Изгубеният светец

Десета глава. Бариера

Неделя сутринта

Службата беше отложена за втора поредна седмица, тъй като татко все още го нямаше. Вече отсъстваше цели две седмици и половина — най-дългото му пътуване досега.

Когато мама започна да го праща да търси Джуд, той винаги се стараеше да се връща за неделните служби. И без това се получаваше зле, задето не идваше в сряда за курса за тълкуване на Библията.

Напоследък обаче пътуванията му ставаха все по-дълги, а днес щеше да е петата неделя, в която нямаше да проведе служба за последните дванайсет седмици.

На мама й пролича още със събуждането, че е в маниакално състояние, и накара двете ни с Чарити да позвъним на енориашите и да им съобщим, че службата се отменя, и да се извиним от името на татко — въпреки че тя беше причината за отсъствието му. Работата е там, че списъкът с хора, на които да звъним, ставаше все по-малък след всяка неделя без проповед. Преди хората идваха от цял Роуз Крест и от Оук Парк, някои дори и от Епъл Вали, за да чуят проповедта на пастор Дивайн. Само че все повече от верните енориаши отиваха при пастор Кларк в Ню Хоуп и всеки път, когато татко отложеше проповед, се чуваше, че имало нужда от нов пастор. Хората, които проявяваха повече съчувствие, предлагаха татко да изиска младши пастор, за да го замества, когато отсъства, и да поеме часовете по религия, след като господин Шамуей напусна. Някои от силно разочарованите и по-груби настояваха татко да бъде сменен, въпреки че енорията била в ръцете на Дивайн през последните три десетилетия. Питах се дали ще се отнесат по същия начин, ако им кажех, че татко отсъства, защото търси Джуд.

Почувствах се напълно изтощена, след като приключих и с последното обаждане, но също така бях и притеснена. На един от номерата, на които звънях седем пъти, така и — не ми се обади никой. Беше на Даниъл.

Защо не вдигаше?

„Сигурно спи — казвах си. — Ако е все още болен, значи има нужда от почивка и не бива да го безпокоя.“

Напрежението обаче се засилваше и аз непрекъснато си припомнях мотоциклета, който толкова приличаше на неговия, паркиран на няколко пресечки от „Депото“. „Няма начин да е бил неговият, нали? Каква работа има в онази част на града? Не, определено не беше на Даниъл. Той беше болен, на легло — поне така ми каза. Защо ще ме лъже?“

Опитах се да почета от книгата за часа по английски, след това се заех със задачите, които мама възложи на нас с Чарити, въпреки че беше неделя. Не ме напускаше чувството на безпокойство. Исках да се махна от къщи. Исках да отида до Даниъл.

Исках да потичам.

Това бе една от характерните за заразата прояви, с които все още не бях свикнала — желанието да тичам. Никога досега не бях обичала да тичам. Дори учителят по физическо в десети клас нарече двете ни с Ейприл „костенурките близначки“, защото винаги бяхме последни в ежедневното бягане от километър и половина — аз, защото мразех да тичам, а пък Ейприл, защото мразеше да е потна. Сега обаче често ми се случваше да имам желание да потичам и знаех, че няма да се успокоя, ако не понапрегнех напрегнатите си мускули — като междувременно се отбиех да видя как е Даниъл. Когато слязох долу в спортен екип и маратонки, заварих мама да облича Джейми за вечерната разходка до дома за възрастни, където щеше да посети госпожа Лъдуиг и други две вдовици от енорията (едно от неделните задължения на татко).

— Къде си тръгнала? — попита тя.

— Искам да потичам, мамо. Приключих с домашното, почистих баните и подредих пералното както каза. — По-скоро беше наредила, но нищо. — Няма да се бавя, обещавам.

Киселото изражение на мама ме увери, че няма намерение да ме пусне да изляза. Тя закопча последното копче на Джеймс и метна чантата на рамо.

