Изгубеният светец

Четвърта глава. Бомбата избухва

По-късно същия ден

Скоро след коледната ваканция, когато пак тръгнахме на училище, хората от квартала забелязаха, че Джуд го няма, а мама вече не беше в ролята на Марта Стюарт¹ и Флорънс Найтингейл² в едно. В края на първата седмица от януари, след като отново започнахме училище, цялата енория знаеше, че у семейство Дивайн става нещо, и татко прецени, че трябва да даде някакво обяснение на паството. Искаше да им каже истината. Поне онази част, в която не ставаше дума за върколаци — дори собствената ми майка не беше запозната с тези подробности, а и предвид крехкото й психическо състояние така май беше най-добре.

¹(Авторка на популярни готварски книги, наричана „Кралиците на домакините“ В САЩ. — б.пр.)

²(Английска аристократка, разгневена от пренебрежението към войниците по време на Кримската война, която заменя живота в богаташкото имение с мрачните полеви болници. — б.пр.)

— Искам просто да кажа, че Джуд се е чувствал потиснат и е избягал — обясни ни татко. — Ще помоля хората да проявят търпение, докато семейството ни свикне с промяната.

Само че мама не позволи. Не можеше да понесе мисълта, че хората ще я съдят като родител и ще си мислят лоши неща за семейството ни.

— Какво тогава да направим? — попита я татко.

— Ще лъжем — настоя тя.

— Пред целия град ли? — попитах аз.

— Да. — Тя продължи да се полюшва на стола, без да откъсва поглед от телевизора. — Той ще се върне в най-скоро време. Ще го открием. Никой няма да разбере, че нещо не е било наред.

И така, през втората неделя от януари татко пробута на Роуз Крест „официалната версия“ и излъга всички от амвона. Съобрази се напълно с желанието на мама и обясни, че Джуд бил заминал да живее при баба и дядо Креймър във Флорида, защото те се нуждаели от помощ в къщата, тъй като дядо бил претърпял операция на гърба, и че на татко също му се налагало да лети често дотам, за да помага.

Само че хората не са никак глупави. Обърнаха внимание, че Джуд го няма от десет месеца, през които не се прибра нито веднъж. Изчезването му съвпадаше с тайнственото „нападение на бесни кучета“ в енорията, след което Даниъл се озова в спешното и остана там цяла седмица. Със сигурност бяха забелязали, че мама едва издържа проповедите на татко с изкуствена усмивка на лицето, че очите й са като стъклени. Със сигурност щяха да забележат, че татко „лети до Флорида“, за да помага на родителите на съпругата си и прекарва там много повече време, отколкото в собствения си дом.

Това, разбира се, означаваше, че хората ще говорят.

Знам, че нямаше начин да обясним случилото се миналата година, но освен че знаех тайните на престъпния свят и лъжех хората за изчезването на брат ми, се налагаше да крия, че чувам онова, което хората си шушукаха за мен и семейството ми. Другият недостатък на свръх слуха беше, че се задействаше в най-неподходящи моменти. Повечето хора се държаха мило и приятелски. Имаше обаче някои, които пред мен любезничеха, а после ги чувах как злословят за семейството ми, защото мислеха, че съм се отдалечила достатъчно и не ги чувам. Доставяше им удоволствие да редят предположения, че Джуд е бил наркоман, че сигурно е избягал, за да се включи в някой култ. Може дори да е отишъл в някое училище на запад, където карали хлапетата да прекосяват пустинята без вода.

— Знаех си аз, че не е възможно това момче да е толкова съвършено. Обзалагам се, че онази вечер яко са се надрусали в енорията — чух Брет Джонсън — един от приятелите на Джуд — да обяснява на гаджето си, когато се бях отдалечила цяла пресечка от тях.

Знам, че хората наричаха мама луда, когато си мислеха, че не ги чувам.

Много малко по-дразнещи бяха нещата, които разправяха за мен в училище. Бях свикнала да ме наблюдават и преценяват, защото бях дъщеря на пастора. Сега обаче се превръщах в пария на училището в мига, в който си обърнех гърба, което си е в реда на нещата, след като капитанът на училищния хокеен отбор го арестуват, а след това изключат, задето те е нападнал. Истината е, че нямах никаква представа, че в академия „Холи Тринити“ са чак толкова запалени по хокея, докато не ме обвиниха, че съм виновна, задето сме изгубили щатския шампионат миналата година. Нямаше никакво значение, че Пийт Брадшо ми се нахвърли.

