Изгубеният светец

Двайсет и шеста глава. В капан

Не мога да кажа със сигурност колко по-късно

Събудих се и усетих нещо мокро да бърше лицето ми.

Пернах го с ръка и се превъртях на една страна към купчина бяла пухкава козина, която ми служеше за възглавница. Миришеше прекрасно на бадеми и в просъницата ми се прииска да я гушна и да заспя отново. Едва тогава забелязах, че одеялото беше под мен. Дори не беше одеяло, ами плюшената кувертюра от леглото на Кейлеб Калби.

Седнах бързо — твърде бързо — и тъкмо се канех да скоча, когато пред очите ми затанцуваха бели звезди. Отпуснах се върху бялата възглавница.

— Всичко е наред — чух познат глас. В безопасност си. Пренесохме те на най-удобното място наблизо.

— Даниъл? — попитах аз. — Пред очите ми все още беше тъмно и не успях да позная гласа.

— Не, аз съм Талбът. — Той се обърна към друг в стаята. — Мислиш ли, че има амнезия?

Другият очевидно не му обърна внимание.

— И аз съм тук — обади се той.

— Гейбриъл?

Тръснах глава и пред погледа ми се проясни. Гейбриъл и Талбът бяха застанали от двете страни на леглото. Сториха ми се малко неясни — но ми заприличаха на братя — и бяха силно разтревожени. Не бяха обаче единствените в стаята. Пет момчета бяха коленичили на пода пред леглото, навели глави почти до земята.

— Какво става? — попитах аз. Защо глезенът ми пулсираше толкова болезнено, а някакъв възел на гърба ми гореше така, сякаш беше изложен на пламък?

— Много ни уплаши — рече Талбът. — Не бяхме сигурни дали ще оцелееш. — Направи крачка към мен, но неочаквано възглавницата ми изръмжа и той отстъпи назад. — Спокойно, де — вдигна ръце, сякаш се страхуваше, че възглавницата може да го ухапе. Знам, че не разбирах всичко, но ситуацията ми се стори сюрреалистична.

— Какво става?

— Заеми се да излекуваш раните си, преди да изгубиш още кръв.

Присвих очи към Талбът, когато забелязах непресторената му загриженост. Не го разбирах. Той беше лош, нали така?

— Той е свестен, Грейс. — Гейбриъл седна на ръба на леглото. Очевидно възглавницата ми нямаше нищо против. — По-късно ще разполагаме с достатъчно време за обяснения. Сега трябва да се уверим, че си добре.

— Защо да не съм? — Вдигнах ръка. Беше изцапана с червена, лепкава течност. Кръв. Моята кръв. След това си спомних. — Какво стана? Къде е Кейлеб? Къде е Джуд? — Огледах смътно познатите лица в стаята. — Къде е Даниъл? — почти изкрещях.

Възглавницата ми изскимтя и ме изтласка нагоре. Обърнах се, коленичих в леглото и открих, че възглавницата ми е белият вълк. Той скимтеше нетърпеливо и клатеше глава. Сякаш искаше да ми каже нещо.

— Кейлеб се измъкна — обясни Гейбриъл. — Джуд обаче е тук. Чака долу. Каза, че искал да се прибере у дома.

— Наистина ли? — Най-сетне. Напрежението, натрупало се в сърцето ми през последните десет месеца, изчезна изведнъж.

— А пък Даниъл, той… — Гейбриъл посочи огромния бял вълк.

Вгледах се в очите на звяра. Да, това бяха очите на Даниъл. Вълкът започна да се поклаща напред и назад, скимтеше и пролайваше. Заръмжа нетърпеливо. Не усещах никаква злоба у него, не и както в току-що преобразен върколак, но той определено беше разтревожен. Погалих го по гърба, за да го успокоя.

— Не разбирам — рекох. — Откога е така? Колко време съм била в безсъзнание?

— Дълго.

Погледнах тийнейджърите пред нас. Те ли бяха вълците, които се кланяха на Даниъл? Сега изглежда бяха възвърнали човешката си форма.

