Изгубеният светец

Двайсета глава. Желание

Пред сградата на фондацията

И двамата знаехме, че се преструвам, че бързам да се кача в автобуса — пристигнахме цял час по-рано от предвиденото — но нито един от нас не каза и дума. Гледах през прозореца в страничното огледало и се опитвах да се съсредоточа, за да залича изгорелите петна по ръцете и следите от нокти по рамото. Не ми беше никак приятно да си припомням срещата с вече мъртвия гелал, докато разглеждах причината, за да мога да ги излекувам, но така беше по-лесно, отколкото да разговарям с Талбът.

Всъщност с Талбът не разменихме и дума, докато той не паркира под дъба, откъдето ме беше взел. Облякох си якето, за да скрия кървавите резки на ръката и грабнах раницата, която бях оставила във вана по време на малкото си приключение. Метнах я на рамо и се канех да сляза, когато Тал стисна вече излекуваната ми ръка.

— Кажи ми едно, Грейс — помоли. — Толкова ли ти е неприятна мисълта за нас двамата?

— Не мога да го направя. — Дръпнах ръката си и пръстите ми се изплъзнаха от неговите. — Ти си ми наставник…

— Вече не съм. Обучението ти приключи. Сега вече можем да бъдем заедно.

— Моля те, опитай се да разбереш. Приятели сме, Тал. Никога няма да бъдем нещо повече.

Той притвори очи и въздъхна.

— Тогава не ми казвай Тал — нареди той. — Звучи твърде добре, когато го изричаш ти.

— Извинявай.

Талбът тръсна глава.

— Да забравим, че се е случило. — Откри бейзболната си шапка между двете ни седалки. Нахлупи я и ми се усмихна. — Ще бъдем просто приятели. Нищо повече.

— Добре — отвърнах и се усмихнах едва-едва.

— Не позволявай това да ти развали деня. Трябва да се гордееш с онова, което стори. Обучението ти приключи. Ти успя, бих те завел да го отпразнуваме, стига да ми позволиш, само като приятели, разбира се.

Засмях се.

— Така вече е по-добре — продължи той. — Утре ще сме готови да резнем още няколко глави. Ще си намерим нова следа, накъдето и да ни отведе.

Разбрах, че се опитва да се шегува, но също така знаех, че говореше сериозно. Засмях се неуверено и скочих от вана. Сбогувах се с Талбът и тръгнах към паркинга. Минах през сградата и реших да се помотая във фоайето, докато дойде време за автобуса, но онова, което видях през стъклените врати, ме втрещи.

Автобусът вече беше пристигнал, както и седемте вана на „Рок Кениън“ — придружени от полицейски автомобил с включени светлини. Съучениците ми от часа по религия се бяха скупчили край стълбата, заобиколени от хора с блузи на „Добър самарянин“. Мъж в костюм разговаряше с момиче, което, изглежда, плачеше. Момичето беше Ейприл. Отворих стъклената врата и изскочих на паркинга. Когото приближих множеството, Клер ме посочи.

— Ето я! Грейс дойде! — развика се тя. Останалите се обърнаха към мен и ме зяпнаха. Ейприл дотича. Прегърна ме.

— Боже! Добре си. Толкова ме беше страх.

Стисна ме толкова силно, че едва дишах.

— По-спокойно! Разбира се, че съм добре. — Изтръгнах се от прегръдката й. Лицето й беше на червени петна, очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да ревне отново. — Какво ти се е случило?

— На мен ли? — попита недоумяващо тя. — Какво ти се е случило на теб? Всички те търсят! Първо Пийт, а след това и ти — не си отишла в залата за карате, да не говорим, че нито един от двамата с Талбът не си вдигаше телефона. После си спомних есемеса на Джуд и реших, че си отвлечена. Баща ти идва насам, а пастор Сейнт Мун направо изперка.

— Какви ги говориш? Бях с отговорника за моя проект, както всички останали… и какво общо имат Пийт и залата за карате? — Да не би да говореше за същата зала, в която тренирахме двамата с Талбът?

