Изпепеляване

Глава 19

Тери гледаше върху тавана отблясъците от играта на светлината върху езерото. До нея Корт дишаше дълбоко и равномерно.

Беше изтощен, но когато тя го сложи да си легне, той я придърпа до себе си.

Беше трудно да му устои, но той беше преживял достатъчно напрежение за деня.

— Уморен си.

— Имам нужда от теб. — Той обхвана лицето й между дланите си. — Ела тук.

Този път се любиха така, както го бяха правили през февруари, а той я държа в обятията си дълго преди да заспи.

Ласките му бяха толкова нежни, че й късаха сърцето, старанието му да й достави удоволствие, начинът, по който не спираше да я целува. Всяка милувка беше тиха и нежна, но примесена с отчаяние. С дълбокото отчаяние на осъден човек.

Когато се увери, че той няма да се събуди, Тери се измъкна изпод тежката му ръка, преметната през кръста й, и се изтърколи мълчаливо от леглото. Трябваше да свърши нещо тази вечер, за да докаже невинността на Корт и можеше да се довери само на един човек.

Тя намери мобилния си телефон и излезе на задната веранда, където нямаше опасност да събуди Корт. Отговори й сънен глас.

— Грейсън, съжалявам, че те събудих. Нали помниш оня камион с лайна, за който ти разказах? Току-що го стовариха под прозореца ми.

— С какво мога да помогна?

Тя му разказа набързо за последните събития.

— Отседнали сме в моето бунгало на езерото, но Корт е решил да се предаде на сутринта. Дотогава трябва да докажа, че той не е Подпалвачът.

— Все още смятам, че моята Джейн има нещо общо с това.

— Твоята Джейн?

— Извинявай, имам предвид Лусиана Белафини, нейната история просто не се връзва.

Тери си припомни подробностите от местопрестъплението.

— Нейното тяло беше до това на Стивън, нали?

— Да, и все пак тя е била толкова болна, че не е можела да си стои на краката. Тогава защо е била там? Какво е направил, за да я замъкне там, в нейното състояние? — Грей изпръхтя с отвращение. — Поне е умряла бързо. Огънят е бил толкова силен, че дори бижутата са се разтопили върху нея.

— Тя винаги носеше красиви бижута — каза Тери и въздъхна, спомняйки си колко завиждаше на италианката. — Тайно си мечтаех за обеците й.

— Какви обеци носеше? — попита Грей тихо.

— Големи златни халки. Те бяха нейната запазена марка. — Внезапно в съзнанието на Тери изникна образа на Патриша Браун, когато беше отметнала косата от окървавеното й лице. — Чакай малко. Репортерката също носеше златни халки, когато я измъкнахме от парника на госпожа Гембъл.

— Намериха разтопено злато в багажника на Бушар и в къщата на Навара — каза Грей. — Комисарят спомена, че подпалвачът може да оставя бижута като някакво жертвоприношение в знак на почит, за да бъдат изгорени в огъня.

— Или маркира тези жени като жертвоприношение. За Лусиана. — Тери се развълнува. — Може би това е разковничето. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

Грей изохка.

— И без това вече съм буден. Къде отиваме и какво ще търсим?

— Първо в болницата, след това в лабораторията по съдебна медицина — каза Тери. — Обеците, които Подпалвачът беше сложил на Патриша Браун, не са изгорели.

Дъглас използва парите, които му даде Патриша Браун за извънредното интервю, за да се премести в друг мотел. Той не можеше да се мери по чистота с „Бит Ийзи Слийп“, пък и се намираше на четвърт миля от най-голямото сметище в града. И миришеше като него.

Но след като Дъглас плати за стаята си, служителят на рецепцията моментално се посвети на кръстословицата в „Трибюн“ и напълно забрави за него.

В стаята нямаше телефон, но дори да имаше, Дъглас не би го използвал. Той извървя четири улици до най-близкия телефонен автомат, за да изпълни обещанието си към Кейтлин.

— Гледахте по телевизията — изписука тя, когато й се обади. — Също като Клавър, и Алекс и Сам, само че наистина!

Самият той беше доста доволен от изпълнението си. Положи големи старания за външния си вид.

— Дано баща ти да не е забелязал, че съм използвал неговите тоалетни принадлежности.

