Изгубеният светец

Двайсет и четвърта глава. Прояви търпение

На долния етаж

Дори не можах да се насиля, докато ни теглеха към новия затвор. Струваше ми се безсмислено, а като слушах как Даниъл крещи и псува, докато се опитваше да се освободи, надеждите ми се стопиха. Даниъл може и да си връщаше силите, но свръхчовешката му мощ все още не се беше възстановила.

Отведоха ни във влажна, студена стая без прозорци. Беше нещо като складово помещение на долното ниво. Мъждукаща луминесцентна лампа бръмчеше и трепкаше над нас. Бяха направили подобрения — дебели стоманени вериги на стените и тежки метални болтове бяха забити в цимента, във всеки ъгъл имаше охранителна камера. Момчетата, които носеха Гейбриъл, го захвърлиха в далечния край на стаята. Вързаха краката му със същото въже, което бяха използвали за мен. Очевидно веригите бяха предназначени за нас с Даниъл, тъй като ни сложиха в двата края на помещението.

— Аз поемам първата смяна пред вратата — рече Талбът, когато надникна.

— Оставам с теб — реши едно от момчетата, което гореше от желание да го впечатли.

— Добре.

Той даде знак на останалите момчета да излязат от стаята. Вдигнах поглед към него, но той хлопна тежката метална врата, без дори да ме погледне. Пред вратата бях забелязала устройство за карти същото както пред „Депото“ и сега чух три изщраквания, когато тежките резета заеха местата си. Нямаше брава. Вратата беше поставена специално, за да не може никой да излезе.

Отпуснах се на земята, потръпнах и се разхлипах. Китките ми се сториха прекалено тежки, когато вдигнах ръце, за да покрия лицето си.

— Недей. — Даниъл понечи да се спусне към мен, но веригите го спряха. Успя да стигне до средата на стаята. Наведе се напред, докъдето стигаше. — Не плачи, Грейси. Не се предавай. Ще намерим начин да се измъкнем. Ще избягаме дори да се наложи да се бием с всеки един от тях.

— Ние сме едно нищо, Даниъл. Ще бъдем двама срещу двайсет. Гейбриъл няма да се бие, а ти едва възстановяваш силите си. Силите са неравни. Ще ме подчинят, а след това аз ще те убия. После пък ще ме изпратят вкъщи и нищо няма да ми попречи да убия и бебето Джеймс, и останалите.

Най-егоистичната мисъл, която не изрекох, беше, че след като всички, които обичах, си отидеха, нямаше да остане кой да ме излекува, ако изобщо съществуваше лечение. Щях да остана чудовище цяла вечност. Щях да съм Псе на смъртта, което да се подчинява на капризите на един луд.

— Трябва да имаш вяра, Грейс. Повярвай в себе си. Не се отказвай точно сега.

— Но аз нямам повече вяра, Даниъл. Нямам вяра и в себе си. Нито пък в Господ. Аз не го интересувам. Той не се интересува от нас. Всичко приключи. Това е краят. Утре ще се превърна в чудовище и вие ще умрете. А Господ не дава пет пари.

— Не вярвам. Ти мислиш, че си изгубила вярата си, но аз много добре знам, че това не е така: Дълбоко в себе си пазиш вярата. А пък аз вярвам в теб.

— Изглежда, не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Напротив, Грейс. Знам много добре какво се върти в главата ти, защото съм преживявал същото. Гласът, който чуваш — ужасните неща, с които те бомбардира… Подобни мисли те карат да смяташ, че Господ не се интересува от нас. Тези мисли не са твои: Не са и изпратени от Господ. На вълка са. На демона. На дявола. Той те изпитва. Изкушава те. Ако обаче съумееш да отблъснеш тези мисли, ако се протегнеш зад тях, тогава ще откриеш силата у себе си, силата, която Господ ти е дал, за да се пребориш със злото, а тя е много по-мощна от всичко, което можеш да си представиш. Веднъж вече ти откри тази сила у себе си.

