Изпепеляване

Глава 10

Тери не искаше да остави мотоциклета си пред дома на Гембъл и определено не желаеше да остане сама с Корт, затова отклони поканата му да я откара и вместо това го последва до офиса на Александър Моро. Паркира по-лесно от него — една от причините да обича мотора си — и го изчака пред входа, докато Корт намери място.

Запали цигара и се зае да разглежда двете големи витрини на „Метаморфозата“ на Моро.

Фотографиите, умело подредени на витрините, показваха сцени от дузина различни светски събития: сватби, рождени дни, кръщенета и балове. Събитията изглеждаха импозантни, а хората на фотографиите — до един като добре платени модели. Никой бе добавил калиграфски цитат в черно и златно над главния вход: „Етикетът изисквала се възхищаваме на човешката раса“, Марк Твен.

— Спукана ми е работата — промърмори Тери. Изправи рамена, когато видя Корт. — Какъв е този човек? Нещо като „нежният довереник“ на фотомоделите и светските мадами?

— Андре не е гей. — Той измъкна цигарата от пръстите й, хвърли я на земята и я смачка с крак. — Но е един от най-старите приятели на майка ми. — Корт й отвори вратата. — Опитай се да не го забравяш.

— Това ме подсеща за една друга стара приятелка на майка ти, която размаза главата на съпруга си с чук за стриди — напомни му Тери, — и направи няколко опита да убие жената на брат ти. Нали си спомняш, това беше точно преди да подпали леглото на Джей Ди и съпругата му. Докато те бяха в него.

— Аз все още не съм убил никого, детектив — изрече протяжно дълбок мъжки глас. — Независимо колко често съм се изкушавал.

Мъжът, който дойде да ги поздрави, не беше млад и красив, но за Тери той олицетворяваше грациозното остаряване. Носеше бледокремав ленен костюм в три части, със светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка. Тъмносиня носна кърпа надничаше от джобчето до ревера му. Косата му беше толкова сребриста, че блестеше на слънчевата светлина, а лицето му бе набръчкано точно толкова, че да излъчва мъдрост и доброта, а не слабост и поражение.

Няма да плещя глупости. Ще мисля, преди да си отворя устата.

— Хм, здравейте… Как сте?

Мъжът я погледна така, сякаш бе голяма отровна змия, която се беше шмугнала под вратата.

— Кортланд, би ли ни представил, ако обичаш?

— Разбира се… Андре, това е детектив Тери Винсент. Детектив Винсент, позволете да ви представя Андре Моро, приятел на семейството ни.

— Господин Моро. — Тя протегна ръка, за да стисне неговата, и едва не я отдръпна, когато той я обърна настрани и се поклони. Не целуна ръката й като по филмите, но почувства как той подуши пръстите й. — Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

Андре се изправи и протегна ръка.

— Бихте ли ми дали цигарите си, моля?

— Разбира се. — Тя извади пакета от джоба си и му го подаде. — Огънче трябва ли ви? — Тя опипа джобовете си за запалка.

— Не, благодаря. — Той се обърна и изхвърли пакета в малкото кошче зад бюрото. — Вече не пушите, детектив.

— Моля? — Сигурно не го беше чула правилно.

— Ще ви помоля да не говорите, разсейвате ме. — Той я обиколи бавно, като я изучаваше. — Висока сте 177 см и тежите 56 килограма. Твърде висока за миньон и твърде слаба за дамска конфекция. — Той свали шнолата от косата й.

— Хей! — Тя вдигна ръка към тила си, за да задържи косата си вдигната. — Нося тридесет и шест.

— Боже Господи. — Той подръпна няколко кичура. — С градинарска ножица ли сте се подстригвала? — Андре улови ръцете й и ги обърна. — Аха! Явно и ноктите си поддържате с нея.

— Я чакай малко! — намръщи се тя.