— Добре. Не се отдалечавай много — разпореди се. — Скоро ще мръкне, а напоследък се навъртат какви ли не типове…

— Добре. — Не й казах, че смятам да тичам чак до Оук Парк, и се изнизах, преди да е решила нещо друго.

Спрях при ореха и се подпрях на него, докато разтегна мускули, след това затичах с лека стъпка. През целия ден не успях да спра да мисля за случилото се снощи. Тогава владеех силите си, поне веднъж ги бях насочила в желаната посока и дори ги използвах. Бях тренирала с Даниъл неведнъж, но да използвам силите си, за да отвърна на онзи тип и да защитя човек, на когото държах, се оказа истинско удоволствие.

Исках още.

Бях на километър и половина от нас, когато познатият прилив на сили ме разтърси цялата. Нахлу в мускулите, раменете ми потръпнаха, краката ми пулсираха. Затичах по-бързо.

Слънцето потъваше зад хълмовете на Роуз Крест и аз се сетих, че мама би предпочела да се върна, но аз не можех да спра да мисля за изпитаното разочарование, когато снощи изгубих силите си и трябваше да разчитам на друг да ми помогне. Ако умеех да се контролирам по-добре, щях да натръшкам онези типове без каквато и да било помощ. По-важното беше, че щях да имам нужда от силите си, ако исках да открия Джуд. Снощното фиаско го доказа.

Съсредоточих се над болката. Опитах се да я посрещна с отворени обятия. Опитах се да внуша на краката си да тичат по-бързо и уверено от когато и да било досега.

Нищо не се случи.

Така и не успявах да прескоча бариерата между мен и силите ми.

По-късно

Краката ми се бяха превърнали в гумени, когато стигнах квартала на Даниъл, близо до старата къща на Мериан Дюк. Надявах се да споделя с него добрата новина — да му кажа, че най-сетне съм успяла да овладея скоростта — но бях разочарована. Не разбирах. Как стана така, че снощи можех да използвам силите си, но не и сега? Къде беше разликата? Разочарованието ми прерасна в любопитство, когато приближих дома на Мериан и видях Даниъл да поставя старата войнишка торба на хондата.

— Здрасти — провикнах се, когато дотичах по алеята.

Той приклекна и затегна една от каишките, които държаха торбата.

— Какво правиш тук?

— Проверявам… Ами просто се отбих, за да те поздравя — помахах му с ръка. — Ето, здрасти.

— Здрасти. — Той почеса превръзката на ръката, след това изпробва здравината на втората каишка. Дори не ме погледна.

— Какво става? — Плъзнах пръст по ципа. — Къде си тръгнал?

Даниъл изсумтя, но преди да отговори, и двамата се обърнахме към ръмженето на автомобила, който зави по алеята зад нас. Не беше просто каква да е кола, ами патрулката на шерифа. Даниъл се напрегна и се изправи. Тъмните му очи ме стрелнаха за частица от секундата, след това отново насочи усилията си към торбата. Застана пред нея тъкмо когато шериф Форд и заместникът му Марш слязоха от патрулката.

— Здравейте, господине — обърна се Даниъл към шерифа. — Случило ли се е нещо или имате нужда от помощта ми? — Говореше като човек, който е спиран много пъти за превишена скорост, в което не се съмнявах. Даниъл обичаше високите скорости. Само че от пребледнялото лице на шериф Форд ми стана ясно, че се е случило нещо сериозно, че не става въпрос за превишена скорост.

— Какво е станало? — попитах.

— Някой от вас да познава Тайлър Уитни? — попита Форд.

— Не — отвърна Даниъл. — Със сигурност не го познавам.

— А пък свидетел ми каза, че го познаваш. — Посочи превръзката на ръката му. — Един човек твърди, че те е видял да се разправяш с Тайлър и двама негови приятели онази вечер.

— Чакайте. Тайлър ли казахте? — Погледнах Даниъл. Лицето му беше като издялано от камък. — Да не би да говори за приятеля на Пийт Брадшо, Тай? — Същият, когото видях в клуба снощи.

