Изпепеляване

Глава 7

— Трябва да знам дали БОП провежда независимо разследване на пожара в „Маскърс“ — каза Корт на съветника на кмета. — Не мога да работя на сляпо, а ако Белафини е замесен, това променя кардинално нещата.

Съветникът изобщо не се трогна.

— Нали Руел сам ви каза, че не разследва случая?

Сади влезе, преди Корт да успее да отговори. Това го изненада, защото тя винаги ползваше интеркома, а в случай на авария би почукала на вратата, преди да влети вътре.

— Вижте, комисар, ако имате някакви неуредени сметки с отдела за борба с организираната престъпност…

Сали не би нахълтала без основателна причина, затова Корт прекъсна съветника.

— Извинете ме за момент. Сали, какво има?

Изглеждаше сякаш я бяха ударили по главата. С видимо усилие се съвзе и каза:

— Комисар, ние имаме код 11–71 на автомобил в Гардън Дистрикт.

Една подпалена кола не беше в състояние да извади от релси асистентката му.

— Извинете. — Той остави съветника в кабинета си и излезе навън със Сали, която трепереше толкова силно, че зъбите й потракваха и цялото й тяло се разтърсваше в неконтролируем тремор. — Какво се случи?

— Постъпи обаждане. — Тя преглътна. — Обади се жена, заключена в горящ автомобил. Каза, че вратите и прозорците са блокирани и не може да излезе.

— Успя ли да проследиш сигнала?

Сали кимна.

— Лесли. — Корт махна към минаващата секретарка. — Остани със Сали. Отивам да проверя случая.

— Вие не разбирате. — Сали го сграбчи и заби пръсти в ръката му. — Тя търсеше вас. Тя плачеше и ви викаше по име. После започна да… пищи.

Тери.

— Коя беше жената, Сали?

— Не знам. — Неговата асистентка закри лицето си с ръце. — Господ да ми прости, но не разпознах гласа й.

Корт я остави при секретарката и хукна по коридора към диспечерския център.

Пресрещна го началникът на смяната.

— Комисар, имаме инцидент в Гардън Дистрикт.

— Разбрах! Кой е в колата?

— Автомобилът е регистриран на името на Ашли Бушар — рече началникът. — Изпратихме две бригади и те вече са на местопроизшествието. Колата е точно пред къщата на семейство Бушар.

Ашли Бушар беше дъщеря на приятели на родителите му, а само допреди няколко месеца беше негова дама на половин дузина светски събития. Караше чисто нов Mercedes-Benz 2004 кабриолет.

— Осигури ми коридор и им кажи, че тръгвам към тях. — Корт се затича към паркинга.

— Комисар, почакайте. Трябва да знаете… — Началникът имаше същия потресен вид като Сали. — Не са успели да я измъкнат навреме. Съжалявам…

Корт и Ашли бяха имали интимна връзка. Четири седмици, след като я беше отвел в леглото, той се измори от нейното ведро, кухо бърборене. Една вечер я заведе в любимия й ресторант и като впрегна цялото си чувство за дипломатичност и джентълменски такт, й каза, че тя би била по-щастлива с някой по-млад и по-внимателен мъж. Ашли проля няколко сълзи над десерта, но не направи сцена.

— Ще съжаляваш, че ме пускаш да си отида — увери го тя и отметна назад русата си грива. — Аз съм страхотен улов, така да знаеш.

Корт рядко прибягваше до полицейските светлини и сирени, но сега ги включи. През краткото стремглаво пътуване до дома на Бушар той се опита да си представи как Ашли се бе озовала в капана на горящата кола. Докато бяха заедно, той беше карал колата й няколко пъти и тя беше в отлично състояние.

На местопроизшествието имаше две пожарни коли, една линейка и половин дузина полицейски коли. От мерцедеса се издигаха гъсти кълба черен дим, докато трима пожарникари го обливаха с пяна. Някой се беше опитал да използва хидравличен разпъван, който сега лежеше захвърлен на няколко метра от колата.

