Изгубеният светец

Седемнайсета глава. Основните неща

Сряда следобед

Знаех, че Гейбриъл ми разказа всичко това, за да не развивам силите си, но се получи обратното, почувствах се много по-решителна. На този свят имаше лоши неща — като Кейлеб Калби (макар че според Даниъл той живееше някъде в Южна Америка) — и аз трябваше да съм готова да ги сразя, след като хора като Гейбриъл предпочитаха да си седят кротко и да не вършат нищо. Едва изкарах до края на часовете нямах търпение да поговоря отново с Талбът.

Потропвах от нетърпение, докато пътувахме с автобуса към Епъл Вали и дори не забелязах какво говори Ейприл, докато не ме попита какво мисля за тиарите.

— Какво?

— Тиара? За или против? Кажи, че си за, защото нямам търпение да направя дизайна на една тиара. Олеле! Ще стане истински трепач. Може да й сложа сребърни спици, които да завършват с летящи звезди или нещо подобно. — Тя потреперваше и записваше нещо в бележника си.

— За какво точно говорехме? Защо ми е тиара?

Ейприл вдигна пръст. Записа още нещо в бележника.

— Обсъждахме елементите от стила принцеса за костюма ти. Като например принцеса на вълците. Или пък вълчата принцеса или принцесата куче… не…

— Ти шегуваш ли се? Никаква ликра. Никакви тиари. И никакви принцеси. — Опитах се да дръпна бележника, за да видя какво, по дяволите, е нахвърляла, докато не й обръщах достатъчно внимание.

Тя притисна бележника към гърдите си, за да го опази от мен.

— А какво ще кажеш за кралицата на кучките?

— Ейприл! — ахнах и останах с отворена уста. Тя никога не говореше по този начин.

— Напоследък наистина трудно те издържам — оплака се тя.

— Не е вярно. Просто съм малко нервна.

Наистина не знаех какво да очаквам от обучението в основните неща, тъй като представата на Талбът за проверка на способностите ми включваше доста напрежение, но се изненадах, когато той ни закара в един позападнал мол в Епъл Вали, след като ме взе от паркинга.

— Ако си мислиш, че трябва да подобря уменията си в пазаруването, вече си имам Ейприл за тази цел — пошегувах се аз и последвах Талбът в един от магазините.

— Не идваме за развлечение — сряза ме той и посочи надписа над едно от помещенията. Половината букви липсваха, но веднага разбрах, че това е детско студио за карате. Зала за бойни изкуства или поне така мислех, че се казва.

Скръстих ръце.

— Ако си решил да ме запишеш на курс заедно с група хлапета, отсега да знаеш, че няма да стане. Талбът рече:

— Затворено е вече цяла година, фондация „Рок Кениън“ е взела помещението под наем. Искат да го подготвят за една от младежките си програми, но залата ще бъде на наше разположение още седмица или две. Съвършеното място, на което да поизпипаме част от уменията ти в контролирана среда. — Той извади ключ от джоба си и отвори вратата. Задържа я отворена, за да вляза първа.

— Контролирана среда ли? — Имаше малка чакалня в предната част с прашни метални столове, виждаше се дълъг тъмен коридор, който сигурно отвеждаше към истинското студио. — Кажи ми, че не ни дебнат демони, готови да ми се нахвърлят. — Представих си стая, пълна с гелал, извадили нокти, готови да наскачат върху мен в мига, в който вляза.

Талбът се подсмихна.

— Аз може да ти скоча, но само ако ти го искаш.

— Пробвай и ще видиш какво ще стане.

Талбът поклати леко глава. Погледна ме с надежда.

— Кофти шега и за двамата — отвърнах и се почувствах смутена и едновременно с това виновна, задето отвърнах на опита му за флирт. — Извинявай. — Ако Талбът щеше да ми бъде наставник, тогава трябваше да прекратим всякакъв флирт.

Той се изчерви повече от обикновено.

— Както и да е, днес ще те науча на нови движения, нищо повече, обещавам.

— Тръгнахме по дългия коридор и влязохме в залата. Беше пълна с прашни постелки, а огледалата по дългата стена бяха изпочупени. Талбът отвори раницата си. Извади бял костюм като за карате и ми го подаде.

— Отзад има баня. Преоблечи се, за да не съсипеш дрехите, с които ходиш на училище.

Влязох. Затворих вратата и свалих блузата и панталоните. Преоблякох се бързо, защото се почувствах неловко да стоя по сутиен и гащи, след като само една тънка стена ме делеше от Талбът. Ами ако той най-неочаквано се появеше на вратата?

