Изгубеният светец

Трета глава. Съсипия

Утро

Не се изненадах, че на следващата сутрин Даниъл го нямаше. В петъците преди училище той винаги поемаше смяната рано сутрин в „Дейс Маркет“. Реших, че ще се чувства скапан, след като бе прекарал нощта на задната седалка на королата.

Деби Ламсън, икономката на непълен работен ден, която татко беше наел, за да наглежда Джеймс и мама — докато ние с Чарити сме на училище, вече беше дошла и приготвяше закуска, когато слязох долу. Грабнах две от мъфините й, оставени на плота в кухнята, и поех към драйвина на „Джава Пот“. Взех две кафета и се отправих към „Дейс Маркет“ с надеждата да видя Даниъл, преди да е тръгнал за училище.

Усетих, че нещо не е наред, още преди да видя полицейската лента на входа към паркинга зад „Маркет“ — между шерифската патрулка отпред, потъмнелия неонов надпис „Отворено“, който обикновено блестеше над стъклените врати, и групичката клиенти, които чакаха и ръкомахаха няколко метра настрани от магазина. Напрегнах се, докато паркирах зад патрулката. Веднага си спомних нощта преди по-малко от десет месеца, когато видях подобна сцена. В онази ужасна нощ едва не изгубих Даниъл.

Белегът на ръката ми пламна и болката, предизвикана от силите ми, погъделичка мускулите. Стиснах лунния камък и отблъснах противните спомени. В момента ме очакваше по-важен проблем.

Оставих подноса с чашите кафе в колата и се отправих към входа на магазина. Веднага ми направи впечатление колко е чисто стъклото и едва след секунда осъзнах, че вратата липсва. По пода имаше счупени стъкла. Поколебах се за миг, тъй като не бях сигурна дали мога да вляза, но никой не ме спря и аз прекрачих. Откъм касата долитаха гласове — по точно от мястото, на което трябваше да бъдат касите; Едната беше преобърната на земята, а другите две ги нямаше. Господин Дей се беше отпуснал на един стол и разговаряше с Крис Гриптън, другия служител, който поемаше ранните смени, а Даниъл стоеше наблизо, стиснал метла. Магазинът изглеждаше така, сякаш тук е бил епицентърът на земетресение, което незнайно как не е поразило останалата част от града. Повечето гондоли бяха преобърнати като гигантски плочки за домино. Продуктите бяха разпилени навсякъде. По пода блестяха петна супа, която продължаваше да капе от смачкани кутии. Стените бяха осеяни с дупки като баскетболни топки, а композицията, аранжирана за Хелоуин в средата на магазина, изглеждаше все едно през нея е минал булдозер.

— Какво се е случило? — попитах Даниъл, след като му помахах. — Да не би оттук да е минал ураган?

— Все едно, че е минал. — Той се подпря на метлата. — Снощи някой е обърнал магазина наопаки. Изпразнил е касите, изтръгнал е сейфа от стената в офиса и е съсипал почти всичко друго.

— Леле боже! — възкликнах. Подобно нещо не се беше случвало в Роуз Крест.

Към нас се приближи Стейси Канова с празна кутия.

— Най-странното е — обясни тя, — че са съсипали всичко, но са задигнали и последния пакет чипс, и всичката налична бира.

— Какво? Да не би шерифът да мисли, че са тийнейджъри? — попитах.

— Само ако напоследък тийнейджърите притежават суперсили — рече глас зад мен. Обърнах се към господин Дей.

— Моля? — изчервих се аз и стиснах ръце зад гърба си, сякаш криех нещо. — Който е направил всичко това, е бил изключително бърз и силен като бик. Трябва ти високоповдигач, за да преобърнеш някоя от гондолите. Освен това са влезли и излезли за броени минути. Снощи заключих и си тръгнах към къщи, но не бях изминал и няколко пресечки, когато се сетих, че съм забравил ключовете от гаража в задния офис. Обърнах и тръгнах към магазина, за да ги взема. Да съм се върнал пет минути след затварянето. А охранителните камери не са записали нищичко. — Той посочи камерите в ъглите на магазина. — Снощи ги прегледахме с шерифа. Нищо. Батериите им са заредени, токът не е прекъсвал. Не е възможно вашите хилави хлапетии от „Холи Тринити“ да извършат подобно нещо.

