Изгубеният светец

Тринайсета глава. Спасение

Половин секунда по-късно

— Казвай ми Талбът, моля те. Никой, освен мама не ме нарича Нейтън.

— Добре, Талбът, добре… кажи какво правиш тук? — Все още бях на вратата.

— Ами, върша си работата. — Той повдигна бейзболната шапка. На нея също беше избродирано логото със стиснатите ръце. Под разкопчаната бархетна риза се виждаше тениска с надпис фондация „Рок Кениън“: проект „Добър самарянин“. Сигурно затова онзи в клуба го нарече „Добрия самарянин“.

Талбът потупа седалката.

— Ще се качваш ли?

Поколебах се отново и за пореден път погледнах към центъра. От директор Конуей нямаше и следа, а и Крис вече не се мяркаше.

— Не хапя, честна дума — ухили се Талбът и трапчинките му се показаха на загорелите бузи. — Както вече казах, трябва да потегляме, ако искаме да се върнем навреме за автобуса. — Не можех да откъсна поглед от приятелската усмивка на Талбът, докато говореше. Обзе ме топло чувство. Какъв беше той? Почти не се познавахме, а нещо у него ме караше да се чувствам така, сякаш бяхме стари приятели. „Можеш да му се довериш“ — прошепна тихо гласче в главата ми.

— Добре. — Качих се във вана и седнах. Обърнах се за последно към центъра и реших, че когато директор Конуей най-сетне излезе, ще се сети, че съм тръгнала с последния ван.

— Къде ти е партньорът? — попита Талбът.

— Разкара се нанякъде. Видял галерия с магазини надолу по улицата.

— Добре — отвърна Талбът. Стисна волана с едрите си загорели ръце и подкара през паркинга. — Много мразя да возя хлапетии, на които не им се занимава. — Зелените му очи проблеснаха към мен. — Ти нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се. — Сложих си предпазния колан и насочих поглед към улицата. — Ти… ти да не би да ме следиш?

— Много си самовлюбена — засмя се той.

Звукът се разнесе на топли вълни през тялото ми. Потръпнах.

— Не трябва ли аз да ти задам този въпрос? — попита той. — Да не вземеш следващия път да се появиш на вратата на квартирата ми?

Изчервих се.

— Не, просто ми се стори странно, че се срещаме отново.

Талбът спря на червен светофар.

— Шантаво странно или приятно странно? Усмихна ми се отново и трапчинките пак намигнаха.

Защо имах чувството, че съм се завила с топло одеяло в студен зимен следобед? Как бе възможно да се чувствам колкото комфортно, толкова и уплашена? Извърнах поглед, за да не забележи как се изчервих.

— По-скоро приятно странно. Талбът даде мигач и се качи на магистралата. Насочихме се към града. Обзе ме нетърпение. Можех да потърся Джуд.

— Спести ми доста неприятности — рече той.

— Какви неприятности?

— Сега не ми се налага да ти търся номера. Въпреки че едва ли има много хора с фамилия Дивайн.

По дяволите, изчервих се още повече. Какво ми ставаше?

— Щял си да ми търсиш номера ли?

— Приятелката ти си изпусна гривната в клуба. Реших, че ще си я търси, но не ми каза фамилията си. Затова пък твоята няма как да я забравя. Гривната е в чантата ми отзад. Подсети ме да ти я дам, преди да си тръгнеш.

— Добре. — Изпитах облекчение и си отдъхнах. Разбира се, че не е искал да ми позвъни просто така. А и аз не исках подобно нещо. — А къде отиваме?

— Нося около двайсет кашона с книги. Трябва да ги занесем в библиотеката на Тидуел Стрийт. Повечето от книгите им са започнали да се разпадат преди поне десет години.

— Само това ли?

— Какво, не е ли достатъчно вълнуващо?

— Не знам, очаквах нещо по-полезно. Не разбирам какъв е смисълът да помагам при разтоварването на книги.

— Тук си, защото трябва да те науча на някои от тънкостите, когато помагаш на хората. Работата на доброволците невинаги е интересна. Някои седмици осигуряваме храна на нуждаещите се или помагаме в нечий дом през уикенда, но половината от работата се състои в доставки. — Той си нагласи шапката. — Не се притеснявай, ще има и по-практични задачи.

