Изпепеляване

Глава 2

Щом новината за петнадесетте жертви в „Максърс“ достигна до Асошиейтед Прес, тя за една нощ се превърна във водещо заглавие в националните новини, отразявана по Си Ен Ен до най-малкия детайл и дискутирана в сутрешните блокове по всички телевизии.

Предсказанието на Патриша Браун излезе вярно: кървавата следа не лъже.

Корт си тръгна от Френския квартал едва след пристигането на неговия екип за разследване на умишлени палежи и местопрестъплението бе заградено, след което му се наложи да влезе в службата през задния вход, за да избегне шпалира от журналисти отпред.

Неговата секретарка Сади, приятна и оправна бивша диспечерка на телефон 911, го чакаше вътре с чаша горещо кафе.

— Кметът иска да те види в офиса си в десет с предварителна докладна — каза тя и му подаде кафето. — Не ме питай за интереса от страна на вестниците и телевизиите. Сигурно не искаш да говориш с Дан Радър или Питър Дженингс, нали?

— Не. — Корт погледна часовника си, беше едва седем часа. — Кой те повика толкова рано?

— Шефът на нощната смяна. Той мрази телефоните, а те явно не са спирали да звънят от пет часа сутринта. — Тя го последва в кабинета му и остави документите на бюрото. — Искаш ли да говориш с някого?

— Тил Маккарти. Всички от оперативната група. — Той отпи от превъзходното черно кафе на Сади и неохотно добави: — Детектив Винсент от „Убийства“.

— Партньорът на Джей Ди? — попита изненадано Сади. — Тя все още ли ти говори? — Прозвуча сякаш ставаше въпрос за чудо божие.

Като се замисли човек в ретроспекция, то си беше чудо божие.

— Просто ме свържи с нея.

— Окей, капитане. — Тя спусна щорите на излизане.

Корт включи компютъра и се зае с предварителния доклад, който трябваше да бъде на бюрото на кмета след два часа. Като комисар, Корт имаше задължението да следи всички пожари в границите на града, да изготвя оценка на причините и да следи за индикации за умишлен палеж или престъпно намерение.

По отношение на „Маскърс“ нямаше почти никакви улики, освен големия брой жертви и силата на пожара в сградата. Пожарът там беше причинен от нещо достатъчно бързо, мощно и запалимо. Съдейки по периметъра на натрошените стъкла и другите външни щети, това в бара не беше пожар по невнимание.

Нещо се беше взривило вътре в сградата.

Имаше само един активен пироман в Ню Орлиънс, който можеше да предизвика подобен пожар и Корт се опитваше да го залови от месеци. Ако и този пожар беше дело на Подпалвача, той беше обречен. Петнадесет предумишлени убийства му гарантираха екскурзия до „Ангола“, а когато обжалванията му бъдат отхвърлени, и смъртоносна инжекция.

Мобилният му телефон звънна и той се обади.

— Гембъл.

— Сноши не се прибра вкъщи — заяви мъж със силен френски акцент. — Майка ти те видя по телевизията. Оплака ми се. Тя се тревожи за теб. Затова съм длъжен да ти се скарам.

Гласът на баща му го накара да се облегне на стола.

— Не съм на петнадесет, татко.

— И аз това й казвам, а тя си го изкарва на мен.

— Имам една бутилка Maison Surrenne.

Нямаше нещо, което Луи Гембъл да харесваше повече от френски коняк, освен може би хубава пура към него.

— Четиридесет и шест?

— Четиридесет и шест.

— Смятай, че съм ти се разкрещял. — От дрезгав гласът му стана нежен. — Изкарал си тежка нощ, нали? Ще ти донеса нещо за обяд.

Луи Гембъл беше собственик на „Круи на Луи“, най-известният френски креолски ресторант в Ню Орлиънс. Беше и най-добрият готвач в града и за него храната бе най-добрият лек за всичко.