А пък аз дори не можех да реагирам, защото нормалните хора не чуват онова, което другите говорят за тях, когато са през две стаи. Затова се налага да призная, че днес, когато свръх слухът ми се задейства в училище, се почувствах гузна, че съучениците ми имат нова тема, която да предъвкват.

Новината за случилото се в „Дейс Маркет“ се разнесе бързо и предположенията за виновника станаха съвсем шантави, когато вторият ми час по физическо беше отложен, защото някой открил, че е имало опит за взлом през един от прозорците на спортния салон.

До третия час слуховете бяха плъзнали като плюнки в коридора. Тогава съобщиха, че часовете по религия също са отложени, тъй като преподавателят, господин Шамуей, днес не бил дошъл.

Някои разправяха, че бил изчезнал, но когато минавах по главния коридор, подслушах една от секретарките в кабинета на директора да обяснява, че на господин Шамуей му било писнало и днес сутринта бил напуснал. Това обаче не се връзваше, защото през последните две седмици той ни настройваше за някаква голяма изненада и днес трябваше да ни каже за какво точно става въпрос. Бях готова да повярвам на един, застанал поне на сто метра от шкафчето ми, който разправяше, че господин Шамуей бил „видял нещо“ във връзка с взлома. Така се паникьосал, че решил повече да не се мярка в училище.

Говореше се толкова много, че през четвъртия час отпуснах глава на масата и запуших ушите си с ръце.

— Толкова ли е зле? — попита Даниъл, когато се настани до мен.

— Ужас. Това, че не мога да изключа супер слуха си, когато пожелая, направо ме побърква. А, да, напомни ми да не минавам покрай съблекалните на момчетата, когато слухът ми се е включил. Не съм предполагала, че християнско дете е възможно да има толкова мръсна уста.

Даниъл се разсмя. Вибрацията ме накара да заудрям глава в масата.

— Извинявай — прошепна той. Прочисти гърлото си. — Значи мислиш, че Джуд има нещо общо с опита за взлом в спортния салон? — попита колкото бе възможно по-тихо. — Треньор Браун каза, че според него онзи, който го бил направил, сигурно се е опитвал да изнесе компютрите от съседния кабинет. Аз пък мисля, че след като е бил в „Дейс“, Джуд е дошъл тук.

Вдигнах глава тъкмо когато Ейприл Томас профуча покрай масата и се отправи към мястото си в дъното на стаята. Стрелна ме с поглед за частица от секундата, след това спря при масата, която делеше с Кимбърли Удръф, без дори да покаже, че се познаваме. Помня, че до много скоро седяхме на една маса — миналата година, когато бяхме единствените първокурснички, допуснати в часа по изкуство на господин Барлоу. Само че това беше, преди Даниъл да се върне в града и Ейприл да започне да излиза с брат ми, и нещата между нас да се объркат.

— За какво се замисли? — полюбопитства Даниъл.

Не исках да повярвам, но имаше логика Джуд да дойде в училището, след като е бил в „Дейс Маркет“, след като беше дошъл тук и вечерта, след като бе подхвърлил тялото на Джесика Дей зад магазина. Беше дошъл на коледния бал, за да търси Даниъл.

Тъкмо се канех да споделя с него разсъжденията си, когато някой зад мен заговори толкова високо, че подскочих.

— Здравейте!

Двамата с Даниъл се обърнахме към Кейти Съмърс, която се беше прехвърлила от Брайтън. Тя стискаше моливи, вързани с яркооранжева панделка, която приличаше подозрително много на презрамка от сутиен. Затова пък отиваше страшно много на ръчно шитата лента за коса, с която беше вързала русата си коса на опашка.

— Леле, Грейс, косата ти изглежда страхотно днес. Само вдигната да я носиш. Много е готинка.