Корт повика стоящия наблизо полицай.

— Искам да снемеш самоличността на всички тук. Проверете личните и шофьорските документи, запишете адресите и телефонните номера. На всички.

— Да, сър.

Той огледа тълпата зяпачи, които не се държаха по обичайния начин. Не гледаха колата. Хората се бяха вкопчили едни в други. Някои плачеха. Униформените служители не се опитваха да ги изтласкат назад, а ги успокояваха.

Тери Винсент стоеше до останките от колата и разговаряше с една жена пожарникар. Тя забелязва Корт, докосна жената по рамото и се насочи към него. Беше се скрила зад най-тъмните си слънчеви очила, а устата й представляваше плоска мрачна чертица.

— Детектив.

— Комисар. Ти ли прие обаждането на момичето?

— Не, асистентката ми. — Едва сега успя да види през пяната и дима, че пожарникарите бяха разбили предното стъкло на мерцедеса. — Ашли Бушар ли е?

Тя свали очилата си.

— Да — промълви тя. — Съжалявам, Корт.

Той прикова поглед към горящите развалини.

— Кой я идентифицира?

— Икономът на семейството, Чарлз. Доколкото ни е известно, била е сама в колата.

Корт огледа лицата наоколо, докато разпозна Чарлз. Възрастният мъж седеше на тревата. Един лекар от „Бърза помощ“ му подаваше кислород и превързваше обгорелите му ръце.

Чарлз работеше у семейство Бушар от раждането на Ашли. Деликатен и почтителен, той винаги се беше отнасял към нея с искрена обич. Сега седеше съкрушен и замаян, вперил поглед в тревата.

— Той ли се опита да я извади?

— Да. Той и двама тийнейджъри от съседната къща. Откараха тялото на Ашли и момчетата до реанимацията, но той отказа да отиде с тях. Родителите й идват насам и мисля, че той иска да им съобщи за трагедията. — Тери забеляза един новинарски микробус, който паркираше в края на улицата. — Пристигат лешоядите.

— Ела тук. — Корт я поведе към къщата и свърна зад една бетонна стена, която щеше да ги скрие от камерите. — Какво друго?

— Чарлз успя да ми даде някои подробности. — Тя извади бележника си и прехвърли последните две страници. — Ашли е тръгнала от алеята надолу по улицата. Чарлз затварял предната врата, когато чул две приглушени експлозии. Излязъл и видял мерцедеса, където е сега, до бордюра, целият в пламъци.

— Сигурно някой я е ударил отзад?

— На улицата е нямало никакви други коли. Той видял черен дим и чул Ашли да крещи. Затичал се надолу по алеята и видял пламъците в колата. Опитал се да отвори вратите, но те били заключени отвътре. Тя се мъчела да ги отвори отвътре, но не успяла.

— Пожарът се е възпламенил вътре в колата?

— Да, по думите на Чарлз и други седем свидетели. Предните и задните седалки горели около нея.

Корт погледна развалината.

— Опитал ли е да разбие прозореца?

— Да, и си е счупил ръката. Прозорците са от подсилено стъкло. Един съсед каза, че семейство Бушар се опасявали от автокрадци, затова поръчали автомобил със специална защита. Двамата тийнейджъри успели да издърпат Чарлз точно преди взрива на газовия резервоар. До този момент тя била жива. — Погледът й се премести върху околните. — Всичките тези хора не са могли да направят нищо друго, освен да гледат.

Повечето автомобилни пожари започваха от двигателя поради късо съединение, теч на запалими течности или повредени части. Изпускателната система също бе уязвима, особено в колектора, където се развиваше много висока температура. Пожарът почти никога не тръгваше от интериора, от изпусната запалена цигара или друга искра. Доколкото Корт знаеше, Ашли не пушеше и не употребяваше наркотици, следователно в купето е имало нещо друго запалимо. Това обаче не обясняваше защо не бе успяла да излезе отвътре.