— Всички групи трябваше да отидем в залата за карате. Така каза Гейбриъл, докато бяхме в автобуса. Трябваше да започнем да я оправяме за някакъв младежки проект. Когато стигнахме там, витрините бяха изпочупени, а вътре… вътре откриха Пийт.

— Пийт Брадшо ли? Какво означава, че са го открили? — И преди бях чувала хората да говорят по този начин — миналата година, когато откриха Мериан Дюк, а след това Джесика Дей. После, онази вечер, когато ченгетата ни казаха, че са открили Тайлър. — Мъртъв ли е?

Едва намерих сили да изрека думите.

Ейприл поклати глава.

— Не, но някой го е пребил. Сигурно са решили, че е мъртъв, когато са го зарязали.

— Какво? — Усетих как земята под краката ми се разлюля. — Открили са го в залата? — Нашата зала ли? — Той каза ли кой е бил?

— В безсъзнание е. Може дори да е в кома. Джули Пулман го е видяла първа. Каза, че до него били изписани със спрей буквите „К“ и „С“.

Кралете на сенките ли? Да не би това да беше някакво предупреждение за нас с Талбът да се отдръпнем?

Затова ли Джуд ми беше изпратил есемес? Да не би Кралете да са ни преследвали през всичкото време, докато ние сме мислели, че ги преследваме? Да не би да са ме видели в клуба заедно с Пийт и да са решили да го използват, за да изпратят послание? Бръкнах в раницата, за да извадя мобилния си телефон. Трябваше да позвъня на Талбът и да го предупредя, че Кралете са ни погнали.

— Хората от „Рок Кениън“ повикаха линейка и ни върнаха — обясни Ейприл. — Когато забелязахме, че те няма, пастор Сейнт Мун направо полудя. Обади се на баща ти, дойде полиция и… и… много съжалявам. Много ме беше страх за теб, затова му казах. Извинявай.

— Какво си казала? На кого?

— Грейс! — Това беше гласът на Гейбриъл. Беше ядосан. Застана на отворената врата на сградата.

— Извинявай — повтори Ейприл. — Разказах му за вас с Талбът.

— Как можа! — изсъсках й аз. — Имах ти доверие.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Мислех, че ти помагам.

— Ела веднага с мен — нареди Гейбриъл.

В сградата на фондацията

Последвах Гейбриъл през фоайето, покрай рецепционистката, която се опита да ни спре, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и продължихме напред. Той отвори вратата на една стая, изглежда, предназначена за срещи, и ми даде знак да вляза. В мига, в който вратата се затвори, Гейбриъл се обърна към мен.

— Добре ли си? — почти изкрещя.

— Да.

— Беше ли отвлечена, заплашена или принудена да вършиш нещо против волята си?

— Какво? Не.

— Тогава настоявам да ми разкажеш какво имаше предвид приятелката ти, когато ми каза, че си се измъквала сама с някакво момче по време на проекта. И защо, след като не беше с нас, залата беше пропита с миризмата ти? — Той стисна ръката ми. — И би ли ми обяснила защо долавям вонята на демонска кръв по дрехите ти? — Смъкна якето от рамото ми и видя кървавите следи по ръкава и трите яркорозови белега по ръката ми. — Как се сдоби с това?

„Не си длъжна да му казваш каквото и да било“ — заяви гласът в главата ми. Беше смесица от моя глас, от гласа на Талбът и някакъв нов, който не бях чувала досега. Точно така. Дръпнах ръка.

— Не съм длъжна да ти казвам каквото и да било — сопнах се. — Не си ми баща. Със сигурност не си ми брат. Дори не си ми истински учител.

„Той е нищожество в сравнение с теб!“ — продължи гласът.

— Аз съм ти приятел, Грейс. Може и да не съм ти брат, но държа на теб.

— Ти си нищожество.

— Значи така възприемаш приятеля си, като „нищожество“? Разбрах, че нападнатото момче ти е било приятел. И той ли беше нищожество?