Поклатих глава. Нямах представа за какви сили говори той. Бързината, издръжливостта и сръчността идваха от вълка.

— Нощта, в която ме излекува — продължи Даниъл, — какво изпитваше?

Гейбриъл ми беше задал същи въпрос. Не разбирах защо отговорът е толкова важен, но поне го знаех.

— Любов — признах аз. Обичах те толкова много, че бях готова да жертвам всичко за теб. Исках да се излекуваш, независимо как щеше да се отрази на мен. Бях готова да изгубя собствената си душа, но беше по-важно да спася твоята.

— Тогава не ми казвай, че не си достатъчно силна, защото ти притежаваш повече сили, отколкото повечето хора могат дори да мечтаят да притежават. Няма по-голям дар, по-голяма сила от тази. — От истинската любов ли? — Да. Това е разликата между тях и нас. Ние сме все още способни на любов. Вълкът се опитва да унищожи любовта, опитва се да я изтласка от сърцето ти, опитва се да те накара да заличиш всичко, на което държиш. Ако обаче можеш да опазиш тази любов и вярата, тогава значи си по-силна от всички чудовища. Никаква външна сила, никакъв напор, никакво зло не е в състояние да те превърне във вълк, ако съумееш да опазиш любовта. — Даниъл падна на колене. Веригите му издрънчаха на пода. — Не трябваше да спирам да те обучавам — рече той. — Не трябваше да спирам да вярвам в силата ти. Трябваше да те подкрепям, да те науча на душевното равновесие, от което се нуждаеш. Когато силите ми започнаха да се връщат, се изплаших до смърт. Мислех, че това означава, че лечението не е подействало. Не исках да ти кажа, защото не желаех да мислиш, че си жертвала всичко заради мен, а това не е означавало нищо.

Преместих се към Даниъл и се опитах да скъся разстоянието.

— Можеше да ми кажеш. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко. Също както аз трябваше да ти кажа за Талбът.

— Знам, Грейс. И двамата постъпихме глупаво. Трябваше да си имаме доверие, независимо от всичко. Само че аз много се уплаших, че силите ми се връщат, защото това означаваше, че за теб няма лек. Нямаше на какво да разчитаме. Затова прекъснах тренировките в мига, в който Гейбриъл ми каза. След това толкова отчаяно се опитвах да намеря отговори, че започнах да те пренебрегвам. Отдръпнах се. Не биваше да го правя. Трябваше да продължа да те тренирам, да те уча как да използваш силите си, за да не се налага да се обръщаш към такива като Талбът. — Той вдигна окованите си ръце. — Сега обаче съм до теб. Двамата с теб сме заедно. Ще се бием рамо до рамо и никой няма да ни спре. Нищо няма да ни раздели.

Коленичих пред Даниъл в края на своите окови. Опитах се да протегна ръка, за да докосна лицето му, но така и не успях да го достигна. Бях на самия край на веригата. Вгледах се в дълбоките тъмни очи, сякаш можех да се потопя в тях завинаги. Нямаше да излезем оттук. Двамата с него нямаше да успеем да се преборим с демоните, независимо колко Вяра имахме. Имаше обаче начин да попреча на демона в мен да победи.

Веднъж вече бях готова да продам душата си, за да го спася. Бях готова да се превърна в чудовище заради него. Бях готова да го сторя и сега, но очевидно Кейлеб беше намислил нещо друго. Той искаше да ме превърне в чудовище, за да унищожи Даниъл и семейството ми, а аз не можех да му позволя да направи подобно нещо. Каквото и да се случеше, нямаше да се предам на вълка. Най-добре да умра като Грейс Дивайн, вместо да живея като чудовище.