— Не е било злополука.

Тери кимна.

— Така смятам.

— Някой доближавал ли се е до колата?

— Според една от прислужниците, мерцедесът е стоял заключен в гаража в задната част на къщата, ето там. — Тя посочи. — Преди около двадесет минути Чарлз отишъл в гаража, за да изкара автомобила и го паркирал пред къщата. Ако е имало бомба, тя не е била свързана към стартера.

Корт огледа имението.

— Трябва да отцепим гаража, извършителят вероятно е подготвил колата именно там.

— Комисар Гембъл? — Някакъв репортер пое с несигурна стъпка към тях.

Отвсякъде му се струпваха разни неща, а Корт имаше нужда да се съсредоточи.

— Трябва да обезопася мястото и автомобила. Можеш ли да ме отървеш от пресата?

— С удоволствие. — Тери тръгна към репортера. — Хей, приятел, чувал ли си някога за неприкосновеността на частната собственост? Не си ли? А знаеш ли какви са санкциите за вмешателство в работата на Бърза помощ и на официалното полицейско разследване?

Корт си взе сакото и очилата от колата, преди да се приближи до останките от изгорелия мерцедес. Пожарникарите тъкмо го бяха облели с пяна и димът бе започнал да се разсейва. От три крачки Корт надуши нещо във въздуха. Нещо, което не идваше от изгорелия бензин. Той огледа колата и видя, че гумите са изгорели напълно, бяха останали само джантите и плетеницата от стоманените нишки на гумите. Корт отлично знаеше, че гумите не изгаряха почти никога при подпалване на превозно средство, освен ако колата не бе оставена да изгори докрай. Поради плътността на материала, гумите се подпалваха трудно. Освен ако някой не им беше помогнал.

— Изведете хората надалеч — нареди той на полицаите. — Не искам тук никакви външни хора. — Той направи знак на двамата пожарникари, които обработваха мерцедеса. — Не отваряйте багажника и задните врати, докато аз не ви кажа.

Тил се доближило него.

— Да повикам ли специално обучен човек по обезвреждане на бомби?

— Засега не. — Той клекна до мястото на шофьора и без да обръща внимание на горещината, надникна между него и волана. Миризмата на изгоряла гума беше силна, но имаше и нещо друго. — Тил, ела тук. — Когато следователят се наведе, той попита: — Усещаш ли миризмата? Керосин и барут.

— Твоят нос е по-добър от моя. — Той пое дълбоко дъх. — Но да, мисля, че надушвам миризмата.

— Ако четирите гуми се взривят едновременно, колата не би могла да се движи. Би се заковала там, където той иска. А той е искал Ашли да изгори точно пред вратата на собствения си дом. Пред очите на близките, приятелите и съседите си. Но защо?

— Шефе, как е възможно да се взривят четирите гуми едновременно?

— Не е възможно без чужда помощ. — Корт се изправи. — Искам да проверите всеки сантиметър от този автомобил. Разглобете го на съставни части.

— Какво търсим? — попита Гил.

— Предаватели, електроника, кабели. Той е поставил бомби в гумите и ги е взривил от дистанция. — Корт свали очилата си. — Стоял е наблизо. Искал е да се наслади на гледката.

— Да ви напълня ли чашата отново? — попита сервитьорката. Тя изглеждаше нетърпелива, но Дъглас седеше в сепарето на „Блу Примроуз кафе“ повече от час, без да поръча нищо, докато навън се виеше опашка от клиенти.

Неговият посетител, даващият на драго сърце, така и не се появи.

— Не, благодаря. — Той допи последната глътка, преди да плати с последните монети в джоба си, и излезе от кафенето.

