Изпепеляване

Глава 11

Корт накара Лоусън Хейзнъл да освободи Дъглас Саймън, но да го държи под наблюдение и тръгна да вземе Тери от „Метаморфозата“ на Андре. Но когато пристигна там, тя вече беше изчезнала.

— Детектив Винсент си тръгна преди тридесет минути — информира го Андре, отпивайки от някаква кехлибарена течност. — Спомена, че трябва да вземе някакви документи от полицейското управление.

Корт погледна богато украсената сребърна джобна бутилка, която възрастният мъж бе оставил върху бюрото.

— Не е ли малко рано за коктейл, Андре?

— Кортланд, знаеш колко много обичам теб и братята ти и как обожавам майка ти. — Андре пресуши чашата. — Ако не беше обичта ми към вас, не бих издържал този следобед. — Той го погледна. — За нищо на света.

— Предупредихте, че Тери е костелив орех. — Корт се закани наум да я скастри.

— В сравнение с нея костеливите орехи са деликатес. — Андре притисна ръка към гърдите си. Тази жена ми нанесе трайно сърдечно увреждане — съобщи той с потрес.

— Тери не е чак толкова лоша.

— Тя е питбул. С мъртва захапка. — Андре се наведе напред. — Личният й стил на обличане не надхвърля визуалното изкушение на чувал за картофи, препасан с канап от юта. Знаеш ли как си избира дрехите? По миризмата.

Корт потисна усмивката си.

— Тери никога не е била особено женствена.

— Искам да видя ДНК тест. — Възрастният мъж въздъхна. — Ами речникът й. Мили Боже, тя може да засрами търговците на риба на кея. Каквото и да правиш, не й позволявай да говори — давай й да яде, да пие, дай й дъвка — не, това в никакъв случай, че ще вземе да я залепи зад ухото си, важното е да не си отваря устата.

— Какво друго й трябва?

— Списъкът е безкраен. — Андре помисли за миг. — Следващата седмица ще трябва да се храниш и танцуваш с нея, нали? Елизабет вече ми разказа за нейните обноски на масата. Сигурно умее да танцува. — Той опря чело на ръката си. — Дори пещерните хора са умеели да танцуват.

— Би ли дошъл у нас тази вечер? — помоли Корт. — Няма да имаме време за репетиции през седмицата, така че трябва да я запознаем с етикета на масата и танците.

Възрастният мъж въздъхна.

— Не знам защо обичам майка ти толкова много.

По пътя от „Метаморфозата“ към полицейския участък, мобилният му телефон иззвъня.

— Гембъл.

— Разнасяш се по всички телевизии, а аз все още не съм видял нито един арест — процеди Франк Белафини. — Да не си забравил какво ти казах?

— Не съм забравил. — Заплахите не излизаха от ума на Корт. — Да нямаш проблеми с отдела за борба с организираната престъпност?

— Имам само един проблем. — Белафини издаде засмукващ звук, типичен за паленето на скъпа пура. — Къде е обесникът, който уби сина ми?

— Ще го намерим и ще получи смъртно наказание. Гарантирам това.

— Вярвам ти. Аз лично ще се погрижа.

Корт спря на паркинга за посетители на полицейското управление.

— Разбирам как се чувстваш, но дори ти не можеш да вземеш закона в свои ръце. Дори да убиеш Подпалвача, няма да се отървеш от БОП.

— Нищо не разбираш, Гембъл. Ако не ми доведеш Подпалвача, ще те мотивирам допълнително. Много харесвам големите стари къщи в Гардън Дистрикт. Старото дърво гори лесно, знаеш това.

— Казах ти го и преди, не ме заплашвай.

— Ти ми трябваш, Гембъл. Теб не те заплашвам. Но какво да кажем за твоите приятели и съседи? За майка ти и баща ти? Те не са ми необходими, нали? — Връзката прекъсна.

