Изгубеният светец

Двайсет и пета глава. В бърлогата на лъва

Минута по-късно

Всички от глутницата на Кейлеб бяха голи до кръста. Не знаех защо. Може би просто искаха да покажат внушителните си мускули, татуировките на Крале по раменете и бицепсите. Трима се отправиха към мен, а трима други се насочиха към Даниъл. Последните двама дръпнаха Гейбриъл от мястото, на което лежеше. Един отключи веригите ми, докато другите двама ме изправиха на крака. Ритах и се мятах, както и Даниъл, докато Гейбриъл не се противеше, докато го извличаха от подобната на тъмница стая. Качиха ни по стълбите. Отпуснах се и отказах да помръдна с надеждата по този начин да разсея останалите, но едно от момчетата ме грабна и ме метна на гръб. Виждах издутите на гърба мускули, въпреки това знаех къде е уязвим. Тъкмо се канех да забия юмруци в бъбреците му, когато един друг стисна ръцете ми като в менгеме. Гелал, реших аз, след като го огледах. Този можех да убия, ако се наложеше. Само че другият, който ме носеше, сигурно беше урбат. Смърдеше на бясно куче. На последното стъпало ме свали и ме хвърли на земята. Без колебание скочих на крака, но в същия момент другите двама ме сграбчиха. Джуд наблюдаваше какво става, без да трепне. Кейлеб излезе от стаята и ни посрещна на балкона над склада. Зловеща усмивка се беше появила на лицето му.

— Надявам се двамата да сте се насладили на времето си заедно, защото на нас ни беше безкрайно забавно да ви наблюдаваме.

Единият от типовете, които ме държаха, се изсмя.

Охранителните камери. Разбира се, че са ни гледали.

— Много трогателно беше да ви наблюдаваме как дрънкате за истинска любов и разни подобни дивотии. Май трябваше да ви отпуснем веригите. Някои от нас се надяваха да видят нещо повече, не само целувки. — Огледа ме и ми се догади. Погледът му пропълзя по краката ми и ми се прииска роклята ми да беше поне десет сантиметра по-дълга. — Така пък ще мога лично да проуча непознатата територия.

Други трима се изхилиха. Смехът им прозвуча като вой на болни хиени.

Даниъл се опита да се освободи.

— Да не си посмял да я пипнеш! — изкрещя той на баща си.

— О, не се притеснявай. Ще бъдем много нежни — отначало. От доста време в дома ни не е влизало момиченце.

— Може би, защото не живеят дълго, след като сложите лапи върху тях — изръмжа Талбът от сенките зад Кейлеб. Забелязах го за пръв път. Ръцете му бяха вързани. Пазеха го двама от акх. Последния път, когато видях Талбът, той пазеше на вратата. Защо го бяха вързали?

— Затова не исках да ти я доведа — обясни Талбът. — Не я заслужаваш.

Водачът щракна с дългите си пръсти и един от пазачите на Талбът го удари в корема. Талбът се преви и се разкашля.

— Талбът трябваше да те убеди да се присъединиш към нас. Обикновено притежава талант за подобни задачи. Очевидно ти си му оказала повече влияние, отколкото той на теб. Тъкмо затова реших да изчакам до сутринта, за да се заема лично с преобразяването ти. Не само че очакването е един от най-хубавите моменти от играта, ами исках да проверя кой ми е все още верен. Очаквах един от тях да се опита да те освободи снощи, само че дебнех брат ти, не ми мина през ум, че ще бъде заместникът ми.

Значи затова Талбът беше вързан. Опитал се е да ни освободи. Значи през нощта не ми се беше сторило, че пред вратата става нещо. А собственият ми брат беше застанал до Кейлеб, свободен, незаинтересован, без желание да направи каквото и да било. Изглежда бях сбъркала и само се залъгвах, че у него има нещо добро.

— У теб има нещо специално. — Кейлеб пристъпи по-близо и аз усетих мириса на алкохол и вълк. Погали ме с пръст по бузата, след това се спря на вената, която пулсираше на врата ми. — Будиш преданост на най-невероятни места. Прав бях, като те избрах. От теб ще излезе съвършената женска на предводителя, след като ми станеш партньорка.