Навън слънцето го зашлеви през лицето като прожектор в стая за разпит, ярък и безразличен. Дъглас отново съжали, задето нямаше слънчеви очила, защото беше чувствителен към дневна светлина. Преди да попадне в затвора, той притежаваше седем чифта, всеки от които струваше минимум триста долара.

Преди би похарчил две хиляди и сто долара за слънчеви очила, без да се замисли. А сега не разполагаше с двадесет и един цента в джоба си. Това беше урок; беше проявил немарливост към собствената си безопасност. Ако си беше осигурил надеждна защита, сега очите му със сигурност нямаше да са пълни със сълзи.

Покрай него профуча полицейски автомобил с включени светлини и сирени. Обзет от любопитство, той се обърна, изтри влагата от очите си и видя, че колата се устреми към дебел стълб черен дим, който се издигаше над съседната улица. И тъй като нямаше какво друго да прави, Дъглас също пое натам. Стигна на разстояние три къщи от тлеещата кола, преди да се натъкне на полицейски кордон, целящ да не допуска външни лица.

Една жена и малко момче се доближиха и застанаха до него.

— Видяхте ли репортажа по телевизията? — попита тя Дъглас.

— Не, видях дима. — Пожарът го обезпокои. Струваше му се твърде голямо съвпадение, че човекът, който дойде да го види в мотела, му определи среща точно тук, толкова близо до огъня.

— Някой е заключил едно момиче в колата й и я е запалил — изрече момчето с развълнуван глас. — Изгоряла е жива. Много яко.

— Джъстин! — Жената беше потресена. — Повече никога недей да казваш, че е яко да убият някого. Това е нещо ужасно.

— Съжалявам, мамо. — По нищо не личеше момчето да изпитва разкаяние.

— Моля да извините сина ми — обърна се жената към Дъглас, без да откъсва строгия си взор от момчето. — Той гледа твърде много насилие по телевизията.

Момчето пристъпи от крак на крак и нацупи долната си устна.

— Ти гледаш същото.

— Е, продължавай да говориш глупости и в най-скоро време няма да гледаш нищо друго, освен канала на „Дисни“ — обеща майка му.

Дъглас не се подразни от препирнята, а завидя на жената и нейния син. Единственото, което бе искал някога, беше любяща съпруга и семейство, а те му бяха отнети. Щракане на фотоапарат го накара да вдигне поглед, виждайки човек с насочен обектив срещу него, жената и момчето. Мъжът се обърна, за да направи снимка на хората, застанали от другата страна на улицата, и Дъглас видя големите жълти букви ATF12 на гърба на якето му. Заснемането на свидетели беше стандартна процедура при пожар, спомни си той. Подпалвачите обичаха да остават на местопрестъплението, за да се насладят на творението си. За момент го обзе страх. Ако някой го разпознаеше на снимката, щяха да го поставят начело на списъка със заподозрените.

Може би точно затова го бяха повикали в „Блу Примроуз кафе“. За да отвлече вниманието на полицията от истинския подпалвач. Друг човек без алиби и без средствата, с които да се защити, сигурно би се ужасил от подобна перспективата. Друг човек, който все още не беше стигнал до дъното.

Дъглас почти се разсмя.

— Не мога да повярвам, че това се случва. Чакахме две години, за да се сдобием с апартамент тук, в този уж безопасен квартал. — Жената прегърна сина си през рамената. — Ела, миличък, ще ти приготвя нещо за обяд.

Дъглас ги изчака да свърнат зад ъгъла, преди да закрачи спокойно обратно към автобусната спирка. Вечерята в Сейнт Уилям се сервираше в четири следобед и той искаше да бъде сигурен, че ще пристигне навреме, за да се нареди по-напред на опашката. Да бъдеш напред означаваше, че ще получиш повече от една супена лъжица от соса върху топката преварени спагети и може би дори парче баят хляб, намазан с маргарин и поръсен с чесън на прах за автентично италианско усещане. Човек трябваше да бъде верен на приоритетите си.