— Пийт Брадшо не ми беше приятел! — „Той беше кучи син, който заслужаваше всичко, което му се е случило.“ Гласът беше прав; Пийт си го просеше. — И си е получил заслуженото.

— Какво? — Гейбриъл отстъпи крачка назад и потри по-светлата кожа на пръста. — Ти ли го направи, Грейс? — Стори ми се уплашен, сякаш щях да го нападна.

Гейбриъл е страхливец.

— Не. Не съм нападала Пийт. Не си заслужава да си губя времето с него. — Отново облякох якето. — Имам си по-важни дела.

— Защо тогава залата беше пропита с миризмата ти?

— Защото там тренирах.

— Тренирала ли си? Даниъл ми каза, че вие двамата вече не тренирате.

— Не съм тренирала с Даниъл. Момчето, с което се измъквах, той е небесна хрътка… последният от рода Сейнт Мун. Той поне е истински Сейнт Мун. Не е страхливец като теб, който използва името, но не върши нищо, за да го заслужи.

Гейбриъл ме погледна изненадано.

— Невъзможно, Грейс. Дон беше последният от семейство Сейнт Мун. Останалите бяха убити, когато…

— Когато си гледал безучастно как Кейлеб Калби ги е избивал. Е, грешиш. Нейтън Талбът е оцелял. Бил е на три години, когато е гледал как родителите му са били заклани пред него, защото ти не си предприел нищо. Гейбриъл остана с отворена уста за част от секундата.

— Казаха ми, че момчето е умряло от раните си…

— Да, ама не. Сега вече е небесна хрътка. Той ме научи на всичко, което знаеше. Ти може и да се страхуваш да направиш нещо със силите си, но аз не съм страхливка като теб. Вече станах небесна хрътка. Докато ти се криеше и се страхуваше да не си изцапаш ръцете, аз преследвах демони. Днес убих първия.

— Какво си направила? — изрева той. Целият се тресеше. Отстъпи още една крачка назад и си пое дълбоко въздух. — Не. Това не може да бъде. Вълкът те погубва.

— Никой не ме погубва. Убих демон, не човек или урбат. Знам каква е разликата. Не съм толкова глупава, колкото изглеждам.

Той се намръщи от болка, притисна длани и затвори очи, пое си дълбоко дъх, след това го изпусна през зъбите.

— Трябва да си напълно луда, ако мислиш, че убийствата няма да те променят — рече тихо. — Дори убийството на демон. Това те кара да се чувстваш силна, дава ти възможност да прекъснеш нечие съществуване, да сложиш край със собствените си ръце. А чувството за мощ се превръща в гордост, ако му позволиш. Скоро ще започнеш да си мислиш, че си по-добра от останалите. Че си по-висше същество. Може би ще започнеш да се ядосваш, че не можеш да постигнеш нищо повече. Тъкмо това са чувствата на вълка и те стават все по-силни. Преди да се усетиш, вълкът ще те е погубил. Протегна ръка и докосна рамото ми. — Вълкът ти говори. Усещам го. Вече те погубва.

Дръпнах се от ръката му.

— Престани да го повтаряш! Защо не ми вярваш? Защо не приемеш, че след като ти си бил обладан от вълка, не означава, че при всички други небесни хрътки ще стане същото.

— Наистина ли искаш да разбереш?

— Да.

— Защото за осемстотин и трийсет години все още не съм видял нито един истински урбат, който да не бъде обладан от вълка.

Думите му ми подействаха като удар в корема. Ахнах, отстъпих назад и се опрях в масата.

— Всеки един от нас стана жертва, Катрин също… така ще бъде и с теб.

— Аз не съм Катрин. Не съм сестра ти. Не съм слаба като теб.

Гейбриъл изръмжа:

— Просто трябваше да те заведа при Сърхан, както той нареди. Мислех, че ако се опитам да те опозная, ще ти спестя отиването. Трябваше да се сетя, че няма да се получи. Сега ще те отведа, така че се сбогувай с приятелите си. Не знам кога ще се върнеш.