Когато излязох от банята, Талбът ме чакаше, облечен в същия бял екип, стегнат с черен колан. Бялата туника бе прихлупена на голите му гърди. Гръдните мускули бяха напомпани също като ръцете. Сведох поглед към босите му крака. Защо се чувствах по-сюрреалистично от всеки друг път досега?

— Значи ти си господин Мияги, а аз съм Карате кид — подхвърлих.

— Кой господин? — попита той. — Господин Мияги. От филма. Улавя мухи с пръчиците за храна. Погледна ме недоумяващо.

— Сега трябва да започнеш „Търкай, лъскай“! — Направих движението, което вървеше с прословутия лаф.

Талбът се ококори. Очевидно не разбра.

Въздъхнах тежко и драматично. Изглежда, хлапетата, които растат във ферми заедно с умствено изостанали ловци на демони, не са гледали филмите от осемдесетте.

— Ти си великият учител по карате, а аз съм ти ученичка.

— А, добре. — Погледна ме странно. — Само че аз няма да те уча на карате. Колебая се между айкидо и винг чун. И двете са подходящи за дребни бойци. Освен това ти трябва обучение с меч. След това ще преминем на лъкове, колове и може дори да поработим с палки тояги.

Този път аз погледнах недоумяващо, но не защото той се шегуваше. Беше много сериозен.

Неделя следобед, четири дни по-късно

Тренировките с Талбът бяха интензивни. Никога не нанасяше подли удари, но и не ми даваше почивки или да разтъркам удареното си коляно. Това означаваше, че трябва да работя като луда, за да поддържам темпото. Не знам кое ме тласкаше напред, но за по-малко от седмица с Талбът натрупах повече умения, отколкото за времето, в което тренирах с Даниъл.

Може би причината беше, че Талбът не ме караше да се въздържам, а напротив, да се стремя напред. Настояваше да разчитам на чувствата си, да ги използвам, за да ми дадат повече сили. Не можех да повярвам колко бързо се получаваше и колко по-силна бяха станала.

Тренировките ни ми действаха като наркотик — способностите ми избликваха, поглъщаха ме, оставяха ме опиянена от новите сили и ме караха да искам още. Ейприл ми хвърляше странни погледи, когато се връщах при автобуса, и започваше да ме разпитва за Талбът и тренировките, но така и не разбра защо съм толкова въодушевена.

Дори се замислих как да се видя с Талбът в събота за допълнителна тренировка. Мама обаче я беше хванал амокът, откакто Гейбриъл ни беше на гости, и научи за фестивала по случай Хелоуин — същият фестивал, на който щеше да контролира сергиите, и влагаше всяка минута в подготовката му. Ентусиазмът й да пече и замразява стотици хиляди орехови тарти не преминаваше. Времето до фестивала не достигаше и аз знаех, че ако не беше проектът, нямаше да мога да измисля обяснение, за да се виждам с Талбът.

В неделя следобед се разтреперих, задето толкова време не бях тренирала. Това не беше никак добре, тъй като имах среща с Даниъл за пикник на ливадата на енорията веднага след службата. По настояване на татко мама ми даде два часа свобода, в които да поработя заедно с Даниъл над молбата за „Трентън“. Много се притеснявах той да не забележи нещо различно в мен.

Имах чувството, че колкото повече напредват тренировките ми с Талбът, толкова по-сложни стават отношенията ми с Даниъл. Ставаше ми все по-трудно да се държа нормално, когато бяхме заедно.

Не ми беше никак приятно да се крия от него, но ето че това се превърна в част от живота ми. Дразнех се, че не мога да му кажа нищо за Талбът, за тренировките, за плановете да открия Джуд. Но пък нямаше друг начин, защото знаех, че ако научи, щеше да се опита да ме спре.

Даниъл искаше да съм нормална, но просто не се получаваше. Вече бях различна. Притежавах умения, способности, знаех, че в света съществува зло, така че не можех да стоя бездейна. Сигурно затова във всички комикси на супергероите им се налага да си създават втора самоличност — човек, който се преструва на напълно обикновен, за да могат да бъдат с хората, които обичат.

Знаех, че той иска да съм нормална, за да съм в безопасност. Но това беше единствено защото не знаеше на какво съм способна. Поради някаква причина в един момент той беше изгубил доверие в мен. Беше се разколебал в идеята за небесна хрътка, но аз щях да му покажа, да му докажа, че ще успея да се справя. Когато настъпеше моментът — може би чак след като завършех тренировките с Талбът, и може би, след като върнех Джуд у дома — тогава щях да разкажа всичко на Даниъл… накрая.