— Шт. — Андре я улови за брадичката. — Затова пък зъбите ви са великолепни. Това е добре, няма да ни трябва зъболекар, а само избелване, за да премахнем петната от пушенето. — Той я пусна. — Къде живеете, детектив?

— Не спя в плевнята, ако това искаш да кажеш.

— Отговорете на въпроса, ако обичате.

— Живяла съм край брега на река Ачафалая, докато учех в Полицейската академия. Сега живея във Френския квартал. — Тя пъхна ръце в джобовете на якето си. Прие някак идеята да се довери на светския ментор, но този човек се отнасяше с нея като с грозен кон. — Какво има? Не харесваш кадиени или какво?

— Родена и израснала край блатата. Това обяснява всичко. — Андре въздъхна и се обърна настрани. — Кортланд, ще се иска невероятно много работа. С колко време разполагам, за да я подготвя?

— Ще я заведа на заупокойната служба на Ашли утре вечер.

— Много добре. — Андре свали сакото си и запретна ръкави, като измери Тери с пронизващ стоманен поглед. — Ще ми трябва шивач, фризьор, маникюрист, кожен консултант, двама лични стилисти и вероятно — той изгледа главата й — изтребител.

— О, я стига! — Тери започнала потропва с крак. — Виж, старче, единственото, което трябва да направиш, е да ме наконтиш с някакви дрехи и грим, чу ли?

— Не, мила моя. Човек не може просто да наплеска нова боя върху разнебитена сграда. Тя трябва да бъде съборена и изградена наново. В твоя случай, обаче, може би разумно нанесената мазилка може да свърши временно работа. — След това той се обърна към Корт: — Мисля, че ще бъде най-добре да ни оставиш сами. Ще ти се обадя, когато тя е в приличен вид, въпреки че те съветвам да кажеш на всички, че има ларингит, докато оправим речника й. Което по всяка вероятност ще се случи някъде около следващия Марди Гра.

Корт кимна.

— Благодаря ти, Андре.

— Приеми го като моята лепта за Ашли, бедното момиче. А сега, детектив — той подхвана Тери за лакътя, — елате с мен. — И я поведе към задната стая.

— Чакай малко. — Обзета от паника, тя погледна зад рамо и видя Корт да излиза през вратата. — Нали няма да ме оставиш сама тук?

Той дори не спря.

— Ще се върна, когато си готова.

Една-единствена кибритена клечка беше достатъчна, за да запали изрязаната вестникарска статия. Подпалвачът я пусна в металния пепелник на микробуса и погледа как пламъкът погълна снимката на Ашли Бушар. Не го изпълни със същото опиянение, но все пак съживи няколко картини и тръпката от гледката как една жива жена изгаря като факла.

Тя пищеше и драскаше с дългите си нокти по прозорците на автомобила, с разкривена от писъците розова уста, с развята прекрасна златиста коса. След това огънят я пое в своята смъртоносна прегръдка, разстла я върху горящата кожена седалка и я претвори по свой образ и подобие.

Ашли Бушар умря с отворени очи, вперени в огледалото за обратно виждане.

За него тя беше едно опрощение и освобождаване. Не в сексуален смисъл — той никога не беше извличал такова удоволствие от работата си, — а в смисъл на въздаване на справедливост.

— Както се казва в „Изход“ — каза той на пепелника, — ако сте увредени, трябва да вземете живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка заръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне…

Знаеше, че Гембъл няма да се поучи от този урок. Не и сега, не и при шока от загубата. В този момент комисарят изпитваше само гняв и безсилие, след като беше преминал през огъня, както самият той се бе чувствал. Но скоро щеше да разбере.

Скоро Гембъл щеше да пожъне това, което бе посял.

Пламъкът в пепелника угасна, а изрезките се превърнаха в крехки сиво-черни къдрици от пепел. Когато ги докосна, те се разпаднаха. Усмихна се и запали двигателя на микробуса.

— Изгаряне за изгаряне.