Ако го беше казал някой друг, щеше да прозвучи като обида — още повече, че несресаната ми коса беше прибрана на опашка, защото днес сутринта нямах желание да се занимавам с външния си вид — но за Кейти, която си носеше сандвичи с тофу и сок от органична пшеница в най-различни Винтидж кутии, готинкото можеше да мине за нещо хубаво.

— Благодаря — отвърнах. След като най-добрата ми приятелка вече не разговаряше с мен, се изненадвах, че някой в училище, изключвах учителите и Даниъл, си правеше труда да ме заговори. — И ти изглеждаш невероятно, както винаги.

Което беше самата истина.

Кейти беше от естествено красивите хора, дори да облече чувал за картофи, когато отива на училищен пикник — всъщност дойде облечена точно така през септември — пак ще изглежда страшно готина.

— Много си мила. — Тя обърна кобалтовите си очи към Даниъл. — Здрасти — поздрави. — Благодаря ти, че ми даде въглен миналата седмица. Без теб нямаше да мога да си завърша рисунката. — Протегна моливите в разноцветно лакираните си пръсти към Даниъл. — За теб са.

— Наистина ли? Благодаря ти, Кейти. — Той се изчерви и положи огромно старание да не докосва панделката от презрамка на сутиен. — Че ти почти не използва моя. Не мога да ги взема всичките.

— Всичките са предназначени за моя герой — усмихна му се тя.

Харесвах Кейти, при това много. Тя не се отнасяше към мен пренебрежително като повечето ми съученици напоследък. Освен това нито веднъж не я чух да каже нещо лошо за мен зад гърба ми. Само че не харесвах как се усмихва на Даниъл. Да не говорим, че вечно го питаше за мнението му за рисунките си — до една забележително красиви като нея. Родителите й се бяха преместили в Роуз Крест през лятото, за да може да се запише в академия „Холи Тринити“ заради часовете по изкуство за напреднали.

Даниъл се изчерви още повече.

Сритах го. Май беше прекалено силно.

— Ох! Изобщо не беше нужно — рече той и ме погледна саркастично и дяволито.

— После ще се видим — отвърна Кейти. — Днес е големият ден, нали?

Ужас. Отново отпуснах глава на масата и се заслушах как обувките й проскърцват по линолеума, докато отива към масата си в другия край на стаята. Големият ден днес беше последното, за което имах сили да мисля в момента.

След обяда

Бомбата се взриви точно след петия час.

Часът по изкуство се състоеше от два часа, разделени от обедната почивка. Когато двамата с Даниъл се върнахме, след като бяхме хапнали, господин Барлоу ни повика в кабинета си. Всички се питаха кога ще бъде направено важното съобщение, защото преподавателят се държеше странно през последните две седмици. Надвесваше се над масите ни, докато работехме, наблюдаваше всяка мазка и от притеснение аз не успявах да нанеса нито една права линия — така че изгубих и малкото надежда и си мислех, че великият ден ще ми донесе единствено разочарование.

Затова бях силно изненадана, че не повика единствено Даниъл в кабинета си.

Ейприл беше вече вътре. Щом влязох, скръсти ръце пред гърдите си и извърна поглед. Кейти Съмърс седеше до бюрото на Барлоу, изпънала гръб, но развълнувана. Усмихна се на Даниъл и му помаха, когато той ме последва в кабинета. Господин Барлоу затвори вратата след нас. Взе от бюрото купчина пакети, опаковани в бяло, и подаде на всеки от нас по един. Ейприл заоглежда нейния и буквално изджавка. Аз обърнах моя и сърцето ми се разтуптя. Плъзнах ръка по смарагдовозеленото лого на института по изкуства „Трентън“.

Денят наистина беше велик.

Значи бях одобрена!

— Както знаете — започна господин Барлоу, след като се настани зад бюрото, — „Трентън“ е школа, в която конкуренцията е жестока. Академия „Холи Тринити“ е едно от малкото училища с програма по изкуствата, от които „Трентън“ приема студенти. За да поддържам репутацията на програмата ни висока, аз лично подбирам учениците за часовете си всяка година, като се спирам единствено на най-способните. Тази година молбите са само четири и всеки от вас получава по една.

Даниъл си пое дълбоко въздух, сякаш се наслаждаваше на мига.

Аз пък не можех да дишам.