— Не, благодаря, татко. Няма да съм в офиса. — Корт се облегна на стола и разтърка очи. Да се пренесе временно при родителите си, докато си намери апартамент по-близо до службата, беше удобно, но не и да ги безпокои на тяхната възраст. Трябваше да се заеме по-сериозно с търсенето на жилище и да се изнесе възможно най-скоро. — Съжалявам, че забравих да се обадя.

— Майка ти ще ти мърмори, когато се прибереш. Ти ще я оставиш да го направи.

— Разбира се. — Корт се подсмихна лекичко.

— Lache pas la patate, mon fils.

Не изпускай горещия картоф. Кадиенски3 израз, който означаваше „Не се отказвай“ и който Луи беше прихванал от Сейбъл, младата съпруга на Джей Ди. Корт подозираше, че новото увлечение на баща му по кейджун жаргона имаше за цел да засвидетелства симпатия към новата му снаха и да подразни мъничко собствената му съпруга, майката на Корт. — Out, pere.

Той затвори и допи изстиналото кафе, преди да отвори горното чекмедже на бюрото си. Нямаше намерение да вади ненадписания, незапечатан плик изпод канцеларските материали. Никога не посягаше към чекмеджето с такова намерение.

Но както правеше почти всеки ден от Марди Гра насам, Корт отвори чекмеджето, повдигна купа хартия и извади плика. Прехвърли го в ръцете си, копнеейки да можеше да го изхвърли. С ясното съзнание, че никога не би го направил.

Корт отвори плика и извади отвътре три снимки. Бяха правени преди десет години, на церемонията за дипломирането на по-малкия му брат в Полицейската академия.

На първата се виждаше един по-млад Джей Ди в полицейска униформа, прегърнал небрежно Тери Винсент. По онова време тя беше все така висока и слаба, но тъмната й коса беше хваната назад в дълга конска опашка. Само Джей Ди се усмихваше.

Тери гледаше в обектива на фотоапарата — тоест гледаше Корт, който стоеше зад фотоапарата, — така, сякаш стоеше пред наркоман с нож в тъмна уличка. И сега като се обръщаше назад, Корт си мислеше, че може и да бе имала право. Той със сигурност не се бе държал приятелски с Тери този ден. Беше учтив, но инстинктивната враждебност беше осезаема и взаимна. Всъщност, той се бе държал с нея като с въоръжен наркоман.

Не без основателна причина, разбира се. Корт я бе наблюдавал как се занасяше с другите абсолвенти и бе попивал пиперливите й шеги. Беше установил, че тя пушеше, навик, който той лично искрено ненавиждаше. Не се появи никакво гадже, нито приятелка сред останалите момичета от академията. На Тери явно й стигаше просто да се мотае с момчетата. Корт познаваше и други мъжкарани, но това беше отдавна, когато бе малък, а после те всички пораснаха и се превърнаха в изискани, привлекателни жени.

Тери Винсент очевидно така и не бе направила този преход или напълно нехаеше. Това едновременно подразни и ядоса Корт. Той предпочиташе уверени, женствени жени, които не се опитваха да се конкурират с мъжете. Но към нито едно от момичетата, с които бе имал връзка, не беше изпитвал толкова силно, непреодолимо привличане като онова, което го бе поразило като мълния, виждайки Тери.

Втората снимка беше уловила нищо неподозиращия Джей Ди, който разговаряше с Тери и група приятели от техния клас. Беше я направила майката на Корт Елизабет, хващайки Тери в профил, да се усмихва иронично на брат му. Не беше красива, дори не беше хубава по критериите на Корт, но на тази снимка слънцето огряваше лицето й и матовата й кожа сияеше. Както и усмивката й.

Никога не се бе усмихвала по този начин на Корт, естествено. Нито веднъж за десет години. Но той я бе виждал да сияе и друг път. В онази единствена нощ, когато той я накара да засияе.