Корт изключи телефона и го набута в джоба си на влизане в полицейското управление. Не му стигаха ужасяващите заплахи на Подпалвача, ами сега трябваше да се притеснява и за заканата на Белафини срещу родителите му. Не можеше да се довери на Руел дотолкова, че да му каже за заплахите, които му отправяше шефът на мафията. Руел си имаше своя игра и вероятно не би се поколебал да използва родителите на Корт, ако смяташе, че така ще постигне целите си.

Щеше да накара Тери Винсент да му каже какво ставаше в БОП, по дяволите.

Само че сержантът на пропуска не можа да му каже къде е Тери.

— Не съм я виждал да влиза, комисар. Мога да й оставя бележка в старата й кутия, ако искате, но сега тя работи в БОП. Най-добре е да я потърсите там.

— Ако се появи, кажете й, че съм я търсил. — На път към вратата Корт чу крясъците на някакъв здравеняк, явно сводник, наконтен в цикламен костюм, когото двама полицаи вкараха в участъка. Загледан в тях, Корт се сблъска с човека, който слизаше от асансьора.

Корт се обърна да се извини, но жената мина покрай него, оставяйки следа от лек съблазнителен парфюм.

— Искам моя адвокат! — извика сводникът. — Никъде ня’а да ходя, докат’ не дойде тук моят адвокат!

Корт вече не гледаше сводника. Въпреки че никога не я беше виждал преди, жената от асансьора прикова цялото му внимание.

Гледана в гръб, тя беше прекрасна — висока и стройна, с гъста лъскава кестенява грива с русоляви проблясъци, носеше семпла тъмночервена рокля без ръкави, която обгръщаше елегантно тялото й. Краката й бяха безкрайни, с тънки бедра и тесни прасци над тъничките каишки на пурпурните сандали на висок ток. Около единия мургав глезен проблясваше тънка верижка от златни пеперуди.

Този образ зашемети Корт като удар с бейзболна бухалка в корема и той неволно тръгна след нея.

— Нищо не съм направил, каз’ам ти — изкрещя сводникът, като се опита да се измъкна от хватката. — Тая Аника изобщо не я познаам. Ако ви е казала, че съм я ударил, ’начи ви е излъгала!

Сигурно в лицето прилича на кон, каза си Корт, но не му пукаше. Той беше хипнотизиран от лекото поклащане на бедрата й и от малкия и най-прелестен задник в целия щат Луизиана.

Разнесоха се още викове, този път от полицаите, понеже сводникът се изтръгна от хватката им и хукна към вратата, покрай жената в червената рокля. Корт се затича, но в следващия момент се закова на място, когато жената пусна чантата си на земята, запретна полата си и нанесе красив страничен удар в коленете на сводника, който залитна и се стовари по очи на земята.

— Е, хубава работа — каза тя с ужасно познат глас, обкрачи кандидат беглеца и го сграбчи за тила. — Доведохме те чак тук, а ти бързаш да си тръгнеш, преди да е свършило партито. — Когато мъжагата се замята под нея, тя заби коляно в гръбначния му стълб и го прикова на място.

Корт ги заобиколи и погледна надолу към лицето на жената. Копринената грива обграждаше лице с нежна кожа, големи зелени очи и сочни червени устни. Тя приличаше на котка. Чувствена, опасна тигрица.

Красотата й го зашемети, но чертите й му се сториха познати. До болка познати.

— Тери?

— Да. — Тя погледна нагоре и се намръщи. — Какво?

Сега вече Корт се зашемети.

— Това си ти.

— А ти кой искаш да е? — Тя се погледна. — Уф, да бе. Роклята беше идея на твоя приятел Андре. Нямах време да се преоблека.

Сводникът извъртя глава, за да я погледне с едно око.

— Ти ме ритна!

— Днес отказах цигарите — подхвърли небрежно тя. — Ако си отвориш устата още веднъж, ще ти откъсна главата. — Тя оправи каишката на глезена си. — Тези идиотски обувки ме убиват.

— Ела да работиш за мен, сладурче — подметна сводникът и се ухили. — Ще ти купя по-хубави.

