Изгубеният светец

Първа глава. Тайните на светците

Четвъртък вечер, урок 82

— Можеш, Грейс — настоя Даниъл, докато си поемаше рязко въздух. — Знаеш, че можеш.

— Опитвам се. — Пръстите ми трепереха, докато ги свивах в юмруци.

Болката от преобразяваното винаги ме изненадваше, макар да си въобразявах, че съм подготвена. Започваше дълбоко в мен като тъпа болка. Размекваше мускулите ми, раменете ми се разтреперваха, краката ми започваха да пулсират. Имах чувството, че някой е подпалил бицепсите ми.

— Хайде, Грейс. Не ме изоставяй точно сега.

— Млъквай! — изсъсках и замахнах отново.

Даниъл се разсмя и ме парира отляво. Пропуснах.

— Уф! — полетях напред аз, но той ме прихвана, преди да падна, и ме вдигна. Стиснах зъби и се залюлях на пети на тревата. Трябваше да съм по-сръчна и бърза. — Престани да се поклащаш напред-назад.

— Противникът ти — започна задъхано Даниъл — няма да стои неподвижен, докато го удариш. — Беше вдигнал ръцете си в боксови ръкавици в очакване на нов удар.

— Ще стои, ако знае кое е добре за него. — Спуснах се напред, за да нанеса внезапен къс удар със стегнат лакът, но той го отби. Дръпна се от пътя ми и следващият ми удар разпори въздуха.

— Ох! — Поклатих глава. Медальонът от лунен камък подскачаше на гърдите ми. Усещах го топъл на и без това пламналата ми пулсираща кожа.

— Прекалено много сили влагаш в ударите. Пази си енергията. Бързи неочаквани удари. Изстрелвай ръката рязко напред, след това я прибирай, без да чакаш.

— Опитвам се. — Болката в мускулите ми ставаше все по-силна. Не беше от умора. Дължеше се на силите ми, „способностите“ ми, както ги наричаше Даниъл. Те тлееха в мен недосегаеми, винаги когато се упражнявахме. Само да можех да мина през стената от огън, която ме делеше от тях, щях да ги овладея и да ги използвам. Щях да ги притежавам. Намръщих се, когато усетих парене по сърповидния белег на ръката. Отпуснах пръсти и се опитах да се отърся от болката.

— Вдигни ръцете — разпореди се Даниъл. — Първо правило: никога не сваляй гарда. — Той ме перна леко по рамото. Направи го на шега, но болката в белега премина през ръката ми като електрически заряд.

Погледнах го злобно.

— Започваш да се дразниш — заяви той с крива усмивка.

— Мислиш ли? — Нанесох нова серия от удари по ръкавиците му. Три бързи удара и един къс. Усетих прилив на сили в цялото тяло — най-сетне — и последният удар се получи по-бърз и силен, отколкото бях очаквала. Даниъл не успя да се отдръпне навреме и юмрукът ми го улучи в рамото.

— Леле! — Отскочи назад и размърда рамене. — Владей се, Грейс. Не позволявай на чувствата да те ръководят.

— Защо тогава се опитваш да ме дразниш?

— За да се научиш на душевно равновесие. — Удари ръкавиците една в друга и ми даде сигнал да нападна отново.

Усещах как силите ми пулсират в цялото тяло — и най-сетне ги владеех. Засмях се и отскочих няколко крачки назад.

— Какво ще кажеш за това душевно равновесие? — попитах с усмивка и по-бързо дори от мисълта се завъртях и го ритнах в протегнатата му ръка в ръкавица.

Даниъл изръмжа и се олюля назад. Коляното му се подгъна под тежестта му и той се просна на земята.

— Олеле! — Хвърлих се към него и го стиснах за ръката. За съжаление беше твърде късно да го спася от падането и се претърколих до него на тревата.

Озовахме се един до друг на ливадата. В първия момент се почувствах замаяна — когато паднах на земята, въздухът ми излезе и силите ме напуснаха. Даниъл се обърна на една страна, изстена, гласът му ме стресна и ме върна към реалността.

— Много се извинявам! — Седнах. — Изобщо не мислех. Силите ми се задействаха и аз… Добре ли си?