— Няма да стане — отвърнах аз убедено, сякаш споменавах научен факт. Нямаше да му доставя удоволствие, като му отговоря гневно или уплашено. Щях да бъде мъртва, преди да му позволя да ме докосне. — А и ти не си истински предводител, докато Даниъл е.

Или поне беше. Едва сега разбрах. Значи затова баща му беше положил толкова усилия да го открие и да го убие преди церемонията. Поради същата причина беше мразил сина си още мига, в който беше роден. Даниъл беше роден с качествата на истински водач на глутница. За него говореше Гейбриъл, когато каза, че имало друг истински предводител след Сърхан — само че той не беше сигурен дали Даниъл все още притежава същия потенциал, след като беше излекуван… или просто всичко беше твърде объркано. Само че Кейлеб нямаше никакво намерение да рискува. Ако Даниъл беше истински предводител, значи той беше единственият, който можеше да попречи на стария Калби да узурпира глутницата на Сърхан.

— Даниъл притежава много повече потенциал да стане водач, отколкото ти имаш в малкия си пръст. Затова го мразиш, нали? Защото той е всичко, което ти не си.

Кейлеб завря лицето си в моето, ноздрите му се разшириха, а жълтите му очи се присвиха. Разпери пръсти пред гърлото ми, сякаш искаше да ме удуши. След това сграбчи висулката с лунния камък и я скъса.

Хвърли я към стената и аз видях как камъкът се пръсна на черни късчета разбита надежда. Исках да сграбча едно от късчетата, но така и не успях да се освободя от ръцете, които ме държаха. Разчитах на лунния камък да ми даде няколко минути душевно равновесие.

— Време е да приключим с играта. — Той щракна с пръсти към двамата, които ме държаха, все едно бяха дресирани кучета. — Хвърлете я в ямата.

Този път, когато двамата ме повлякоха, не ритах, не пищях и не се мятах.

Без помощта на лунния камък не можех да рискувам да се ядосам.

Времето ми изтичаше.

Стоях напълно неподвижна, след това ги оставих да ме пренесат до самия край на балкона. Погледнах Даниъл за последно. Той се мяташе и четирима от глутницата едва го удържаха. Спря за момент, сякаш беше усетил, че това е краят. Погледна ме, в очите му имаше сълзи.

— Винаги ще те обичам — изрекох аз, докато двамата се опитваха да ме хвърлят с главата напред от балкона.

— Не! — чух вика на Даниъл.

Исках да падна. Достатъчно беше главата ми да се удари в циментовия под шест метра по-долу. Само че инстинктите ми се включиха и тялото ми се изви, докато падаше. Превъртях се и тупнах на крака. Левият ми глезен се подгъна, но аз се престорих, че не забелязвам.

Бях сама в склада.

— Ще трябва да се постараеш повече — провикнах се към Кейлеб. Той се наведе над парапета на балкона.

— Тъкмо започваме, моето момиче.

Земята под краката ми завибрира и аз усетих режеща болка в ранения си глезен. Огромна врата, подобна на гаражна, бавно се отвори в далечния край на склада. Дрънченето на металната врата беше съпътствано от ръмжене.

— Сама ще разбереш, Грейс Дивайн, че вълкът притежава уникално чувство за самосъхранение. Ако го застрашиш, става неудържим.

Вратата продължи да се вдига и разкри шестима върколаци, застанали един до друг. Въртяха очи, оголили зъби, приведени, готови да се спуснат напред. Изглажда, чакаха единствено сигнал от Кейлеб. Той Вдигна пръст, сякаш се канеше да каже още нещо, преди да насъска псетата на смъртта.

— Дори най-лошото да запратиш по мен — изкрещях аз към него, — уверявам те, че ще умра, но няма да се оставя на падението.

— Падението ще те споходи, момиче — изръмжа той. — Падението ти ще бъде толкова тежко, че аз ще съм единственото, което виждаш, след като събереш костите на приятелите си и надигнеш глава от помийната яма, в която ще се е превърнал животът ти. Тогава ще принадлежиш само на мен.