— Сладурчето е детектив, глупако. — Тя заби коляното си още по-силно, с което го накара да заскимти, и обърна глава да погледне зяпналите полицаи. — Добре… цял ден ли ще трябва да седя върху него? Размърдайте се, по дяволите.

Корт подаде ръка да й помогне да се изправи.

— Добре ли си?

— Просто чудесно. — Тери не пое ръката му и с рязко дръпване вдигна сводника на крака. Държеше го за врата и ръката, докато го предаде на двамата полицейски служители, които я бяха зяпнали с широко отворени очи, също както всяко друго ченге във фоайето. — Този път го дръжте по-здраво, чухте ли?

— Да — изломоти единият, като не откъсваше поглед от гърдите й. — Благодаря!

Тери най-накрая забеляза погледите на околните и се завъртя, за да сканира стаята.

— Какво, бе, момчета, никога ли не сте виждали жена офицер в рокля? Я си затворете плювалниците и се залавяйте на работа. — Тя вдигна чантичката си от земята.

Някой подсвирна с възхищение.

— О, я млъквай. — После се обърна към Корт: — Престани и ти.

— Съжалявам. — Той не можа да потисне усмивката си. — Боже, това е невероятно.

— Кое, роклята ли? — Тя изсумтя и подръпна подгъва. — Прекалено е къса, по дяволите. Половината град видя бикините ми, докато пътувах с мотора насам.

Корт си я представи яхнала харлито в тази рокля и почти простена.

— Изглеждаш като друг човек.

— Нищо чудно. Хората на Андре ми смъкнаха най-малко три кожи и ми оскубаха половината коса. Я виж това! — Тя вдигна ръка, за да му покаже дългите си пръсти с перфектно оформени тъмночервени нокти. — За малко да си извадя окото с тези щипци? Как мога да се отърва от тях?

Тя можеше да пресече опита на някакъв побеснял сводник да избяга от ареста, но не можеше да се справи с маникюра си.

Корт поклати глава.

— Не можеш да ги махнеш.

— Мам… искаш ли да ти кажа защо изрази като „мамка му, шибано лайно“ и т.н. нямат заместители? Защото лайното си е лайно. Затова. — Тя се опита да прокара ръка през косата си, след което направи гримаса. — Като всичките тези неща, които наклепаха по косата ми. Никога няма да се измият. Единият даже май сложи крем за бръснене или нещо подобно. И трябва да разкарам тези шибани обувки. — Тя се олюля леко, когато се наведе, за да оправи другата каишка.

Как я беше нарекъл Андре? Питбул с желязна захапка.

— Хайде! — Той я улови под ръка и я поведе към изхода. — Чака ни още много работа за вършене преди утре вечер.

Тери беше красива едва от два часа, а вече бе уморена от тази работа. Болеше я главата, боляха я краката и беше сигурна, че някои от мазилата, които Андре и козметичната Инквизиция бяха наплескали върху лицето й, нямаше да се измият. Никога.

Ами правилата. Боже Господи, Исусе и Богородице, какво да кажем за всички онези неща, които трябваше да прави. Или да не прави. Да приглажда полата си, когато сяда, но да не се почесва там, където я сърби. Да поставя шал върху косата си навън, но да не я реши с четка, а само да я набухва с пръсти. Всъщност, тя не можеше да направи с ръцете си абсолютно нищо, защото рискуваше да си счупи маникюра, а вече се бе заклела, че повече никога няма да попадне в лапите на китайката.

Миришеше на освежител за въздух и трябваше да носи пистолета си в глупава малка чантичка. И на всичкото отгоре да мъкне въпросната чантичка.

Освен че болеше, красотата я правеше и безполезна. Явно това беше смисълът, предполагаше Тери.

Сега тя седеше отново в къщата на Гембъл и чакаше поредната серия от мъчения. Като че ли не й стигаха разкрасителните процедури, ами сега трябваше да взема уроци по добри маниери и танци на официална вечеря. Когато в същото време можеше да се върне в участъка и да прегледа записите от охранителните камери в банката, за да види кой бе подхвърлил петдесетте хиляди долара в сметката на Корт.