Руел не се изненада, когато видя Тери Винсент да отговаря на въпросите на репортерите в обедните новини! Не всичко за едно престъпление можеше да бъде опазено под секрет, някои факти трябваше да бъдат изнесени пред медиите. Тери даде на репортера само онова, което можеше да бъде намерено в публичните регистри, общо описание на инцидента, времето и мястото, изброи действията на службите и предприетите спешни спасителните мерки. Неговата нова дознателка подхвана репортерите със същата ловкост и умение както разпитваше заподозрените, при това го правеше с откровеност и чар, без да разкрива никаква конкретна информация за престъплението.

Само че той не я беше внедрил по случая в „Маскърс“, за да изпълнява функциите на личен прессекретар на Гембъл.

— Бих искал да поговоря с детектив Винсент — нареди на секретарката той пътьом към кабинета си. — Изпрати ми я веднага щом дойде да докладва.

— Да, шефе — отвърна секретарката, без да спре нито за миг да набира някакъв текст със скоростта на картечница.

Руел влезе в кабинета си и затвори вратата. Куп доклади очакваха да бъдат прегледани, трябваше да напише искане за нови специални разузнавателни средства. Но ги игнорира и набра един невъведен номер в телефона си.

Линията на неговия информатор продължаваше да дава свободно.

Трети ден на мълчание. Руел знаеше, че единственият му надежден източник на информация беше отишъл в „Маскърс“ в нощта на пожара. Всъщност, преследваше го неприятното подозрение, че именно неговият информатор беше извършителят.

Той отхвърли вината си със същото преднамерено късогледство, с което беше напуснал обещаващата кариера в Бюрото. Понякога залавянето на един масов убиец и екзекутор на ченгета налагаше нетрадиционни методи. На никого не беше обещавал имунитет. Ако беше все още жив, информаторът на Руел щеше да се сдобие със смъртна присъда, наред с Белафини.

Едно почукване по вратата накара Руел да осъзнае, че още не бе прекъснал сигнала.

— Влез.

Тери Винсент влезе, нарамила грамадна папка с компютърни разпечатки.

— Искал сте да ме видите, шефе?

— Сядай, Тери. — Знаейки, че споделяха обща слабост, той извади пепелника и пакета Marlboro, които държеше в едно странично чекмедже. — Цигареният дим притеснява ли те?

— Само когато не засмуквам достатъчно. — Тя пусна иронична усмивка и извади собствения си пакет.

Руел се пресегна над бюрото, за да запали първо нейната цигара.

— Докъде стигна с Гембъл?

— Преслушах моите източници и прегледах финансите му. — Тя вдигна папката. — За заподозрян във връзки с мафията, той е чист като изворна вода.

— Вече знаем, че му плащат да върши разни услуги — настоя той.

— Там е работата, шефе. Онези петдесет бона са били депозирани в брой чрез пощенска кутия вътре в банката. А за достъп до тази кутия не се изисква ПИН-код. — Тя извади един лист. — Свързах се с отдела по сигурността в неговата банка и ги накарах да прегледат записите от охранителните камери в деня на депозита. Точно до пощенската кутия има банкомат, възможно е камерата да е заснела онзи, който е пуснал плика с парите по неговата сметка.

Руел си представи колко щеше да е шокирана, когато откриеше, че въпросното лице беше именно Гембъл.

— Хванах репортажа за опожарената кола в обедните новини. — Той издиша струйка дим. — Справи се възхитително с Патриша Браун.

— Репортерите са готови да налапат всичко за поредната гореща история, стига значката да изглежда истинска. — Както предполагаше, цигарата я накара да се отпусна малко. — Но трябва да се погрижим за следващите действия.

— Защо?

— Жертвата Ашли Бушар е от хайлайфа. Красива, богата, много известна. И е изгорена жива пред очите на двадесет души, два дни след пожар с петнадесет загинали. — Тя разклати ръка. — Два показни палежа с човешки жертви в разстояние на два дни не вещаят нищо добро.