Стомахът му се върза на възел, преди да пропъди точно този спомен от паметта си и да премине към третата и последна снимка, която показваше Тери Винсент седнала сам-сама в края на дълга редица празни столове. Беше направена точно след като семейство Гембъл си тръгнаха заедно с Джей Ди, за да празнуват.

Корт помнеше как брат му покани и Тери, но тя отказа, твърдейки, че нейното семейство я очакваше. Корт остана да поговори с един свой приятел и така я хвана в лъжа. Нейното семейство не беше там. Никой не бе дошъл на завършването на Тери.

Корт не знаеше защо бе направил третата снимка, нито защо не отиде при нея и не настоя да се присъедини към тяхното празненство. Искаше му се, но Тери беше приятелка на брат му, а не негова. А и не знаеше на какво е способен, когато беше близо до нея.

Видя как тя отказа още няколко други покани, след което се измъкна от церемонията, така както беше дошла: сама.

По-късно Корт прояви филма и даде на майка си копия от всички снимки, освен от тази, последната. Запази си негативите и никога не показа снимката на Тери на когото и да било, дори на брат си. Това го караше да се чувства незрял и обсебен. Трябваше да изхвърли тези снимки преди много години, но всеки път, когато понечваше да го направи, също както сега, той ги прибираше внимателно в плика и ги връщаше в чекмеджето.

Сади почука два пъти и подаде глава.

— Направих прясно кафе. И домашни кифлички, ако искаш.

Корт затвори чекмеджето.

— Да не се точиш за повишение?

— Естествено — ухили се тя.

Сали поддържаше запасите му от кафе, докато Корт завърши предварителния доклад и се обади на Гид, за да провери докъде са стигнали. Главният следовател и хората вече бяха направили оглед на мястото, бяха фотографирали щетите и събираха доказателства.

— Съдейки по миризмата, катализаторът трябва да е бил керосин — каза Гил. — Целият бар вони на керосин. Дотук няма следи от запалителни устройства. Досега не сме виждали подобно нещо, но едно е сигурно — това е работа на професионалист.

— Продължавайте да търсите. — Мобилният позвъни отново. — Ще говорим по-късно. — Той взе мобилния. — Гембъл.

— Синът ми беше там снощи — процеди един дълбок, скърцащ глас. Нямаше капка съмнение на кого принадлежеше този глас.

— Съжалявам да го чуя. — Корт знаеше, че подземният бос Франк Белафини имаше само един син, Стивън, и го подготвяше един ден той да поеме бизнеса.

— Все още не, но съвсем скоро наистина ще съжаляваш.

Служебният телефон беше снабден със записващо устройство, но нямаше начин да записва и разговорите от мобилния му телефон.

— Какво искаш, Белафини?

— Искам кучия син, който уби Стивън.

И това излизаше от устата на човек, поръчал толкова убийства, че и двамата вече не можеха да им хванат сметката.

— Много добре знаеш, че няма как да се случи.

— Спипай го и ми го доведи, Гембъл. Или ще го направя аз, докато ти гледаш как моите момчета разкъсват този град на парченца, квартал по квартал.

— Моля ви, детектив Винсент, не можете ли да потвърдите, че става въпрос за убийство? — пледира по телефона Триша Браун.

Тери рисуваше драсканици в служебния си тефтер, като последната представляваше примка от кабел на микрофон.

— Коя част от израза „без коментар“ не можеш да разбереш, Триш?

— Имаме петнадесет мъртви тела — заяви репортерката с такъв тон, сякаш жертвите от „Маскърс“ бяха наредени на бюрото пред нея. — Някой трябва да понесе отговорността за тези смъртни случаи, а обществото има право да знае кой е виновникът.

На примката увисна опулено човече с клечести ръце и крака.

— Искаш да кажеш, че някой трябва да бъде разпнат за назидание, а ти искаш да забиваш пироните лично. Сигурно смяташ, че ще ти донесе място в „Добро утро, Америка“ или „Риджис и Кели“?

— Аз съм новинарка. — Патриша заряза проповедническия тон и го замени с изблик на накърнено достойнство. — Моята работа е да отразявам фактите.