— Не може ли да оставим това за утре? — попита тя. — Имам нужда да се прибера вкъщи и в продължение на няколко часа да пуша като комин. — Нищо чудно да й се наложеше да прибегне до шкурка, за да почисти лицето си.

— Утре трябва да присъстваме на панихидата. — Корт погледна над бара, докато забъркваше коктейли. — Не каза ли, че днес си отказала цигарите?

На Тери толкова много й се пушеше, че сякаш белите й дробове се бяха обърнали наопаки.

— Няма опасност сводникът да дойде и да подуши дъха ми.

— Но Андре може да го направи.

— Аз съм въоръжена. — Тя отвори чантичката си, за да покаже оръжието си. — Ще го застрелям.

— Не, няма! — Корт се приближи и й подаде красива чаша със зеленикава течност. — Заповядай. Това би трябвало да успокои болката.

Единствените зелени неща, които тя консумираше бяха салати, ябълкови тарти и ейл в Деня на Свети Патрик.

— Какво е това?

— Дайкири. Изпий го.

— Пий си го ти! — Тя му върна чашата. — Аз искам една бира.

— Няма да пиеш бира. Изтънчените дами пият коктейли. Бавно — добави той, когато Тери отпи за дегустация. — Не си хапвала нищо.

— Добре. — Не беше чак толкова ужасно, така че тя гаврътна по-смело, оставяйки топлината да се разнесе в стомаха й. — Забъркай още няколко. Ще се нацепя преди вечерята. Така ще спасим живота на Андре и ще съумея да изтърпя майка ти.

— Никакво пиене. — Корт седна до нея. — Трябваш ми трезва и бдителна.

Тя го погледна с крайчеца на очите си.

— Мислиш, че той ще нанесе удара утре?

— Не правя никакви предположения. — Той отново се взря в лицето й. — Още не мога да свикна с разликата. — Пресегна се и повдигна брадичката й.

Въпреки че процедурите бяха мъчителни, Тери не можеше да отрече, че крайният резултат беше доста впечатляващ.

— Яко, нали? — Тя завъртя главата си. — Виждаш ли сенките за очи? Имат звездички. Върху устните също. Ако ме окачиш на верига от тавана и ме завъртиш, мога да мина за диско топка.

Той поклати глава.

— Не мога да го разбера. Сякаш през всичките тези години си крила нарочно истинската си същност.

— Така е. — Стана й приятно, когато видя изненадата върху лицето му. — Стига, Корт, нали не смяташ, че никога не съм се гримирала? Е, не съм се цапотила чак така, но слагах това-онова като всяка друга жена. — Много отдавна, в един щастлив безгрижен период от живота й. Преди Кортланд да се появи в него.

Той стана подозрителен.

— Никога не съм те виждал гримирана. Нито веднъж.

— Ти ме познаваш, след като станах ченге. Но в гимназията носех дълга коса, токчета, рокли, бижута и грим. — Тя се усмихна, като си спомни как двете с майка й ходеха на пазар. По онова време тя и Жанин бяха доста по-близки. Онази последна година, преди да постъпи в Академията.

— Какво се промени, Тери?

Изплуваха не толкова щастливи спомени. Ограниченията, заяждането, плоските шеги и откровени обиди в лицето. Тери ги прехвърли наум, опитвайки се да си спомни първите, най-лошите.

— Това беше нещо, което един от моите инструктори в академията каза по мой адрес през първата седмица от обучението. Имах известни проблеми с физическата издръжливост и той каза: „Ще те вкараме във форма, Винсент. Ще ти бъде от полза, когато разнасяш матрака.“ Всички, освен брат ти, избухнаха в див смях.

Корт присви очи.

— И другите курсантки ли бяха подложени на такъв тормоз?