— Не, татко се пльосна веднага на килима в хола. Все пак е по-добре, отколкото да повръща върху тоалетната. — Кейтлин въздъхна. — Сега какво, ще се криеш, докато преминат данданиите, или ще спипаш гадния комисар?

— Госпожа Браун ми обеща още едно интервю, но не успях да се свържа с нея. — Чудно защо. Тя беше обещала да му се обади.

— О, това ме подсети нещо. — Чу се шумолене. — Един човек се обади и каза, че оставил пакет за теб в пощата. Каза, че е важно. — Тя прочете бележката.

— Каза ли името си? — Дъглас се намръщи.

— Не, обаче каза нещо странно. Че бил радостен или нещо такова. Сигурно се занимава с благотворителност.

Кръвта му се смрази.

— Да не е този, който дава на драго сърце?

— Точно той! Да не е някой твой приятел?

— Не, и ако се обади отново, не искам да разговаряш с него. Кажи му, че съм се изнесъл и затвори.

— Добре. Изкарах петица на теста по математика днес.

Той се усмихна.

— Знаех, че ще се справиш.

— Аз не вярвах. — Кейтлин подсмръкна. — Липсваш ми, Дъглас. Нали ще те видя отново?

— Когато всичко свърши и имам по-добро място за живеене, ще ми дойдеш на гости. — Представяше си малко ранчо в Метери, с ограда от колове и може би куче, с което Кейтлин да се гони на двора. — Ще намеря място, където ще се срещаш с други деца на твоята възраст и ще си намериш нови приятели. — Щеше да бъде почти като да си има свое семейство.

— Ще ми се обадиш отново, нали?

— Да. Нали запомни какво ти казах, да не разговаряш с онзи човек.

Дъглас се постарала отиде в пощенския клон, когато беше най-натоварено и взе пакета — без да бие на очи. Оттам хвана автобус до летището, където се насочи към най-близкия гейт.

— Извинете — обърна се той към един от охранителите, обслужващ металния детектор. — Дали е възможно да пусна този пакет през детектора?

Възрастният служител се намръщи.

— Защо?

— Получих този пакет по пощата, но няма адрес на подателя. — Той сниши глас. — Нали знаете, в наши дни трябва да бъдем особено бдителни за немаркирани пакети.

— Точно така, приятел. — Възрастният охранител постави пакета върху лентата и го провери на монитора. — Вътре няма нищо метално. Прилича ми на плик, пълен с хартия.

— Много благодаря. — Дъглас взе кутията и я отнесе в мъжката тоалетна, където се заключи и разкъса пакета.

Вътре имаше най-обикновен плик с един сгънат лист хартия и дебела пачка от петстотиндоларови банкноти. Върху листа имаше инструкции за друга среща. Беше подписан с една-единствена дума: „Подпалвачът“.

Дъглас седна и потъна в размисъл. Това бяха достатъчно пари, за да започне на чисто, но според указанията той щеше да получи още десет хиляди, ако се явеше на срещата. Единственото предложение за работа, което бе получил, откакто беше излязъл навън, беше за минимална работна заплата в местен ресторант за бързо хранене, но и това предложение бе оттеглено, когато разбраха, че е осъждан и лежал в затвора.

Дали Подпалвачът бе този, който дава на драго сърце?

Дъглас установи, че не го беше грижа. Десет хиляди долара щяха да му дадат ново начало, но двадесет хиляди долара щяха да му стигнат за начална вноска за къща в предградията. Там Кейтлин можеше да идва и да гледа анимационни филми в безопасност. След като си напише домашното, разбира се.

Той щеше да се ожени отново и да има свои деца, а Кейтлин можеше да им бъде детегледачка, когато той и новата му съпруга излизаха.

За такъв живот той би направил почти всичко.

Дъглас позвъни на номера върху листа и остави съобщение на анонимната гласова поща на Подпалвача. След това взе автобуса и се върна в града и отиде пеш до мисията на Сейнт Уилям, където трябваше да се срещнат най-сетне.

Не се беше чувствал толкова добре, откакто го показаха по новините.

Висок тъмнокож мъж с бръсната глава се доближи и седна до него на масата. Толкова силно му напомни за онзи, който даваше на драго сърце, че Дъглас почти подскочи.

— Дъглас Саймън?

Той се опита да наподоби уверена усмивка.

— Да.

— Себастиен Руел, отдел „Организирана престъпност“. — Той показа значката си. — Арестуван сте.

Дъглас не беше очаквал да е ченге.