— Мислиш ли, че са дело на един и същи подпалвач?

Руел следеше най-малката промяна в лицето й. Тя криеше нещо. Спокойствието й се стопи.

— Не знам със сигурност. Може ида греша.

— За кое, Тери?

— Ашли Бушар. Нейна снимка с комисар Гембъл беше тиражирана от всички вестници веднага след пожара в „Маскърс“. — Тя се пресегна и загаси цигарата си. — Но той излиза с много жени, така че вероятно е без значение.

Дали Гембъл би убил собствената си приятелка, за да й запуши устата? Руел не можеше да го представи по този начин на Тери, защото щеше да я тласне към отбрана.

— А ти как го възприемаш? Като убийство за отмъщение, за да си го върне на Гембъл?

Тери го погледна невъзмутимо.

— Според мен е по-скоро случайност, шефе. Лош късмет, съвпадение, наречете го както искате. Сигурна съм, че няма нищо общо с комисар Гембъл.

Нейната склонност да намира все нови и нови начини да защитава Гембъл започваше да го дразни.

— Знаеш ли кога за последния път комисарят се е видял с мис Бушар?

Тя загуби самообладание за миг и прехапа долната си устна.

— През януари, струва ми се. Точно преди убийството на Леклер.

Руел не допусна триумфът да се изпише на лицето му.

— Може би убийството на Бушар е предупреждение от мафията.

— Комисар Гембъл няма връзки с мафията, шефе. Готова съм да заложа кариерата си, дори живота си, че преценката ми е вярна.

Помисли си за Том и Мариан и почувства как вината за смъртта им се стовари върху плещите му. Единствено те поддържаха решимостта му да разобличи Гембъл и чрез него да прикове Белафини.

— Надявам се никога да не ти се наложи.

Тери бе назначена към екипа за събиране на доказателства и прекара останалата част от деня в теглене на досиетата на всички подпалвачи в щата от базата данни на БОП, които имаха някакви връзки с мафията. След ултраинтензивен курс по боравене със сложния компютър, проведен от секретарката, Тери установи, че той се използва по-лесно от пишеща машина.

Имаше връзка, просто тя все още не я виждаше. Стивън Белафини, убит в „Маскърс“. Корт на местопроизшествието на другия ден, да разпитва за Белафини. Инцидентът с керосина. Ашли Бушар, убита един ден след излизането на нейна снимка с Корт по вестниците.

Може би нещо, което свързваше убийствата посредством телата. Тери вдигна телефона и набра моргата, но й казаха, че Грей Хюит беше работил нощна смяна и сега бе в почивка.

— Бихте ли му предали да ми се обади, когато може?

Тя взе своя списък на потенциалните заподозрени на следващия сутрешен брифинг, надявайки се да го сравни със списъка на Лоусън Хейзнъл. Преди да влезе в конферентната зала, някаква непозната секретарка я пресрещна.

— Извинете, детектив Винсънт? Бихте ли дошла с мен, моля?

Тери последва възрастната жена надолу по коридора и видя, че вървят към кабинета на Корт.

— Някакъв проблем ли има?

— Не, детектив. Комисарят поиска да присъствате на срещата в кабинета му. — Жената я погледна смутено. — Аз не съм съвсем наясно с порядките тук. Замествам Сади, докато тя е в отпуск.

— Тя пое обаждането от жертвата вчера, нали?

Възрастната жена кимна.

— Беше нещо ужасно. Тя чу… — Жената потрепери.

Тери знаеше, че Сали бе чула писъците на горящата Ашли. Трябва да е било като да слушаш умираща жертва на телефон 911. Самата тя все още помнеше първия си такъв случай, тийнейджърка, намушкана смъртоносно от дрогираното си гадже. До ден-днешен я преследваха кошмари за гласа на онова младо момиче, което крещеше.