— Всичко е лъжа — обърнах се аз към шерифа. — Ако са повдигнали обвинение, държа да знаете, че двамата с Даниъл си вършехме работата, когато те дойдоха при нас. Даниъл действаше при самозащита.

— Грейс — обади се предупредително Даниъл. — Какво? Трябва да им кажем истината.

— Май раната ти е тежка — посочи заместник Марш. — Да не би после да си решил да си отмъстиш? Да не би да си проследил Тайлър, за да му дадеш урок? Май си отишъл прекалено далече.

— Какво? — Даниъл погледна заместник Марш право в очите. — Нищо не разбирам. Да не би нещо да се е случило с въпросния Тайлър?

Шериф Форд прочисти гърлото си.

— Мъртъв е.

Стомахът ми се сви.

— Как се е случило?

— Съквартирантът му Пийт Брадшо — започна шерифът, след като погледна в бележника си, — го е открил днес сутринта пред апартамента им. Изглежда, през нощта е бил нападнат на паркинга и е бил пребит.

— Пийт каза, че сте имали сблъсък преди две вечери — продължи заместник Марш. — Каза, че сигурно си искал да си отмъстиш.

— Няма такова нещо — намесих се аз. — Даниъл не би нападнал никого. — Поне новият Даниъл, в когото не дремеше върколак. — Пийт е лъжец. Готов е да наговори какво ли не, за да докара неприятности на Даниъл.

— Уверявам ви, господине, че нямам абсолютно нищо общо с тази работа — заяви Даниъл на шерифа много по-спокойно от мен.

— Вие двамата вече сте си имали неприятности, доколкото си спомням. — Заместник Марш го изгледа гневно. — Да не би да си искал да го върнеш на Пийт, но след като не си го намерил, си го изкарал на съквартиранта му. Сигурно много си се ядосал, когато обвиненията бяха свалени в случая с гаджето ти, след като единственият свидетел се оказа мъртъв. Повечето момчета не забравят, че момичето им е било нападнато от съученик, а нападателят се е измъкнал просто така. Може разправията от онази вечер да е била последната капка.

— Марш — сопна се шерифът. Форд харесваше Даниъл много повече от заместника си и уважаваше татко. Или това, или се справяха великолепно с постановката „добро ченге — лошо ченге“. — Нямам право да обсъждам подробности, но имаме причина да вярваме, че смъртта на Тайлър е свързана с обира на „Дейс Маркет“ и тъй като вие сте имали пререкание с Тайлър, а ти работиш в „Дейс“, трябва да ти зададем няколко въпроса. Тук или в управлението?

— Чакайте, сега пък го вините за „Дейс Маркет“.

— Не обвиняваме, просто разследваме.

Обзе ме гняв. Пийт и тъпите му обвинения напълно объркваха живота ни. Ако Тайлър имаше нещо общо с магазина, тогава цялата тази работа беше свързана и с присъствието му в „Депото“ снощи. Точно така. „Депото“, разбира се! Онези геймъри, които се държаха така, сякаш искаха да одерат Тайлър жив, задето им беше скапал играта. Ами ако го бяха проследили до дома и бяха решили да му го върнат?

— Тайлър обича да ходи в едно заведение, „Депото“… Намира се в града. Трябва да…

Даниъл ме погледна многозначително.

Заместник Марш изви вежди.

— Значи знаеш къде е бил Тайлър снощи? Много интересно. Снощи е имал среща с приятелите си във въпросното „Депото“, но когато отишли, го нямало. Вие двамата, да не би да сте го следили?

— А, не. По дяволите, как бе възможно всяка дума, която казвах, да се отразява толкова зле на Даниъл? Как да им кажа какво видях в клуба, без да разкрия, че съм ходила там? Така щеше да излезе, че съм следила Тайлър. — Просто съм чула, че там било опасно и ако Тайлър е ходил там, и е настъпил някого по опашката… може да е скапал нечия видеоигра и така да е ядосал човек, който е решил да му го изкара през носа.

— Да не би да мислиш, че Тайлър е бил убит заради видеоигра? — попита заместник Марш.

