Изгубеният светец

Двайсет и втора глава. Големият лош вълк

В колата

Нямах представа, че татко може да крещи толкова силно или толкова продължително. Очевидно Гейбриъл му беше разказал за своеволията ми през последните две седмици и как съм избягала от него. Татко крещя през целия път до нас, след това, когато паркира, останахме да седим в королата, защото той все още не беше приключил. Беше ми омръзнало да разказвам какво се е случило, така че когато татко поиска нови подробности, аз избъбрих всички събития, случили се през последната седмица, също като робот, който изрежда факти — избъбрих всички събития, без онези, които засягаха устните ми. Когато приключих, млъкнах, а той продължи да крещи. Обикновено татко беше толкова уравновесен и готов да прощава, че този скандал ми се стори съвсем сюрреалистичен.

Чух гласа на вълка, който се опитваше да вземе надмощие над мислите ми. Опитваше се да срази татко с думи. Стисках лунния камък с две ръце и отблъсвах вълка с всички сили.

Дори не трепнах, когато татко вкара колата в гаража и заговори по-меко, без да крие разочарованието си, почти шепнешком:

— Най-много ме боли, Грейс, че си си въобразила, че ще успееш да откриеш Джуд сама. Ако не беше толкова самовлюбена, щеше да ти е ясно, че двамата с Гейбриъл претърсваме града в опити да открием брат ти. Вече знаехме за Кралете на сенките.

Прехапах устни и кимнах. Защо се опитваше да ме разплаче?

— Ще позволиш ли на Гейбриъл да ме отведе при глутницата си?

Татко поклати глава.

— Нямам намерение да те изпускам от поглед.

Разтърси ме ридание.

— Което означава, че съм наказана.

Татко се изсмя подигравателно.

— Ако си мислиш, че досега си била наказвана, значи нямаш представа какво те чака.

През останалата част от седмицата

Татко не се шегуваше. Не само че бях под домашен арест, но той ме придружаваше до и от училище всеки ден, обедната почивка задължително я прекарвах с Гейбриъл в неговия кабинет и учех тънкостите на тай чи и медитацията. Проектът „Добър самарянин“ беше прекратен от Гейбриъл и съучениците ми бяха прехвърлени в „Дейс Маркет“, за да помогнат за откриването, но от татко разбрах, че през времето, което ми остава, за да запълня часовете от проекта, ще помагам на мама да подготви благотворителния фестивал за Хелоуин. За да е сигурен, че няма да се измъкна от къщи, татко закова прозореца и ми взе мобилния телефон, „защото след като не се обаждаш, когато е наложително, тогава не заслужаваш да имаш мобилен“. Бях изгубила листа с номера на Талбът, така че без мобилния нямаше как да се свържа с него, за да му кажа какво се е случило.

Онова, което ме сломи, беше, че макар и по средата на срока Даниъл не дойде на училище в деня след разправията ни. Нямаше го и на следващия ден. И на по-следващия. Звъннах му няколко пъти от домашния телефон, когато нашите не ми дишаха във врата, но той не отговори. Нямаше как да се отбия до тях, за да проверя дали е добре.

В сряда спрях Ейприл след часа по изкуство и й се извиних многословно, задето й се бях ядосала, че ме е изпортила пред Гейбриъл — истината бе, че е постъпила правилно. Тя ми прости на мига, но остана съкрушена, когато й казах, че повече няма да се опитвам да бъда супергерой.

— Сигурна ли си? — попита. — Работех над най-добрия костюм.

— Сигурна съм, че щеше да е върхът — отвърнах. — Само че няма как. Не знам как да използвам силите си, без да изгубя контрол. Не мога да рискувам отново.

Бях почти сигурна, че не Талбът ме преследва. Просто не се връзваше. Колкото по-дълго бях далече от него, толкова повече подлагах на съмнение методите му. Да, наистина ми беше показал как да призовавам силите си, но по неговия начин ставаше единствено ако позволя на гнева и страха да ме обладаят — все чувства, които даваха нови сили на вълка. Сега вече не знаех как да използвам силите си, без да дам прекалено много власт на вълка. А и защо ме накара да си сваля лунния камък? Сега го носех непрекъснато, дори се къпех с него, защото се страхувах да го махна след онова, което бях направила на Даниъл.