— Така ли?

Руел го потупа по ръката, преди да закопчае белезници около китките му.

— Аз подслушвах телефона в мотела и подмених пакета. Всъщност парите са истински, но указанията бяха сменени. Проследихте от момента, в който излезе от пощенската служба, в случай че се беше опитал да избягаш с парите.

Ясно, още една секретна операция.

— Много умно, господин Руел. — Сякаш нещо вътре в него искаше да се разцепи на две. Да не беше получил язва? Дали да не поиска да го откарат в болницата?

— Знам, че ти не си Подпалвачът — каза Руел. — Но като се има предвид досието ти, ще бъде много трудно да убедиш прокуратурата в това.

Неестественото положение на ръцете, извити зад тялото му с белезниците, му причиняваше болки в мускулите. Това не беше честно и той го каза на Руел.

— Не съм направил нищо лошо.

— Аз ти вярвам и мисля, че можем да работим в екип, ако си готов да сътрудничиш.

Дъглас изслуша Руел. Разкъсващото усещане вътре в него се усили.

— Този Франк Белафини няма да ми каже нищо. Той не ме познава. Дори няма да се съгласи да се види с някой като мен.

— Той иска да те използва, за да стигне до Гембъл. От дни наред неговите хора кръстосват улиците и те търсят. — Руел му показа плика с пари. — Носи микрофона, накарай Белафини да признае, че Гембъл прикрива мафията и може да запазиш десетте бона и да напуснеш Ню Орлиънс като свободен човек.

— Аз искам да остана в Ню Орлиънс — му каза Дъглас. — В малка къща в предградията. Искам да започна отначало. — С малко късмет, можеше да срещне добра жена, която да се съгласи да създаде семейство с човек като него. Жена, която копнееше за тих и спокоен живот, също като него.

— Не ме интересува какво ще правиш, Саймън, стига да ми помогнеш да спипам Гембъл и Белафини.

Дъглас се замисли за Кейтлин, Корт Гембъл и за връщането към монотонността на затвора. Ако се съгласеше да сътрудничи, той щеше да си отмъсти, да избегне лишаването от свобода и да помогне на малкото момиче, което направи толкова много за него. Ако откажеше да сътрудничи, всичко щеше да рухне.

— Много добре, ще ви помогна. Сега бихте ли свалили белезниците от ръцете ми, ако обичате?

Себастиен беше доволен. Изпрати Дъглас да се срещне с Белафини и сега оставаше само да изчака Корт Гембъл да се яви в полицейското управление, както бе обещал на Лоусън Хейзнъл. Всичко се нареждаше перфектно.

— Капитан Руел — каза Грейсън Хюит и се приближи до него. — Трябва да поговорим.

— Може би друг път, докторе. Имам заподозрян за разпит.

— Даваш ли си сметка какво правиш? Или изпращането на невинни хора в затвора е твое хоби?

Руел го изгледа с досада.

— Гембъл е сгазил лука и ще ми поднесе Франк Белафини върху сребърен поднос.

— Криминалистите току-що ми дадоха сравнителен анализ на отпечатъците, който показва друго. — Грей тикна листа хартия в ръцете му. — Тези отпечатъци са свалени от златните обеци, които Подпалвачът бе сложил на Патриша Браун. Сравнили ги и установили, че не съвпадат с отпечатъците на Гембъл. Затова пък съвпадат с пръстовите отпечатъци на друго лице в базата данни.

Руел сравни двата набора идентични пръстови отпечатъци и името под тях.

— Това не е възможно.

— Извадих медицинското му досие и го сравних с доклада от аутопсията. Не съвпадат. Детектив Винсент си поговори с моя лаборант Лорънс. Оказва се, че някой го е убедил да подмени досиетата. — В гласа на Грей се появи метална нотка. — Сега какво ще правиш?

— Трябва да говоря с Тери Винсент.

Патологът поклати глава.

— Тя отиде в болницата, за да провери състоянието на Луи Гембъл.

Група полицаи излязоха от сутрешния брифинг и минаха забързани покрай хората във фоайето, подтичвайки към колите си.

Руел се обърна към дежурния полицай, който се опитваше да отговори на десетките линии, които започнаха да звънят едновременно.

— Какво става?

Офицерът го погледна нетърпеливо.

— Пожари във Френския квартал. Подпалвачът заплашва, че ще взриви една цяла страна на площад „Джаксън“.