— Много е възможно — потвърдих аз, но го казах така, сякаш сама не си вярвах. Дали не беше най-добре да млъкна?

— Ще проверим — обеща Форд. — Междувременно, Даниъл, кажи къде беше снощи.

Усетих, че той се напрегна. Усетих как безпокойството се излъчва от тялото му. Досега ми се струваше толкова спокоен. Погледнах го и зачаках отговора му.

— Тук — изрече той умишлено бавно. — Гледах телевизия.

— Между десет вечерта и един след полунощ ли? Какво гледа? Кажи по кое време. Канали. Помниш ли някоя реклама?

— Ами… — Пръстите му потръпнаха. Искаше ми се да стисна ръката му, за да скрия тика, преди другите да го забележат, но жестът ми нямаше да остане скрит. — Не помня нищо конкретно.

— Сериозно ли? — попита заместник Маршъл. — Съвсем нищо ли? — Сложи ръце на кръста и изду гърди, сякаш се канеше да сграбчи Даниъл и да го отведе в участъка. По наглата му усмивка ми стана ясно, че му е приятно.

Даниъл отстъпи назад и пръстът му отново потрепна.

— Съжалявам, но наистина не помня.

Пристъпих напред.

— Просто искаше да каже, че беше разсеян. Бяхме… заедно бяхме. Телевизорът беше включен, но ние не гледахме. — Изчервих се и макар да лъжех, се надявах, че никой няма да се сети, че винаги се изчервявам, когато крия нещо.

Даниъл ме погледна изненадано и ми се стори учуден от актьорските ми заложби, но сигурно ми беше благодарен за намесата.

— Останах докъм два. Даниъл не спомена нищо, защото… нали няма да кажете на татко? — помолих аз и започнах да кърша ръце. Дори не се наложи да се правя на притеснена. — Моля ви.

Шериф Форд прочисти гърлото си.

— Наистина ли беше тук с него през всичкото време? Сами ли бяхте?

Кимнах.

— Добре тогава. — Той пъхна бележника в джоба си. — Това е достатъчно.

Марш отпусна рамене. Наглата усмивка не слизаше от лицето му. Посочи войнишката торба на мотора на Даниъл.

— Нали нямаш намерение скоро да заминаваш от града?

— Не, господине — отвърна тихо той.

— Ще те държим под наблюдение — заяви заместник Марш.

Двамата с Даниъл застанахме един до друг и наблюдавахме как двамата шерифи се качват в патрулката и потеглят. Пръстите на Даниъл потръпнаха дори след като те се скриха от погледите ни. Стиснах ръката му, преди да се обърне.

— Кажи ми — настоях аз, — къде беше снощи?

След цели шейсет секунди мълчание

Колкото по-дълго мълчеше Даниъл, толкова повече се напрягаха мускулите ми. Усещах познатото напрежение — също както когато нещо не беше наред. Тъкмо това чувство ме подтикваше да се бия или да тичам.

Даниъл изтегли ръката си. Бях го стиснала по-силно, отколкото си давах сметка.

Върховете на пръстите му бяха станали яркочервени.

Пуснах ръката му. Завладя ме чувство на вина, когато той започна да разтрива пръсти, а след това и бинтованата ръка. Сигурно раната го беше заболяла. Само че чувството на вина прерасна в гняв. „Защо ти се чувстваш виновна, след като той е сгафил?“ — Гласът в главата ми беше непознат. Стреснах се. Дори не знаех защо съм си помислила подобно нещо. Нямах никакво извинение, задето бях причинила на някого болка.

— Защо не ми казваш къде си бил снощи? — попитах. — Въпросът е съвсем прост. Той се почеса зад ухото и погледна настрани.

— Както вече казах, бях тук. Гледах телевизия.

„Лъже — настоя непознатият глас в главата ми. — Ти излъга ченгетата заради него, а сега той ти се отплаща с нови лъжи.“

Отстъпих крачка назад. Защо чувах глас, който дори не звучеше като моя? Само че гласът изтъкваше очевидната истина.