Протегнах се максимално към Даниъл, а той към мен. Устните ни едва се докоснаха. Бях се изтеглила на самия край на веригите и имах чувството, че ръцете ми ще се отскубнат, но поне спечелих още частица от сантиметъра. Притиснах устни към устните на Даниъл.

Не ме интересуваше, че Габриел е в безсъзнание в един ъгъл на помещението, нито че Талбът е пред вратата. Не ме интересуваше и камерата в ъгъла. Целувах Даниъл като за последен път, защото знаех, че това е последният път.

На сутринта щях да умра, за да спася онези, които обичах.

Последната нощ

Следващите няколко часа ми се сториха безкрайни, но същевременно и къси. Двамата с Даниъл за последен път щяхме да прекараме нощта заедно, а не можехме дори да се докоснем. Трепкащата флуоресцентна светлина угасна по едно време, така че ние двамата с Даниъл останахме да лежим на циментовия под в пълен мрак и се докосвахме единствено с гласовете си. От време на време разговаряхме, после мълчахме, тъй като не бяхме сигурни дали другият спи, поне докато един от нас не попиташе нещо. Говорихме за какво ли не? От най-наболелите житейски въпроси до най-елементарните, за които се сещахме. По едно време попитах Даниъл за портфолиото за „Трентън“, което трябваше да предадем след две седмици. Той описа в подробности как е скицирал дизайна за нови слушалки, който щеше да включи.

Аз пък му разказах как едно от есетата за „Трентън“ беше събудило желанието ми да стана супергерой. Даниъл се разсмя.

— От теб ще излезе невероятен супергерой. Особено ако си с този тоалет. Какво представлява? Да не би да е съчетание от Червената шапчица и жената чудо?

Изкисках се.

— Същото каза и Ейприл. Знам, че съм смешна. Някой ми беше свалил ботушите, преди да оковат глезените ми, но в момента бях доволна, че наметалото е на раменете ми. Беше чудесно одеяло в студената тъмна стая.

— Изглеждаш зашеметяващо — заяви Даниъл.

— Че ти дори не ме виждаш.

— Споменът за теб е запечатан в ума ми. Той ме топли.

Разсмях се смутено и замълчах. Запитах се колко ли дълго Даниъл ще запази този спомен, след като си отидех?

Тежкото дишане и стоновете на Гейбриъл запълваха тишината. Поне беше жив. Непрекъснато се питах защо ме е последвал, след като нямаше намерение да се бие. Защо изобщо държеше на мен? Беше дошъл в Роуз Крест, за да открие дали аз съм „божествената“, която може да цери урбат от върколашкото проклятие. Защо тогава не се прибра веднага след като разбра че силите на Даниъл се възвръщат?

Порази ме нова мисъл.

— Не се ли притесняваш? — попитах тихо Даниъл, тъй като не бях сигурна дали спи.

— М-м-м — отвърна уморено.

— Не се ли притесняваш, че отново ще се превърнеш във вълк? Аз съм с лунен камък, така поне ще опазя душевното си равновесие за известно време. Шантава работа. Не те ли е страх, че ще се преобразиш? Май трябва да си вземеш висулката.

Веригите му издрънчаха. Не разбрах дали се е обърнал на една страна, към мен.

— Точно това е проблемът Грейс. Съвсем различно е от предишния път. Притежавам умението да се лекувам, силата и бързината ми се връщат, както и засилените сетива… но най-сетне през последните няколко дни разбрах, въпреки че съвсем бях изперкал… вълкът го няма в мен.

Поех си бързо дъх.

— Значи сигурно си излекуван. — Не знам — отвърна той. — Наистина не знам. — Замълча за момент — фактът, че Кейлеб не можа да разпознае миризмата на кръвта ми, никак не ме изненада. Но пък се питам… чудя се дали не се превръщам в нещо коренно различно.

— Какво?

— Ще ми се да знаех. Направих си кръвен тест. Затова ме нямаше през последните няколко дни. Познавам един, който работи в изследователската лаборатория в „Кълъмбъс“. Дължеше ми услуга и знаех, че ще бъде дискретен. Отидох там, но и той не можа да ми каже нищо.