На излизане от Гардън Дистрикт той включи на някаква нова местна радиостанция. Новинарската емисия започна с коментар на поредния конфликт в Близкия изток, което го обърка. Беше оставил касетката на видно място в багажника и Гембъл трябваше да я е преслушал досега, а не казаха нищо.

Може би трябваше да изпрати копия от записа до всички вестници. По този начин полицията не би могла да потули съществуването му. Той натисна спирачки заради един автобус и видя огромната реклама на новинарския екип по канал 8. Най-отпред на красивия екип стоеше една жена, облечена в делови бял ленен костюм. Патриша Браун, спомни си той, беше я видял да предава на живо от „Маскърс“.

Патриша носеше прекалено много грим, а тъмните й очи бяха твърде събрани. Виждаше се, че скалпелът е играл по носа и брадичката й, защото не се вписваха върху лицето й, но дългата, вълниста коса беше с цвета на буен огън. Това несъмнено бе знак от Бога.

Той спря до един уличен телефон и след като прегледа оръфаните страници на телефонния указател, набра номера на новинарския Канал 8.

— Бих искал да разговарям с Патриша Браун — каза той.

— Госпожа Браун не приема лични обаждания, но мога да й предам информацията, която искате да подадете.

Какви вбесяващи неща бе принуден да търпи в името на своята мисия за Бога. Често му се искаше да притежава някаква свръхчовешка власт, та да може да порази всеки, който се изпречи на пътя му.

Търпение. Човек не може да пожъне това, което не е посял.

— Отказвам да разговарям с друг, освен с госпожа Браун. Можете да й кажете, че става въпрос за доказателства, които полицията укрива във връзка със случая с Ашли Бушар. Изявление от самия убиец.

Оставиха го на изчакване в продължение на три минути и той се канеше да затвори, когато един задъхан женски глас заговори.

— На телефона е Патриша Браун. Твърдите, че имате някаква информация за убиеца на Ашли Бушар?

— Да, госпожо Браун. — Той се усмихна. — Аз я убих.

Няколко часа по-късно Тери беше готова. Готова да я прехвърлят в „Пътна полиция“, където да пише наказателни актове за неправилно паркиране, да върне значката си или да застреля в главата Андре Моро, ако е необходимо. Всичко, само и само да сложи край на мъките.

— Не мърдайте, моля — каза китайката, която за пети или шести път й завираше дървени клечки под ноктите.

Тери спря да се гърчи. Андре я беше посадил на един стол преди два часа и изпрати две жени и един мъж, които да я изтезават. Поне такова беше усещането.

— Какво правиш? — попита тя маникюристката, която беше започнала да стърже с шкурка възглавничките на пръстите й.

— Имате мазоли.

— Да, и те ми трябват за… ау! — Мъжът пак я оскуба. Цялата й коса беше наплескана с боя, която смърдеше ужасно, и нашарена с някакви ленти от фолио. — Слушай, престани да ме дърпаш, че…

— Ще престана, когато приключа с кичурите — информира я той с високомерен тон. — Не говорете, маската ви ще се напука. — Той попипа с пръст дебелия пласт кал върху лицето й.

— Ти гледай да не се напука нещо друго, приятел. — Нещо горещо и грубо се допря до пръстите на краката й и Тери дръпна стъпалата си. — Какво, по дяволите, е това?

— Пемза — каза втората жена и улови здраво глезена й. — Краката ви са в кошмарно състояние. Да не би да сте ходила боса цял живот?

Това вече беше прекалено. Тя не можеше да види Андре, но го чу да се препира за някакъв подгъв и корсаж.

— Ехо, Андре — провикна се Тери. — Имам нужда от почивка колкото за една цигара.

Той спря да спори и изсумтя.

— Казах ви, детектив, без паузи и повече никакви цигари.

— Е, тогава трябва поне да се изпикая.

Андре се появи над нея със сгърчена физиономия, като че ли смучеше зелен лимон.

— Една дама никога не обявява физиологичните си нужди на всеослушание. Извинява се любезно за оттеглянето си.