Погледнах го с изненада, въпреки че се бях изчервила още повече.

— Какво? — подсмихна се той. — Не ми казвай, че се страхуваш да си изцапаш ръцете. Ако си от хлапетата, които се плашат от бездомници или се притесняват да не си счупят някой нокът, обръщам вана и ще помоля за нов партньор…

— Какво? Не. Първо, не съм никакво хлапе. След три месеца навършвам осемнайсет. И изобщо не се страхувам да си изцапам ръцете. — Не знам защо се почувствах длъжна да давам тези обяснения на Талбът и да се доказвам пред него. Може би, защото Гейбриъл ме беше преценил погрешно след първата ни среща и не исках и с Талбът да стане така. — Не ми е за пръв път да работя като доброволка. Баща ми е пастор. Редовно се занимавахме с такава работа. Знаеш ли колко часове съм прекарала в разнасяне на храна и работа в приюта?

— Съм прекарала? Защо казваш съм прекарала?

Погледнах през прозореца към пешеходците. Вече бяхме в града, затова предпочитах да оглеждам всички, да не би да забележа някой, който прилича на Джуд.

— Напоследък стана сложно. От доста време не съм помагала на никого.

— Ето, сега имаш възможност. — Той паркира на мястото пред библиотеката, обозначено с табела „Само за доставки“. Слязохме и отидохме отзад. Библиотека „Тидуел“ беше на няколко пресечки от Маркъм Стрийт и „Депото“. Огледах лицата на всички на улицата. Знаех, че е възможно Джуд да е наблизо, но ако и тук беше като Маркъм, кварталът сигурно оставаше безлюден след залез-слънце.

Талбът отвори задната врата на вана.

— Хайде, да започваме. Поех един кашон и едва не паднах, защото тежеше. Най-сетне запазих равновесие и погледнах Талбът. Той беше грабнал три кашона като моя.

— Можеш и по-добре, малката — подвикна шеговито.

— Да, бе, сигурно.

Мислех, че ще ни бъдат необходими сто години, докато разтоварим кашоните, но Талбът пренасяше по шест кашона, докато аз едва смогвах с един. Не исках да изглеждам слаба пред него, ядосах се и накрая успях да събера сили и пренесох два при последното си отиване. Искаше ми се да се бях справила с по-голяма лекота. Само че не желаех Талбът да забележи, че не се справям задоволително.

— Така е по-добре — заяви той, докато ми държеше вратата отворена. Пренесох последните два кашона до информацията и ги оставих на библиотекарката.

— Сега накъде? — попитах, когато се върнах при вана и си поех глътка въздух. — Графити ли ще рисуваме?

— Не съм сигурен за какво имаме време, малката. — Той си свали шапката. Чупливата му кестенява коса беше залепнала за главата и той приличаше на дете. Прокара пръсти през косата си. След това отпусна шапката и се завъртя. — Чу ли?

— Какво да чуя?

Съсредоточих се, притаих дъх, докато не долових слаб женски писък. Този път прозвуча толкова наблизо, сякаш беше на няколко метра, но притъмнялата улица беше пуста. Нямаше никого, освен нас с Талбът. Сигурно беше на няколко пресечки.

— Хайде! — нареди той. — Трябва да й помогнем.

— Какво? Не. Трябва да повикаме полицията! — Посегнах към телефона в джоба. Писъкът проехтя отново, но пресекна внезапно, сякаш някой покри устата на жената. Мускулите ми пламнаха.

— Няма време. — Талбът стисна китката ми. — Полицаите не могат да й помогнат, но ти можеш.

— Аз ли?

Той пусна ръката ми.

— Отивам. — Подхвърли ми ключовете от вана. — Заключи се във вана, щом те е чак толкова страх. — Той хукна по посока на писъците.

— Спри! — изкрещях след него. — Ще те убият!

— Не и ако ми пазиш гърба — изкрещя той.

