Изгубеният светец

Двайсет и първа глава. Ужасната Грейс

Десет минути по-късно

Седнах на матрака възможно по-далече от Даниъл. Стисках лунния камък в ръка и се полюлявах в ритъма на пулса си. Даниъл се изви към мен и протегна ръка към съдрания ръкав на блузата. Поклатих глава.

— Недей. Моля те, не ме докосвай. — Не го исках близо до мен, не исках да го нараня отново.

— Как се случи, Грейс? — гласът му потрепна, докато говореше. Да не би да се опитваше да сдържи гнева си? — Не разбирам как е възможно вълкът да има чак толкова голям контрол над теб. — Гласът му трепна отново. — Вината е изцяло моя. Гейбриъл се оказа прав. Изобщо не трябваше да започвам с тренировките. Мислех, че ще те науча как да постигаш душевно равновесие, че ще избегнем подобно нещо. Аз ти причиних всичко това. Трябваше да спра тренировките навреме…

— Не — прекъснах го аз. — Не говори така. Не се обвинявай. Аз съм виновна, не ти. Не престанах да тренирам, когато ми каза… — Устните ми потръпнаха и не можах да продължа. Вече бях плакала предостатъчно, но усетих, че отново ще се разридая.

— Как така? Какво си направила? Какво се е случило с ръката ти? И защо, по дяволите… — Той млъкна, сякаш се опитваше да се овладее. — Защо не носиш лунния камък?

Един милион лъжи се завъртяха в главата ми — един милион извинения, които можех да изтъкна пред Даниъл като причина, поради която не носех лунния камък, моя спасителен пояс. Какъв беше смисълът да продължавам да лъжа?

— Свалих го, за да скрия какво представлявам. Сблъсках се с бандит от невидимите крадци — наричат се Крале на сенките. Убих го. Беше демон и аз го пронизах право в сърцето.

Чух как Даниъл си поема рязко дъх.

— Всъщност свалих лунния камък, защото исках да докажа, че нямам нужда от него. — Поклатих глава. — Излиза, че съм сбъркала.

Гейбриъл се оказа прав за мен.

Предавах се на влиянието на вълка както останалите.

Бях допуснала вълка в главата си, в сърцето си и той се опитваше да ме подчини.

Беше се опитал да ме накара да нараня човека, когото обичах най-много. Не бях силна. Не бях по-добра от останалите. Не бях различна.

Матракът се измести, когато Даниъл стана. Чух стъпките му, докато крачеше край леглото. Спря малко настрани от мен, след това отново закрачи. Този път спря от другата страна на леглото.

— Обясни ми онова, което каза. Погнала си бандата сама ли? Защо си го направила?

— Защото исках да открия Джуд. Исках семейството ми отново да се събере. Единственият начин да го намеря беше, като проследя бандата. Само че ти нямаше да ми помогнеш. Нито ти, нито Гейбриъл, нито татко. Затова открих човек, който беше готов да ми подаде ръка. Не съм действала сама. Открих човек, който вярва в мен.

— Какъв човек си намерила? Кой е той, Грейс?

— Казва се Нейтън Талбът, ловец на демони — небесна хрътка. Запознах се с него в „Депото“, когато отидох с Ейприл. Той ни спаси от… неприятности. Той ме обучаваше. Научи ме на неща, на които ти не би могъл.

— Защо не ми каза?

Поклатих глава.

— Заради начина, по който се държеше напоследък, защото настояваше да се държа нормално. Защото знаех, че ще се разстроиш. Знаех, че ще се разтревожиш. Страхувах се, че ще се опиташ да ме спреш…

— Точно така, разтревожен съм — изкрещя Даниъл. — Имаш тайни от мен, при това по-смъртоносни, отколкото можеш да си представиш. — Той удари стената с длан. — Запознаваш се с някакъв тайнствен тип, който твърди, че ще те обучава. Той как е разбрал какво представляваш? Откъде знаеш, че Джуд не се е опитвал да те предупреди да се пазиш от него? Откъде знаеш, че той не е човекът, който ни заплашва? Имаш ли представа колко глупаво си се държала?

— Престани! — креснах аз, станах от леглото и се обърнах към него: — Талбът не е заплаха за мен. Били сме заедно сами над десет пъти. Ако е искал да ме нарани, досега да го беше направил. Не иска да ме убие, иска да ми помогне. Убеден е, че мога да стана герой, какъвто беше ти. Даниъл се подпря на стената и стисна с две ръце главата си.

— Значи вината е моя. Аз не можах да ти дам онова, което ти искаше, затова ти го потърси другаде.

— Не говори така, Даниъл… Обичам те.

— Може и да ме обичаш, но ми нямаш доверие. — Пусна главата си и ръцете му увиснаха. — Имаш повече доверие на един напълно непознат вместо на мен.

— Ти си този, който ми няма доверие. С кого беше през последната седмица и половина? С Кейти? Може би с Мишка? Пил си в разни барове? Или може би си правил нещо друго, което дори не мога да си представя. Талбът поне не ме лъже!