Как бе успял Талбът да просъществува толкова дълго, без да се остави на вълка, след като използваше подобни методи? Особено след като не притежаваше лунен камък.

Да не би Талбът да се окажеше значително по-силен от мен?

Може би Даниъл беше прав за него — че той не е този, за когото се представя.

Макар компанията на Гейбриъл да не ми беше приятна, трябва да призная, че очаквах с нетърпение упражненията по тай чи. Това бе един от малкото часове, наситени с тишина и спокойствие през деня, когато можех да пусна лунния си камък и да не се боря с вълка за надмощие над мислите си. Част от мен искаше да преглътна гордостта си и да му позволя да ме учи на повече неща. В четвъртък обаче наруших клетвата си, че няма да му проговоря, и го попитах дали не знае защо Даниъл го няма. Той запази позата, в която бе застанал, протегнал ръце една до друга пред себе си. След това ги разтвори и отвърна, че Даниъл търсел отговори.

— Отговори на какво? — попитах настоятелно.

— Много добре знаеш на какво — заяви той, след това отказа да говори повече.

Гласът му беше зареден с разочарование и аз се почувствах така, сякаш бях на дъното на яма и ми предстоеше невъзможно изкачване.

Обърнах му гръб и потиснах неочакваното желание да го ритна в краката, за да изгуби равновесие и да падне.

Май двамата с него скоро нямаше да станем приятели.

В петък следобед, тъй като Даниъл все още не беше на училище, научих, че не бил и в апартамента си, когато шериф Форд и заместникът му Марш дойдоха у нас, за да попитат къде е.

Поклатих глава.

— Не съм го виждала от понеделник.

— А знаеш ли къде е бил в неделя вечерта? — попита Марш.

— Защо?

— Търсим улики за нападението над Пийт Брадшо. Мислим, че има връзка със случилото се с Тай, затова просто проверяваме отново.

— Същата вечер говорих с него по телефона. Със сигурност си беше вкъщи — отвърнах аз, макар вече да не бях сигурна в нищо.

Вече дори подозирах, че може аз да съм нападнала Пийт. Възможно бе да съм го нападнала под влиянието на вълка и ако беше така, дори нямаше да си спомням. Както когато Джуд е нападнал тялото на Мериан и нямаше представа, че е бил той.

— Сигурна ли си? — попита шерифът.

— Напълно.

Шериф Форд ми зададе още няколко въпроса, след това ми остави визитката си, за да имам номера му, ако си спомня нещо.

Единствената ми мисъл беше, че искам Даниъл да се върне. Гейбриъл каза, че той търсел отговори, ами ако беше заминал заради мен?

Ами ако нямаше намерение да се върне?

Хелоуин

Останалата част от петъка мина без известие от Даниъл и аз бях готова да прекарам деня сгушена в леглото, ако същата вечер не се провеждаше фестивалът по случай Хелоуин. Това бе последното, с което ми се занимаваше, но мама изобщо не се трогна, когато й казах, че не ми е добре.

— Вземи кошничката с карамелизирани ябълки и ги качи в королата — рече тя. — Отивам да проверя как се справя комитетът по украсата. Намери костюм, след това донеси безалкохолните.

— Костюм ли? Трябва ли да обличам костюм?

— Всички ще бъдат облечени. Ще изглеждаш не на място, ако не се преоблечеш. — Мама беше в кимоно, което дядо Креймър й донесе, когато преди две години ходиха на екскурзия в Япония. Дори си беше вдигнала косата на кок като японка. Тя взе Джеймс, облечен във вълчи костюм като Макс краля. Беше направен от бяла вълна, имаше си рунтава кафява опашка и качулка със заострени уши. Той пляскаше с ръце и се провикваше.

— Да отиваме на дивия фестивал.

Разсмях се и за пръв път от дни изпитах щастие. Това беше най-симпатичното нещо, което бях виждала.

— Аз го научих — обади се Чарити и ми подаде кашон, пълен с покривки в оранжево и черно. Тя беше в костюм на ангел с блестящи крила и бяла тога. Една от традициите на семейство Дивайн беше всички да сме с костюми на Хелоуин. Очевидно тази година не бях в настроение за празнуване.

