Изпепеляване

Глава 12

— Тъмносиният костюм? — Крепейки телефона между бузата и рамото си, Тери се зарови сред калъфите с тоалети, които Андре бе изпратил в нейния апартамент. За щастие калъфите бяха прозрачни, иначе цял ден щеше да сваля и вдига ципове. — Раираният или другият, дето е дюс?

— Дюс.

— Намерих го. — Тя извади костюма от гардероба и го разгледа. — Кои обувки?

— Тъмносиньо и черно на висок ток, намират се в червената кутия — отговори Андре. — Поставих аксесоарите в черна кадифена кутийка в десния долен джоб на якето ти.

Тери изрита въпросната червена кутия от килера и обувките изпаднаха от нея. Токчетата обещаваха изкривяване на гръбнака, но поне нямаха каишки.

— Тъмносиньо и черно на висок ток, отметнати. — Извади с една ръка кутийката от якето и я отвори, за да намери плоско златно колие и кръгли обеци. — Накити, отметнати. — Тежката блестяща верижка я накара да се намръщи. — Изглеждат като истински.

— Ние не купуваме аксесоарите си от магазина „Всичко по един долар“, детектив. Възможно ли е да пушите?

Тя се пресегна и загаси цигарата, която бе забравила да дими.

— Не.

— Чух потракване на пепелник. — Андре въздъхна: — Измий си зъбите, използвай вода за уста, почисти ръцете си и не пали друга, иначе ще те набия.

Тери се наежи.

— Нападението над полицай е углавно престъпление, старче.

— Затворът ще ми се види като почивна станция. Сега, гримирай се, преди да се облечеш и използвай само лек фон дьо тен, полупрозрачна пудра и тъмното червило в цвят мока. И накрая сложи съвсем мъничко руж в цвят „канела“ върху скулите.

— Чакай, чакай. — Тери взе безжичния телефон в банята и се зарови в козметичната чанта, която той й беше дал предишната вечер.

Когато едно телефонно обаждане от кмета отложи урока по танци, Тери прекара един час в една от баните на фамилия Гембъл, където Андре й показа как се сваля и поставя грима. Препирнята със стареца я разведри малко, но не достатъчно, за да се изправи отново пред Корт. Веднага щом Андре я остави, Тери се измъкна от къщата и отпраши.

— Боже, гледай колко много лай… неща. — Тя прегледа етикетите.

— Защо тук пише „бузи, устни и очи“? Откога са взаимозаменяеми?

— Това е продукт със светлоотразяващи частици, използва се навсякъде.

Тя спря да рови в несесера.

— Не мога да направя това. — Тя пусна ружа вътре. — Ще приличам на клоун. Не може ли да се видим един час по-рано и ти да ме гримираш?

— Нямаме време. Ще се справиш, просто не забравяй свещената мантра: „Аз съм искрена, семпла, състрадателна и ведра.“ Ще се видим в църквата, детектив. И бъди красива.

Красива… как ли пък не. Тя затвори телефона и прегледа разпръснатите козметични продукти със същата подозрителност, с която би изучавала тиктакаща бомба.

— Боже, как се прецаках.

Един час по-късно някой почука на входната врата и Тери излезе на куц крак от банята, като се опитваше да обуе обувките си.

— Задръж! — провикна се тя. Обу се и се погледна.

Бижута и часовник, рапорт приет. Бримки на чорапите и гънки по полата няма, рапорт приет. Коса, рапорт приет. За малко да си прехапе долната устна, когато си спомни зачервилото. Нещо липсваше.

На вратата се почука по-силно.

— Добре, добре, идвам. — Тя отвори и видя Корт да стои на вратата — висок и красив в тъмносивия си костюм. — Не съм готова.

Погледът му я обходи от носа до пръстите на краката.

— Виждаш ми се готова.

От начина, по който го каза, я присви стомахът. За последен път се появяваше на прага й… Не, сега нямаше да мисли за това. Трябваше да се съсредоточи.

— Забравих да направя нещо. Сигурна съм. — Тя го хвана заръката и го дръпна вътре, след това се завъртя. — Виждаш ли нещо, което не е наред?

— Не. — Каза го така, сякаш точно там беше проблемът.

Тери закрачи насам-натам.

— Гримирах се. Е, само фон дьо тен и червило. — Отказа се да си пипа очите, след като едва не се ослепи с четката на спиралата. — Обух чорапите, сложих си лак за коса, обеци…

Устата му се изви в крива усмивка.

— Успокой се. Това не е протокол за изключване на заподозрян.