Целият следобед правеше това — разказваше й как се изразява една истинска дама. Всеки път, когато Тери отвореше устата си. Вече й писваше.

— О, съжалявам. Извинете ме, по дяволите. — Тя дръпна ръцете и краката си, освободи се от мъчителите и се надигна. — Къде е кенефът?

Възрастният мъж притисна с пръсти точките между носа и очите си.

— Бихте ли ме упътили до дамската стая, моля?

— Какво, не знаеш ли къде е? — Тя стана от стола и задърпа найлоновата пелерина, в която я бяха увили като в пашкул.

— Това е изисканият начин да се попитата за посоката.

— Не, това е начинът, по който ти питаш за посоката. На мен дамски стаи за пудрене не ми трябват. Къде е?

— Знаете ли кои са отличителните качества на една красива жена, детектив? — попита Андре. — Искреност, непринуденост, съчувствие и спокойствие. Емили Поуст.

Още глупости от тая Емили. Старецът я декламираше, сякаш бе написала Евангелието.

Хубаво, щеше да му влезе в тона.

— Искрено трябва да пикая. Толкова е просто. И въпреки че съжалявам, задето нарушавам спокойствието на всички останали, ако не ми кажеш веднага къде е кенефът, след малко ще трябва да бършете пода.

Андре въздъхна и посочи към другия край на стаята.

— Дамската стая е вляво, зад щендера с балните рокли. Не забравяйте да пуснете водата.

Тери влетя в елегантната дамска тоалетна и затръшна вратата зад себе си. И изпищя.

— Какво има? — Андре дотича в същия миг. — Удари ли се? Падна ли?

— Божичко, майка му стара, какво сте направили с мен? — Очите й щяха да изскочат от орбитите, когато видя отражението си в овалното огледало с позлатена рамка. Косата й беше нашарена с разноцветни станиоли, а лицето й беше намазано със зелена кал, която беше засъхнала и започваше да се напуква. — Нали идеята беше да ме превърнете в светска дама, а не в блатно чудовище!

— За Бога! — Андре се облегна на вратата. — Човек би помислил, че никога не си виждала кичури и маска за лице.

— Какво?

— Не пипай нищо. Просто побързай и се изпи… използвай тоалетната. — Андре се отдалечи.

Тери се загледа в ръцете си. Китайката напълно беше съсипала ноктите й с клечките и шкурката — сега бяха побелели и грапави. Не искаше да погледне краката си. Толкова си ги харесваше.

На всичкото отгоре жените плащаха луди пари, за да им причиняват такива неща. Пушеше й се адски, но резервният пакет беше под седалката на мотоциклета.

Нищо нямаше да излезе от тая работа. Трябваше да се измъкне, преди да са й нанесли някое трайно увреждане.

Когато беше готова, тя излезе и намери Андре в кабинета му. На бюрото му имаше пълна чаша вода и шишенце с аспирин.

Запита се дали да не му поиска една таблетка.

— Имам нужда от малко въздух. Кажете им да измият тези неща от мен, така че да мога да изляза навън, без да причиня масови безредици.

— Няма да излизаш навън и няма да пушиш. — Той извади два аспирина и ги изпи с вода. — Ще стоиш тук, докато не свършим.

— Майната ви.

Той тресна чашата върху бюрото.

— Моля те, престани да използваш този израз, както и думата лайно и всичките й варианти във всяко второ изречение, което излиза от устата ти. Псувните не са синоним за всичко, което не можеш да назовеш или не разбираш извън царството на правоприлагането и силовите операции.

Тери грабна шишенцето и преглътна на сухо два аспирина.

— Виж, старче, оценявам усилията ти.

Той я закова с ироничен поглед.

— Добре, де, изобщо не оценявам усилията ти. — Тя бръкна в якето си. — Но ако не дръпна една цигара през следващите пет минути, може да застрелям някого. — Тя разтвори якето си, където я посрещна празния кобур. — Къде ми е пистолетът, по дяволите?