— Нямам костюм — отвърнах, докато те излизаха.

— Намери нещо — подвикна мама. — И не закъснявай с безалкохолните.

След като тя излезе, се опитах да открия кашоните с костюми, но след това си спомних, че почти всички с надпис „Хелоуин“ бяха изпратени на Кейти Симънс за фестивала. След като рових цели двайсет минути, реших да звънна на Ейприл за помощ.

— Много се радвам, че позвъни — отвърна тя, когато влезе в стаята ми с чантичката си с гримове, сак и малка кутия за бижута. — Аз съм ти крайно необходима.

Татко беше в кабинета си и работеше над един господ знае какво, затова реших, че няма да има нищо против, ако поканя приятелка, която можеше да се каже, че ще помогне на мама с фестивала.

— Нищо не разбирам — отвърнах. — Мислех да забода за анцуга два чифта къси чорапи с безопасни и да мина за „лепливото чудовище“.

Ейприл изви очи. Подпря ръка на обгърнатия си от виниловите панталони ханш. Пайетите блестяха на светлината в стаята ми, а косата й беше във формата на откачена скулптура в стила на Лейди Гага. Не можех да си представя колко лак за коса е изхабила.

— На Хелоуин можеш да освободиш вълчицата в теб.

Трепнах, когато чух думите й.

— Не е много разумно.

— Добре де, тогава поне частица от секскотенцето. — Тя отвори сака. — Не се тревожи, аз ще те прикривам. — Извади нещо в червено и синьо. — Работя над този модел вече няколко дни, но когато каза, че вече няма да се правиш на супергерой, реших, че няма да имаш шанс да го облечеш. — Тя ми подаде вързопа и бръкна в чантата си за още нещо.

Вдигнах дрехите — къса, права, карирана синя рокля и червено наметало с качулка. Бях виждала тези дрехи и преди. Бяха на снимка върху скрина й от някакъв маскен бал за бащи и дъщери в началното училище. Това беше единствената снимка на баща й в цялата къща.

— Бях решила да изпиша с камъчета инициалите ти на супергерой на гърба на наметалото, но понеже не бяхме решили нищо, не ги сложих.

— Това да не би да е костюмът ти на Червената шапчица? — попитах аз. — Когато си го обличала, не си ли била на десет? Няма ли да ми е малко малък?

— Именно — ухили се доволно Ейприл.

Просто не разбирам как това момиче успява да ме накара да върша подобни неща. На снимката същата тази рокличка й стигаше до средата на прасеца. Когато я облякох, платът прилепна към гърдите и бедрата ми и едва стигна до средата на бедрата ми. Червеното наметало с качулката стигаше до средата на гърба ми. Ако не беше клинът в ярък цвят, който настоях да сложа, щях да се чувствам полугола.

Ейприл извади маша от сака и придаде на естествено къдравата ми коса „разкошен обем“, както тя се изрази. Но върхът бяха червените ботуши на висок ток, които тя извади от сака. Това бяха същите ботуши, с които едва пристъпвах, докато бяхме в клуба.

Застанах пред огледалото, невярваща на очите си.

— Няма начин да изляза в този вид.

— Напротив, ще излезеш — заяви Ейприл и застана до мен пред огледалото, за да си сложи неприлично дебела очна линия. — Този тоалет е буквално правен за теб. — Тя се наведе към бюрото и пусна молива в чантичката, след това извади две гривни от кутията. — Според теб Гага бяло или жълто злато би сложила? Вдигна двете гривни в различни цветове. Едната беше златна, обсипана с мъниста, а другата познах, защото беше същата, която изгуби в клуба. Образът на Талбът веднага се върна.

— Мислех, че е сребърна.

— А, онези, които продавам, са сребърни. Оригиналът го направих от бяло злато, но той си беше специално за мен. Това му е хубавото да си дизайнер. — Тя бръкна в огромната си кутия за бижута и извади сребърен маншет. — Сложи го. Чудесно допълва тоалета ти. На всяка цена да казваш на всички, които питат, че е от есенната ми колекция. — Врътна се към мен и ми го сложи на китката.