— Току-що излъгах ченгетата заради теб, Даниъл. Не мислиш ли, че ми дължиш обяснение?

— Не съм те карал да лъжеш. — Даниъл напъха ръце в джобовете си. Изглежда не знаеше какво да прави с непрекъснато потрепващите си пръсти. — Не ти дължа нищо.

— Така ли? — Гласът ми потрепери от гняв. — И го казваш след всичко, което преживяхме? — „След всичко, което направи за него“ — обади се отново гласът. — Спасих проклетата ти душа — буквално, а ти не смяташ, че ми дължиш най-обикновено обяснение къде си бил снощи? Какво, по дяволите, си правил?

— Не исках да кажа това. Даниъл отпусна рамене и погледна към небето. — Просто… не мога.

— Какво не можеш? Кажи ми? Довери ми се — изкрещях. Изглежда не успявах да се контролирам.

— Моля те, Грейси, прояви търпение. Не искам да се месиш. Трябва ми малко пространство.

— Пространство ли? — Кожата ми пламна. Тресях се от яд и силата ми напираше да избликне. Нещо не беше наред. Със сигурност не беше наред. „Бий се или се разкарай“ — прошепна гласът. Само че една разумна частица от мозъка ми не позволи да се нахвърля върху Даниъл, а нямаше с кого другиго да се сбия. Затова направих онова, което се беше превърнало във втора природа. — Имаш колкото пространство желаеш — рекох аз и затичах.

— Чакай, Грейси! — изкрещя Даниъл, когато аз хукнах по алеята. — По дяволите, нямах предвид това.

Чух думите му, но продължих да тичам дори след като се разнесе ревът на мотоциклета на Даниъл зад мен. Ускорих темпото. Той изкрещя името ми, каза ми да спра. Само че аз не можех. Силата беше нахлула във всяка клетка на тялото ми. Тласкаше ме напред. Даниъл спря до мен. Чух го, че ме вика, но се качих на тротоара и завих. Минах между къщите, където той не можеше да ме последва.

Макар да знаех, че съм разтревожила Даниъл, не спрях. Сърповидният белег на ръката прогаряше кожата ми. Ускорих крачка. Сега тичах дори по-бързо, отколкото смятах, че е възможно допреди няколко месеца. Въпреки това се насилих да бързам още повече.

Краката ми копнееха за по-висока скорост.

Имах нужда от нея.

Жадувах за нея.

Краката ме изтласкваха напред като светкавици. Беше се стъмнило, но кръвта пулсираше в мен и аз усетих прегарящо напрежение зад очите. Примигнах и неочаквано пред погледа ми се проясни, зрението ми стана по-остро, сякаш нощта беше просветляла. Имах чувството, че е обедно време в облачен ден.

Работата беше там, че нямах нужда да виждам. Краката ми инстинктивно знаеха накъде да поемат. Стъпваха точно където трябва, пропускаха пукнатини и дупки по неравните улици. Откриваха най-лекия път между бабуните и храстите на гробището край булевард „Фарауей“. С всеки светкавичен отскок болката и гневът в мен се стопяваха, заменени от чисто опиянение.

Свобода.

Забрава.

Сега се чувствах също както първия път, когато тичах с Даниъл в гората. Тогава той беше този, който трябваше да ме изчаква. Тогава бях най-обикновен човек. Тогава се бях почувствала прекрасно… както никога преди. Сега обаче бе дори по-прекрасно. Този път не усещах как в мен се влива чужда енергия. Този път тя избликваше от мен самата. Тази сила беше моя. Никой не можеше да ми я отнеме.

Отметнах глава назад, за да видя сребърния блясък на луната, която се издигаше в нощното небе, докато тичах, и позволих на силата да премине през мен. Топлината плъзна в ръцете и краката ми, нахлу в гърдите ми. „Сега ти владееш всичко“ — увери ме непознатият глас.

Най-сетне бях преминала бариерата.