Щеше да бъде изненада. Технически аз не пазех тайни от човека, когото обичах най-много.

Нали така?

Колкото и да ми беше трудно в продължение на два часа да се преструвам на нормалната дъщеря на пастора Грейс Дивайн, копнеех да бъда с Даниъл. Самата мисъл, че той предложи да отидем на пикник, ме караше да мисля, че си заслужава да изтърпя неудобството. Тъй като мама ме скъсваше от работа, когато не бях с Талбът, а Даниъл поемаше извънредни смени в магазина на господин Дей и помагаше на Кейти Съмърс да организира благотворителното събитие за набиране на средства, имах чувството, че е минала цяла вечност откакто не сме се виждали извън училище. Дори в училище не се виждахме често, тъй като той прекарваше повечето обедни почивки с Кейти. Въпреки че бях нервна — сякаш силите ми ме бяха напуснали — нищо нямаше да ми попречи днес да обядвам с Даниъл.

Само че той очевидно не мислеше по същия начин.

Седях на тревата в дълга до коленете синя рокля, наслаждавах се на необичайно топлото октомврийско слънце в продължение на цели четирийсет и пет минути, преди да реша, че сигурно е забравил за обяда. Той беше планирал тази среща. Не дойде и на службата. Но пък той не идваше редовно на църква, така че не се разтревожих. Стомахът ми изръмжа. Нямах мобилен телефон (мама ми забрани да го нося в църквата), затова влязох в енорията, за да използвам телефона на татко и да позвъня на Даниъл. Татко не си беше в кабинета, но вратата не беше заключена, затова влязох вътре и набрах номера на Даниъл. Включи се гласова поща.

— Надявам се, че каквото и да вършиш е достатъчно важно, след като ми върза тенекия — казах. — Обади се на мобилния ми, когато си спомниш за мен.

Затворих и едва не позвъних отново, за да се извиня. Мразех се, задето бях толкова рязка. Но пък нали супергероите са тези, които забравят уговорки или им се налага да изчезват по време на важни вечери? Не трябваше ли аз да бъда тази, която връзваше тенекии?

Взех плика с молбата от бюрото и излязох в коридора. Мускулите ми потръпнаха. Вече бях готова да изляза и да потичам — независимо че бях с високи токчета — но когато пристъпих в залата, чух странен шум отвътре. Приличаше на тежко дишане и пъшкане.

Любопитството ми надделя — енориашите трябва да си бяха тръгнали — затова отворих вратата и надникнах. Гейбриъл беше застанал сам в средата на помещението, изправен на пръсти, протегнал ръце високо над главата. Дланите му бяха събрани. Беше облечен в сива ленена туника и свободни панталони като онези от екипа, които Талбът обличаше за тренировките ни, и дълга кафява роба. Помислих си, че прилича на кръстоска между монах и рицар — джедай.

Наблюдавах как отпусна ръце пред гърдите, леко раздалечени, сякаш стискаше топка. Обърна глава към мен. Примигна, когато ме видя, но не каза нищо, докато продължаваше със следващите движения. Напомниха ми за бойните изкуства, на които ме беше научил Талбът, същевременно бяха коренно различни. Направи нови три движения. Когато завърши и последното, се обърна отново към мен и ми се поклони леко.

— Здравейте, госпожице Грейси — рече и ми даде знак да вляза. — Прости ми, че използвам тази стая. За съжаление моята е твърде тясна за упражненията ми.

— Мислех, че не се занимавате със схватки и бой — натякнах аз. — Защо тогава практикувате бойни изкуства?

— Не ги практикувам, за да се бия. Упражнявам се за душевно равновесие и медитация. — Потърка мястото на пръста, където кожата му беше по-светла. — Понякога усещам, че имам нужда от повече упражнения.

— Да не би да е така, защото ви липсва пръстенът? — посочих ръката му. От по-светлата кожа беше очевидно, че е носил пръстена години наред.

Гейбриъл кимна одобрително, сякаш остана доволен от бързото ми заключение.

— Какво е станало с него? — попитах. Учудих се, че е дошъл тук без лунния си камък. На мен ми се струваше огромен риск за човек, който беше маниак на тема контрол.

— Дадох го на човек, който се нуждаеше от него много повече от мен. — Престана да разтрива бялата ивица на пръста и отпусна ръце. — Надявам се жертвата да не е била напразна.

— На Джуд ли? — Едва сега си спомних, че това не беше първото посещение на Гейбриъл в Роуз Крест. Аз не го бях виждала, но той беше дошъл на Бъдни вечер и беше дал на татко лунен камък за Джуд — собствения си пръстен очевидно. — Заради него ли го направихте? Но вие дори не ни познавахте.