— Това щеше да е фасулска работа. — Корт беше сложил любимия си афтършейв, който ухаеше на океански бриз и подправки. Тери започнала диша през устата си, така че да може да се концентрира, след което замръзна. — Парфюмът. — Трябваше да отиде до тоалетката. — Имам нужда от пет минути. Трябва да се съблека и тогава да се напръскам.

— Тери. — Той я хвана за ръката. — Нямаш нужда от него.

— Но Андре каза…

— Андре няма да седи до теб в църквата. — Един мускул на челюстта му потръпна. — А аз.

— Аха. — Да не би вчера да беше прекалила с парфюма? — Добре. — Тя взе чантичката си и провери дали оръжието й е вътре. — Да вървим!

Пътуването премина в мълчание. Тери знаеше колко разстроен бе Корт от убийството на Ашли и си позволи да не говори. Седеше мирно, за да не намачка костюма, и преговаряше наум всичко, което Андре й бе казал снощи.

— Гледай на входовете и изходите — рече Корт, когато спря на паркинга на църквата. — Пусни ме да вървя малко по-напред на излизане от службата.

— Само аз съм въоръжена — напомни му тя.

— Не, не си. — Той паркира и изключи двигателя. Тери проследи извивката на сакото му и видя издутината на кобура.

— Носиш го скрит? Откога?

— От 1995-а насам — каза той, като си сложи слънчеви очила. — Имам разрешително и знам как да го използвам.

Тери въздъхна.

— Добре, тогава няма да се наложи да те арестувам.

Поменът за Ашли Бушар се проведе в църквата „Света Екатерина“, построена през деветнайсети век в покрайнините на Гардън Дистрикт. Имаше безброй букети и венци, изпратени от всички краища на страната, затова старата църква миришеше на парник. Тери седна до Корт между неговите родители на един от предните редове и се загледа в родителите на Ашли, които се взираха покрусени в снимката на тяхната красива мъртва дъщеря, заобиколена от венец редки бели орхидеи.

Нямаше ковчег, както вече й беше казал Корт, тъй като бяха решили да направят погребението в тесен семеен кръг.

Няколко души прочетоха кратки похвални слова за младата жена, включително Андре Моро. Фактът, че Ашли бе принадлежала към най-привилегированите кръгове на креолското общество, не се споменаваше. Вместо това приятелите й разказваха анекдоти за детските й лудории, за нейната любов към пътешествията и житейските радости, за нейната щедрост и доброта.

Тери се изненада, когато види Мория Навара да се качва на подиума. Младата блондинка се появи бледа и изтерзана, сякаш нямаше нищо общо с уверената привилегирована млада жена, която навремето използваше всяка възможност, за да се заяде с Тери.

— Ашли беше една от най-добрите ми приятелки — започна Мория с треперещ глас. — Споделяхме една стая в колежа Тулейн, и двете бяхме мажоретки, така че си разменяхме дрехите, ходехме по срещи и спортувахме. Трябваше да се науча да се примирявам с чудатостите на Аш, както и с нейните обещания. Всяка нейна приятелка ще ви каже, че Ашли Бушар държеше на думата си.

Понесе се тих одобрителен смях от редовете с опечалени млади жени.

— Последният път, когато видях Ашли, беше у тях онзи ден. Тя пробваше един нов тоалет и се допита до моето мнение. — Мория погледна Корт за миг, преди да извърне очи. — Аз бях в лошо настроение и не й бях много полезна. Ашли ме покани на обяд, но аз се измъкнах. Ако не бях тръгнала толкова бързо, сигурно щях да видя дима в огледалото за обратно виждане.

Тери тихо извади бележника си и прегледа записките си. Никой от дома на Бушар не бе споменал, че Мория е била там същия ден. Трябваше да поговори с нея, може би беше забелязала нещо.

— Не днес — прошепна Корт, поглеждайки от бележника към Мория.

Нима наистина я смяташе за толкова безчувствена? Тери потисна емоциите си и му кимна. Мория слезе от подиума и се доближи до снимката на Ашли.

— Ако бях останала, щях да бъда в колата с теб, Аш. Нямаше да си сама. Щях да те измъкна по някакъв начин. — Гласът й затрепери, когато тя долепи кутрето си до снимката. — Обещавам.

Госпожа Бушар склони глава на рамото на съпруга си и захлипа.

Корт стана и отиде до Мория, която го погледна с невиждащите очи на жена в шок. Той се наведе, прошепна й нещо и я поведе полека към мястото, където седеше семейството й.