Корт откри, че не обича да се събужда сам. Обходи бунгалото, след това погледна навън и видя колата си там, където го беше оставила Тери предишната нощ.

Тя нямаше транспорт. Как тогава си бе тръгнала? Пеша?

Чувствайки се неловко, той взе един бърз душ, преди да се облече и да тръгне да търси ключовете. Вниманието му беше привлечено от мигащата светлина за ново съобщение на телефонния секретар и той натисна бутона, надявайки се да чуе гласа й.

— Гембъл — изрече изопачения глас, — там ли си? Цяла нощ се опитвам да те намеря. Докопах малката ти нова приятелка. — Той се засмя.

Корт замръзна и погледна към входната врата. Тери не беше поставила веригата снощи. Той я беше отвлякъл.

— Ще я заведа до Френския квартал за една малка утринна среща тет-а-тет на Арт Роу — заяви Подпалвачът. — Таймерите са настроени за девет часа сутринта, така че недей да закъсняваш. Не можеш да пожънеш това, което не си посял. — Лентата спря.

Корт грабна телефона и набра спешната линия на оперативна група „Палежи“.

— Гил, изпрати всички налични противопожарни коли към Джаксън Скуеър.

— Част 21 пътува натам — каза му следователят. — Той заплашва, че ще взриви цял ред сгради.

— Освен това държи заложник — детектив Винсънт. Предай това на полицейското управление и им кажи, че отивам там, за да координирам операцията. — Преди Гил да може да каже нещо в отговор, Корт тресна телефона и се затича към вратата.

Тери не изпита вина задето използва значката си, за да я пуснат да види Луи.

— Налага се да задам няколко въпроса на господин Гембъл — каза тя на недоволната медицинска сестра, която я спря на влизане. — Ще го направя бързо.

Бащата на Корт седеше в леглото и макар да изглеждаше уморен и малко измъчен, усмивката му беше все така сърдечна и прекрасна, както винаги.

— Cherie! Ти си дошла да ме избавиш от тази камера за мъчения?

Тери се наведе да го целуне по двете страни.

— Официално съм тук, за да те разпитам — прошепна му тя. — В случай че сестрата влезе и вземе да крещи. — После се обърна и се усмихна на Елизабет. — Добро утро, госпожо Гембъл.

— Здравей, Тери. — Майката на Корт стана, доближи се до леглото и я прегърна нежно. — Толкова се радвам да те видя.

— Ъ-ъ, и аз така. — Смутена, тя потупа достолепната дама и добави шепнешком: — Страхувам се, че нося лоши новини. Може ли да излезем навън за една минута?

— Ние вече знаем за къщата — обади се Луи и махна към малкия телевизор над леглото. — И не ми докара втори сърдечен удар.

— Стой мирен, Луи, иначе ще кажа на сестрата да ти удари още една инжекция. — Елизабет въздъхна и каза на Тери: — Бих искала да поговорим за момент.

— Искам те тук след три минути — заяви Луи на жена си. — Не мога да живея, ако не си до мен.

— Заради теб ще падна на съседното легло — сплаши го тя, наведе се и го целуна. — Хайде, дръж се прилично, докато се върна.

Тери последва Елизабет навън.

— Планираха ли операцията?

— Ако продължи да се подобрява, ще я насрочат за вдругиден. — Ведрото изражение на Елизабет се стопи. — Все пак има добри шансове. Само като си спомня как падна в краката ми… дано повече никога да не се повтори. — Тя се помъчи да се усмихне. — Задължена съм ти за помощта.

Тери поклати глава.

— Всеки друг би направил същото.

— Не си казала на Кортланд онова, което ти наговорих в деня, когато пострада Мория.

— Вие бяхте разстроена.

— Разкрещях се като кучка — отбеляза възрастната жена. — Би било напълно оправдано да разкажеш всичко на Кортланд. Но не го направи. Чух какво му каза снощи.

— Това няма значение! — Тери погледна към изхода. — Наистина трябва да вървя…

— Той не знае, че си влюбена в него, нали? Трябва да му кажеш. — Елизабет се наведе и я целуна първо по едната буза, после по другата. — Ако ти не му кажеш, ще го направя аз.

Тери се стъписа.

— Наистина ли? И няма да ме прегазите с багер преди това?

Майката на Корт се засмя.

— Не съм точно такова безчувствено женище, каквото изглеждам понякога.