— Никога не се заяждаха с външния вид на момчетата, ако това искаш да кажеш. — Тя обхвана кристалната чаша с длани и се зае да изучава своето миниатюрно прозрачно отражение върху повърхността на течността. — След една седмица непрестанни майтапи със сексуален подтекст престанах да се гримирам.

— Можела си да носиш грим след дипломирането си.

Типичен мъж, който дори не можеше да си представи какво е за една жена да работи в доминирана от мъже професия.

— Едва ли. Дори когато бях в униформа, момчетата в отделението постоянно подхвърляха разни неща. — Тя докосна блестящата грива около лицето си. — Отрязах я къса, когато един задник, шеф на смяна в Седмо, каза нещо, в смисъл че Джей Ди можел да ме хваща за косата, за да държи главата ми под точния ъгъл.

— Защо си е позволил да… — Корт млъкна и изруга тихичко.

— Точно така. — Тя сви устни. — Затова наказаха дисциплинарно Джей Ди на втората ни година като патрулиращи полицаи. Той удари въпросния гадняр с едно красиво кроше. Счупи му носа. Целият беше в кръв. — Тя направи жест с ръка. — Беше страхотно.

— Джей Ди отнесе глоба и принудителен запор за три дни, но никога не ми каза защо. — В думите на Корт не прозвуча негодувание.

— Според мен той знаеше, че това е моя битка, а не негова. Но постъпваше мъжки, когато ме подкрепяше в най-гадните моменти. — Тя остави настрани чашата с дайкири. — Знаеш ли, всичко, което някога съм искала, е да бъда ченге. Знаех, че ще бъда малцинство, но не се страхувах да се боря за мечтата си.

— И се бореше.

Тя сви рамене.

— Само когато се налагаше. Тоест, през по-голямата част от времето. Просто се опитвах да се нагодя към изискванията. През годините свикнах с нещата, които направих, за да накарам момчетата да забравят, че съм жена. — Тя приглади полата си с длан. — Наистина не съм носила рокля от гимназията. Чувствам се странно. Забравила съм, че трябва да помниш да си държиш коленете събрани и да не се навеждаш много.

— Справяш се добре. — Мей дойде да ги търси, затова Корт се изправи и протегна ръка. — Време е за вечеря.

След кратко колебание Тери го улови заръката и внимателно сви пръсти около неговите.

— Не съм отговорна, ако те пробода с тези нокти. Само за твоя информация.

— Ще го запомня. — Той я погледна особено.

Андре и съпрузите Гембъл вече бяха на масата. Спомняйки си ужасите на брънча, Тери спря на вратата.

Старецът беше страховит, но при вида на Елизабет бузите й пламнаха. Не искаше да изслуша още една лекция на тема „защо маймуните нямат място на масата“.

— Не мога да го направя.

Корт се наведе към нея.

— Играла ли си на куклено гости като малка? — попита той, а топлият му дъх погъделичка ухото й.

— Да, моята братовчедка Олимпия ме караше да си играем на кукли и чаени партита. — Олимпия вече имаше четири деца и работеше върху петото. Братовчедката, която Жанин и Кон мечтаеха да се бе родила като тяхна дъщеря вместо Тери.

— Това е същото, само че с възрастни.

Тя обърна глава, но видя само спокойствие в хладните му очи.

— Не се дръж мило с мен. Това ме изнервя.

— Не се тревожи. — Той я поведе към един стол и го придърпа, настани я и след това седна до нея.

Добре, втори рунд. Тери погледна начело на масата, където седеше Луи, вперил очи в нея.

— Добър вечер, Луи… — ястребовият взор на Андре я накара да се поправи. — Господин Гембъл.

Бащата на Корт я озари с широка усмивка.

— Ти винаги си била прекрасна, cherie. Но тази вечер си… сияйна.

Луи беше такъв чаровник. Винаги знаеше как да накара една жена да се чувства като богиня. Може би трябваше да се отърве от Корт и да се помотае с баща му по светските сбирки идната седмица.

Тери се стегна и се обърна към Елизабет.