— Просто предпазна мярка. — Андре се изправи и посочи към стаята, където я очакваха неговите хора. — Ако си добро момиче, ще ти го върна обратно, когато сме готови.

— Предпазна мярка. — Тери излезе от офиса. — След като приключим, ще застрелям първо теб, а след това комисаря.

Андре я последва.

— Когато това приключи, драги ми детективе, може и да ти се наложи.

Екипът на Корт работеше по над десет хиляди случая на палеж всяка година, така че беше невъзможно да преглежда лично всеки един от тях. След като пое поста комисар, той проследи инсталирането на огромна информационна система с база данни, която сега съдържаше архив от над четиридесет години, плюс великолепна програма за търсене по няколко критерия, която можеше да сравнява архиви по конкретни запитвания.

Списъкът на бюрото му беше генериран именно от тази програма и съдържаше имената на всеки един осъден извършител на палеж в района, излязъл от затвора в рамките на последните тридесет и шест месеца. Списъкът указваше местонахождението на всеки осъден, ако беше известно. Много от тях се бяха върнали в затвора — подпалвачите бяха едни от най-тежките рецидивисти, а други се бяха преместили да живеят другаде. Сега оперативните работници привикваха за разпит останалите хора с излежани присъди и всеки ден Корт получаваше маркиран списък за преглед.

Предстоеше разпит на седем души, но едно име и дата събудиха интереса му: Дъглас Саймън, излязъл от „Ангола“ преди две седмици.

Корт помнеше случая твърде добре. Подобно на Подпалвача, Саймън беше замесен в подпалване на бизнес предприятия. В качеството му на следовател в застрахователна компания, той правеше оглед на пораженията, за да прецени дали пожарът е случаен или умишлен, след което предоставяше тази информация на оперативната полицейска група. Поради огромния брой случаи, оперативната група просто не можеше да разследва всеки един инцидент на пожар в града, затова отделът на Корт често разчиташе основно на застрахователните компании за поемане на рутинните случаи.

Саймън се беше възползвал от позицията си за получаване на рушвети за прикриване на фалшивите искове за обезщетения, измамите и злоупотребите. Корт също така подозираше, че Саймън прикриваше престъпленията на Франк Белафини, като фалшифицираше протоколи за умишлени палежи като случайни и премахваше остатъчните улики и доказателства, по които можеше да се направи някаква връзка между пожарите и мафията.

Нямаше конкретни доказателства, свързващи Саймън и Белафини, но Саймън категорично отказа да свидетелства срещу шефа на мафията.

Тъй като беше събота и неговата асистентка не беше на работа, Корт отиде в архива, за да извади папката с досието. На връщане шефът на смяната го попита дали иска да му поръча вечеря.

— Не, благодаря, Уорън. — Той погледна часовника си. — Кой ще води разпита на Дъглас Саймън?

Полицаят прегледа списъка.

— Лоусън Хейзнъл. Трябва да постъпи на смяна в пет.

Корт кимна.

— Кажи ми, когато пристигне. Ако се обадят детектив Винсент или Андре Моро, веднага ме свържете с тях.

— Дадено, шефе.

Препрочитането на делото опресни детайлите в паметта му. Корт беше главен следовател по онова време и бе разкрил участието на Саймън главно заради неговата алчност. Въпреки че си сътрудничеха със застрахователните дружества, те държаха под око техните експерти и оценители, а финансовото положение на Саймън будеше подозрения. Банковите сметки на Дъглас Саймън надхвърляха многократно неговата заплата, затова Корт го проучи и откри, че оценителят живееше далеч над възможностите си.

Корт все още живо си спомняше Саймън. Той самият беше невзрачен, но гневното избухване на съпругата му непосредствено след арестуването му беше паметно. Госпожа Саймън поиска да се види с Корт и му нареди да уреди освобождаването на съпруга й, твърдейки, че цялото обвинение е злонамерен заговор.

Едва когато видя доказателствата за участието на Саймън, тя се обърна срещу съпруга си.