Какво по дяволите, искаше да ми каже? Погледнах ключовете в ръката си. Бях ги уловила във въздуха, без дори да се замисля. Когато вдигнах отново глава, Талбът беше вече зад ъгъла.

— По дяволите, ще го убият — казах си. Имах чувството, че мускулите ми горят. Тялото ми копнееше да направи нещо, макар разумът да ми казваше да стоя мирно. И тогава някаква експлозия отекна в ушите ми. Изстрел.

„Върви“ — Заповяда чужд глас в главата ми. Хукнах, преди да успея да се спра. За броени секунди бях зад ъгъла, след Талбът и се сблъсках с жена, която тичаше в обратната посока. По лицето й се стичаха сълзи, а тя стискаше разкъсаната си блуза.

— Извинявайте. Добре ли сте? — Опитах се да я стисна за ръката, но тя се отдръпна.

— Бягай — изписка тя и хукна отново.

Не можех да си тръгна без Талбът. Завих и се заковах на място. Бяха трима. Двама бяха облечени в черно, с яркочервени скиорски маски. Бяха сравнително дребни, личеше им, че са тийнейджъри. Третият беше Талбът. Един от маскираните го беше изтласкал до циментова стена. Притискаше пистолет до главата му — дулото беше скрито в щръкналата изпод шапката коса.

Постарах се да не пищя. Наистина се постарах. Потиснах вика, но остър грак се изтръгна от гърлото ми. Притиснах ръце към устата си.

Единият, който притискаше гърдите му, го блъсна в стената. Посочи ме.

— Имаме си компания.

Вторият се обърна към мен. Видях единствено две черни очи, които ме наблюдаваха злобно през дупките в червената маска.

— Доведи я тук — нареди онзи с пистолета.

Другият направи крачка към мен.

— Направи нещо, Грейс — рече Талбът.

Престъпникът направи втора, след нея и трета крачка.

„Какво да направя? Да бягам ли?“ Бях като закована на мястото. Само че не бях закована, тъй като всяка клетка в тялото ми пламтеше като заря на Четвърти юли. Между нас с непознатия имаше само още пет или шест крачки, но аз все още не можех да помръдна. Стомахът ми се беше свил на топка.

— По дяволите, Грейс! — изрева Талбът. — Направи нещо. Знам, че можеш.

— Какво да направя? — креснах.

— Чувството в стомаха ти е гняв. Той ти дава сили. Възползвай се от него и сритай гадняра.

Той откъде знаеше?

— Млъквай! — онзи с пистолета удари Талбът с оръжието. От челото му потече червена струйка. — Айде, фащай момичето! — нареди той на съучастника си.

Талбът беше прав. Топката в стомаха ми се превърна в пламтяща ярост. Даниъл би казал да я отблъсна. Да открия равновесието. Само че маскираният посегна към мен. Усетих как гневът ме залива и аз вдигнах юмруци. Ритнах го в корема и той полетя назад. Нямах представа, че мога да ритам толкова силно.

Удари се в тухлената стена на съседната сграда, но това не го спря. Стегна се и се втурна към мен. Отдръпнах се от пътя му, но той се завъртя и стисна блузата ми. На един от юмруците му бяха татуирани буквите К и С между кокалчетата. Той вонеше и миризмата му — като мляко, престояло два месеца — ме вбеси още повече. Сграбчих ръцете му и ги извих настрани. След това го ритнах в слабините, за да го накарам да се превие. Той изгрухтя от болка. Езикът му провисна от устата. Блъснах го назад. Ритнах лявата му капачка, докато още не се беше овладял, и той се отпусна, и падна на земята. Изгледах го злобно, все още сбила ръце в юмруци.

— Ей! — изрева другият. — Ще си платиш! „Внимавай!“ — чух гласа в главата си и се обърнах към пистолета.

— Не! — изрева Талбът и със светкавично движение се изтръгна от ръката на бандита и стисна ръката с пистолета. Удари китката му в коляното си. Честна дума, чух хрущенето на кости. Непознатият изпусна пистолета и притисна ръка към гърдите си със стенание. Замахна сляпо към Талбът със здравата ръка. Той блокира удара и заби длан в скиорската маска, където се предполагаше, че се намира носът. Непознатият изломоти нещо и се закашля.