— Ти си състезателна хрътка, Триш. — Тери взе една червена химикалка и оборудва човечето със стилна прическа. — Ако успееш да скалъпиш някое извънредно интервю по случая, повече няма да ти се налага да се подвизаваш като момиче на времето всеки път, когато Чарли Бодро заминава на почивка. Освен ако шефът ти, с когото се чукаш, не вземе да размисли и да си удържи обещанията.

Чу се рязко вдишване.

— Ще ти…

— Само ако ме целунеш преди това. — Тери прекъсна връзката и превключи на централата. — Оттук нататък прехвърляй всички обаждания от Патриша Браун към „Връзки с обществеността“, освен ако не иска да си признае убийство.

— Да, детектив.

— Винсент.

Тери затвори телефона и вдигна поглед към шефа си, капитан Джордж Пелерин, който беше надвиснал над бюрото й.

— Сър…

— Започвай да си стягаш нещата. — Той й подаде един бял плик. — Заповедта за прехвърлянето дойде.

Тери устоя на желанието да извика „ура“, когато прегледа заповедта. Беше кандидатствала за временно прехвърляне в звеното за борба с организираната престъпност и молбата й беше удовлетворена.

— Благодаря, капитане.

— Не се радвай чак толкова — измърмори той. — Връщаш се веднага щом Гембъл и жена му си направят плажа в Ямайка.

Което щеше да се случи след три седмици. Достатъчно време за Корт да приключи с разследването на пожара в бара без нея. Чудесно, тъкмо нямаше да му се налага да си криви физиономията с фалшиви усмивки.

— Да, сър.

— Хейзнъл поема твоите случаи, така че го въведи в тях, преди да изчезнеш. — Пелерин проследи как другият детектив прекоси общата стая в отдел „Убийства“, известна още като „обора“, преди да я прикове с острия си поглед. — Ти ли пое сигнала от „Маскърс“ снощи?

— Повикването постъпи доста късно и реших да спестя разкарването на Джери. — Тя кимна към пишещата машина. — Сега довършвам докладната.

— Пусни я с копие до мен. И Винсент…

— Да, сър.

— Не се увличай там. — Той почука на ръба на бюрото й. — Искам те отново тук след три седмици.

От устата на Пелерин това определено беше комплимент.

— Да, сър.

Лоусън Хейзнъл изобщо не се зарадва на Тери и на камарата папки, които тя стовари на бюрото му един час по-късно. Обикновеното му, простовато лице придоби кисел вид, когато измери с очи първо папките, после нея.

— Това е страшно много, Винсент. Сякаш си нямам достатъчно мои.

— Оплачи се на капитана, Хейз. — Тя взе най-горната папка и я отвори пред него. — Това тук е висящ случай — снощният пожар във Френския квартал. Петнайсет жертви, може ида са станали повече. Обади се на Грей Хюит, той ще ти даде актуална информация.

— Е, сега на мен ще ми трябва временно позициониране. — Той отвори папката и прегледа заглавната страница. — Вече потвърдиха ли, че е умишлен палеж?

— Не, но пожарът се разгоря със страшна сила, сякаш барът е от картон. — Тя откъсна няколко страници от бележника си, където беше отбелязала самоличността на жертвите и му ги подаде. — Подготвих предварителната докладна и възложих на звеното за подпомагане на жертвите да започнат да звънят по домовете на идентифицираните. Комисар Гембъл трябва да излезе със становище до края на деня.

— Комисар Гембъл. — Лоусън добави ръкописните бележки към папката. — Поправи ме, ако греша, но последния път, когато го спомена, не го ли нарече „оня гьонсурат, който ме натресе да пиша отчети“?

— Когато човек го опознае, става поносим — излъга тя.

— Братовчед ти друго разправя. — Той наклони глава. — Кейн каза, че Гембъл едва не му счупил челюстта, когато се спречкаха по време на Марди Гра.