— Не разбирам — отвърнах и станах неспокойна като вълка. — Защо не се е преобразил? Защо Даниъл не се е превърнал отново в човек?

Белият вълк изджавка и поклати едрата си глава, прегърнах го през врата. Кръвта ми изцапа бялата козина. Облегнах глава на гърдите му. Чувах как бие само едно сърце — не бяха две както преди, когато беше върколак.

— Какво, по дяволите, става? — попитах Даниъл.

— Мисля… — отвърна Гейбриъл, — че е в капан.

— Не — отвърнах аз и се притиснах отново към белия вълк. — Не, не е възможно.

Вълкът изви глава назад и наддаде най-жалния вой, който някога бях чувала. Прозвуча почти като писък.

И накрая

Момчето приклекна на покрива на близката къща, точно зад комина, в часа, когато се зазоряваше над малкото градче. Вълците, пет на брой, се бяха сгушили на поляната пред къщата, която той наблюдаваше цялата нощ, свит на кълбо, докато задремваше и се стряскаше. Шести вълк, по-едър от останалите, беше приседнал отделно под ореха, който се поклащаше от ноемврийския вятър. Той наблюдаваше вратата на къщата също толкова напрегнато, колкото и момчето наблюдаваше вълка.

Изминаха още няколко минути и момчето прецени, че може да си позволи да поспи. Бяха минали два дни, откакто се върна в тази къща, ала не беше спал от три. Не можеше да си намери място в старата къща. Леглото, което някога беше негово, сега му се струваше неудобно.

Момчето тъкмо се канеше да затвори очи, когато белият вълк наостри уши. Изправи се, когато вратата на къщата се отвори и слабо момиче се измъкна навън. Закуцука по стълбите на верандата.

Да, сигурно щяха да й бъдат необходими повечко дни, за да излекува глезена си, след като го беше счупила.

Белият вълк скочи към момичето, преди то да успее да слезе, и в радостта си, че го вижда, едва не го събори. Малката глутница се събуди, когато чуха шума. Седяха като стражи и наблюдаваха двамата.

Момичето коленичи и почеса белия вълк зад ушите.

— И ти ми липсваше — прошепна. Усмихваше се, ала в гласа й имаше тъга. — Не знам защо мама не ти позволява да спиш вътре. Само защото си поне двайсет пъти по-голям от последното куче, което доведох вкъщи.

Вълкът изръмжа тихо.

— Знам. Съжалявам. Не си никакво куче.

Успя да преодолее и последното стъпало. Вълкът изджавка и се наежи.

— Няма страшно. Мога да ходя. — Тя закуцука по алеята, последвана от белия вълк. Останалите пет се наредиха в редица отзад, най-малкият накрая. Ако момчето не знаеше какво става, щеше да реши, че тя притежава вълшебна флейта за вълци. Върволицата от зверове последва момичето чак до съседната пряка, където глезенът очевидно я заболя и тя се спъна. Вълците я заобиколиха, скимтяха и разтърсваха гърбове, само допреди два дни повечето от тези вълци нямаха търпение да я разкъсат, но сега подскачаха около нея като кутрета, които очакват ласка.

Белият вълк я побутна и изръмжа приятелски.

Момичето огледа улицата, въпреки че беше ранно утро и бе малко вероятно наоколо да има хора.

— Добре, носи ме. — Наведе се над ухото на вълка. — Но не може ли да се отървем от момчетата. Направо ме побъркват.

Белият вълк се сниши и момичето се качи на гърба му. Прегърна го през врата. Вълкът скочи от тротоара и хукна по улицата. Останалите вълци припнаха след него, сетне затичаха с всички сили.

Момчето ги последва, тичаше половин пресечка по-назад, криеше се в дворовете и къщите. Тичаше срещу вятъра, така че те нямаше да усетят миризмата му. Тичаха през квартала към центъра на града, докато най-сетне спряха пред старата енория. Момчето усети пробождане в сърцето, докато наблюдаваше как момичето и белият вълк влизат вътре. Не искаше да ги последва. Въпреки това тръгна след тях.