— Молбата трябва да е предадена до един месец. Трябва да снимате най-добрите си творби, да подготвите портфолио на работата си, две препоръчителни писма — аз ще напиша едното за всеки от вас — и две лични есета. Трябва да изпратите пакетите до посочената дата, в противен случай ще отпаднете. Това е единственият ви шанс да влезете в „Трентън“, не го пропускайте.

Ейприл се тресеше като щастливо кутре. Кейти притисна молбата до гърдите си. Даниъл ме прегърна и лекичко стисна раменете ми.

— Успяхме, Грейс — прошепна и ме целуна по косата.

— Не празнувайте още отсега. — Барлоу удари длани върху бюрото. Винаги правеше така, когато предстоеше да ни каже къде е уловката. — Обикновено в „Трентън“ приемат по един студент на година — в много редки случаи двама. — Очите му се плъзнаха от мен към Даниъл. След това погледна Ейприл и Кейти. — Избрах Вас, защото имате най-големи шансове. Положете максимални усилия с молбите и може тази година да постигнем невъзможното. — Той приглади дългите си мустаци. — Сега чупката от кабинета ми и се залавяйте за работа.

— Успех, дами! — пожела ни Кейти, след като излязохме от кабинета. — Даниъл — хвана ръката му тя. — Искам да съм сигурна, че рисунките ми са подходящи за портфолиото. Много те моля, погледни ги. Всички знаят, че си най-добрият.

— Ами, да, добре. — Стисна раменете ми отново и я последва към масата й.

Аз отидох при стола си и седнах, загледана в пакета от „Трентън“. Бях се убедила, че няма начин господин Барлоу да ми даде молба — освен това напоследък бях твърде неуверена. Миналата зима, след като открих истинската любов и стана ясно, че съм върколак, а брат ми сее смут, паника и разруха из целия град, успехът ми се понижи драстично.

Не минаваше и ден, без Даниъл да говори за „Трентън“. Какво щяло да бъде, ако двамата сме там заедно. Той искаше да стане индустриален дизайнер — да създава функционално изкуство, което хората да държат в ръце, и да промени начина им на живот — тъкмо това беше една от причините, поради които се беше върнал в Роуз Крест. Другата причина беше да намери лек за върколашкото проклятие. Мечтата му беше да се запишем заедно в колеж. Така щяхме да загърбим вечерния час и скритите погледи на съгражданите си. Щяхме да избягаме от спомените за ужасния му баща, които нахлуваха всеки път, когато минаваше покрай стария си дом, за да дойде у нас.

Кейти избухна в смях в другия край на стаята. Обърнах се и видях как Даниъл се усмихва, докато сочеше нещо на една от рисунките й. Очевидно се беше пошегувал за нещо — но ето че супер слухът ми изчезна по някое време, докато обядвахме, затова не чух какво каза.

Кейти обаче се оказа права за него. Даниъл беше най-добрият. Всички знаехме, че е с единия крак в „Трентън“. Нямаше значение, че е трябвало да завърши миналата година. На него му беше обещано място от член на комисията по приемането, ако завършеше академия „Холи Тринити“. Истинската конкуренция за института по изкуства щеше да бъде между нас с Ейприл и Кейти за възможното второ място.

Имах чувството, че шансовете ми са минимални. Ейприл беше истинска вълшебница с пастелите, а Кейти нямаше равна на себе си с акрилни бои. Макар въгленът открай време да беше моята сила, като следвах умелите инструкции на Даниъл, вече се справях доста добре и с маслените бои. Този срок Барлоу ми писа две шестици, а той пазеше подобни оценки единствено за много специални изпълнения. Самият той каза, че нямало да ми даде молбата, ако не бил уверен, че имам шанс.

Когато първоначалният шок премина, усетих сълзите в очите си. Избърсах ги. Моментът беше много вълнуващ, но аз не бях от ревливите момичета.

Даниъл остави Кейти. Усмихна ми се, докато се връщаше на нашата маса, стиснал молбата в ръце. Дори и без суперсили чувах как Лана Хансън и Мич Грейсън си шушукат на масата зад нас. Очевидно Мич недоволстваше за двама от избраниците на Барлоу за молби. Свих рамене, взех си пакета и го пъхнах на сигурно място в раницата.