Стенанието му премина в смях.

— Нямах предвид такова душевно равновесие. — Той се намръщи, свали ръкавиците и ги подхвърли настрани.

— Сериозно те питам, добре ли си?

— Да. — Даниъл се приведе напред и потри коляното си. Беше го ударил лошо, когато падна от балкона на енорията преди малко по-малко от десет месеца и тъй като аз го спасих от върколашкото проклятие непосредствено след като падна, той вече не притежаваше свръхчовешките си сили, които да го излекуват. Дори след като прекара седмици наред с патерици и безброй часове физиотерапия, коляното продължаваше да му създава неприятности. — Как можа да удариш един инвалид. Какво ще каже баща ти?

— Ха-ха, много смешно — озъбих се аз.

— Сериозно, ставаш все по-добра. — Той изпъшка отново, отпусна се на тревата и пъхна ръце под главата си.

— Не е достатъчно.

Мина почти цял час в напрегнат спаринг, преди уменията ми да започнат да се проявяват, а след като ги усетех, те не траеха повече от трийсет секунди. Това им беше лошото на способностите ми. Появяваха се на приливи, а аз не можех да ги контролирам. Раните ми се лекуваха много по-бързо, отколкото при нормалните хора, въпреки това все още не успявах да черпя от силите си по начина, по който го правеше Даниъл преди. Не умеех да се лекувам сама. Появяваха се изблици на бързина и ловкост, сякаш тялото ми си имаше собствена воля — както преди малко, когато ритнах Даниъл — която не успявах да контролирам. След като терапевтът на Даниъл му разреши отново да спортува, започнахме да тренираме по три вечери в седмицата — когато не бях наказана за нещо. Излизахме да тичаме, изпробвахме движения от паркура, боксирахме се с ръкавици, опитвахме чуване и виждане на дълго разстояние: Макар да бях станала значително по-бърза и силна, отколкото преди няколко месеца, вече имах чувството, че колкото и да се старая, никога няма да мога да използвам силите си по начина, по който исках — вместо да им позволявам да ме използват мен.

Даниъл въздъхна. Посочи небето.

— Май прекъсваме точно навреме. Метеоритният дъжд вече започна.

Вдигнах поглед тъкмо когато падаща звезда, проряза тъмното небе.

— Вярно. Бях забравила.

С него бяхме решили да проследим метеоритния дъжд след тренировката тази вечер. Смятахме да преброим метеорите, които видяхме да падат за трийсет минути, за да стане докладът ни по астрономия по-подробен и точен.

Знаех, че Даниъл се притеснява, задето директор Конуей отказа дори да помисли над възможността той да завърши миналата година — беше изпуснал твърде много материал през годините, в които бягаше от проклятието, обсебило мислите му. Затова пък аз се радвах, че все още не се е записал в колеж. Но пък с летните курсове и допълнителните изпити, които щеше да положи по някои предмети, през пролетта двамата щяхме да завършим заедно.

— Ще загася — предложих аз, след като свалих бинтовете под ръкавиците. Раздвижих пръсти и набитите си кокалчета, докато пресичах двора зад старата къща на Мериан Дюк. Изключих лампата на верандата, която използвахме, докато тренирахме, дръпнах якето си и тръгнах през ливадата. Метнах дрехата върху гърдите си също като одеяло, вдъхнах дълбоко есенния въздух и се отпуснах на хладната трева до Даниъл.

— Станаха шест заявих след време.

Той изръмжа одобрително.

— Я! Видя ли я! — посочих над главата си към забележително ярка звезда, която искреше в небето, докато не се стопи в тъмата.

— А-ха — отвърна тихо Даниъл. — Страшно красиво.

Погледнах го. Лежеше на една страна и ме наблюдаваше.

— Че ти дори не гледаше — заядох се аз.