— Детектив Винсент! — един полицай забърза по коридора към тях. — Слава Богу, че сте в безопасност.

— Разбира се, че съм в безопасност. Какво има?

— Не сте ли чули? — Той изглеждаше зашеметен. — Положението във Френския квартал е много сериозно. Трябва веднага да дойдете с мен.

Отцепването и евакуацията на площад Джаксън отне време, но всички налични патрулки и униформени служители в града бяха мобилизирани във Френския квартал, за да помагат за извеждането на туристите и местните жители на безопасно разстояние, така че да не виждат какво се случва, но пристигането на огромен брой противопожарни коли ясно показваше сериозността на ситуацията.

— Тъй като сградите тук са много стари — обясняваше един репортер в окото на камерата, — а катедралата „Сейнт Луис“ е съвсем близо, полицейските служители няма да предприемат никакви рисковани стъпки с тази бомбена заплаха. Какво се случва в студиото при вас. Брус и Кенди?

„Арт Роу“ беше заобиколена от пожарни коли, а спецчастите по обезвреждане на бомби и пожарникарите се групираха за влизане във всеки един от магазините.

Себастиен Руел и Грей Хюит пристигнаха тъкмо навреме, за да видят няколко експлозии и гъст черен дим, който бълваше през прозорците на най-горния етаж. Докато полицаите залягаха под шрапнелите от стъкла, отвътре се чуха викове на хора. Виждайки, че той е служителят с най-висок ранг, Руел отиде до капитана, който ръководеше операцията, и изиска кратък рапорт.

— Смятаме, че на горния етаж има хора, които не могат да излязат — каза той. — Засега не можем да установим точно колко са. Ако влезем, трябва да знаем това сега.

Горният етаж все още не бе погълнат от пламъци.

— Извадете хората.

Капитанът от пожарната излая заповедите и пожарникарите се втурнаха в магазините. Капитанът включи радиостанцията.

— Началник отряди, искам рапорт.

— Първият етаж е чист — обади се един. — Тук също — съобщи друг.

— Тръгваме към горния етаж.

Руел чу, че екипите не съобщиха за пожар на първия етаж и се насочиха нагоре към източника на дима и писъците. Радиото замлъкна за един дълъг зловещ момент, след което един от ръководителите възкликна:

— Какво е това, по дяволите?

— Рапорт! — нареди капитанът.

— Капитане, няма да повярвате, но тук няма пожар. Има само уредба с няколко колони и съдове за прекадяване. Чакай, ей тук има нещо.

— Настъпи пауза. — Боже Господи и Пресвета Богородице.

Руел измъкна радиостанцията от ръцете на капитана.

— Какво има?

— Това е бележка, сър. Тук пише, че цялото място е минирано с бомби, които ще се взривят, ако се опитаме да излезем.

Друг началник отряд изруга.

— Върху вратите и прозорците са залепени сензори за движение. Препънахме се в тях на влизане.

— Виждам го — чу се друг слаб глас. — През един процеп на пода. Прилича на цял блок от пластичен експлозив на долния етаж.

— Колко е? — поиска да знае Руел.

— Много. Може би десет-петнадесет килограма експлозив.

Капитанът пребледня.

— Достатъчно, за да вдигне във въздуха цялата улица.

Дъглас влезе във фоайето на мотела и почувства облекчение, когато видя Кейтлин на рецепцията.

— Дъглас! — Тя се приближи и го прегърна, след това се отдръпна.

— Какво е това нещо под ризата ти? — Тя посочи скритата жица.

— Нещо, което обещах да направя за полицията. — Той й се усмихна. — Може ли да те отмъкна за няколко минути?

Лицето й се натъжи.

— Баща ми не е тук. Не бива да мърдам.

— Ще бъде една съвсем кратка разходка — обеща той. — Ще си вземем по един сладолед, не искаш ли?

Малкото й челце се намръщи.

— Имаш ли достатъчно пари?

— О, да. — Той извади банкнотите, които бе намерил в джоба на сакото си и й ги показа. — Имам предостатъчно.

Очите й се опулиха.

— Еха, ти си богат!

Дъглас внимаваше да спазва ограничението на скоростта, докато пътуваха от мотела към центъра на града.

— Съвсем скоро ще си купя къща в предградията — каза той. — Дали би искала да останеш при мен, когато се установя?