Корт се беше сбил с братовчед й Кейн Гантри, когато разследваха Кейн за убийството на кандидат-губернатора Марк Леклер. Тери все още не знаеше точно за какво се бяха хванали за гушите.

— Онази нощ братовчед ми се държа като идиот от световна класа — отсече тя. — Аз самата за малко не го застрелях.

Другото ченге я погледна скептично.

— Щом изведнъж си станала толкова гъста с комисаря, тогава защо се местиш в БОП?

— Просто исках промяна. Джей Ди се връща идния месец, както и аз. — Тери харесваше Лоусън Хейзнъл, но не можеше да му разкрие сърцето си. — Дай да прегледаме и другите.

След като въведе Лоусън в останалите случаи, Тери опакова най-необходимото от бюрото си и отнесе кутията до асансьора. Звеното за борба с организираната престъпност или както всички го наричаха БОП наскоро беше преместено в сградата на съда на същата улица. Тери отиде дотам с мотора, легитимира се на рецепцията и беше ескортирана до новото си бюро в тукашния вариант на „обора“. Дискретни клетки с ниски преградни стени образуваха лабиринт от спретнати подредени бюра, мигащи компютри и цивилни детективи. Тери кимна на малцината, които познаваше, тъй като беше доста придирчива към личните си контакти. Компютърът на нейното бюро беше изключен, но видът му я накара да изохка. Тери беше най-неграмотният в компютърно отношение човек в цялата полиция, което бе една от причините все още да кълве на античната пишеща машина в „Убийства“.

— Надявам се, че си имаш наръчник — заяви тя на компютъра.

— Естествено. — В отвора на нейната клетка се появи висок мургав мъж. Силно почернял, смугъл представител на бялата раса или много светъл афроамериканец. Беше невъзможно да се познае по гладко обръснатата му глава и проницателните, неразгадаеми черни очи. — Сигурно сте Терез Винсент.

— Тери. Здравейте. — Тя протегна ръка.

— Себастиен Руел. Добре дошли в БОП. — Той се ръкува с нея и посочи към големия ъглов офис. — Да поговорим. — Тери последва новия си шеф в офиса, до вратата на който се виждаше дискретна табелка с името му и длъжността главен следовател. Тери беше чувала за него, разбира се. Когато някой специален агент на ФБР станеше ченге, това винаги пораждаше много слухове. Разправяха, че бил напуснал Бюрото в немилост, но Тери не го вярваше. Борбата с корупцията беше приоритет през последното десетилетие, а дискредитираните ченгета не бяха добре дошли в полицията. Пък и шефът на полицията никога не би взел бивш агент с опетнена репутация за директор на звеното за борба с организираната престъпност.

Руел я покани да седне и й предложи кафе, което тя отказа, преди той самият да се настани зад бюрото си. Отгоре имаше една-единствена папка, която той отвори.

— Работили сте в „Убийства“ през последните седем години.

Имаше приятен равен глас без следа от акцент. В тон с изражението му, помисли си Тери. Може би това е нещо, на което те учат в Куонтико.

— Да, сър.

— Можете да ме наричате „шефе“. — Той прелисти няколко страници. — Отзивите за вашата работа са отлични, няколко похвали за добре свършена работа по делата и общественополезен принос, както и най-добро постижение по покриване на норматива.

Тери се почувства малко смутена от похвалите.

— Обичам да се състезавам. Както и да стрелям.

— Говори се, че сте най-добрият стрелец в полицията. Тук пише, че сте отказала няколко покани да се присъедините към Специалните военни части4. — Той вдигна поглед от папката. — Бих казал, че е идеалната работа за човек с вашите умения.

Баща й искаше тя да кандидатства за работа в SWAT след дипломирането, по времето, когато все още си говореха.

— Аз съм стрелец, шефе, а не снайперист.

Руел затвори папката.

— Поискали сте временно позициониране в БОП. Някаква конкретна причина?