— Ще ме отведеш ли? — Сърхан е наредил на Гейбриъл да ме отведе при него.

Идват за теб. Той иска да те накара да му се довериш, но да знаеш, че не можеш.

— Значи за теб се е опитал да ме предупреди Джуд. Ти ли си този, който идва за мен? — Опитах се да се промъкна покрай него, за да се измъкна, но той не помръдна.

Гейбриъл отново сложи ръце на раменете ми.

— Не, Грейс. Не е ставало въпрос за мен. Ще те отведа при Сърхан, за да ти помогне.

Замахнах и го ударих в гърдите.

— Никъде няма да ме водиш — сопнах се и избягах от стаята.

По-късно

Тичах.

Изскочих от центъра на фондацията, минах покрай съучениците си на стълбите, покрай автобуса и колата на татко, който тъкмо влизаше на паркинга, след това излязох на улицата. Знаех, че Гейбриъл е в състояние да ме догони, но също така знаех, че няма да го направи.

Той е слаб.

Той лъже.

Ти си по-добра от него.

Ускорих крачка, затичах по-бързо и уверено. Заобикалях пешеходци и автомобили, прескачах всичко, което ми се изпречеше на пътя. Знаех, че хората ме сочат с пръст, че спират с отворени уста, за да наблюдават момичето, което тича така, сякаш го гони чудовище. Пет пари не давах. Просто трябваше да тичам.

Хукнах, защото Гейбриъл каза, че искал да ме отведе. Само че звярът, от който бягах, бяха думите, които изрече преди това. Те ме преследваха също както демон преследва плячката си.

„За осемстотин и трийсет години все още не съм видял нито един истински урбат, който да не е обладан от вълка.“

Тези думи не ми даваха мира. Бяха като нестихваща упорита болка, загнездила се в мускулите, болка, която отказваше да си отиде, независимо колко бързо тичах и колко се опитвах да овладея силите си. Нищо не намаляваше болката, тя ставаше по-силна с всяка ужасна мисъл.

Гейбриъл грешеше по отношение на мен. Не можеше да ми помогне. Той не ме разбираше. Нямаше право да ми казва, че ще падна. Та той дори не ме познаваше.

Ти си по-добра от него.

Не можех да се отърва от онова, което казваше, че всички хрътки рано или късно попадали под влиянието на вълка. Гейбриъл грешеше. Падението не беше неизбежно. Защо му е на Господ да създава небесните хрътки, след като всички са го провалили?

„Не, ти не си като тях — увери ме гласът. — Ти си специална. Ти си божествената.“ Точно така, аз бях различна. Урбат мислеха, че не можеш да бъдеш излекуван, без да умреш, но ето че аз спасих Даниъл. Аз го излекувах.

Бях по-добра.

Даниъл го знаеше.

Гейбриъл се беше опитал да накара Даниъл да го забрави, като го беше настроил срещу мен. Само че Даниъл беше повярвал в мен.

Той ме обичаше.

„Да, Даниъл те обича. Той те обича най-много. Накарай го да си спомни. Върви при него.“

Смених посоката и се втурнах към Оук Парк. Не мога да обясня, не мога да го опиша, но всяка моя клетка искаше да открия Даниъл, имах нужда да го видя, да го почувствам, да го докосна. Трябваше да разбера дали и той има нужда от мен.

Продължих да тичам, докато не се препънах на стълбите пред приземния му апартамент и се облегнах на вратата. Отпуснах се на цимента, разтреперана като яркооранжевите листа на трепетликите около къщата. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се уплаших да не изхвръкне от гърдите. Никога досега не бях тичала толкова много, толкова бързо, въпреки това ужасната болка в мен разкъсваше мускулите ми.

Вратата се отвори и чух Даниъл да ме вика по име, докато ме изправяше.

— Грейси, какво правиш тук? Добре ли си?