Раздразнението на Тери избледня, когато го видя как седна до Мория и обгърна превитите й рамене. Никога не беше харесвала бившата приятелка на Джей Ди, особено имайки предвид, че Мория беше ходила с Корт преди него. Но старата ревност се превърна в болезнен копнеж. Тя знаеше, че каквото и да направеше и както и да изглеждаше, Корт никога не би се отнесъл към нея с такава нежност.

Толкова по-добре, помисли си тя, докато се взираше в яката на човека пред нея. Защото ако го направеше, тя щеше да покаже на Мория как една жена може да се разпадне на части.

Дъглас слезе от трамвая и изчака на тревната алея да преминат колите, преди да пресече улицата и да тръгне към „Света Екатерина“. Новинарски микробуси бяха паркирани по цялата улица, затова той седна на автобусната спирка, откъдето можеше да наблюдава как опечалените излизат от църквата, без да привлича внимание.

Следеше цяла седмица от телевизора в стаята си историята на убийството на Бушар. Когато съобщиха за поклонението, той реши да отиде, пък дори и само за да погледа Гембъл да плаче за онова, което беше загубил. Това не беше в разрез на правилата, а ако успееше по някакъв начин да се покаже на Кортланд след службата, би могъл да подтикне комисаря към безразсъдство.

Той искаше Корт Гембъл да го удари. И възнамеряваше да го провокира.

Семейство Гембъл бяха богати и един удар на публично място щеше да бъде достатъчно основание за голям съдебен процес или за уволнението на комисаря. В края на краищата, кой кмет иска шеф на пожарната, който бие с юмруци невинен човек?

Не се чувстваше виновен затова, което правеше. Гембъл имаше всичко. Дъглас е загубил всичко, включително и семейството си. Никой нямаше право да откъсва човек от семейството му.

Някаква малка тежест тупна до него на пейката.

— Какво правиш тук?

В първия момент той не разпозна лицето на момичето, дотолкова беше погълнат от фантазията за своето тържество над Гембъл. После позна Кейтлин, момичето от хотела.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Проследих те — каза хлапето без заобикалки. — Също както момичетата от „Тотални шпионки“ по телевизията.

— Това е анимационно филмче. — Той погледна от другата страна на улицата до църквата. — Вече си достатъчно голяма, за да знаеш, че филмчетата не са истина. Не бива да си тук сама. Не е редно момиче на твоята възраст да се разхожда само из града.

— Аз не съм сама. Нали съм тук с теб. — Тя придърпа коленете си, като опря мръсните си маратонки на ръба на пейката. — Ти си в беда, господине, нали?

— Вече не, и се казвам Дъглас. — Той видя Корт Гембъл да излиза прегърнал някаква дребничка руса жена, и се замисли за мъжа, който бе дошъл да посети с щедри празни обещания. — Сега трябва да се прибереш вкъщи. Говоря сериозно, Кейтлин, тук не е безопасно за теб.

— Аз съм на сигурно място. Теб те следят, а не мен.

Това откъсна вниманието му от комисаря.

— Какво?

— Има един човек, който те следи. В кафява кола, над дясното ми рамо. Не поглеждай директно към него — прошепна ядосана тя. — Веднага ще разбере, че знаеш.

Дъглас се престори, че разглежда една туфа бурени, растящи около автобусната спирка, и стрелна бърз поглед надясно. Кафяв шевролет седан стоеше на празен ход до тротоара, там, където той беше слязъл от трамвая. Зад волана седеше невзрачен мъж с тъмни очила.

— Той беше пред мотела тази сутрин и си тръгна чак когато ти излезе. — Кейтлин подпря брадичка на коленете си. — И е ченге.

Значи беше под наблюдение. Очакваше го. Но това момиченце бе открило опашката му преди него самия.

— Откъде знаеш, че е полицай?

— Има един от онези подвижни буркани с червени светлини, дето се закрепват към покрива, когато искат да стигнат някъде супер бързо. Видях го, когато минах покрай колата. — Тя се взря в него. — Да не си убил някого?

Дъглас не се изненада, когато Гембъл му беше задал този въпрос, но едно малко дете като Кейтлин не биваше дори да си мисли за подобни неща.

— Не.

— Но си бил в затвора за известно време, нали?

Известно време. Той си представи привидно безкрайното шествие на дните, преминали в работа над книгите, и нощите, прекарани в мерене с крачки на тясната килия.

— Три години.