— Обичам да уча нови неща — каза Тери. — Вашият отдел има отлична разкриваемост на случаите и съм убедена, че всичко научено тук ще ми бъде от полза.

— През последните няколко месеца сте следили фамилията Белафини. — Руел се усмихна на стреснатата й реакция. — Ние ги разследваме от две години, детектив. Всяка проява на интерес в тази посока винаги стига до мен. Вашият интерес към фамилията има ли нещо общо с искането ви за временно позициониране?

— Надявах се да проверя една теория, върху която работя. — Дано да не се бе изчервила силно. — Във връзка с едно текущо разследване за палеж. Не е нищо особено.

— Моля ви. — Той направи небрежен жест. — Бих искал да чуя за това.

— Запознат ли сте с палежите на Подпалвача? — Когато той кимна, Тери продължи: — Смятам, че този човек може да е свързан с мафията. Най-малко четири от седемте пожара, които му се приписват, засягаха еднолични собственици с разработен, успешен бизнес в много популярни квартали. Трима от тези четирима собственици продадоха имотите си на загуба веднага след пожарите. Четвъртият загина при подозрителна автомобилна катастрофа и наследниците му веднага продадоха бизнеса. Имотите не бяха купени директно от Белафини, но съм готова да се обзаложа, че новите собственици или работят за фамилията или са готови да си плащат рекета.

— Това е доста смела теория. — Не изглеждаше нито скептичен, нито впечатлен. — Някакви доказателства?

— Засега нямам никакви. И все пак — продължи тя, — се надявах да прегледам вашите разследвания на Белафини и да потърся следи, които могат да ми помогнат да разбера кой е Подпалвачът.

— Значи преследвате пиромани вместо убийци.

— Проведох разследването в свободното си време — каза Тери, като се опита да не звучи така сякаш се оправдаваше. — Ако снощният пожар в бара е негово дело, на Подпалвача трябва да му бъдат повдигнати петнадесет обвинения в убийство.

Руел запази мълчание достатъчно дълго, за да я накара да се запита дали е било нужно да си прави труда да качва кутия с лични вещи чак дотук. След което се усмихна.

— Е, Тери, мисля, че сте попаднала на точното място. Вашата първа задача е пряко свързана с фамилия Белафини и мафията.

— Има още нещо, което трябва да знаете. — Като беше започнала, поне да му каже всичко. — По отношение на баща ми и причината той да напусне полицията.

— Вече прегледах делото на баща ви. — Плоските му черни очи я изучаваха. — Ако смятах, че дава някакви поводи за загриженост, нямаше да стигнете по-далеч от рецепцията.

Руел беше първото ченге от осем години насам, с изключение на Джей Ди, което не заобикаляше темата.

— Оценявам вашето доверие, шефе.

— Заслужавате го. — Той извади една папка от чекмеджето на бюрото си и й я подаде. — Това е всичко, което имаме за заподозрения, когото ще разследвате. Той е известен човек, с добро обществено положение и има отлични връзки в целия град. Смятаме, че се води на ведомост при Белафини от години и вероятно е замесен в палежите на Подпалвача.

Тери отвори папката. Снимката и статистиката вътре я накараха да се намръщи.

— Извинете, сър, но мисля, че сте ми дали друга папка. Информацията тук се отнася за Корт Гембъл.

Черните му вежди се повдигнаха леко.

— Комисар Гембъл е нашият заподозрян, детектив.

Себастиен Руел хареса Тери Винсент.

Наблюдаваше я, докато тя четеше информацията в папката за Гембъл. Отначало Руел имаше известни колебания по отношение на Тери, докато я разследваше. Като се изключи едно дребно прегрешение по отношение на случая Леклер, досието й беше безупречно. Той проследи последното състезание на стрелбището и остана впечатлен от съсредоточеността и прецизността й.

Тери беше харесвана и уважавана в цялата полиция на Ню Орлиънс, дори сред полицаите от старата генерация, които все още гледаха на жените в професията като подходящи само за пътни полицаи. Това, само по себе си, беше значително постижение. Жените в полицията все още плуваха срещу течението.

