсти ръце и се облегна на бюрото си, плотът беше отрупан с мъниста, които ми заприличаха на изкуствени скъпоценни камъни, метални амулети и нещо, което приличаше на въдица. Имаше дори малки клещички и огромна лупа.

— Не вярвам.

— Защо да не вярваш? Той ми е брат.

— Защото си тръгна заради теб.

— Знам. — Не се сдържах и потрих белега, скрит под ръкава. Все си мислех, че Джуд замина заради онова, което ми причини.

— След всичко, което ти му причини, не мога да повярвам, че има желание да разговаря с теб. — Ейприл сложи ръце на кръста. — Аз поне нямам желание.

— Чакай малко. Какво съм му причинила? — попитах.

Имах чувството, че тя избягва да ме поглежда заради онова, което видя в енорията в ужасната нощ, но наистина ли винеше мен за бягството на Джуд?

— Той ми каза, че заминава, защото си го предала, заради Даниъл — обясни Ейприл. — Даниъл се е опитал да убие собствения ти брат, въпреки това ти си се съюзила с тъпото момче куче. Двамата с баща ти се държите като че ли Даниъл е някакъв ангел, но истината е, че той е вълк в овча кожа. — Тя посегна към пурпурно мънисто от бюрото и го задържа между палеца и показалеца. — Знам какво представлява Даниъл, Грейс. Знам и какво е причинил на Джуд.

Момче куче. Вълк в овча кожа.

— Откъде знаеш? — попитах. Чудех се колко ли й е разказал Джуд за случилото се — или поне каква е неговата версия.

— Джуд го наричаше чудовище. Отначало мислех, че говори метафорично. След това видях как Даниъл се превърна от вълк в човек, докато бяхме в енорията. Стана, когато ти дръпна ножа, за да го извадиш от гърдите му. Не съм чак толкова тъпа. Не ми трябваше много, за да разбера, че е върколак.

— Беше — поправих я. — Сега вече е излекуван. Аз му простих за всичко, което е направил, докато е бил под влиянието на вълка. Ако Джуд беше способен на подобно нещо, тогава нямаше да е там, където е в момента.

Ейприл продължаваше да оглежда зрънцето между пръстите си. Прехапа устни.

— Значи знаеш за Джуд? — попитах предпазливо. — Знаеш какво му се е случило.

— Сега вече и той е върколак. Превърнал се е във върколак заради онова, което му е причинил Даниъл. Джуд каза, че претърпява промени, но аз и сама се досетих. Ти винаги си се отнасяла към мен като към кръгла глупачка. Никога не си предполагала, че имам нещо в главата, но Джуд знае, че не е така. Той ми има доверие.

Браво. Май наистина бях подценила Ейприл. Тя знаеше тайната на семейството ми, въпреки това продължаваше да разговаря с мен. А пък аз все си мислех, че интересът на Джуд към Ейприл се дължи на чувства, но ако е поддържал с нея връзка, откакто е напуснал, значи съм грешала за отношенията им. Най-важното беше, че тя имаше представа къде е Джуд.

— Значи си говорила с Джуд, след като си тръгна? — попитах аз.

Ейприл завъртя мънистото с пръст върху дланта си.

— Знам, че държиш на него, Ейприл. И аз държа на него. Струва ми се, че е в беда, и искам само да го върна у дома.

— Той си има нов дом — сряза ме тя. — Каза ми, че си е намерил нов дом, има ново семейство, което няма да му обърне гръб, както направихте вие. Само че начинът, по който говори за тях… просто не знам, Грейс. Те ми се струват опасни. Изобщо не са като истинско семейство. Никак няма да се учудя, ако имат нещо общо със случилото се в „Дейс Маркет“.

Покрих устата си с ръка. В какво се беше забъркал брат ми?

Ейприл остави внимателно зрънцето на масата и най-сетне вдигна поглед към мен.

— Знаех, че е в града, но дори не предполагах, че ще дойде тук.

— Значи през всичкото време си знаела къде е Джуд, въпреки това не каза на никого. Ти имаш ли представа какви усилия положи баща ми, за да го открие?

— Не знаех през всичкото време — отвърна тя. — От време на време ми изпращаше имейли. Дори не мога да им отговоря. Всичките ми имейли се връщаха.

Кимнах. И аз му изпращах имейли на училищния адрес, в които го молех да се върне, но след известно време се отказах, защото всички се връщаха.

— А той каза ли ти къде е?

— Не, нито веднъж не спомена къде се намира. Мисля обаче, че го открих.

Погледнах я с надежда.

— Знаеш ли как да проследиш имейлите?

— Не, но затова пък знам как да проследя коментарите в блога. Виж. — Ейприл се настани удобно и размърда мишката. Екранът оживя и тя се включи в интернет. — Освен имейлите започнах да получавам анонимни коментари за блога ми. След време се сетих, че това е Джуд.

— Твоя блог ли? — Брат ми се криеше от семейството си, но беше намерил време и начин да коментира блога на Ейприл. Аз дори не знаех, че тя има блог.