— Това ли правеше във всички онези случаи, когато не можеше да ми кажеш къде си? Отговори ли търсеше? Иска ми се да ми беше казал.

— Знам, трябваше да ти кажа. Просто на няколко пъти трябваше да отида на разни подозрителни места, за да потърся онова, което ме интересуваше.

Преглътнах с усилие.

— Какво например?

— Помниш ли нощта, когато си видяла мотоциклета ми пред бара?

— Да.

— Не бях в бара. Бях в мотела отзад… с Мишка.

— Какво? — Вълкът изръмжа ужасни неща в главата ми. Стиснах лунния камък и топлината му вля спокойствие в гърдите ми. — Какво означава това?

— Исках да влезе в главата ми. Тя може да контролира мислите, постига го с очите — буквално запечатва волята на жертвата си.

— Знам — отвърнах аз, когато си спомних как тя едва не ме уби. След това си спомних какво каза Мишка, че щяла да се позабавлява с Даниъл. Вълкът изръмжа — опита се да ме накара да ревнувам. — Защо си искал да влезе в главата ти?

— За да прочете мислите ми, да ги манипулира. Постига го, като те вкарва в дълбок транс. Исках да влезе в главата ми, за да открие вълка и да ми каже защо нито го чувам, нито усещам. Представих си Даниъл отпуснат на леглото в мотела, докато Мишка се вглежда дълбоко в очите му. Нищо чудно, че не искаше да ми каже къде е бил същата нощ и какво е правил.

— И какво откри?

Нищо. Не го направих. Цената й беше твърде висока. Не желаех да й дам онова, което тя искаше в замяна.

— А тя какво искаше?

— Мен.

Стиснах зъби, когато ме заля вълна от гняв. Очите ми пареха и нощното виждане се върна за момент. Тогава видях кафявите очи на Даниъл притворени от мъка и живителната любов отблъсна гневния вълк.

— Аз си тръгнах и тя се ядоса — рече той. — След това, на следващия ден тя ми пусна есемес и заяви, че си била променила мнението, че била готова да вземе мотора ми за отплата. Трябваше да се срещнем отново — когато бяхме на вечеря у вас и си тръгнах бързо, чаках нов есемес от нея. Само че когато стигнах у тях — живееше в някаква къща в покрайнините — разбрах, че есемесът не е от нея, а от приятелката й Вероника. Бяха от едно котило — също като семейство — и когато Вероника се върнала същата вечер, открила Мишка и останалите й приятели мъртви, а някой бил задигнал десетте бона, които те били откраднали, Вероника искаше да й помогна да проследя убийците на приятелите й и да й върна парите. Обеща да ми помогне, ако аз помогна на нея — щяла да влезе в мислите ми. Опитах се. В неделята дори не бях с Кейти, както ти казах. Опитвах се да проследя извършителя, но не постигнах нищо. — Той изпъшка. — Не мога да повярвам, че намесих и Кейти и излъгах, че е била у нас, само че това беше първата смислена лъжа, която ми хрумна. Но също така беше и най-тъпото, което можах да измисля.

Едва не се изсмях.

— Не, срещата с Мишка в мотелската стая е върхът. На следващия ден едва не отнесох главата на Кейти. Добре че се въздържах.

Даниъл се ококори. Обърна се по гръб, тъй като не искаше да продължи този разговор.

— Следата, по която тръгнах, се оказа задънена улица. Така и не успях да разбера кой е нападнал свърталището им.

— Ами… Имам добри и лоши новини… — започнах аз, след това му разказах какво се беше случило в къщата. Обясних, че съм била ужасена, когато видях как Талбът отряза главата на един от присъстващите, как прободе Мишка с крак от стол тъкмо преди тя да ме убие. След това в опит да бъда напълно откровена, разказах на Даниъл как Талбът ме научи да лекувам изгорялото по лицето си.