Даниъл ме погледна в очите.

— Я ми кажи, Грейс. Има ли нещо между теб и този тип Талбът? Има ли нещо повече от обучението и тренировките?

— Не — прошепнах аз, но в същия момент се върна споменът за Талбът, когато се опитваше да ме целуне, и аз отново усетих допира на устните му по бузата си.

Изглежда не успях да прикрия добре чувството си за вина, защото Даниъл сведе поглед и притисна длан към челото си. Целият потръпна, сякаш потискаше мъката си, и се облегна тежко на стената.

— Не, Даниъл, наистина няма нищо.

Прииска ми се да се втурна към него, да го прегърна през раменете, но се страхувах, че ще ме отблъсне. Каквато и близост да имах с Талбът, каквото и да ме привличаше към него, едва сега разбрах, че е било повърхностно и незряло в сравнение с чувствата ми към Даниъл. Не можеше да се сравнява с болката, която ми причини мисълта, че мога да нараня Даниъл.

— Нищо не е имало. Той се опита да ме целуне. Казах му да престане, въпреки това той опита.

— Какво? — Даниъл скочи и грабна ключовете от колата, оставени на масата до него. — Отведи ме при него. Той къде е?

— Престани, Даниъл. Какво ще постигнеш по този начин? Не е каквото си мислиш?

— Заведи ме при този мръс…

— И какво ще направиш? Той е урбат. Нищо не можеш да направиш.

— Мога да причиня много повече неприятности, отколкото мислиш.

— Даниъл, моля те — настоях аз. — Талбът ми е приятел и наставник. Нищо повече.

— Не, Грейс. Това не е всичко. След като той ти е казал да си свалиш лунния камък, значи не е този, който твърди. Би трябвало да знае, че не си достатъчно силна без него.

Думите му ме нараниха, защото бяха истина.

— Не се тревожи повече. Мислех, че мога да стана небесна хрътка. Мислех, че мога да сразя Кралете на сенките и да открия Джуд. Само че единственото, което постигнах, беше да те нараня. Прав си. Не съм достатъчно силна. Провалих се.

Гейбриъл също е прав.

Падението е неизбежно.

Даниъл въздъхна. Ключовете висяха от ръката му. Ризата му беше разкъсана и аз наблюдавах как съвършените му гърди се надигат.

В този момент се усетих — съвършените му гърди, без следи от белези.

— Даниъл — промълвих и направих нова стъпка към него, за да видя по-добре. — Къде отидоха драскотините по гърдите ти?

Той сведе поглед, след това бързо се загърна с ризата, за да скрие ключицата, където допреди малко се виждаха трите драскотини, които аз оставих, докато бях полудяла.

— Не обръщай внимание — измърмори и се опита да се обърне. — Не е важно. — Хванах ръката, с която стискаше ризата. Свалих я. Права бях, белезите ги нямаше. Единственото доказателство бяха три бледи белега.

— Какво е това, Даниъл? Какво става?

Стиснах ръката му и дръпнах превръзката, която му бяха направили в болницата. Очаквах той да негодува, да се опита да се отскубне, но той отново се облегна на стената — примирено докато смъквах превръзката.

Отдолу нямаше нищо. Дори белег не беше останал.

— Какво става? — повторих настойчиво.

— Не знам — прошепна. Прокара пръсти по здравата ръка. — Наистина не знам.

— Но знаеше, че се случва. Сърдиш ми се, че имам тайни, но ти също имаш.

— Все още беше рано да ти казвам… — Той отпусна ръце.

— Защото ми нямаш доверие ли? — Знаех, че задавам глупав въпрос. Съзнавах, че напоследък не се държах като човек, който заслужава доверие — но това беше прекалено важно, за да го крие от мен. — Или защото мислиш, че съм прекалено слаба, за да понеса истината?

Даниъл не отговори.

— Всичките ти сили ли се връщат? — Да. Бавно. Но се възстановяват.

— Господи! — Заотстъпвах назад, докато се опрях в края на леглото. — Това означава ли, че не си излекуван? Означава ли, че…

Падението е неизбежно… значи все пак няма лечение.

— Не знам… — Даниъл понечи да каже още нещо, но го прекъсна блъскане по вратата.

— Грейс Дивайн! — изкрещя гневен глас. — Ако си вътре, излез веднага, ако искаш да видиш отново светлината на деня.

Татко.

— Излизай веднага, млада госпожице! — продължи да крещи той. — В противен случай ще избия тази врата. Погледнах към Даниъл. Той се загърна в ризата и погледна неоправеното легло, и двамата знаехме, че вратата не е заключена.

— Върви — подкани ме той.

Не бях предполагала, че подобна болка може да прониже сърцето ми. Нещо между нас с Даниъл се беше прекършило и аз не исках да тръгна, докато не го поправя.

— Не сме приключили.

Чух как бравата проскърцва. Грабнах раницата си и се спуснах към вратата, като използвах супер бързината си, за да съм до нея, преди да се открехне. Отворих и излязох пред разгневения си баща, след което затворих, без да му дам възможност да види какво има вътре.