— Напротив. — Той ми отправи познатата крива усмивка. — Виждам ги как се отразяват в очите ти. — Протегна ръка и докосна бузата ми с пръсти. — Едно от най-красивите неща, които съм виждал. — Сложи пръст под брадичката ми и привлече лицето ми близо до своето…

Откъснах поглед от дълбоките кафяви очи и го плъзнах по мускулите под тънката спортна тениска, с която беше тренирал. След това преместих очи към рошавата коса, която беше изсветляла до златисторусо през лятото — черното най-сетне се беше измило. Помилвах с поглед челюстта след това се спрях на извивката на усмихнатите му устни. Предизвикателната усмивка се беше стопила. Сега виждах усмивката, която пазеше за моменти като този — когато беше истински щастлив.

Все още му беше топло след спаринга и аз усещах топлината, която тялото му излъчваше. Привлече ме към себе си. Със силата на волята и желанието си ме призоваваше да премахна разстоянието между нас. Отново се вгледах в очите му и се насладих на усещането, че мога да се изгубя в тях завинаги.

В моменти като този не можех да повярвам, че е до мен.

Не можех да повярвам, че все още е жив.

Че е мой.

Веднъж вече бях до него, докато умираше. Държах го в ръцете си и чувах как ударите на сърцето му затихват.

Случи се в нощта, когато брат ми Джуд се предаде на върколашкото проклятие — няколко дни преди да остави бележка на масата в кухнята и да потъне в снежната виелица. Същата вечер Джуд ме зарази със силите, които не спираха да ме измъчват.

В онази нощ едва не изгубих всичко.

— Идва нова. — Даниъл се наведе, за да ме целуне по слепоочието. Прокара устни по бузата, спусна ги към челюстта и докосването предизвика тръпки по цялото ми тяло.

Устните на Даниъл стигнаха до моите. Отначало ги докосна нежно, след това ги притисна леко. Най-сетне ги разтвори и плени моите.

Извих крака, докато го привличах към себе си — най-сетне помежду ни не остана разстояние.

Не ме интересуваше, че сме в двора зад старата къща на Мериан Дюк. Не ме интересуваше, че трябваше да наблюдаваме метеоритния дъжд заради доклада по астрономия. Не съществуваше нищо, освен докосването му. Под падащите звезди бяхме само ние двамата с Даниъл и одеялото от трева под нас.

Той отдръпна леко глава.

— Бръмчиш — прошепна до устните ми. — Какво? — учудих се и го целунах. Той се отдръпна.

— Май е телефонът ти. И аз усетих жуженето. Мобилният телефон беше в джоба ми.

— И какво от това? — Стиснах закачливо тениската му и го претеглих към себе си. — Ще ми оставят съобщение. — Може да е майка ти. Току-що си те върнах. Не искам да те изгубя за нови две седмици.

— По дяволите.

Даниъл се подсмихна. Струваше му се неустоимо забавно, когато ругаех. Само че в случая имаше право — по отношение на мама. Тя включваше на два режима, откакто Джуд ни напусна — кралица на зомбитата или освирепялата майка стръвница. Това си беше нейното лично двуполюсно разстройство. Тази вечер се измъкнах, преди да се върне, след като отиде да изпрати леля Каръл на гарата, затова не бях сигурна на какъв режим е превключила, но ако се окажеше от нетърпящия възражение, като нищо можеше да ме накаже отново, защото не съм отговорила още на второто позвъняване.

Изправих се и бръкнах в джоба на якето, но вече се бях забавила прекалено много и звъненето прекъсна, преди да извадя телефона.

— Гадост! — Нямаше да издържа да не виждам Даниъл извън училище още две седмици. Отворих капачето, за да проверя кой ми е звънял, но когато видях името, вдигнах глава напълно объркана.

— Къде ти е телефонът? — попитах Даниъл.

— Оставих го вътре. На леглото — прозя се той. — Защо?

Станах, без да откъсвам поглед от екранчето. Мрачно предчувствие пропълзя по кожата ми. Усетих как косъмчетата по врата ми настръхват, а мускулите ми се напрегнаха, както ставаше всеки път, когато предусещах опасност. Телефонът зазвъня в ръката ми. Едва не го изпуснах.

— Кой ти звъни?

— Ти.

— Подхванах го неумело и едва не го изпуснах отново.

Отговорих.

— Ало? — изрекох уплашено, когато го притиснах към ухото си. Последва мълчание.