— Може. — Кейтлин се огледа. — Къде отиваме сега? Не виждам никакви сладкарници за сладолед.

— Открих едно прекрасно местенце край езерото. — Той се престрои и се насочи към пътя за езерото.

— Не знам, Дъглас. Баща ми много ще се ядоса, ако не се върна скоро.

— Трябва ли да се връщаш в онова място? — попита я той.

Кейтлин се изкиска.

— Ами, да. Аз живея там.

— А не бива.

— Не е толкова зле. — Тя се намръщи. — Дъглас, добре ли си? Държиш се някак особено.

Започваше да му се повдига, но не искаше да я плаши.

— Добре съм, миличка.

Корт пристигна на площад Джаксън и намери Руел и Хюит да разговарят с няколко униформени. От най-горните прозорци на всички магазини на Арт Роу се издигаха гъсти кълбета дим, но не се виждаше нито един противопожарен маркуч, с който да гасят огъня.

— Какво правиш, по дяволите? — извика той на капитана. — Започвайте да гасите пожара! — Корт тръгна към една платформите.

— Гембъл. — Хюит го хвана за ръката. — Там няма огън, а само съдове за кадене. Направил го е да изглежда сякаш има пожар.

— Какво?

— Подпалвачът е минирал целия горен етаж с пластични експлозиви — каза Руел. — Устройствата са се задействали веднага щом пожарникарите са влезли на етажа и сега са активни. Ако те се опитат да излязат, бомбите ще експлодират.

— Колко са?

— Две, доколкото знаем, с по десет килограма експлозив всяка.

Потисна страха, който преобърна стомаха му, и се обърна към Хюит.

— Намериха ли Тери там?

Патологът поклати глава.

— Тери е в болницата при родителите ти. Тя искаше да им каже за къщата.

— Сигурен ли си?

— Не, греши — каза задъхана Тери. — Какво изпуснах?

Корт игнорира мъжете и я сграбчи в прегръдките си.

— Ти си жива и здрава.

— Да. — Тя също го прегърна. — Съжалявам, че те оставих снощи. Двамата с Грей имахме малко работа. — Тя погледна Себастиен Руел. — Той каза ли ти?

Руел кимна.

Тя се обърна отново към Корт.

— Почти сигурни сме, че знаем кой е Подпалвачът. — Звукът на мобилния му телефон я накара да се намръщи. — Ако това е майка ти, обади й се.

Корт извади телефона и прие разговора.

— Гембъл.

— Нали си на Джаксън Скуеър? — попита Подпалвачът.

— Да. Заедно с детектив Винсънт.

— О, Боже, ти ме хвана в лъжа. Все пак, трябва да има най-малко двадесет пожарникари, уловени в капана на сградите, нали?

— Какво искаш?

— Не бях ли достатъчно ясен? — Той цъкна с език. — Мъжете, с които си работил, мъжете, които си обичал като братя, сега са в капан. Ако се опитат да напуснат най-горния етаж, сензорите ще активират детонатори и „Арт Роу“ и твоите пожарникари ще се разлетят на малки парченца над целия град.

— Твой съм.

— Това го знам. — Гласът на Подпалвача стана студен. — Бомбите са на таймер, който ще изгасне точно в девет часа сутринта, аз пък си имам дистанционно, с което мога да взривя сградата, когато си поискам. Но мога да направя сделка и да го заменя срещу нещо друго.

— Мен?

— Теб и детектив Винсент, струва ми се. Доведи я в бунгалото на брега на езерото. Само вие двамата. Ако те видя да пристигаш сам или с някой друг, освен прекрасната детективка, ще гръмна бомбите.

Корт погледна Тери.

— Тя не ми е приятелка. Беше примамка.

— Малко прилича на моята красива Лусиана. Висока, мургава и толкова жива. — Подпалвачът въздъхна. — Пази се и побързайте. Часовникът тиктака, бомбите също. — Линията замря.

— Той иска среща с нас на езерото. — Корт прибра телефона и погледна нагоре към сградата. — Таймерът е настроен да взриви бомбите в девет часа. Трябва да измъкнем хората от там.

— Ние ще се справим тук — увери го Руел. — Тръгвайте!

Корт отиде до Тери, която вадеше нещо от багажника на един полицейски автомобил.

— Той е в бунгалото. Иска да отидем там.

Тери му подаде една бронежилетка и каска.

— Ами тогава да вървим да го заловим.