Руел изследва внимателно лицето й. Не беше красива и не полагаше никакви усилия, за да изглежда по-привлекателна.

Личната среща с Тери Винсент затвърди всичко, което бе научил за нея. Тя притежаваше всички качества на едно добро ченге: беше дружелюбна и бързо установяваше контакт, беше внимателен слушател, но приятно открита и честна, предразполагаща събеседника си към същата откровеност. Освен това притежаваше достатъчно професионални познания, за да знае как и кога да надене физиономията на ченге върху лицето си и да си държи езика зад зъбите.

Руел я хареса много повече отколкото бе очаквал, но нямаше абсолютно никакви угризения за това, че се канеше да я използва като примамка, за да стигне до комисаря. Би използвал дори собствената си майка, ако по този начин би могъл да спипа Кортланд Гембъл, а чрез него и човека, който уби партньора му.

Освен това не я бе излъгал, а й представи донякъде съкратената истина. Руел започна да разследва фамилията Белафини преди десет години, една година след катастрофалната мисия, която бе поел като специален агент на ФБР от полевия офис в Батън Руж.

По онова време Том Матърли беше негов партньор и трън в задника му. На стареца му оставаха пет годиш до пенсия и проверяваше по три пъти всяко действие на Руел.

— Можеш да прецакаш своята пенсия, момче — обичаше да му казва Том, — но не и моята.

Тъкмо разследваха система за рекет на територията на Батън Руж, която се свеждаше до това да подпалват всеки, който отказваше да си плаща. Том беше убеден, че един дребен мафиот на име Фадучи беше мозъкът на мрежата, затова двамата подготвиха секретна операция, с фиктивен бизнес като примамка.

Фадучи падна в капана или поне така си помисли Руел. Том му се беше обадил развълнуван и нервен в два часа през нощта.

— Повикаха ме в склада след тридесет минути — уведоми го партньорът му. — Доведи подкрепление.

Руел повика още двама агенти. Когато пристигнаха, намериха Том завързан в склада. Старецът беше намушкан в корема и оставен да кърви.

— Бягай — беше последната дума, която изрече Том, преди да умре.

Руел изкрещя на другите двама агенти и хукна към най-близката врата. Последва огромна експлозия, след което нищо не помнеше. Събуди се седмица по-късно в реанимацията с изгаряния втора и трета степен, които едва не му костваха двата крака.

Неговият началник му каза, че другите двама агенти са загинали в склада, който бе изгорял до основи. На следващия ден Фадучи и групата му бяха изчезнали.

Руел се възстанови бавно. Трябваха му още осем месеца, преди да се яви на психотеста и да се върне на служба. Вътрешният правилник на ФБР му забраняваше да работи по случая Фадучи, а агентите, на които възложиха случая, не откриха нищо съществено.

Тези агенти така и не научиха, че вдовицата на Том посети Руел в болницата. И го помоли убийците на Том да си получат заслуженото. Един от агентите дойде да го види на другия ден, за да му каже, че Мариан Матърли се беше самоубила.

На Руел му отне години усърден труд, за да разплете мрежата от корупция, лъжи и подставени лица, но най-накрая откри убиеца на Том. Сега Фадучи се подвизаваше в Ню Орлиънс под истинското си име.

Франк Белафини.

Руел вече имаше достатъчно доказателства, за да тикне Белафини зад решетките за десет до двадесет години, но бе твърде далеч от необходимото за смъртна присъда. Същевременно корупционната мрежа на Белафини в Ню Орлиънс също трябваше да бъде разбита, иначе той щеше да продължи да й дърпа конците от затворническата килия.

Според информатора на Руел, Франк Белафини не би имал никакви затруднения в това отношение, като се имаше предвид, че Корт Гембъл му беше в задния джоб. Звучеше логично — кой би могъл по-добре да фалшифицира докладите и да прикрива мафията от човека, разследващ всички палежи в града?