— Идиот! — изкрещя тя. — Как можа да ми причиниш това?

Корт никога нямаше да забрави колко хрисим и кротък бе Саймън, превит от раболепие, докато жена му го ругаеше, но не задето бе вземал рушвети, а защото беше допуснал да го хванат в измама. Съпругата дотолкова се разбесня, че Корт беше принуден да повика две полицайки да я извлекат от стаята за разпити.

Когато я отведоха, Саймън го погледна с кротките си меки очи.

— Няма да бъда в затвора завинаги.

— Не. — След като видя съпругата, Корт почти взе да съжалява осъдения. — При добро поведение ще те пуснат след три до пет години, за да започнеш да изплащаш обезщетението.

Саймън кимна.

— Запомнете това.

— Повече недей да се забъркваш във финансови измами, Саймън. Вече си гърмян заек. — Корт направи знак на охраната да го изведе от стаята.

— Нямах това предвид. — Саймън се изправи и протегна китки, за да му сложат белезниците. Комисарят изтръпна от погледа му. — Вие съсипахте семейството и живота ми. Когато изляза на свобода, ще се разплатим.

— Май ще трябва да наемеш някой да го направи, дребосък. — Охранителният полицай го измъкна навън.

Корт беше чувал стотици заплахи, така че тогава изобщо не му обърна внимание. Сега обаче се запита дали Саймън не бе решил да изпълни дадената дума.

Зае се да прегледа досието, докато Уорън не го информира, че Хейзнъл е пристигнал със Саймън. Тогава Корт отиде в стаята за наблюдение, където можеше да гледа и слуша разпита, без Саймън да подозира за неговото присъствие.

Корт си го спомняше бегло, в затвора беше изгубил част от теглото и косата си, но кроткият мек поглед бе останал непроменен. Преди да започне разпита, детектив Хейзнъл му предложи кафе, което Саймън отказа.

— Освободиха те от затвора преди две седмици, нали така, Дъг? — попита детективът от отдел „Убийства“, като седна срещу бившия затворник.

— Да. — Саймън скръсти ръце в скута си като възпитано дете. — Точно така.

— С какво се занимаваш, откакто си на свобода?

— Явявам се на седмичните срещи с моя надзорник и си търся работа — отговори той с равен глас. — Като заподозрян ли съм призован, детектив?

— Не знам, Дъг. — Лоу закова поглед в него. — Зависи дали си бил добро момче.

— Вече не съм момче. — Той се усмихна. — Но ако ще ми повдигате обвинение, трябва да ми прочетете правата и да ми дадете възможност да се обадя на моя адвокат.

Лоу му се усмихна.

— Нямаш повдигнато обвинение. Това е само приятелски разговор. Къде беше вчера в 14:00 часа?

— Бях в „Блу Примроуз кафе“ в Гардън Дистрикт. — Мъжът издекламира адреса.

Само на една пряка от дома на Ашли. Корт се изправи и се доближи до стъклото на наблюдателния пулт.

От другата страна, Лоу дори не трепна.

— В такъв случай трябва да си видял подпалената кола.

— Да, видях я. Казаха ми, че младата жена вътре не е успяла да се измъкне и е загинала. — Саймън все още не показваше никакви емоции. — Струва ми се, че бях сниман близо до мястото от един от вашите криминалисти.

— Затова ли отиде в Гардън Дистрикт, Дъг? — гласът на детектива омекна и стана предразполагащ. — За да погледаш огъня?

— Не, отидох там да обядвам, но моят сътрапезник не дойде на срещата. Изпих няколко чаши студен чай и тръгнах по посока на пушека и сирените. Така се озовах на местопроизшествието.

Корт беше поразен от самообладанието на Саймън. Като че ли очакваше всеки един от въпросите на Лоу.

— Мина ли покрай резиденцията на Бушар, преди да избухне пожара?

— Не, взех автобуса от моя мотел и оттам отидох пеш до кафенето. Изобщо не съм минавал покрай къщата на Бушар.