— Понякога ни се налага да се справяме с неописуеми неща — каза Тери. — Правим го, за да защитим хората, но нас няма кой да ни защити. Затова трябва да се грижим един за друг. — Тя се усмихна. — Сали ще преживее трудно този спомен. Би било добре, ако нейните приятели от службата се отбият да я видят и да й помогнат да си изкаже болката.

— Мислех да го направя — закима възрастната жена. — Благодаря ви, детектив.

Корт и Гил Маккарти бяха сами в кабинета и преглеждаха един куп снимки.

— Това не е той — каза Корт. — Има твърде много несъответствия.

— Дистанционното окабеляване беше същото. Както и катализаторът. — Следователят замълча за момент, колкото да се усмихне на Тери, но Корт само я стрелна с очи, преди да кимне към празния стол до Гил.

— Какво става?

— Прекарахме нощта в разглобяване на мерцедеса — информира я Гил. — Открихме следи от шест отделни детонатора, четири в джантите, един върху езика на багажника и един под седалката на водача.

— Значи е взривил гумите? — възкликна Тери.

— Точно така. — Гил прехвърли снимките. — След като ги е напълнил с керосин.

— Защо, боже — тя си прехапа езика и взе глътка въздух. — Значи огънят е тръгнал от гумите?

— Това е пъклено убийство. Смятаме, че е поставил под седалката на водача някакво устройство за бавно горене, което не възпламенява всичко едновременно. Задействал го е с отделно дистанционно. Замисълът за гумите е бил… да спре колата, предполагам.

— А възможно ли е да е запалил гумите, след като е подпалил купето? — попита тя. — Когато хората са се опитвали да помогнат?

— Тя е права. — Корт изглеждаше бесен. — Той е искал да ни попречи да измъкнем Ашли от колата.

— Тя не можеше да избяга така или иначе. Системата за сигурност на автомобила беше задействана от дистанционното върху езика на багажника. Прекъснал е веригата, която заключва автоматично всички врати и прозорци. Оттам нататък ключалките могат да бъдат освободени единствено от компанията за сигурност, която е инсталирала системата. Това е предохранителна мярка срещу автокрадци, също като подсиленото стъкло.

— Сигурно е знаел за това. — Тя се облегна назад. — По дяволите, той наистина си е подготвил домашното, а?

— Предполагаме, че е прекарал няколко часа в гаража и е обработил колата. — Гил поклати глава и върна последната снимка при останалите на бюрото на Корт. — Жена ми често казва, че колите са смъртоносен капан, и в случая има право.

— Гил, би ли ни извинил за минутка? — попита Корт.

Следователят си събра снимките и след като кимна към Тери, излезе от кабинета.

— Преди да ми сръфаш задника за всичко, което не съм направила както трябва, успя ли да се съвземеш? — подхвана Тери.

Той я прикова с един дълъг, безмълвен поглед, преди да каже:

— Ще се оправя. Благодаря ти.

Тя кимна.

— И така, къде сбърках този път?

— Този следобед сме на среща с шефовете ни — каза Корт. — Руел и Пелерин.

— Ние? — Тери се намръщи. — Защо?

— И аз това питам. Руел ми каза, че искал да обсъдим някаква информация, която ти си му дала. — Той я изгледа. — Информация, която очевидно не си дала на мен.

— Запознах го с фактите около убийството на Бушар. — Тя прехвърли наум разговора си с началника на БОП предишния ден. — Казах му, че според мен може да има връзка между двата случая. Вестниците поместиха твоя снимка с Ашли в деня след пожара в „Маскърс“.

— Няма връзка.

— Момичето беше убито двадесет и четири часа, след като тази снимка се появи на първа страница. — Тери го погледна внимателно, но изражението му остана непроменено. — Тя беше млада, богата жена, но нямаше врагове. Не са й отправяли никакви заплахи, не е получавала предупреждения. Но е убита по начин, целящ да привлече огромно внимание.