— Какви ги вършиш, бе, човек? — изхлипа и задърпа маската, но преди да успее да я смъкне, Талбът отскочи, оттласна се в циментовата стена, сякаш под краката му имаше трамплин, и ритна нещастника в гърдите.

Бандитът се срина на земята. Талбът се приземи с приклякане до него. В сумрачната уличка беше останала светлина, колкото да забележа, че зелените му очи блестяха като забележителни смарагди. Ахнах.

— Ти си… ти си…

— Урбат — отвърна той и се изправи. Направи няколко крачки към мен. Отпусна мазолестата си ръка върху моята. — Също като теб.

Отново във вана

Главорезът, когото тръшнах на земята, се беше измъкнал по време на кратката схватка и Талбът искаше да бъде сигурен, че другият няма да хукне след него, когато дойде отново в съзнание. Не можех да откъсна поглед от мускулите по ръцете на Талбът, докато завързваше негодника за една кофа за боклук. Вършеше всичко това с огромна лекота. Представих си го как мята ласо по теле на мястото, откъдето идваше. След това извади патроните от пистолета и ги пъхна в джоба на бархетната си риза. След това почисти отпечатъците си с края на ризата и хвърли оръжието до главата на идващия в съзнание бандит.

— За доказателство — рече.

— Сега вече ще повикам полицията. — Извадих си телефона.

— Дай на мен — предложи Талбът. — Моят телефон е с предплатена карта, така че няма как да го проследят.

— Няма ли да останем?

— И какво ще им кажем, като останем? Освен това трябва да те върна навреме за автобуса или някой ще реши, че съм те отвлякъл. Не мога да си позволя да си изгубя работата. — Извади телефона и ми даде знак да го последвам по уличката.

— Просто така ли ще го оставим? — Обърнах се към гадняра, който охкаше от болка. — Струва ми се нечовешко.

— Този тип се опита да те убие. Грейс. — Той отвори капачето на телефона. — Освен това не е човек. Наричате изчадия като него демони.

Отначало реших, че говори метафорично, но след това се осъзнах.

— Демон ли? Жив, дишащ, съвсем истински демон ли?

— Не ми казвай, че досега не си виждала.

Свих рамене.

— Ами, не съм. Веднъж видях на едно парти. Тя умееше да контролира ума на хората с очи.

— А, било е акх. Ужасни са. — Той изцъка с език. — Този тук е гелал. Техните жертви са млади жени. Нещастницата одеве щеше да преживее адски мъки, ако не се бяхме появили.

— Ти откъде знаеш? — попитах. На мен ми приличаше на обикновен човек. Много ми се искаше да отида до него и да смъкна маската, за да разбера какво представлява в действителност.

— Ориентирах се по миризмата — сбърчи нос Талбът. — Ами ти май наистина си новачка. Обзалагам се, че дори не знаеш как да проследиш някого.

Сведох поглед към земята. Маскираният демон издаде висок, гневен стон.

— Да вървим — предложи Тал. — Надявам се полицаите да пристигнат, преди да дойде на себе си и да се освободи.

Талбът натисна едно копче на телефона и притисна апарата до ухото си.

— Имаш 911 на бързо набиране, така ли? — Нали ти казах, че ми се налага да правя най-различни доставки.

Последвах го по уличката.

— Чакай малко, да не би да ми казваш, че се занимаваш непрекъснато с това?

Не ми отговори. Беше твърде зает да обяснява на телефонистката, че млада жена е била нападната близо до библиотека „Тидуел“, че той е открил престъпника край кофа за боклук близо до Тидуел и Вайн. Затвори бързо, за да не им даде възможност да зададат други въпроси.

— Ключовете нали са в теб?

— Да, надявам се. — Напипах ги в джоба.

Тал отключи вратата от страната на пътника и я задържа отворена. Докато той затвори вратата и се качи от другата страна, шокът от преживяното ме връхлетя. Ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че едва успях да си закопчая колана.

— Добре ли си? — попита Талбът. — Справи се великолепно. Знаех си, че си върхът.