— Благодаря за ценните съвети по-рано днес, госпожо Гембъл. — Тя прегледа приборите, сред които се бяха появили няколко нови попълнения. — Ще се старая повече.

Елизабет се смути за миг, преди да се усмихне малко сковано.

— Уверена съм в това, Тери.

Накрая Тери се обърна към Андре.

— Господин Моро, след вечеря трябва да поговорим за тези обувки. Те са… — тя замлъкна, търсейки точното описание.

— Да, детектив? Какви са?

— Полека. — Корт постави ръка върху нейната.

Полека друг път, нали не ги носиш ти. Тери обмисли думите си още веднъж и най-сетне каза.

— Аз съм дама, Андре. — После стрелна поглед към Елизабет. — Казано ми е, че истинските дами не си служат с такъв език.

Андре заръкопляска, а Луи се разсмя.

— Това ще бъде чудесно.

Вечерята беше неловка, но не заради маниерите на Тери. Концентрацията, с която учтиво се хранеше, пиеше и разговаряше, беше непоколебима и на моменти изтощителна. Задаваше тихичко разни въпроси на Андре, когато не беше сигурна в нещо, и той, след известна първоначална изненада, й отговаряше с внимателно формулирани предложения. Елизабет остана мълчалива и бдителна, докато Луи се наслаждаваше на храната, хвалеше Тери или й се усмихваше лъчезарно.

Не, вечерята вървеше много добре.

Но усилието да седи до Тери и да я наблюдава, държеше Корт на нокти. Разделяше ги само една тясна ивица между двата стола и ако той преместеше бедрото си леко вляво, щеше да го притисне до нейното. Не се опита да я докосне, но когато тя посегна за нещо, ръката й се опря до него. Въпреки парфюма, грима, косата и роклята, той все още можеше да долови аромата на кожата й.

Но докато всичко това се случваше, тя изглеждаше напълно забравила за него и за факта, че го побъркваше.

— Ти не хапна почти нищо, Кортланд — каза Елизабет, когато Мей вдигна чиниите и поднесе кафе и десерт. — Да не ти е лошо?

— Добре съм. — Предстоеше му урокът по танци. — С Тери ще те чакаме в музикалния салон, когато си готов, Андре. Хайде, Тери.

— Може ли да събуя тези обувки? — попита тя. Той я поведе надолу по коридора. — Пръстите на краката ми са изтръпнали.

— Не. — Слабините му бяха образували стегнат възел, така че малко накуцване нямаше да й навреди.

Тери подтичваше, за да върви успоредно с него.

— Добре, но не нося отговорност, ако се препъна, падна или ти счупя някой пръст на крака.

Корт я хвана за китката и смени посоката.

— Хайде да излезем за малко на чист въздух. — Той я дръпна на мраморната веранда, където майка му отглеждаше огромни розови храсти. Навън беше влажно и топло, за разлика от прохладата вътре в къщата, но ароматът на рози заличи всичко останало.

— Какви красиви цветя. — Тери се наведе да помирише една разцъфнала „американска красавица“, като му предостави още една превъзходна гледка към стегнатия си малък задник. — Майка ти ли ги отглежда?

— Да. — Той закрачи насам-натам. — И ги кръстосва.

— Като кученца, искаш да кажеш? — Тя се засмя на собствената си шега и зарови лице в друга роза. — И мама обича цветя. Тя обича всички момичешки неща. Аз се оказах голямо разочарование, повярвай ми.

Корт спря и я проследи с поглед.

— Ами баща ти?

— За него също. — Вече не звучеше толкова щастлива.

Бащата на Тери беше деликатна тема. Джей Ди му бе казал веднъж, че Кон Винсент е съсипал репутацията на Тери със своята присъда по обвинение за подкуп. Брат му отказа да каже нещо повече, а когато Корт се опита да го притисне, той заяви, че не може да предаде доверието й.

Но той знаеше, че Тери изпитва нещо повече от доверие към Джей Ди. Тя го обичаше. Начинът, по който се бе тревожила за брат му по време на случая Леклер, убеди Корт, че Джей Ди спи с нея. Убеди го дотолкова, че той излезе, опита да се напие и след това отиде да я търси.