Погледнах дисплея на телефона, за да се уверя, че не съм пропуснала обаждането или да не би случайно да съм натиснала копчето за прекъсване на разговора: Отново го притиснах до ухото си.

— Ало?

Ново мълчание.

Погледнах Даниъл и свих рамене.

— Сигурно е някакво шантаво объркване. — Канех се да затворя, когато чух нещо по линията. Сякаш някой закри микрофона с ръка.

— Ало? — Потръпнах. Цялата настръхнах. — Кой е?

— Идват за теб — рече приглушен глас. — В опасност си. Всички сте в опасност. Не можеш да ги спреш.

— Кой се обажда? — попитах аз, обзета от паника, докато мускулите ми се напрягаха. — Откъде взехте телефона на Даниъл?

— Не му се доверявай — продължи разтрепераният глас. — Той те подвежда, че можеш да му имаш доверие, но да знаеш, че не можеш.

Даниъл посегна към телефона, но аз го отблъснах.

— Какви ги говориш? — попитах.

— Не можеш да му имаш доверие. — Гласът неочаквано стана по-ясен — сякаш ръката се беше отдръпнала от микрофона и при познатото звучене сърцето ми едва не спря. — Моля те, Грейси, поне този път ме послушай. Всички сте в опасност. Трябва да знаеш, че… — Думите прекъснаха, съпроводени от дрънчене — изглежда телефонът падна и линията прекъсна.

— Джуд! — изкрещях аз.

Около десет секунди по-късно

— Чакай! — извика след мен Даниъл, докато се опитваше да се надигне от земята.

Аз вече бях набрала номера на Даниъл и тичах през задния двор, преди още да е започнал да звъни. Чух мелодията на телефона му — метъл изпълнение на „Лунната соната“ — да долита откъм приземието, където живееше. Усетих прилив на свръхестествена скорост и за броени секунди заобиколих къщата и се спуснах по циментовото стълбище, което водеше към стаите долу.

Старата жълта врата беше оставена открехната. Неочаквано усетих как дланите ми се потят. Даниъл много държеше вратата да е винаги затворена. Пантите изскърцаха, когато бутнах вратата, за да я отворя.

— Джуд — провикнах се. Телефонът беше спрял да звъни, вътре беше тъмно, но аз мярнах маратонките „Кънвърс“ на Даниъл, изритани на пода до купчина дрехи за пране. Канапето беше разтегнато, но одеялото го нямаше, а чаршафите бяха наполовина смъкнати от тънкия матрак.

— Грейси, чакай. — Даниъл се показа на най-горното стъпало. — Може и да не е звънял брат ти.

— Той беше. Познах гласа му. — Беше ми категорично забранено — татко ме беше заплашил със смърт — да влизам в апартамента на Даниъл сама, въпреки това пристъпих напред. — Джуд, тук ли си?

— Нямах това предвид. — Даниъл закуцука надолу. — Исках да кажа, че Джуд може и да не е бил на себе си, когато е позвънил. Може да е бил под въздействието на вълка.

Даниъл имаше, право и аз потръпнах, когато си припомних какво беше направил брат ми в онзи съдбовен ден, когато беше обладан от вълка. Белегът във формата на полумесец на ръката ми все ме наболяваше, сякаш за да ми напомня за случилото се. Независимо от всичко аз трябваше да знам, ако Джуд е тук. Сърцето ми заби по-силно когато пристъпих, в приземния апартамент.

— Джуд? — Натиснах няколко пъти ключа за лампата. Не работеше. Стъпките ми отекваха едновременно с ударите на сърцето, докато пристъпвах все по-навътре в тъмната стая. Очакването ме накара да се напрегна. Проряза ме остра болка. Тялото ми се подготвяше — или за отстъпление, или за бой.

Подминах разпънатото канапе и огледах смачканите чаршафи за телефона, който Даниъл каза, че бил оставил тук. Той пък отвори вратата на банята и предпазливо влезе в тясното помещение. Чух как се отварят и затварят вратичките на шкафове, след това долових и прошумоляването на завесата около душа. Болката плъзна към върховете на пръстите ми и аз стиснах мобилния си телефон. Отново натиснах копчето за пренабиране. Чух звъненето, преди мелодията да зазвучи. Отначало звукът беше приглушен, след това стана по-силен и близък.