— Съвършено! — писна. — Точно така трябваше да изглеждаш. Невинна и същевременно готова да срита нечий задник. Истинско съчетание от Червената шапчица и Жената чудо.

— Хм. — Огледах се — къса карирана рокля, червено наметало, дълга къдрава коса, ботуши на висок ток, сребърна гривна във формата на маншет. — Тъй като сигурно за последен път ме пускат да изляза от нас, най-добре да бъде с гръм и трясък.

На фестивала

Леле! Трябва да призная, че Даниъл и Кейти бяха надминали себе си в идеите за постери и украса за фестивала. Все едно Тим Бъртън беше пристигнал в Роуз Крест и беше превърнал Мейн Стрийт в декор за някой от филмите си. Всички сергии бяха обгърнати в пъстри платнища, а постерите бяха изписани с патешки букви, които със сигурност бяха дело на Даниъл. Надявах се Кейти да е впрегнала цял комитет да й помага, тъй като той не се мяркаше наоколо. Автомобили, всеки украсен по различен начин, бяха паркирани един зад друг на улицата и от тях се предлагаха или напитки, или храна. Като гледах как са облечени хората, които вече се бяха събрали по тротоара и оглеждаха какво се продава и какви игри се предлагат, изглежда, целият град щеше да дойде за събитието.

Господин Дей беше застанал пред супермаркета, облечен като магазинер от едно време, и раздаваше купони в чест на откриването. Ухили се щастливо, когато двете с Ейприл минахме покрай него с кошниците с лакомства. Магазинът вече беше пълен с клиенти.

Мама беше толкова заета да раздава заповеди на всички, че отначало дори не ме забеляза, а когато най-сетне се усети, двете с Ейприл вече бяхме застанали на сергията с карамелизирани плодове. По изражението й разбрах, че ако не бях заобиколена от половината дами от училищното настоятелство, сигурно щеше да вдигне скандал и да ме изпрати вкъщи. Добре че Емили Елсуърт, която подрусваше бебето си — принцеса на феите — се усмихна и заяви:

— Истинска прелест.

Бе много вероятно това да се отнасяше за бебчо Джеймс във вълчия костюм, който подръпваше роклята ми, докато ме молеше да го занеса до един от автомобилите, за да му купя бонбон.

Поех го с една ръка, след това взех кошница с карамелизирани ябълки в другата.

— Ще заведа Джеймс за бонбони и се надявам по пътя да продам ябълките.

— Благодаря — отвърна мама. Избърса чело с дългия ръкав на кимоното, след това приготви рестото за Амбър Кларк и съпруга й. — Не му давай прекалено много бонбони.

Двамата с Джеймс поехме по улицата.

— Само аз и големият лош вълк — рекох и го пуснах на земята. Той стискаше торбичката за лакомства. Джеймс изръмжа, след това хукна към първия автомобил. Последвах го с кошницата. Спирахме при всяка кола, всеки му се радваше, че бил сладур, а аз успявах да продам по една карамелизирана ябълка за всеки трети бонбон, който той получаваше. Бяха ми останали само шест, когато стигнахме края на Мейн Стрийт. Тъкмо се канехме да пресечем и да се върнем по другия тротоар, когато Чарити и две от приятелките й дотичаха, за да си купят ябълки.

Дадох им три и тъкмо броях парите им, когато Джеймс подръпна роклята ми и ме накара да пресечем улицата за още бонбони. Тогава чух гласът на нова клиентка зад мен.

— По два долара едната — отвърнах аз и върнах три долара на Анджела Ленард.

— Благодаря — усмихна се тя.

— Ами ако поискам цялата кошница? — чух друг глас отзад. Погледнах през рамо и едва не изпуснах кошницата.

— Талбът?

Беше с бархетна риза на жълто и синьо райе, с избелели дънки, а бейзболната шапка я нямаше. Усмихваше се, но зелените му очи ми се сториха сериозни и угрижени.

— Какво правиш тук?

— Просто разглеждам — отвърна той и намигна на Чарити и приятелките й. След това се наведе и прошепна на ухото ми: — Трябва да дойдеш с мен, Грейс, веднага.