— И аз така си помислих — тя кимна. — Татко гледаше като теб последния път, когато излезе навън. Лежа осемнадесет месеца по обвинение в незаконно притежание на оръжие. — Тя го каза толкова небрежно и естествено, сякаш бе нещо незначително като глоба за неправилно паркиране. — Добре, какво смяташ да правиш?

— Нищо няма да правя. Само си седя тук.

— Аз мога да пазя тайна, нали знаеш. Никога не издавам татко, когато той носи вкъщи разни неща от магазина без касова бележка — увери го тя.

Дъглас погледна към църквата и се опита да даде разумен отговор. В този миг видя тъмен микробус, паркиран на ъгъла. Значи не съм единственият под наблюдение. Дали не беше онзи, който дава на драго сърце? Дали щеше да види Дъглас? Щеше ли да види Кейтлин?

— Наистина мисля, че трябва да се прибереш вкъщи.

— О, стига, мистър. Кажи ми какво става — примоли се момиченцето.

— Нищо няма да ти кажа. Аз нямам работа, нямам семейство, нямам пари, нямам приятели. — След няколко дни нямаше да има и стая в мотела.

— Стига, де. — Кейтлин го побутна с лакът. — Искаш ли да ти кажа как да се отървеш от ченгетата? Клавър го направи страхотно с онзи лошия, в последния епизод.

— Клавър?

Тя кимна с ентусиазъм.

— Виж, трябва ни нещо, което да го разсее. — Тя се наведе и изтръгна един гекон свит в тревата. — Виждал ли си какво прави човек, когато му пуснеш гущер под ризата?

— Не мисля, че полицаят ще ми позволи да направя това.

— Не, няма. — Кейтлин сви малката си ръка около гекона, който се скри напълно, и го озари с ангелска усмивка. — Аз ще го направя.

Корт остана с Мория до края на службата и съпроводи нея и семейството й навън, където ги очакваха частните лимузини. Семейство Навара му благодариха за помощта, преди да се качат в колата си, но Мория изостана назад.

— Майка ми помогна да напиша прощална реч — промълви с усилие тя и погледна свитите си треперещи ръце. — Беше красиво и уместно, но когато се качих там, не можах да си спомня думите. Не можех да говоря за нея по този начин. — Пълните й с болка очи се зареяха в редицата от автомобили. — Трябваше да бъда с нея. И аз трябваше да умра с нея.

— Ашли никога не би поискала това, миличка. — Той обхвана с длани лицето й и избърса сълзите по бузите й. — Тя те обичаше.

— Не! — Мория се отдръпна. — Тя обичаше теб, Кортланд. Онзи ден, когато тя… тя изпробваше разни тоалети за теб. Искаше да те впечатли. Вярваше, че всичко ще се нареди, вие ще се съберете отново, ще се ожените, ще си народите деца и ще живеете щастливо завинаги.

Той погледна към улицата и видя тъмен микробус, паркиран на ъгъла.

— Никога не съм й давал повод да смята, че…

— Знам! Аз бях там, помниш ли? — Мория се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Устните й бяха студени. — Тя също знаеше, и все пак щеше да опита. Такава бе Аш. Нищо не я спираше. — Тя се усмихна печално, преди да се качи в лимузината.

Корт проследи с поглед отдалечаването на колата. Не бе имал никаква представа за намеренията на Ашли или за чувствата й, а сега бремето на смъртта й сякаш се удвои. Това не беше предположение на луд убиец. Ашли е била влюбена в него.

Тери се доближи и застанало него.

— Тя ще се оправи ли?

— Ще й трябва известно време. — На него също, но не можеше да стои тук цял ден и да жали за любов, която не бе искал, търсил или заслужил.

— Службата беше хубава — Една топла ръка се уви около неговата. — Искаш ли да се поразходим?

Той тръгна с нея. Зад „Св. Екатерина“ имаше малко частно гробище, където бяха положени в своя последен сън много от свещениците, служили в енорията. Поради високите подпочвени води беше невъзможно да се погребват мъртвите, затова техните останки почиваха в мраморни гробници с каменни сводове, върху които бяха гравирани имената на покойниците. Върби виеха клони около портата от ковано желязо, а за посетителите имаше сенчести дървени пейки за молитва.

— Спомням си едно стихотворение, което веднъж трябваше да прочетем в училище — каза тя, докато вървяха по каменната пътека. — Нещо за смъртта, която все едно е кораб, който отплава надалеч.