Замахна с ръка. Вълците се спуснаха напред. Потиснах желанието си да припадна, да се опитам да избягам или да се разпищя. Те тичаха в две редици, след това се разгърнаха и ме заобиколиха в кръг. Нямаше накъде да бягам. Цялото ми тяло се тресеше. Болката ме прогаряше, мускулите ми заплашваха да избухнат. Демонът в главата ми настояваше да го освободя.

Не можех да позволя подобно нещо да се случи.

Не можех да си позволя да изгубя контрол.

Един от вълците ми се нахвърли. Изстрелях крак в сайдкик и той се отплесна назад. Изскимтя от болка, когато се изтресе на земята. „Не чак толкова силно, Грейс“ — предупредих се аз. Нямах представа дали защитата се броеше за „проява на хищнически инстинкт“, не можех да рискувам да убия някой от наобиколилите ме зверове. Дори нямах желание да ги убия. Та сърцата им бяха човешки.

Втори вълк нападна. Изритах го. Той почти не усети удара и се спусна отново. Пернах го през муцуната. От кокалчетата ми закапа кръв, тъй като бях закачила един от острите като бръснач зъби. Изглежда, другите вълци подушиха кръвта и полудяха.

Два от тях ми се нахвърлиха едновременно. Отбих атаката на единия, но вторият разкъса крака ми с нокти, преди да успея да го изритам. От раната ми шурна кръв и попи в скъсания клин.

Нямах време дори да се съсредоточа, за да излекувам раните, защото трети вълк скочи на гърба ми и аз почти се превих на две. Заби зъби в рамото ми. Изгаряща болка прогори ръката и гърба ми. Не можех да издържам тежестта му, затова отметнах глава назад и я забих в неговата. Той изквича и се смъкна, а ноктите му разкъсаха наметалото ми.

Друг вълк скочи и заби зъби отстрани на корема ми. Усетих как нещо отзад се разкъсва. Дали не беше бъбрек? Изревах от болка и използвах цялата си останала сила, за да го отхвърля.

Притиснах раната, ръката ми се плъзна по кръвта и в същия момент друг вълк се удари в крака ми. Раненият ми глезен се подгъна. Наддадох вик и паднах на циментовия под. Шестимата кръжаха около мен, щракаха със зъби и ръмжаха. Изчаквах смъртоносния удар, но нито един от тях не се отдели. Изглежда, Кейлеб им беше дал знак да чакат. Сигурно му доставяше удоволствие да ме наблюдава как лежа в локва от собствената си кръв.

„Ставай — виеше ужасният глас в главата ми. — Ставай. Убий ги. Искаш те да умрат. Ставай и ги избий“.

— Не! — изкрещях на гласа. Опитах се да се оттласна от цимента, но ръцете ми трепереха толкова силно, че паднах по лице. Тялото ми се сгърчи, сякаш нещо се опитваше да излезе от мен. Погълна ме някакъв вътрешен пламък, тласкаше ме напред. „Убий ги. Убий ги — Настояваше гласът на вълка. — Заслужават да умрат. Ставай и ги убий, преди те да те убият. — Свих се на топка. По лицето ми рукнаха сълзи. — Нека аз да ги убия. Това е единственият начин. Прегърни ме и ще ги унищожим.“

Изревах от болка, когато мускулите ми се свиха и цялата се разтреперих неудържимо.

— Точно така! — Кейлеб се наведе над парапета. — Искаш да ме убиеш, нали? Тук съм, момиче, ела и ме срази.

„Точно така, убий Кейлеб. Убий го и всичко ще приключи.“

— Не — прошепнах. Трябваше да има друг начин. Уверена бях. Наистина бях сигурна, че има друг начин. Обърнах се по гръб и се загледах в тавана, представих си, че виждам небето навън.

— Мили боже! — зашепнах. — Моля те, пощади Даниъл и семейството ми. Знам, че можеш. Дори да ме оставиш да умра, не позволявай да ме порази проклятието. Спаси ги.