— Какво? Не мога. Брат ми е с мен.

Джеймс подръпна ръката ми, посочи, че иска още бонбони, и изръмжа.

— Олеле, боже! — възкликна Мими Дътън. — Много сте готини. Виж, Анджела, това са Червената шапчица, вълкът и дърварят. — Тя посочи Талбът накрая. Той се усмихна. След това наклони глава, сякаш сочеше накъде иска да тръгнем.

— Тръгвай веднага — изрече тихо.

Чарити ме погледна любопитно.

— Къде е Даниъл?

— Не знам.

Талбът хвана ръката ми.

— Извинете, дами — обърна се той към Чарити и приятелките й. — Грейс, имам нужда от помощта ти.

Джеймс се разплака и хукна през улицата. Аз се втурнах след него и го хванах за качулката на вълчия костюм.

— Леле, че си бърза — възкликна Чарити.

Веднага се опомних — нямах намерение да използвам силите си. Поех Джеймс на ръце. Той зарита и заплака за бонбони.

— Чарити, ще го вземеш ли?

— Мама каза, че мога да остана с приятелките си. Не аз съм наказаната.

— Само за малко. — Погледнах Талбът. — Ще се върнем бързо, нали?

— Разбира се — кимна той към Чарити. — Сестра ти ми трябва само за минутка.

— Все тая. — Чарити пое Джеймс от ръцете ми и се остави той да я повлече през улицата към Гейбриъл — облечен като монах — който раздаваше „Сникърс“ от пластмасов бидон.

Измъкнах се зад ъгъла заедно с Талбът, преди Гейбриъл да ме види с него.

— Какво става? — попитах.

Талбът стисна ръката ми.

— Трябва веднага да се махнем оттук — настоя. — И двамата. Веднага.

— Какво? Защо?

— Няма време да ти обяснявам. Трябва да вървим. — Стисна ръката ми над лакътя като в менгеме и ме поведе през паркинга към железарията на Лайман. Там беше пълно с автомобили, но други хора, освен нас не се мяркаха. — Трябва да се махнем оттук, преди да са те открили.

Талбът ме поведе към стария джип, паркиран до друг автомобил под улична лампа. Видях, че отзад е натоварил оборудване за къмпинг. Спрях на място, забих токове в асфалта и дръпнах ръка от неговата.

— Не тръгвам никъде с теб, ако не ми кажеш какво става.

— Идват за теб, Грейс — заяви той. Каза го също като Джуд, когато се обади, за да ме предупреди. — В опасност си. Кралете на сенките идват. Наближават. Не мога да ги спра. Ще преобърнат целия град, докато те намерят. Можем обаче да избягаме. Ще се отдалечим колкото е възможно по-далече и ще се скрием в гората. Не знам. Просто трябва да се махнем.

— Тук ли идват? Тук? Трябва да предупредя семейството си.

— Няма време.

— Оставих сестра си с малкия ни брат, там са и родителите ми. Ами останалите хора от града. Ако Кралете на сенките идват, тогава трябва да предупредя хората. Трябва да намеря Даниъл или татко. — Обърнах се и се канех да затичам.

— Недей!

Талбът се хвърли към мен. Стисна наметалото и ме изтегли назад. Изпуснах кошницата и карамелизираните ябълки се търкулнаха в краката ни.

— Пет пари не давам за тях — отвърна той. — Ти си единствената важна.

— Те са моето семейство! — Как е възможно да не ми позволява да ги предупредя? В никакъв случай нямаше да оставя бебето Джеймс в опасност. Бях му обещала да го пазя. — Няма да ги оставя в опасност.

— Качвай се в проклетия джип — нареди Талбът, прихвана ме през кръста и сребърната ми гривна се впи в кожата му. Понесе ме към автомобила, но преди да направи и крачка, изрева и ме пусна. Погледнах ръката му. Червена ивица, широка колкото гривната, се беше отпечатала на дланта му и вече се вдигаше мехур. Среброто го беше изгорило.