Обърна се към Крис Триптън:

— Казвам ти, че трябва да са невидимите бандити от града. Или са те или чудовището от Маркъм Стрийт е решило да се занимава с обири.

Господин Дей повтаряше думите на водещия на снощните новини, само че той не се шегуваше. Стейси забели очи, но след това поклати глава, защото забеляза вбесения поглед на господин Дей.

Даниъл сведе поглед и събра купчина счупени стъкла. Повечето хора вярваха на „официалната“ версия, че бесни кучета били нападнали внучката му Джесика и те са отговорни за другите нападения в града миналата зима — обезобразения труп на Мериан, изчезването на Джеймс, случилото се с мен, Даниъл и Джуд в енорията — но господин Дей продължаваше да вярва в съществуването на чудовището от Маркъм Стрийт.

— Както и да е, да знаете, че градът е в беда. Обзалагам се, че съм първият от много. Някой — или пък нещо — с такива сили няма да се спре с един магазин. Помнете ми думите. Роуз Крест отива по дяволите, ако някой не направи нещо.

Телефонът в задния офис иззвъня. Прозвуча странно и отекна с тънък гласец. Сигурно беше повреден.

— От местния вестник са дочули какво става — изръмжа господин Дей. — Не спират да звънят. Няма да се изненадам, ако се довлекат репортери от града и нападнат като лешояди. Мен ме грози фалит, а за тях е просто гръмко заглавие. След като им омръзна да се занимават със смъртта на Джесика, мислех, че никога повече няма да ми се налага да се срещам с тези мръсници. Сега покрай тази история пак ще тръгнат да ровят за нея. — Опитваше се да говори сърдито, раздразнено, но гласът му започна да изтънява и аз забелязах издайнически зачервените му очи.

Телефонът продължаваше да звъни и господин Дей тръгна към офиса.

— Я да вървите на училище — обърна се той към нас с Даниъл. — Можем да помогнем — предложих.

— Скоро ще подавате документи за колеж. Няма да си изпускате часовете заради тази работа. Можете обаче да дойдете след училище — заговори той на Даниъл и вдигна слушалката на оставения върху бюрото телефон.

— Ало — буквално изкрещя, преди да затвори вратата на офиса. Господин Дей не заслужаваше подобно нещо, още повече след случилото се с Джесика.

— Тогава да тръгваме. — Даниъл подаде метлата на Крис. — Връщам се веднага след часовете.

— Ние ще сме тук — отвърна Крис, а гласът му издаде, че предпочита да е някъде другаде.

Даниъл стисна ръката ми и тръгнахме към несъществуващата врата, но след около четири крачки забелязах, че нещо се е лепнало на обувката ми. Пуснах ръката му и се наведох, за да махна пластмасовата карта от ботуша. Обърнах я. Най-обикновена бяла карта с малко лого отпред и надпис „Депото“ и магнитна лента на гърба. Приличаше на картата ми на редовен клиент в „Джава Пот“, която маркирах всеки път, когато си купувах нещо.

Даниъл спря и ме погледна.

— Какво намери? — Някаква членска карта. Предполагам, че е членска карта. Да си чувал за „Депото“?

Той поклати глава.

Стиснах картата.

— Възможно е да е улика, нали? Може би човекът, който е сторил всичко това, си е изпуснал картата.

— Може. Възможно е. — Даниъл, изглежда, не вярваше.

Стейси изсумтя зад мен.

— Говориш като хлапетата от Скуби Ду — заяви. — Хич не се надявайте. Клиентите изпускат какви ли не боклуци. В офиса държим бяла кутия с изгубени и намерени вещи, но почти никога не идват да си търсят нещата. Дай, ще я хвърля на някоя купчина с боклук.