— Трябва да се връщаме вътре — каза Тери, като погали за последен път меките листенца на розата. — На Андре сигурно му е време за лягане.

— Андре ще почака. — Корт застана зад нея. — Защо винаги избягваш да разговаряш с мен?

— Непрекъснато говоря с теб по работа. — Гласът й стана предпазлив. — Хайде да влезем вътре.

— Чакай. — Той допря ръце върху раменете й. Спомни си как я бе сграбчил в стаята с копирната машина и колко експлозивна беше срещата на телата им. — Сега не сме на работа.

— Ти не си, но аз съм. — Тя се изплъзна изпод ръцете му. — Искаш ли да забравим за урока по танци? Можеш да кажеш, че съм срамежлива или че имам вода в коляното. Предай на вашите, че им благодаря за всичко.

— Ето, отново бягаш. — Той застана между нея и вратата. Изражението върху лицето й го изпълни с желание да я разтърси с всичка сила.

— Кога ще ми се довериш, Терез?

Облаците забулиха луната и хвърлиха сенки върху лицето й.

— Последния път, когато ти се доверих, Кортланд, се събудих сама.

Не беше сексът, който я безпокоеше, а споменът за следващата сутрин. Корт се стъписа, когато осъзна, че тя разглеждаше тяхната среща като въпрос на доверие. Разбира се, тя имаше пълното право. Той я бе взел и после я беше оставил, без изобщо да помисли за чувствата й.

— Не трябваше да постъпвам така. Не трябваше да идвам при теб. — Той взе ръката й в своята. — Прости ми, Тери.

— Съжаляваш сега, когато изглеждам така. — Тя отдръпна ръка. — Не позволявай на скъпите финтифлюшки и лустрото да те заблудят, комисар. Отдолу, аз съм все същата жена.

Беше уморен постоянно да го отблъсква — всеки път, когато се опитваше да говори с нея, особено когато се опитваше да се извини.

— Знам коя си.

— Така ли? Може би имаш нужда от очила. — Тя се пресегна и дръпна една роза от храста, а след това я размаха под носа му. — Това цвете е красиво и елегантно и вероятно има родословие дълго една миля.

Нейният глас го разтърси и извади нещо тъмно вътре в него.

— Е, и?

— А аз нямам.

Трябваше да я целуне отново, реши Корт. Без да бърза, както бе правил преди. Щеше да го направи малко по-късно, когато лежеше гола под него.

— Това ли е всичко?

— Не. — Тя направи гримаса и пусна розата. — Сега имам тръни в ръката. Мамка му.

Той хвана китката й и я обърна така, че светлината от прозорците да освети кървавите следи по дланта й. Три зеленикавочерни тръна се бяха забили дълбоко в дланта й.

Когато тя се опита да я издърпа, той затегна хватката си около китката й.

— Не мърдай.

— Тече ми кръв. Ти не мърдай.

Той се наведе и извади първия трън със зъби и завъртя глава, за да го изплюе.

— Ох! — Тя притихна, докато той извади и другите два. — Трябваше ли да правиш това?

— Да. — Ваденето на тръните от дланта й с уста раздвижи някои от неговите демони, а възелът в слабините му стана още по-твърд. — А ти защо се нарани, за да ме впечатлиш с това колко си жилава?

— Не, но се надявам да ме удари някоя кола на път за вкъщи — заяви Тери с равен глас. — Поне ще се спася от всички усложнения и най-сетне ще мога да си използвам отпуската, пък макар и в гипс и екстензии.

Отново му се приискала я разтърси.

— Това не е смешно.

— Не се шегувам.

— Деца — обади се Андре от прага. — Престанете да се заяждате и влизайте вътре.

Тери въздъхна, преди да се обърне към стареца и да го озари с блестяща усмивка.

— Андре, претърпях малка злополука. Би ли ме упътил към дамската стая, ако обичаш?