— Тал? — Отстъпих крачка назад. А пък аз си мислех, че той е като мен, че е урбат, който все още не е претърпял трансформация. Сега вече беше ясно, че не е така. Талбът погледна ръката си, след това погледна и мен. Очите му блестяха на светлината на уличните лампи. От гърлото му излезе тихо ръмжене.

— Качи се в джипа, Грейс. Не искам да те наранявам. Отстъпих още една крачка. Токът ми се подхлъзна на чакъла.

— Какво става? Кой си ти?

— Човек, на когото не можеш да имаш доверие — прозвуча познат глас. Завъртях се и останах загледана във висок, широкоплещест младеж, който се показа между два вана. Изглеждаше толкова различен, същевременно толкова познат. Късата му коса вече бе стигнала до брадичката, а по обикновено гладкото му лице сега се виждаше тридневна брада. Тя му придаваше вид на подивял домашен любимец.

— Джуд?

Талбът неочаквано изруга и стисна рамото ми със здравата си ръка.

— Трябва да вървим, веднага!

— Дръпни се от него, Грейс. — Брат ми протегна ръка към мен. — Отдръпни се колкото е възможно по-далече от Талбът.

— Вие двамата познавате ли се? — вдигнах поглед към Талбът, който се беше снишил и оголил зъби. Ръмжеше. Приличаше на вълк, който се опитва да прогони натрапник от плячката си.

— Нали каза, че не се познавате? — Не го слушай какви ги приказва — изръмжа Талбът.

Джуд се разсмя.

— Талбът лъже, Грейс. Това му е специалитетът. Кара те да мислиш, че можеш да му имаш доверие, но всъщност не е така.

Значи Джуд ме беше предупреждавал за Талбът, когато се обади. Как бе възможно?

— Той е съвършеният измамник — заяви Джуд.

В този момент си спомних какво каза гелалът тъкмо преди… преди Талбът да нахлуе в стаята и да го прекъсне. „След като искаш да откриеш глутницата, защо не попиташ Пазителя им? Той е съвършеният измамник, нали?“

Съвършеният измамник. Значи мошеник. Ами какво означаваше Пазител? Бях чувала тази дума и преди. Гейбриъл я употреби. Пазителят беше заместникът на водача на глутницата.

Имах чувството, че ме е понесла вълна.

— Ти си един от тях — обърнах се към Талбът. — Ти си един от Кралете на сенките. — Опитах се да се изтръгна от ръката му, но той не ме пусна.

— Качвай се! — Блъсна ме във вратата. — Трябва да тръгваме веднага, преди останалите…

Вой разцепи нощта — бяха няколко. Талбът се огледа неспокойно, за да открие откъде идва воят. Поотпусна ръката ми.

— Грейси, ела насам! — провикна се Джуд.

Ритнах Талбът с острия ток, изтръгнах се от ръката му и затичах към брат си. Джуд ме прегърна бързо, след това отвори вратата на единия Ван и ме натика вътре.

— Тук ще бъдеш в безопасност — заяви и затвори вратата след мен.

На предната седалка имаше двама непознати. Не им обърнах внимание, докато пропълзявах към задния прозорец. Надигнах глава тъкмо когато четирима се появиха изневиделица и нападнаха Талбът. Той замахна към един от тях, след това изчезна от погледа ми, когато четиримата му се нахвърлиха едновременно. Чух вик на болка. Смъкнах се от прозореца. Няколко секунди по-късно вратата на вана се отвори. Джуд се качи. Последваха го други двама, които влачеха безжизненото тяло на Талбът. Хвърлиха го на пода на вана. Очите му бяха затворени. От рана на главата му се процеждаше кръв. Знаех, че трябва да се страхувам от него, въпреки това се разтревожих заради едва доловимото му дишане.

— Какво ще правите с него? — попитах Джуд. — Какво става?

— Ще го заведем на предводителя. — Той ритна отпуснатото тяло на Талбът. След това ме погледна и очите му заблестяха. — Заедно с теб, малка сестричке.

— Какво?

Един от типовете, които внесоха Талбът, се спусна към мен. Опитах се да се отдръпна, но нямаше накъде да се свия. Стисна ме за гърлото и последното, което запомних бяха буквите К и С, татуирани върху кокалчетата, защото след това стовари юмрук в челото ми и ми причерня.