— Но как… откъде знаеше, че ще мога да направя нещо? Как разбра какво представлявам? — Вече го бях попитала как е разбрал, че съм урбат, но той предпочете да се занимае с престъпника, преди да поговорим. Сега обаче исках отговори.

— Висулката. — Протегна ръка и докосна колието със спукания лунен камък на врата ми. — Доста е издайническа. — Перна с пръст една от къдриците на врата ми и отдръпна ръка. — Освен това те видях как се биеш в „Депото“. Повечето момичета не могат да изпълнят ритник със завъртане, с какъвто подреди онзи там, ако не са заредени с паранормална топлина. — Той набърчи нос отново. — Освен това ти излъчваш и мирис.

— Какво? — подуших и двете си ръце. Миришеха си съвсем нормално — е, сега бяха потни от боя — но не приличаше на миризмата на онези двамата в уличката.

Талбът се разсмя. На бузите му се появиха познатите трапчинки.

— Скапаняк такъв! — пернах го игриво по ръката.

Той стисна ръката ми.

— Внимавай, малката. Имаш доста противен десен замах.

Ръката му, стиснала юмрука ми, изглеждаше огромна в сравнение с моята. Вените бяха изпъкнали. Той стисна пръстите ми и гъделичкаща енергия пропълзя по ръката ми и по гърба. Беше също като връзката между нас с Даниъл, когато се хванахме за ръце в градината на ангелите. Гъделичкането премина в трепет. Изтеглих ръката си от пръстите на Талбът. Не беше редно да изпитвам подобна енергия с друго момче, освен с Даниъл.

Скръстих ръце пред гърдите. Талбът отмести поглед от лицето ми. Закашля се и запали автомобила. Потеглихме от паркинга. След малко зададох въпроса, който не спираше да ме тормози:

— Ако онези типове наистина бяха демони, защо тогава им трябваше пистолет?

Той сви рамене.

— Не знам, Грейс, но и мен ме притеснява. Обикновено гелал не излизат преди полунощ. Те са създания на мрака. Самият факт, че са в града, е истинска загадка. Това е третата двойка, на която се натъквам през последните два месеца, а преди това не бях срещал нито един, откакто бях на Западното крайбрежие. — Поклати глава. — Тук става нещо. Едно време ходех на лов за демони, преследвах ги месеци наред, преди някой да се покаже от скривалището си, а ето че сега градът гъмжи от тях. Освен това чувам слухове, че някой събирал върколаци, гелал, акх и разни други паранормални тийнейджъри в нещо като банда. Доколкото разбрах, се наричали „Крале на сенките“.

— Банда паранормални ли?

— Нали си чула за „невидимите бандити“, за които говореха по новините?

Кимнах.

— Не ти ли мина през ума, че зад тази работа стоят хора?

— Не, нито за миг — отвърнах аз. — Нападнали са магазин за хранителни стоки в моя град. Унищожили са го за няма пет минути. Моят… приятелят ми… говорехме си, че тази работа е извършена от банда тийнейджъри със суперсили. Страхувам се да не би и брат ми да се е забъркал о тях. Пред Ейприл е споменал за ново семейство.

Талбът изви вежди.

— Брат ти като теб ли е?

— Много си приличаме. — Не знаех доколко мога да се доверя на Талбът. Че ние се познавахме едва от няколко часа, а през това време той ми спаси живота два пъти. „Можеш да му се довериш!“ — Джуд се превърна в истински върколак. Докато аз още не съм. Той ме ухапа по време на преобразяването, след това се опита да убие най-добрия си приятел — той ми е гадже. Мисля, че това беше причината Джуд да избяга.

Талбът кимна.

— Какво представлява гаджето ти. Непрекъснато го споменаваш. Май брат ти го е ненавиждал също като мен.

Наклоних глава на една страна и погледнах Талбът. Това пък какво трябваше да означава?

— Извинявай — усмихна ми се той. — Просто си мислех, че въпросното гадже трябва да е зверски специален, за да заслужи момиче като теб. Само че какво е направил, за да вбеси брат ти?