Инстинктивно се обърнах към звука. Приклекнах, готова за отскок. От устните ми се разнесе едва доловимо ръмжене.

— Чакай, Грейси! — повиши глас Даниъл. Беше застанал пред мен, вдигнал ръце, готов да се защити, стиснал мобилния телефон. — Аз съм, спокойно. Открих телефона под душа.

Хвърлих се към него и го прегърнах през врата.

— Боже мили, помислих, че си… че… — Притаих дъх и притиснах медальона към гърдите си, докато изчаквах безпокойството да се оттече от тялото ми. И аз не знам какво си помислих, че ме дебне отзад. Може би върколак, стиснал телефон между зъбите. Почувствах се смешна.

— Всичко е наред.

— Той прокара пръсти през косата ми. — Няма никого.

— Някой определено е бил тук — отвърнах аз. — Освен ако нямаш навика да оставяш телефона си под душа.

— Опитай се да използваш силите си, за да разбереш дали е бил тук — настоя Даниъл. — Използвай сетивата си както съм те учил.

Нямах кой знае каква надежда, че ще се получи, въпреки това си поех дълбоко дъх, задържах въздуха и се постарах да изпълня сетивата си, както Даниъл ми беше обяснил поне двайсет пъти през последните няколко месеца. Трябваше да усетя във въздуха следи от брат си, да доловя познат вкус или мирис, различен от бадемовия аромат на Даниъл и от миризмата на маслени бои. Изпуснах въздуха с дълго съскане, израз на разочарованието ми.

Даниъл ме погледна с надежда.

Поклатих глава. Бях се провалила за пореден път.

— Всичко е наред — рече той. — Ще се получи. Просто ти трябва време. — Все така повтаряше.

— Да, знам. — Надявах се да не започне с обичайната си реч, че трябва да овладея душевното си равновесие, че засега се справям чудесно, че на повечето урбат са им необходими години, за да развият силите си. — Освен това аз дори не знам дали помня мириса на брат ми, да не говорим, че никога не съм го вкусвала.

Даниъл се усмихна. Нямаше да има лекция.

Взех мобилният му телефон и използвах човешките си очи, за да открия следи. Предният панел беше спукан, изглежда, някой го беше изпуснал, и се изненадах, че все още работи. Проверих времето и номера на последното обаждане от него.

— Със сигурност ми е звънял от този телефон. — Потръпнах. — Бил е тук, докато ние сме били навън.

— Той какво каза? — попита той.

— Каза, че съм в опасност. Че всички сме в опасност. Каза: „Идват за теб“ и че не мога да ги спра. След това каза, че не мога да вярвам на никого… — Прехапах устни и се поколебах. — Не знам, но ми се струва, че говореше за теб. Даниъл скръсти ръце пред гърдите си.

— Изглежда, чувствата му към мен не са се променили. — В тъмнокафявите му очи се появи тревога.

Запитах се дали мисли същото като мен — че може би Джуд е имал други причини, за да нахлуе в апартамента. Може да се е надявал да завари Даниъл сам и беззащитен. Само че в тази работа нямаше никакъв смисъл. Ако е искал да нападне Даниъл, присъствието ми нямаше да го спре. Преди поне не го спираше.

— А той каза ли нещо друго? — попита Даниъл.

— Не. Прекъсна. Изглежда, изпусна телефона. Стори ми се нервен. Май ръката му трепереше. — Или пък се е преобразявал.

— Да не би да си е играел с теб? Да не би да е някаква шантава игра? Той изобщо не искаше да бъдем заедно.

— Не знам. — Сведох поглед към телефона. — Възможно е. Но просто не мога да повярвам, че е дошъл, за да ми направи номер. Според мен мотивът му е друг.

Може би вълчият ми инстинкт говореше, може да беше връзката между брат и сестра, но нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че Джуд е прав… всички ни грозеше опасност. Само че не знаех дали опасността не идва от него.