— Не знаех, че харесваш поезия. — Той не знаеше нищо за нещата, които Тери харесваше, извън работата в полицията и оръжието. Почувства се неспокоен и ядосан, както когато научи защо бе отрязала косата си.

— Не харесвам поезията, но тази поема… беше тъжна и истинска. Знаеш ли… — тя го погледна, след това сви рамене, някак смутена. — Няма значение, предполагам. И без това не си спомням всичките думи.

— „И точно в момента, когато някой до мен казва: «Ето, тя си отиде.» и други очи я гледат как идва, и други гласове се готвят за радостен вик: «Ето я!».“ Хенри Ван Дайк.

— Да, това е стихотворението. — Тя спря до портата и погледна към една гробница с изрисувано изображение на ангел. — Да не са ви карали да учите поезия наизуст в частното училище?

— Прочетох го на погребението на баба ми миналото лято. — Тогава Елизабет искаше той да прочете един псалм от Библията, но стиховете на Ван Дайк изразяваха чувствата му по-вярно. Като обещанието с кутрето на Мория. — Аз не съм учил в частно училище.

— Не си ли?

Той поклати глава.

— Баща ми настоя аз и братята ми да учим в държавно училище. Заяви, че това ще ни опази от разхайтване, и беше прав. — Корт я погледна. — Ти беше доста мълчалива миналото лято, ако си спомням правилно.

— С Джей Ди работехме върху случай на едно прегазено тригодишно момченце на име Брайън Кудей. Шофьорът беше избягал. Ние поехме сигнала. Когато пристигнахме на местопроизшествието, Брайън изглеждаше така, сякаш току-що бе полегнал да си подремне на пътя. — Гласът й заглъхна. — Беше толкова мъничък, по дяволите.

Той вплете разсеяно пръсти в нейните.

— Успяхте ли да заловите водача?

Тери кимна.

— Беше един бизнесмен, твърдеше, че изобщо не е видял хлапето да излиза на улицата. Но беше разказал малко по-различна история на своя механик и на приятелчетата си за голф. Осъдиха го на десет години за непредумишлено убийство. — Тя погледна към Корт. — Ще заловим този психопат и ще въздадем справедливост за. Ашли.

Да седи до Тери в църквата се оказа истинско изпитание, затова отчасти той отиде при Мория, за да се отдалечи от нея. Не можеше да се отърси от чувството за вина заради смъртта на Ашли, което се усили след това, което му каза Мория.

Въпреки това му олекна, когато погледна в очите на Тери.

— Изглеждаш толкова сигурна в това.

— Двамата с теб сме добър отбор. — Тя продължи да изучава фасадата на гробницата. — Когато не се заяждаме един с друг или когато… не правим разни други неща.

Тя имаше право.

— Не бях помислил колко неловко може да бъде за теб. — Въпреки че той не се чувстваше неловко. Точно обратното, което беше и причината да я остави сама в църквата. — Ще направя каквото мога, за да не те притеснявам.

— Дай просто да си вършим работата. — Тя стисна ръката му. — Заради Ашли и хората, които загинаха в бара. Дължим им го.

Той сведе поглед към лицето й. Върху него се четеше неподозирана упоритост и сила. Сила, обуздана от онова, което я беше тласнало да преследва убийци и да ги предава в ръцете на правосъдието. Тери излъчваше решителност, каквато само най-лошите преживявания можеха да изковат.

Джей Ди винаги казваше, че има безрезервно доверие в Тери, и беше спокоен, когато тя му пазеше гърба. Сега Корт започваше да разбира защо.

— Извинете, комисар — рече Лоусън Хейзнъл, приближавайки се към тях.

Тери се намръщи.

— Хейз? Какво правиш тук? — Тя погледна колегата си. Цялата предница на ризата и панталона му беше изцапана с някаква карамелена на цвят течност. — И защо си наквасен с лате?

— Ако някога ме чуеш да казвам, че искам да имам деца, припомни ми този случай, чу ли? — Той се обърна към Корт. — Проследих Саймън дотук. Той седеше на онази пейка и наблюдаваше входа на църквата. Изглеждаше много заинтригуван от вас и блондинката, с която излязохте.

Корт се обърна. Тъмният микробус, който бе паркиран на ъгъла, беше изчезнал.

— Къде е той?

— Точно това казвам. Някакво момиче се приближи до колата и ме попита дали съм виждал малкото й братче. Когато се огледах наоколо, тя ми пусна гущер във врата. Крайният резултат е това. — Лоу посочи пропития с кафе лате плат, който беше прилепнал на гърдите му. — Хлапето избяга, а когато потърсих Саймън, той беше изчезнал. Загубих го.