Исках той да облекчи болката ми, да докаже, че Гейбриъл греши за мен, но да чуя гласа му и да видя лицето му не ми беше достатъчно. Прегърнах го през врата, след това вплетох пръсти в косата му. Целунах го по бузата, целунах челюстта, след това го целунах зад ухото.

— Виж ти, здравей и на теб — рече. — Какво ти, става…

Притиснах устни към устата му и го целунах с такава сила, че той се олюля и хлътна в стаята. Изритах вратата след нас и притиснах тяло към неговото. Вкусих го с устни, вдъхвах бадемовия му аромат с всяка глътка въздух, въпреки това не ми стигаше.

Не беше достатъчно, за да притъпи болката.

Целувах го все по-настойчиво и спуснах ръце по неговите, усещах извивките на мускулите му под тънката риза. Даниъл ме притисна и отвърна на целувките ми. Ръцете му запълзяха по гърба ми и свалиха якето. То падна на пода. След това усетих пръстите му на талията после ги спусна към ханша.

Усещах желанието му във всяка ласка, въпреки това то не ми беше достатъчно, за да заличи болката. Имах нужда от нещо повече. Целунах го по-настойчиво и използвах тежестта на тялото си, за да го изтласкам към канапето, което ставаше на легло.

Даниъл спря, когато краката му опряха в матрака. Докосванията му станаха колебливи, когато се притиснах по-силно към него. Той се отдръпна от устните ми и прошепна до бузата ми:

— Какво си намислила, Грейс? Мислех, че искаш да изчакаме.

„Не можеш да чакаш повече“.

— Не мога да чакам повече — повторих аз думите на гласа в главата ми. Коленете му се подгънаха и той седна на ръба на леглото. Седнах в скута му и го целунах, спуснах пръсти по копчетата на ризата, проследих мускулите на гърдите, след това и на корема. Болката в мускулите неочаквано завзе цялото ми тяло като непозната досега енергия. Усетих я как сграбчва сърцето ми и го стиска с нокти. Бях усещала същото и преди. Знаех какво означава. Нещо друго контролираше нещата.

Незначителна частица от ума ми казваше да спра, предупреждаваше ме да престана, преди да е станало прекалено късно, но не можех. Желаех Даниъл повече от всичко и всеки досега. Имах нужда от него.

„Тогава го погълни“ — изкрещя гласът.

Преди да усетя какво става, оголих зъби и изръмжах, а ноктите ми се забиха в яката на Даниъл. Разкъсах ризата и копчетата се разлетяха. Усетих как той стиска ръцете ми, чух го как ме предупреждава да се успокоя, но думите му ме накараха единствено да му се нахвърля по-ожесточено. Сякаш наблюдавах себе си от ъгъл на стаята и ставах свидетел как се държа като звяр, а не можех да сторя нищо, за да се спра.

— Престани! — изкрещя Даниъл. Стисна раменете ми и ме хвърли на леглото. Скочи от матрака. Вдигна ръце, готов, ако се налага, да се бие. — Спокойно, Грейс. Това не си ти. Владей се.

Претърколих се задъхано на леглото. Тялото ми се тресеше и гърчеше — сякаш нещо се опитваше да се изтръгне от мен. Изпищях и издрах собствения си врат, търсех лунния камък, но вратът ми беше гол.

— Къде е, Грейс? — попита Даниъл и в гласа му се прокрадна уплаха. — Къде е лунният ти камък?

— В раницата — отвърнах задъхано, заровила лице в чаршафа.

Чух шумолене, след това усетих пулсираща топлина на врата. Даниъл седна до мен и притисна лунния камък отзад на врата ми. Усетих как топлината му се разлива в мен, как прогонва мрака, завладял сърцето ми. Разтърсващите тръпки се поуспокоиха.

Погледнах седналия до мен Даниъл. Разкъсаната му риза висеше и разкриваше трите дълги червени драскотини, които ноктите ми бяха оставили по ключицата. На лицето му се беше появило изражение, от което очите ми се напълниха със сълзи. Не аз лежах в леглото пред него.

Той виждаше вълка.