— Действайте! — изкрещя Кейлеб на вълците. Те престанаха да кръжат около мен и приклекнаха, готови да нападнат. Пламъкът в мен лумна, а демонът в главата ми продължи да крещи и да ме подканя да предприема нещо. Върколаците се изправиха на задните си крака, готови да се нахвърлят. Претърколих се на една страна и прошепнах „сбогом“ на Даниъл, макар да знаех, че той не може да ме чуе.

— НЕ! — изкрещя любимият ми. Последва вик от един от хората на Кейлеб, когато Даниъл се отскубна от ръцете му и го блъсна настрани. Останалите също бяха разсеяни от мен и вълците, за да реагират достатъчно бързо. „Точно така — помислих си аз. — Точно така. Поне Даниъл ще успее да избяга.“

В следващия миг Даниъл се хвърли през балкона.

„Недей, нали трябваше да бягаш“. Наблюдавах го обзета от ужас, докато падаше към мен. Тогава обаче изглежда започнах да губя съзнание, защото докато той се превърташе във въздуха, ми се стори, че се преобразява.

Сменяше си формата.

Променяше се.

Дрехите му се пръснаха на парцали.

Примигнах и когато отворих очи, вместо Даниъл на крачка от мен бе застанал огромен бял вълк.

Другите вълци, които се канеха да ме нападнат, заръмжаха на белия, за да го предупредят да се отдръпне от плячката им. Белият не откъсваше очи от мен. Забелязах черна козина във формата на диамант отпред на гърдите, докато пристъпваше напред. Ръмжеше, когато се хвърли към мен.

Затворих очи, готова да умра.

Последва движение. Чух щракане на зъби и ръмжене, скимтене, а когато отворих отново очи, белият вълк се беше изправил над мен, готов да ме защитава.

Белият отметна глава и наддаде най-пронизителния вой, който някога бях чувала. Воят се оттласна в стените на склада и разби стъклото на високите прозорци. Усетих как тялото ми потръпва чак до счупените кости.

Когато шумът заглъхна, последва мъртвешка тишина.

Над мен беше застанал единствено белият вълк, обърнал се назад, сякаш предизвикваше някой да пристъпи към нас.

Едва държах очите си отворени, когато надигнах глава, за да разбера какво става.

Два от вълците лежаха окървавени на пода, един се беше отдръпнал към вратата на гаража, докато другите три сякаш се бяха поклонили, навели покорно глави пред белия вълк.

— Не! Не! Убийте го! — разкрещя се Кейлеб на вълците. — Убийте ги й двамата!

Вълците се отпуснаха по корем и отказаха да помръднат.

— Тогава аз ще те убия! — Той понечи да се прехвърли през парапета на балкона.

— Не и ако мога да ти попреча — изрева друг глас и някой удари Кейлеб по главата с метален лост. Може би не виждах добре, но бях готова да се закълна, че е Гейбриъл.

Кейлеб се свлече като парцал зад парапета и настъпи суматоха, когато един гелал се спусна към Гейбриъл, последван от друг, който хукна към тях. Чух как Талбът изрева нещо и прехвърли вързаните си ръце през главата и врата му. Двамата паднаха през балкона и тупнаха тежко. Талбът се изправи на колене и вдигна гелал със себе си. Изви ръце и пречупи врата му. Демонът се свлече на земята и Талбът вдигна ръце от олюляващата се немощно глава. Преди да успее да помръдне, един акх се спусна към него и двамата се претърколиха в смъртоносна хватка.

В целия склад се водеха двубои. Двама тийнейджъри урбат затичаха към нас, готови да сразят белия вълк. Само че вълкът не помръдваше от мястото над мен. Изглежда бях изгубила съзнание за миг, защото в следващия момент двамата тийнейджъри се бяха отпуснали на колене и се покланяха на големия бял вълк. Единият беше момчето Райън. Кой знае защо се зарадвах, че се предава, преди да бъде наранен.

Закашлях се и усетих вкуса на кръв. Белият вълк се наведе и побутна с муцуна лицето ми. Вгледах се в дълбоките му очи, кафяви като кални локви — очите на Даниъл.

Но как бе възможно?

Това бе единственото, за което можех да мисля, докато губех съзнание — Даниъл беше черен вълк, преди да го излекувам, защо сега се беше превърнал в бял?