След като научи, че Гембъл е човекът на Белафини в пожарната, Руел рязко промени стратегията си. Той можеше да спипа комисаря с достатъчно доказателства. Кортланд имаше какво да губи и вероятно щеше да се съгласи на споразумение. На Руел му трябваше само запис на Белафини, който признава убийството на Матърли. Планът му беше именно Гембъл да измъкне признанието.

Веднага щом Тери Винсент съумееше да прикове Гембъл.

— Ще ми докладвате лично — каза Руел, когато Тери прочете цялата папка. — Вашата официална задача е да посредничите между БОП и отдела за разследване на пожари по случая „Маскърс“. Искам да работите неотлъчно с оперативната група на Гембъл.

Тери затвори папката.

— Убийствата се разследват от моя отдел.

— Ще разследваме този случай като евентуален удар за рекет. — Какъвто и беше. — Това е прикритието ви. Ако някой започне да ви притиска, можете да го препратите към мен.

— Шефе, познавам комисар Гембъл от десет години. Неговият брат е мой партньор в службата. — Тя замълча, търсеше точните думи. — С цялото ми уважение, но няма начин той да работи за мафията.

Руел се възхити на лоялността й. Някой би казал, че заради нея Тери щеше да се опита да защити Гембъл, но той залагаше на връзката й с баща й. Предвид огромната си мотивация, Тери Винсент щеше да положи всички усилия да докаже, че комисарят е невинен. Предвид личната й история, той беше убеден, че тя не би се поколебала да разобличи Гембъл, когато се увереше, че е виновен.

Време беше за първия тласък.

— Вече сме събрали голям брой доказателства срещу комисаря. — Той отвори файловете с финансови извлечения и обърна монитора към нея, за да ги види. — Преди три дни е направен анонимен депозит в размер на петдесет хиляди долара в банковата сметка на Гембъл. Също така имаме свидетелство от надежден източник, който е видял Гембъл и Франк Белафини да се срещат в задната стая на италиано-американския клуб.

— Свидетелят чул ли е за какво са говорили? — На лицето й се изписа леко облекчение, когато Руел поклати глава. — Една среща и един анонимен депозит не доказват, че той работи за Белафини.

— Знам. Това е вашата мисия. Искам неоспорими доказателства за връзката между Гембъл и Белафини. Би трябвало да имате идеална възможност да я откриете сега, когато той разследва пожара в бара. — Забеляза как тя пребледня. Руел очакваше Тери да се ядоса и да се възпротиви срещу обвиненията. — Това проблем ли е за вас, Тери?

— Дали не ме поканихте тук, защото братът на Корт Гембъл е мой партньор?

Беше по-интуитивна отколкото му се искаше, но щеше да съумее да използва и това нейно качество.

— И този фактор беше взет под внимание. — Просто не бе водещият. Себастиен се запита как ли би реагирала, ако й покажеше датираните снимки, запечатали Гембъл да влиза и излиза от нейната гарсониера една нощ през февруари. — Вие познавате семейството и приятелите на комисаря. Вече сте работили с него по случая Леклер. Всичко това ви дава козове, каквито аз нямам. Гембъл никога не би допуснал, че вие може да го разследвате.

— Така е, никога не би допуснал подобно нещо. — Тя го погледна право в очите. — Това назначение ме поставя в невъзможно положение, шефе. Има конфликт на интереси между работата и моите лични отношения със заподозрения… — Тя замълча и прочисти гърлото си. — Не мога да поема тази задача.

Явно й трябваше още един тласък, този път в обратна посока.

— Може и да грешим за Гембъл. Може би някой се опитва да го натопи.

— Несъмнено. — Изглеждаше сякаш й бе прилошало.

— Но не мога да сваля подозренията просто така. Имам нужда от доказателства. Поемете тази задача, Тери, и можете да изчистите името му.

Искрицата надежда в очите й беше отговорът, който очакваше.