Отново огледах картата. В Роуз Крест нямаше големи възможности за бизнес и нито една фирма не се казваше „Депото“. Сигурно беше най-обикновен боклук, помислих си аз, въпреки това я пъхнах в джоба на якето, вместо да я хвърля.

Даниъл изви вежди, но не каза и дума.

Пет минути по-късно

Даниъл остави мотора при магазина и се качи при мен в королата. Автомобилът ръмжа и пъшка до училище, сякаш се опитваше да ми подскаже, че няма да изкара още една зима. Добре че Даниъл знаеше как да го залъже, за да поработи още известно време, тъй като бяхме зле с парите, откакто мама спря да работи и имахме допълнителен разход за икономка. Питах се колко ли още време ще издържи татко да плаща на Деби, така че за нов автомобил и дума не можеше да става.

Паркирах на обичайното си място близо до енорията и тръгнахме заедно към училищния паркинг. Даниъл отпи глътка кафе и изсумтя доволно. Отдавна не бях виждала бузите му толкова хлътнали, а косата му ми се стори по-рошава от обикновено. Изяде мъфина с канела, който му бях донесла, след това прочисти гърлото си.

— Той имаше право — рече. — Господин Дей беше прав. Човек трябва да притежава специални умения, за да направи всичко това за кратко време. Може да е тийнейджър със суперсили.

Стиснах ръцете му.

— Невинна съм, кълна се, освен ако не съсипвам магазините, докато спя…

Той се усмихна, но бързо стана сериозен, когато произнесе името, което се опитвах да скрия с опита си за шега.

— Джуд. Връзва се, нали? — подхвърли. — Снощи е бил в града. Отишъл е в къщата на Мериан, сигурно той е бил на прозореца на Джеймс. Нищо чудно след това да се е отбил в магазина на Дей.

— Все едно е обикалял от място на място… Олеле! — Спрях пред входа на училището. Разбрах накъде бие Даниъл. Къщата на Мериан, прозореца на Джеймс, магазина на Дей. Това бяха все местата, на които заради вълка беше губил самообладание през последната година. Беше обезобразил замръзналото тяло на Мериан, когато я е открил мъртва на верандата, след това беше влязъл през прозореца вкъщи и беше отвлякъл бебето Джеймс, като представи нещата така, сякаш малкият сам е пропълзял до гората, а накрая беше натъпкал тялото на Джесика в кофа за боклук зад магазина, в който работеше Даниъл — всички тези усилия бяха, за да представи Даниъл като чудовище.

— Мислиш, че вълкът го кара да обикаля местата на миналите му престъпления. Но защо? Мислиш ли, че Джуд наистина е способен съвсем сам да причини толкова поразии в магазина на Дей?

— Извинявайте — изджавка остър глас зад нас.

Обърнах се и видях (бившата си) най-добра приятелка Ейприл Томас зад нас. Трепереше също като кокер шпаньол, когато беше развълнувана, уплашена или когато изпитваше някое друго чувство. Това беше едно от нещата, които открай време харесвах у нея.

— Извинявай, Грейс — рече тя развълнувано.

— Да? — обърнах се аз и усетих как в мен нахлуват смесени чувства. — Възмущение, че през последните десет месеца не искаше да има нищо общо с мен, радост, че чувам гласа й да изрича името ми.

Ейприл ме погледна и уви на пръста една от буклите си. Устните й потръпнаха, все едно се опитваше да предаде с обикновени думи нещо важно.

Накрая обаче само сви рамене и ме попита дали може да я пуснем да мине.

— Не искам да закъснея — измърмори и профуча покрай мен, когато се отдръпнах. Останах загледана след нея, докато тя вървеше сред учениците в главния коридор.

Най-сетне Даниъл ме побутна.

— Знаеш ли кое ме притеснява най-много, Грейс? — попита той, когато приближихме шкафчетата.

— Какво? — погледнах го любопитно аз, все още замислена за Ейприл. Наистина ли искаше да ми каже нещо?

— Преди малко каза, че Джуд не би могъл сам да съсипе магазина на Дей… Джуд може и да няма нищо общо със случилото се, но онзи, който го е сторил, със сигурност не е действал сам.