Гейбриъл кимна.

— Даниъл често говореше за теб и семейството ти. Имах чувството, че ви познавам всички. Разбрах, че много приличаш на сестра ми Катрин, а Джуд беше като мен по времето, преди да бъда ръкоположен и да тръгна с кръстоносците. Когато получих писмата на баща ти за заразяването на Джуд, Сърхан ми забрани да се меся, но аз така и не успях да се сдържа. Не можех да позволя брат ти да бъде сполетян от моята съдба. За съжаление обаче все закъснявам. — Той сложи ръка на рамото ми. Стоманеносините му очи ми се сториха древни и тъжни, докато се вглеждаше в лицето ми. — Надявам се да не се случи същото с теб.

— Добре съм — отвърнах. Не знам защо, но гласът ми прозвуча като шепот.

— Никой не е толкова добре, колкото твърди. — Гейбриъл отмести ръка от рамото ми и отстъпи няколко крачки.

— Аз обаче съм добре. — Почувствах се дори по-несигурна от преди. Не ми беше приятно, че ме е преценил, без дори да ме познава. Вече беше решил, че не мога да науча как да използвам силите си, без да се предам на вълка, както е станало с него и Джуд.

— Кажи ми, Грейс, как се почувства, когато заби ножа в сърцето на Даниъл?

Въпросът дойде изневиделица — прозвуча обаче толкова естествено, сякаш психиатър анализираше пациент, който лежи на кушетката в кабинета му — и в първия момент останах безмълвна.

— Не ви разбирам — отвърнах.

— Страхуваше ли се? Ядосана ли беше? Какво се надяваше да постигнеш?

Сега оставаше да извади бележник и да записва отговорите ми.

— Какво точно искате да знаете?

— Глутницата ми не спира да мисли и да се интересува от теб. Ти разбираш ли, че за тях си наистина невероятна? Младо момиче, което е успяло да спаси душата на един урбат. Искат да разбера как си го направила. Аз обаче се интересувам повече от причината.

— Защото обичам Даниъл. Бях му обещала, че ще го спася. — Това беше едно от малкото обещания, които успях да изпълня.

Гейбриъл просто стоеше и ме наблюдаваше, сякаш очакваше по-подробно обяснение.

— Мислех, че вълкът ще ме нападне, задето се опитвах да го убия, но да спася душата му за мен беше по-важно от всичко друго. Най-много се страхувах, че няма да успея да го спася навреме. Не ме интересуваше какво ще се случи с мен, стига да опазех душата му.

— Хм — въздъхна той. Беше сбърчил чело. Усмивката му се беше превърнала в гримаса. Стори ми се разочарован от отговора ми. Може би още от самото начало е знаел какво ще кажа, но просто не е имал представа какво да прави с информацията. — Истинска любов. Малцина са способни да я изпитат.

— Сигурно. — Тропнах с ток по дървения под. — Трябва да тръгвам. — Нямах никакво желание да продължи с анализите.

Гейбриъл протегна ръце и зае една от позите, в които го заварих.

— Би трябвало и ти да се упражняваш с мен. Усещам напрежението ти.

— Добре, учителю Йода — промърморих. Гейбриъл ме погледна любопитно.

— Няма значение. — Вече никой ли не гледаше филми?

— Ще ти се отрази добре да се поотпуснеш. Медитирай. Моли се. Позволяваш на вълка да обсебва емоциите ти. Мислиш ли, че в сегашното си състояние ще успееш да покажеш същото самообладание и любов както в нощта, когато си спасила Даниъл?

— Разбира се. — Отвърнах поглед, защото сега и аз усетих безпокойството си. Нямаше право да се меси в живота ми по този начин.

— Имам известни съмнения — рече Гейбриъл.

— Все тая. В деня, когато се запознахме, вие вече имахте мнение за мен. Няма да стоя тук и да се опитвам да ви докажа, че грешите. Не съм ви пациентка, нито пък обект за наблюдение или каквото там се анализира. Защо не си вървите вкъщи? Обърнах се и излязох.

— Тук съм, защото държа на теб.

„Не е вярно — обади се гласът в главата ми. До скоро го възприемах като чужд, но сега вече ме успокояваше. — Гейбриъл никога няма да повярва, че си способна да станеш истинска небесна хрътка — не и както Талбът вярва в теб.“

Почти бях излязла, когато Гейбриъл се провикна след мен:

— Не забравяй, Грейс, ако допуснеш гнева в сърцето си, той ще заличи умението ти да обичаш.