— А, Даниъл — гаджето ми… — Ох, ужас. Май в този разговор на всеки десет секунди изричах думата с „Г“. Та ние двамата с Даниъл дори не обичахме да се наричаме гаджета. Звучеше толкова банално в сравнение с чувствата, които имахме един към друг. — Даниъл, моят при… — отново прочистих гърлото си. — Той беше върколак. Той зарази брат ми преди няколко години. И сега брат ми го ненавижда.

Талбът ме погледна любопитно, същевременно развеселено. Поклати глава.

— Какво ще рече това „Даниъл беше върколак“? Бях останал с впечатление, че когато си урбат, си оставаш урбат.

— Аз го излекувах.

Той се ококори. Наби спирачки, за да не мине на червен светофар.

— Как успя?

За съжаление бях твърде уморена, за да му разказвам историята.

— Първата истинска любов… — размахах ръка — и ала-бала… Някой друг път ще ти разкажа как стана.

Той примигна. Изсмя се и ме погледна в очите.

— Струва ми се, госпожице Грейс Дивайн, че с всяка изминала минута ставаш все по-интересна. — Гласът му, когато каза „госпожице Грейс“, отново ме накара да потръпна, обзета от познатото топло чувство. Какво имаше у него, та ми действаше по този начин?

Отново светна зелено и потеглихме през кръстовището. Обърнах се и погледнах през прозореца.

— Ти трябва да разказваш. Предполагам, че често се занимаваш с това. Проследяваш демони и разследваш банди паранормални крадци. Да не би работата ти в „Добрия самарянин“ да е просто прикритието на супергероя?

— Спипа ме — призна той.

Този път аз се ококорих и забелязах изражението си в страничното огледало.

— Заразиха ме, когато родителите ми бяха убити от върколаци, и се заклех да използвам силите си, за да защитавам света от демони… и ала баба… Някой друг път ще ти разкажа как стана.

— Стига де, не ми го причинявай.

— Няма как, пристигнахме. — Проследих пръста му, който сочеше осветения автобус пред центъра на фондацията. Автобусът беше пълен с ученици, а директор Конуей беше застанал пред всички, притиснал мобилен телефон към ухото си.

— Май трябва да вървя — рекох. — Благодаря за… приключението.

— Радвам се, че не се уплаши — ухили се той с топлота и трапчинките се появиха. — Всъщност се радвам, че те направих мой партньор. Не съм сигурен какво щях да направя, ако с мен бяха твои съученици. Имам чувството, че съдбата се намеси, нали?

Усмихнах се.

— Да, така е.

Отворих вратата. Канех се да скоча, когато Талбът ме повика:

— Грейс?

— Да — обърнах се към него.

Той държеше нещо сребърно, лъскаво в ръка. Отначало реших, че ми прави подарък — което щеше да е странно, но мило — но след това той ме подсети:

— Гривната на Ейприл. Нали я изпусна в клуба.

— А, да. — Взех гривната от топлите му пръсти. Беше увита в лист.

Погледнах блестящите смарагдови очи на Талбът.

— За теб — уточни. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да било.

— Добре — отвърнах и скочих от вана.

— Много поздрави на Ейприл — подхвърли той, преди да затворя вратата.

Пъхнах листа в джоба и тръгнах през мрака към автобуса, като се питах как да обясня закъснението си, когато някой се приближи до мен.

— Сладур, много се забавихте — рече Крис. Държеше половинка сандвич в ръка, а в джоба му подрънкваха монети.

— Вие двамата къде бяхте? — попита директор Конуей, когато ни видя. — Трябваше да сме тръгнали преди двайсет минути. Започвах да се притеснявам, защото ви нямаше в нито един от вановете.

— Извинявай, Том — обърна се Крис към баща си. — Хвана ме хипогликемията, затова накарах нашия шофьор да отбие, за да си купя нещо за ядене. Благотворителността не се отразява добре на здравето ми.

— Добър опит — отвърна директор Конуей и поведе сина си към автобуса. — Следващия път, когато ти звъня, се обаждай.

Спрях на последното стъпало и се обърнах към паркинга. Талбът примигна с фаровете и потегли.