Промъкна се покрай петте мъника, които останаха отвън, влезе през вратата на балкона и се отправи към кабинета, откъдето долитаха гласовете. Облегна се на стената до отворената врата и се заслуша в разговора.

— Получих есемеса ти — рече момичето. — Ето ме. Кажи какво има.

— Джуд знае ли, че си тук? — попита мъжът.

Щом чу гласа му, момчето сви юмруци.

— Май не. Спеше в стаята си, когато тръгнах.

Момчето стисна зъби. Дори не беше проверила.

— Другите вълци последваха ли те? — попита втори мъж.

— Да. Започвам да се притеснявам. Не е безопасно толкова много върколаци да се мотаят в Роуз Крест.

— Съгласен съм — рече първият.

— Не разбирам — призна тя. — Защо ни следват навсякъде?

— Сега вече Даниъл е техният водач — обясни вторият. — Предаността им към него е много по-силна, отколкото някога съм виждал. Сигурно, защото е истински водач. Спаси те, като им наложи волята и силата си и стана техен предводител.

Вълкът изръмжа разочаровано.

— Не разбирам защо вървят след мен. Вчера се опитах да отида да купя за Даниъл нещо за ядене от магазина и половината ме последваха. Даниъл дори го нямаше.

— Очевидно той е направил нещо, за да те избере като своя… партньорка. Вълците разбират това по някакъв начин и сега вече те приемат като своя предводителка.

— Това ли било? — попита първият. — Партньорка значи. Разкажи ми за какво става въпрос.

— Даниъл… може да се каже, че ми направи предложение за брак — призна момичето. — Преди Кейлеб да ме хвърли в ямата на вълците.

— Това обяснява нещата — отвърна вторият.

— Грейс, твърде млада си, за да се омъжиш. Двамата с майка ти бяхме едва на двайсет, но това не е извинение…

— Татко Първо, мислехме, че ще умрем. Второ, той говореше за далечното бъдеще, след като завършим колеж.

— Няма значение, той те е избрал — настоя вторият. — А това означава, че засега няма как да се отървеш от вълците.

Групата замълча.

— Ами Даниъл? — попита най-сетне момичето. Гласът й потрепери. — Минаха два дни, а той все още не успява да си върне човешкия вид. Завинаги ли ще остане така?

Момчето пристъпи по-близо до вратата. Нали тъкмо заради това ги последва.

— Не знам, Грейс. Мисля, че е време да го заведем при по-компетентен от нас. Надявам се той да ни помогне… стига да не сме закъснели.

— Кой? — попита тя.

— Дядото на Даниъл.

Вълкът изджавка. Изглежда се изненада.

— Даниъл има дядо?

— Да. Той едва ли знае, Даниъл е внук на Сърхан.

Вълкът изскимтя.

— Кога тръгваме? — попита момичето.

— Ти не можеш да дойдеш — заяви първият. — Трябва да ходиш на училище, не забравяй молбите за колежа. Не позволявам… Твърде опасно е.

Вълкът изръмжа.

— Как ли пък не — опъна се момичето. — Попитах кога тръгваме.

— Веднага щом успеем.

— И аз ще дойда — намеси се трети мъжки глас. Прозвуча по-младежки от другите двама. Беше Талбът. Значи сега вече беше с тях.

— Трябва да вземем и Джуд — заяви вторият. — Не е готов да остане сам за повече от няколко минути.

Момчето се отдръпна от вратата. Точно това искаше да чуе. Щеше да отиде заедно с тях при Сърхан. Щеше да научи какви са плановете на враговете. Бащицата щеше да е благодарен за всяко късче информация, която успееше да му даде. Така щеше да им бъде по-лесно да планират нападението си.

Дано това се окажеше достатъчно за господаря му, за да го допусне отново в глутницата.

Тя беше неговото семейство.