— Пожарите бяха случайно съвпадение.

А според Тери не бяха.

— Но какво да кажем за снимката? Последователността във времето? Не те ли притеснява?

Корт присви очи.

— И това ли каза на Руел.

— Той попита и аз го споменах.

— Прекрасно. — Той се облегна назад и разтърка очи с голямата си длан, после я изгледа свирепо. — Имаш ли представа какво си направила?

— Чакай малко. — Тя подпря лице на ръката си. — Направих връзка между двата пожара. Което, в съответствие с основните постулати на криминалната теория и анализ в Академията, е същността на моята професия. — Тя се усмихна ведро. — Тоест, явно съм си свършила работата.

— Грешиш. Направи прибързано, нелепо заключение и компрометира двата случая, без да се допиташ до никого.

— Струва ми се, че ти правиш прибързани изводи, комисар. — Тя махна с ръка. — Хайде, стига. Искам да кажа, излизал си с десетки жени.

— По-скоро стотици.

— Това не те прави отговорен за смъртта на Ашли. — Тя се поколеба, след това стреля в тъмното. — Но може да те превърне в мишена.

— Жените, с които съм ходил, не могат да бъдат причина за опожаряването на бар или за изгарянето на жена в собствената й кола.

— За нормален човек не, но на този са му изпушили бушоните. — Корт стана, обърна й гръб и се загледа през прозореца. — Това е разумно предположение, Корт, длъжна съм да го проуча.

— Това ли е начинът ти на работа? Сигурно Джей Ди разрешава всички случаи, докато ти си измисляш фантасмагории?

Естествено бе да смята, че брат му е по-доброто ченге. Типична братска лоялност. Това не означаваше, че тя беше длъжна да търпи подобни подмятания. Какво ли би казал, ако знаеше, че тя си скъсваше задника, опитвайки се да изчисти името му?

— Когато става въпрос за убийство, работим по всички възможни версии. Тук имаме обоснована връзка и аз съм длъжна да я разследвам.

— Не, няма. — Той се извърна. — Когато се срещнем с Руел и Пелерин, ще им кажеш, че си сгрешила.

— Съжалявам, че се чувстваш виновен за Ашли. Аз също се чувствам виновна, а дори не я познавах. — Тя се изправи и се надвеси над бюрото му. — Но ако този мръсник е рецидивист и ако работи по план и ти присъстваш в него, трябва да знаем.

— Няма да позволя моят личен живот да се превърне в дъвка за медиите — процеди той с нисък и заплашителен глас.

— Събуди се, Кортланд. Това вече се случва.

Той подпря ръце на бюрото и се наведе.

— Може би си постилаш за бъдеща кариера в новия отдел, детектив.

Тя не му остана длъжна.

— Може би не трябваше да чукаш половината жени в този град.

Вратата зад Тери се отвори по средата на изречението.

— Симпатичната дама отвън искаше да изчакам — заяви Грейсън Хюит влизайки в кабинета, — но не чувах съвсем ясно репликите. Обаче от онова, което хванах, разговорът си го бива. — Той погледна Корт, после Тери. — Вие си продължавайте, все едно ме няма.

— Какво искаш, докторе? — попита Корт.

— Тери ми се обади, пък и трябваше да идвам насам, така че реших да убия с един куршум два заека. Моите техници обработиха снощи мерцедеса заедно с твоите момчета. Възстановили са всички лични вещи и ги занесоха в лабораторията за анализ. — Той седна и подпря едната си маратонка на ръба на бюрото. — Познайте какво открихме.

Сега на Тери й се прииска да го удари.

— Какво, Грей?

— Госпожица Бушар е била много предвидлива. Открихме едно огнеупорно калъфче, скрито в резервната гума. — Той изчака няколко минути за нагнетяване на напрежението. — Вътре имаше касетка с магнитна лента.