— Създавам бижута — тя посочи предметите, пръснати по бюрото, и ги продавам в блога. — Посочи компютъра. На екрана се появи блог с розови завъртулки и надпис „Ейприл бълва бижута“, последван от пръстени, колиета и гривни.

— Не знаех. — Като се замислих, всеки път, когато виждах Ейприл напоследък, тя все беше с ново колие или гривна. Бяха много красиви. — Така става, когато някой престане да разговаря с теб.

Тя сви рамене.

— Както вече казах, започнах да получавам анонимни коментари в блога и ми се стори, че са от един човек. Така стана и когато пуснах снимка на това колие. — Кликна върху висулка във формата на дърво. В момента беше с въпросното колие. — Получих следното. — Потърси и задържа мишката над нечий коментар. — Може да е единствено от Джуд. Това е последното, което чух от него. Наведох се напред и прочетох бележката.

Анонимният пише:

Красота. Прилича на ореха пред стария ми дом. Понякога ми се иска да го видя отново от люлката на верандата, където седяхме заедно, но това няма да се случи отново, нали? Не и след онова, което ми причиниха.

Сърцето ми сви. Първите два реда звучаха съвсем като Джуд, когото познавах, но останалото бе твърде болезнено, за да го прочета отново.

— Не знам дали си забелязала, но коментарът е от три след полунощ на двайсет и пети септември. Отпреди три седмици. — Чух прищракване с мишката и когато вдигнах поглед към екрана, тя беше влязла в нов уебсайт. — Това е моят стар каунтър. Показва откъде са посетителите ми. — Кликна върху нещо друго и на екрана се показа списък с часове, дати и места. — Така става ясно, че единственият човек, посетил блога ми на двайсет и пети септември в три след полунощ, е бил в града.

— Наистина ли е възможно да видиш тези неща? — Стиснах лунния камък. Той винаги беше топъл и пулсиращ. След това го пуснах и въздъхнах. — Джуд обаче може да е къде ли не. Градът е твърде голям.

— Става още по-хубаво. Мога да се заровя още по-надълбоко и да видя айпи адреса на посетителя и сървъра, който използва.

— Сериозно? — Очевидно имаше доста неща, които не знаех за Ейприл напоследък. Навремето тя не проявяваше абсолютно никакъв интерес към компютрите, а сега умело проследяваше айпи адреси и сървъри.

— Как се научи?

— Нали познаваш Ейвъри Нагамацу — по-големия брат на Мия? Учи за програмист.

Кимнах.

— През лятото ходих с него на няколко партита на братството му и се правех на негово гадже. В замяна той ми помогна да си направя блога за бижутата и ми показа как да проверявам откъде са купувачите. Оказа се, че има и хубави неща, като например възможността да проследиш гаджето си, което е духнало незнайно къде.

— Хм. — Знаех си, че това момиче е върхът.

Ейприл кликна още няколко пъти с мишката.

— Обикновено името на сървъра е твърде неясно и не ми дава почти никаква информация, но този на Джуд е на някаква фирма. — Посочи име на екрана. Ахнах, когато го видях.

— „Депото“ — прочетох на глас. — Ти знаеш ли какво представлява?

— Поразпитах — призна тя. — Отначало не открих абсолютно нищо. Нямаше информация дори в интернет, освен в затворен форум. После обаче ходих с Мия и Клер в старото кино в Епъл Вали. Нали знаеш оня, дето винаги прилича на надрусан, работи на лавката и винаги е с разни геймърски шапки?

— Да.

— Купувах пуканки, когато чух едно хлапе да разправя за някакъв клуб, направо щял да пририта от кеф, казвал се „Депото“.

Отворих уста.

— Откри ли нещо друго?

— Да. Дадох му десетачка и ми каза, че „Депото“ бил невероятен клуб за геймъри, където се ходело с фалшиви лични карти. После му дадох още двайсетачка, за да ми каже адреса.

Отвори чекмедже и извади сгънат лист.

— Ама… сериозно! — посегнах към нея.

Ейприл го дръпна.

— Не знам дали да ти кажа къде е Джуд.

— Защо?

— Защото, ако ти кажа, тогава ти пък ще кажеш на Даниъл или на татенцето и те ще хукнат натам и ще го подплашат. Ако той е искал да го открият, тогава е щял да се свърже с тях… не с мен.

— Той се свърза и с мен.

Ейприл погледна листчето. Прехвърли го няколко пъти между пръстите си и въздъхна.

— Не знам дали ще ти бъде от помощ. Не можеш да влезеш в „Депото“ просто така. Казах ти, че става въпрос за специален клуб. Дори хлапето, което ми даде адреса, не беше влизало. Трябва ти специална карта ключ, за да влезеш.

Карта ключ ли? Пъхнах ръка в джоба на якето и извадих картата, която вчера открих в магазина.

— Такава ли?

Ейприл зяпна.

— Ти как… — Ти имаш адреса. Аз имам карта. Да отидем заедно. Няма друг начин. — Пристъпих към нея. — Какво ще кажеш?

— Добре. — Ейприл стана. Трепереше като нервен кокер шпаньол, както обикновено. — Ще трябва да се понаконтим.

Едва не изпуснах картата.

— Какво трябва?