Секретарката на Грей надзърна зад открехнатата врата в кабинета му.

— Свалих онези файлове, които поискахте. — Тя донесе диска и му го подаде. — На четвърта линия ви чака Пол Таравей, казва, че вие сте му се обадили?

— Да, така е. Благодаря ти, Джен. — Той натисна мигащия бутон на телефона. — Доктор Таравей, благодаря, че връщате обаждането ми.

Най-накрая.

— Доктор Хюит — отговори дълбок, дрезгав глас. — Казаха ми, че било спешно.

— Опитвам се да идентифицирам една жертва от пожара в „Маскърс“. — Той вдигна списъка на повикванията и провери името на Таравей. — Вие сте бил личният лекар на Стивън Белафини.

— Точно така.

— Моята Джейн Доу е била в последен стадий на рак на гърдата и е била подложена на курс радикална химиотерапия. На възраст около 28, висока 1,70 м и около петдесет килограма. Загубила е по-голямата част от косата си.

— Не мога да идентифицирам със сигурност жена по толкова общо описание, докторе.

Общо описание ли? Та той му даде всичко друго, освен пръстови отпечатъци.

— Разбирам, но дали това описание пасва на някой член на семейството на Стивън Белафини? Съпруга, може би, или сестра?

Гласът на другия стана равен.

— Това е поверителна информация за пациентка.

— Вашата пациентка е мъртва, сър. Така че вече е моя пациентка, но все още си няма име. Помогнете ми да й дам име.

Последва дълго мълчание в другия край на линията. Най-сетне Таравей каза:

— Аз диагностицирах рак на гърдата на съпругата на господин Белафини Лусиана миналата година. Вашата Джейн Доу може да бъде тя.

— Лусиана Белафини — повтори Грей и си записа името. — Насочихте ли я към онколог?

— Разбира се, незабавно. — Таравей му даде координатите на другия лекар.

— Благодаря. — Грей прегледа списъка на липсващите лица. — Но госпожа Белафини не е обявена за издирване от семейството. Защо?

— Не знам. Ако сме приключили, трябва да…

Грей се замисли за слабото изтощено тяло.

— Защо Стивън Белафини я е взел със себе си в този бар? Нима не е знаел колко е болна? Нима не го е било грижа?

— Аз бях личен лекар на господин Белафини, доктор Хюит, а не негов психотерапевт. Дочуване. — Линията прекъсна.

Затръшването на телефона му донесе известно удовлетворение. Той погледна диска на Джен и го постави в компютъра си. Файловете бяха изтеглени от базата данни на Харвардския колеж по медицина и обхващаха най-новите методи за лечение на напреднал рак на гърдата.

Докато прехвърляше информацията, той набра номера на онколога на Лусиана Белафини.

— Аз лично се обадих на Стивън Белафини преди две седмици, когато тя не дойде за химиотерапия — каза специалистът. — Той ми каза, че се е разделил със съпругата си и не знае къде е тя.

— Видяхте ли я след това?

— Нека да проверя в книгата си. — Последва кратка пауза. — Не, доктор Хюит, според архива ми, тя повече не е идвала. Искате ли да ви изпратя рентгеновите снимки? По тях ще можете да потвърдите самоличността й.

— Да, ще ви бъда благодарен. — Той се облегна и разтърка очите си. — Тя нямаше шанс да живее, нали?

— Не, тя си отиваше. Планирах да я хоспитализирам след последното вливане. — Онкологът въздъхна. — Тя беше прекрасна жена, но не съжалявам, че е мъртва. Болките бяха ужасни, но тя отказваше да взема морфин, а аз нямах с какво друго да й помогна.

— Тогава защо сте й назначили химиотерапия?

— Това всъщност беше нейна идея. Опитах се да я разубедя — когато дойде при мен, тя вече имаше разсейки в черния дроб, белите дробове и бъбреците, но тя настоя. — Докторът се подсмихна с горчивина. — Каза ми, че има за какво да живее и няма да се предаде без бой.

Грей се намръщи.

— Не звучи като жена, която се готви да напусне съпруга си.

— Да го напусне ли? — повтори невярващо онкологът. — Доктор Хюит, Лусиана Белафини беше напълно отдадена на съпруга си. Тя вярваше, че химиотерапията ще й спечели няколко месеца живот и провеждаше лечението амбулаторно, за да може да си остане у дома с него. Ако питате мен, любовта й към господин Белафини беше единственото нещо, което я поддържаше жива.