— Някой видя ли те да се отправяш към кафенето?

Хилавите рамене на Саймън се повдигнаха.

— Не ми е известно.

— Много слабовато алиби, Дъг.

— Не знаех, че ще ми трябва алиби, детектив. — Върху безцветните му устни се появи лека усмивка. — Това още дълго ли ще продължи?

— Защо, бързаш ли?

— Мразя да пропускам проповедите в събота вечер. — Той се обърна и погледна директно към Корт. — В „Сейнт Уилям“ дават безплатно мляко и бисквитки на всички, които останат до края на службата.

Ашли бе работила като доброволка в „Сейнт Уилям“, носеше дрехи и храна за бездомните. Корт знаеше това, защото го беше уговорила да направи дарение, когато се запознаха.

Корт влетя в стаята за разпит.

— Ти ли я уби, Саймън?

Усмивката на Саймън стана по-широка.

— Я виж ти, здравейте, комисарю. За мен е удоволствие да се видим отново.

Корт го прониза с очи.

— Ти ли я уби?

— Какъв директен въпрос. Колко освежаващо. — Той се подсмихна подигравателно. — Не, не съм убил младата дама. Както знаете, никога не съм бил убиец, а щатът Луизиана ще ви увери, че по отношение на другите ми престъпни деяния ме считат за реабилитиран.

— С кого имаше среща за обяд?

— Джентълменът, който ме покани, не ми каза името си. Тъй като моето положение в момента изисква творчески подход за набавяне на насъщния, на драго сърце приех тайнствената покана. — Той огледа изучаващо Корт. — Виждате ми се изморен, комисар. Изморен и разочарован.

— И?

— Просто наблюдение, нищо повече. Четох, че срещате трудности да задържите онзи пироман, известен като Подпалвача. — Саймън поглади оплешивяващото си теме. — Някои вестници ви искат оставката.

Лоу се наведе към него.

— Какво знаеш за Подпалвача?

— Знам, че комисарят не е в състояние да го спре. — Саймън погледна самодоволно. — Чудя се защо. Той разследва този случай от шест месеца. В моя случай му трябваха три месеца, за да събере достатъчно доказателства да ме осъдят. — Той се обърна към Корт. — Защо, комисарю? Да нямате някакъв конфликт на интереси?

— Задръж го тук — нареди Корт на Лоу и пое към вратата.

— Пазете се — подвикна след него Саймън.

Корт отиде в кабинета си, за да се обади на помощник областния прокурор и завари Пелерин да го чака. След като го запозна с фактите около Саймън, той попита:

— Можете ли да му повдигнете обвинение?

— Не и ако нямаме свидетел или доказателства, че е бил в гаража на Бушар или в бара.

— Той знае нещо за Подпалвача.

— Възложи го на Хейзнъл. — Пелерин извади една ролка с таблетки антиацид. — Накарай го да следи Саймън. Ще му се лепне като кучешко лайно на обувка.

— Добре. Какво мога да направя за теб?

— Отбих се да ти дам едно приятелско предупреждение. — Той запрати две таблетки в устата си. — Себастиен Руел се кани да ти отнесе главата.

Корт си спомни, че шефът на БОП не свали поглед от него по време на срещата. И макар да се държеше дружески, очите му говореха друго. В действителност, той изглеждаше като ченге, чийто най-амбициозен случай току-що се бе разбил на пух и прах. Може би Белафини все пак има пръст в тая работа.

— По какво съдиш?

— Полицейски инстинкт. Плюс това беше прекалено навит да ти навре Винсент в джоба.

Инстинктите на Пелерин бяха ошлайфани за трийсетте години, прекарани в разследване на убийства, така че Корт не ги постави под въпрос.

— Защо мен? — Дали не бе направил нещо, с което да осуети разследването на Белафини, което явно беше делото на живота на Руел? Как така, когато именно Корт се беше превърнал в мишена на Подпалвача?