— Сега вече разбирам защо си била привлечена от него — заяви Даниъл. — Ти си падаш по опасни момчета.

— Да, но обичам единствено теб — напомних му аз.

След тези думи мълчахме дълго, много дълго. Изглежда, след време съм се унесла, защото отворих очи, когато чух вик и някой се размърда пред вратата. Първоначално си помислих, че Джуд се е опомнил и се опитва да ни спаси. Изправих се на мига, но едва тогава разбрах, че ми се е счуло.

— Добре ли си? — попита Даниъл. Гласът му прозвуча неуверено. Ако беше като мен, сигурно умираше от жажда. От няколко часа не бяха яла и пила абсолютно нищо.

— Сигурно съм сънувала.

— И аз сънувах — отвърна Даниъл. Мълча около минута. — Мислиш ли, че след „Трентън“ може да се оженим и да си вземем апартамент в Ню Йорк Сити или някъде другаде? Аз ще работя като индустриален дизайнер, а ти ще се бориш с престъпността като нинджа убиец на непълен работен ден.

Едва не се разсмях, но след това се спрях, защото усетих, че ще прозвучи като ридание. Известно време мълчах, след това се овладях.

— Да — отвърнах. — Да, би било страхотно.

Чух как веригите на Даниъл издрънчаха, когато се намести. Поех си дълбоко дъх и насочих малко сили към очите си, колкото да се върне нощното зрение. Даниъл беше коленичил на цимента пред мен. Не знаех дали ме вижда в тъмното, но се усмихваше по своя специален начин — както когато беше щастлив.

— Значи ще го направиш? — попита той.

— Кое?

Даниъл отново се намести, но този път застана на едно коляно.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Грейс Дивайн, когато се отървем от цялата тази помия, след като завършим училище и ти се наситиш да мачкаш лошите, ще се омъжиш ли за мен?

Все едно ме ритна в гърдите и останах без дъх, а сърцето ми спря да бие.

— Ти сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен.

Отпуснах глава на циментовия под, неспособна да отговоря. Той какво си въобразяваше, че прави? Как бе възможно да очаква обещания от мен, след като нямахме шансове да оцелеем? Нима не разбираше, че по този начин разкъсва сърцето ми?

— Да — промълвих най-сетне аз.

След това се претърколих и затворих очи. Насилих се да не заспивам отново. Не исках да сънувам спасението. Не исках да мечтая за живота след няколко часа. Вместо това си представих как Даниъл постъпва в „Трентън“, след това се мести в свой апартамент и става дизайнер.

Нямах шанс да си тръгна от това място, но ако успеех да направя нещо, Даниъл щеше да е свободен. Може би щях да успея да ги разсея, за да може той да избяга. Може би Кейлеб щеше така да се слиса от решението ми да умра, че Даниъл щеше да открие начин да избяга. Може пък да успеехме да подкупим някого да ни помогне — стига да имаше с какво да го подкупим. Протегнах ръка към Даниъл, макар да не можех да го достигна.

— Искам да ми обещаеш нещо. Искам обаче истинско обещание, не от онези, които лесно се потъпкват.

— Добре — отвърна колебливо той.

— Обещай ми, че ако ти се предостави възможност да избягаш, ще се възползваш, каквото и да става.

— Няма да те оставя тук.

— Ами ако се окаже прекалено късно за мен?

— Няма да стане.

— Ами ако стане? Ако за мен е прекалено късно, а ти имаш шанс да избягаш, обещай ми, че ще се махнеш бързо. Няма да се колебаеш и да се озърташ назад, нали? Ще отидеш при нашите и ще ги заведеш на сигурно място.

— Добре — съгласи се Даниъл. — Само че…

Шумно прищракване го прекъсна и вратата се отвори. Осем от момчетата на Кейлеб влязоха в помещението.