— Не знам, пък и той нищо не казва. Мълчи като пън. — По-възрастният мъж се изправи на крака. — Просто си пази гърба, Гембъл. Ако някой ти забие нож отзад, това ще бъде Руел.

— Когато се обади, бихте ли му предали да ми върне спешно обаждането — каза Грей, оставяйки трето съобщение на телефонния оператор наличния лекар на Стивън Белафини. — Благодаря ви.

Той затвори телефона.

— Какво е необходимо да направи човек, за да откъсне джипито от игрището за голф и да отговори на обажданията си?

— Повече пари, отколкото имаш — отговори Рийз Арсеньо от вратата. Той размаха едно тесте с лабораторни резултати. — Нося няколко добри и няколко лоши новини.

— Дай ги тук.

Рийз му подаде листовете, преди самият той да се домогне до кафето на Грей.

— Първо лошата новина: твоята жертва е била отровена. Добрата новина е, че не е била убита. Някой се е опитвал да спаси живота й.

— Добре, де, как се вписва отровата в този животоспасяващ сценарий?

— Просветна ми, когато разгледах пробата от косъма. Нямаше фоликул, а петно от акрил в единия край. Освен това не съответстваше на дължината и дебелината на косъма, който ти ми изпрати в първата проба. — Рийз отпи глътка кафе и въздъхна. — Ще направя сравнение на ДНК-то, ако искаш, но аз предполагам, че е носела перука, изработена от човешка коса.

— Перука?

— Налагало се е, защото почти цялата й коса е била окапала. Вече подозирах — ниският брой на белите кръвни клетките и афтите в устата са показателни, но опадалата коса затвърди убеждението ми. Направих сравнителен анализ и изолирах алкалоида като антрациклин аминогликозид.

Грей се намръщи.

— Антибиотик?

— Това е компонент на медикамента Adriamycin или доксорубицин, за да бъдем точни. — Рийз остави чашата и запрелиства изследванията. — Приема се в комбинация с Cytoxan или циклофосфамид — той извади второто листче, — а в кръвта на жертвата има високи нива и от него. Той причинява пълно окапване на косата, а понякога уврежда сърцето и други органи.

Неговата Джейн Доу не е била отровена. Била е подложена на токсично лечение, защото е била много, много болна.

— Защо е била на химиотерапия?

— Обадих се на един мой приятел онколог. Препаратите Adriamycin и Cytoxan са стандартна схема на лечение при рак на гърдата в напреднал стадий с разсейки в лимфните възли. Можеш да я отвориш, за да си сигурен. — Гласът на Рийз омекна от жалост. — Вероятно е имала разсейки навсякъде.

Грей се опита да осмисли чутото, но то нямаше логика.

— Ако тя е била на умиране, защо му е било на Подпалвача да я убива? Защо просто не я е изчакал да си отиде?

Рийз сви рамене.

— Може да си има план-график, но по-вероятно да не е знаел. Перуката е прикривала опадалата коса и тя е изглеждала доста слаба, но иначе относително нормално. Успя ли да я идентифицираш?

— Все още не.

Шефът на лабораторията седна отново.

— Този тип химиотерапия причинява тежки странични ефекти и съсипва имунната система. Сигурно е влизала в болница за вливанията.

— Ще се обадя в онкологичните клиники към местните болници, за да проверя дали някоя тяхна пациентка не се е явила за вливане.

Рийз кимна и стана.

— Провери и по хосписите. Ако си е останала вкъщи, е имала нужда от постоянните грижи на медицинска сестра.

— Защо никой не съобщава за липсата й? — попита Грей. — Толкова красива жена, толкова болна? Ако беше моя жена, сестра или дъщеря, щях да я търся под дърво и камък. Щях да направя изявление по телевизията, умолявайки хората да ми кажат къде е тя.

— Аз също. — Шефът на лабораторията се намръщи. — Но може би нейните близки искат нещо друго.

— Какво например?

— Може би са искали тя да изчезне.