Изпепеляване

Глава 5

Елизабет реши да не подхваща идеята за летния празник, когато Корт се прибра у дома тази вечер.

Той не влезе в стаята за рисуване, а застана на вратата и надникна вътре.

— Майко, съжалявам, че те притесних снощи. Няма да се повтори.

— Разбира се, че ще се повтори. — Тя остави писмото, което четеше и погледна сина си. — Знам, че с твоята работа трябва да бъдеш на разположение по двадесет и четири часа на ден.

Той поклати глава.

— Но да те тревожа не е част от моите служебни задължения.

— Знам, че не си дете, Кортланд. На моменти може да забравям този факт, но наистина те разбирам. — Тя потупа възглавницата до себе си. — Би ли дошъл да поседнеш за малко до старата си разтревожена майка?

Той седна до нея като истински предан син.

— Не си нервна, а тревогата беше заслужена.

— От кого, от теб или от мен?

— От мен.

Тя видя, че бръчките около устата и очите му бяха станали по-дълбоки. Като че ли бе живял само на кафе през последното денонощие. И вероятно беше точно така, защото синът й беше напълно отдаден на работата си. Но не беше само изтощението. Корт може би си мислеше, че може да скрие всичко зад сериозната маска, но нея не можеше да я заблуди. Майката познаваше детето си така, както никой друг на света не може да го опознае. Никой, освен Елизабет, не знаеше колко взискателен беше Корт към себе си, защото в това отношение двамата си приличаха.

— Много се разстроих, когато научих за пожара във Френския квартал снощи. Толкова много загинали. — Тя постави ръка върху неговата. — Мога ли да помогна с нещо, освен да пропусна обичайното мъмрене?

— Не. — Корт се облегна назад и затвори очи. — Имам нужда да поспя.

— В такъв случай ще бъде добре да преустановиш среднощните разходки из къщата. — Тя се усмихна, когато синът й я погледна смутено. — Това не е заяждане, а майчино наблюдение. Има разлика.

— Не знаех, че смущавам съня ви.

— Баща ти може да проспи ураган и неведнъж го е правил. Сигурно се дължи на коняка, но официално не бива да знам, че си пийва. — Тя взе писмото на Уенди и му го показа. — Съпругата на Евън, пише, че Джейми е проходил миналата седмица. Брат ти, който явно иска да убие единственото ми внуче, му купил пони като награда.

Корт сви иронично устни.

— Джей Ди и аз никога не сме имали пони.

— Защото ти никога не си се застоявал на земята достатъчно дълго. Мисля, че прекара половината от детството си в онази наблюдателница на дървото. — Елизабет погледна към семейния портрет, който висеше над камината. На него се виждаше една доста по-млада версия на семейство Гембъл с техните трима сина. — Джей Ди, от друга страна, се роди тичайки, така че на мен ми трябваше пони, за да го догоня.

— Аз не мисля така — каза Корт и я прегърна през раменете. — Беше достатъчно само да ни погледнеш с онзи поглед.

— Кой поглед? — Тя се намръщи.

— Ето този. — Той се наведе и я целуна по челото. — Лягам си.

Елизабет копнееше да обвие ръце около сина си, да обори глава на рамото му и да го прикътка да й довери какво не беше наред. Но Кортланд вече не беше дете, а и тя не знаеше как да приласкае мъжа, в който се беше превърнал. Затова се задоволи с една къса, наситена с обич прегръдка и задържа въздишката си.

После стана от канапето и се доближило портрета, който бе нарисувала на момчетата като малки. И тримата й синове изглеждаха здрави и щастливи — Джей Ди, най-малкият, бе сякаш готов да изскочи от рамката, но дори по онова време изражението на Корт беше умислено и сериозно.

— Май искаш да ме накараш да купя отново Миланта, нали?

— Как така, все още ли не съм го направил? — подхвърли Луи Гембъл на влизане в стаята. Елизабет изпробва „онзи“ поглед върху мъжа си.

— Той действа само при момчетата — заяви той, като се приближи и я придърпа в обятията си. Целувката му беше страстна и напълно неподходяща за двама души, женени почти тридесет и пет години. — Мен ще трябва да ме подгониш и да ми скочиш отгоре.

Елизабет никога не бе правила подобно нещо. Е, поне не извън спалнята.

— Няма.

Той погали косата й.

— Тогава трябва да кажеш вълшебните думи.

Тя се изкиска.

— Нямаш капчица срам. Знаеш това.

Луи се ухили.

— Тъкмо затова ме обичаш.

Двамата бяха странна двойка, помисли си Елизабет, сгушена в прегръдките на съпруга си. Луи беше 15 см по-нисък от нея, с десет-петнадесет килограма наднормено тегло и бе започнал да оплешивява още в колежа. Когато тя го видя за първи път на давания от родителите й бал за Марди Гра, тя го помисли за част от прислугата. Всъщност, Луи спореше с един от келнерите относно подгряването на гъмбото10.

— Това тук не ти е чорба, дето я наливаш от баката — казваше с назидателен тон на по-възрастния мъж, който обслужваше топлия бюфет и размахваше една сребърна лъжица над казана къкрещо гъмбо. — Тук има филе, така че не може да се вари с часове. Трябва само да го поддържаш топло.

— Господине, ако намаля огъня, то ще изстине — възрази келнерът. Елизабет тръгна към него с намерение да му каже да престане да се заяжда с прислугата, но когато се покашля учтиво, Луи се обърна, улови я за китката и я притегли напред.

— Ето, този прекрасен ангел ще ви каже, че сега гъмбото е перфектно — заяви Луи и поднесе една супена лъжица гъмбо към устните й. Когато Елизабет се поколеба, той се наведе и прошепна в ухото й: — Подкрепи ме, ma belle fille, и аз ще се оженя за теб.

Ма belle fille. Мое красиво момиче.

Елизабет отвори уста, за да му се скара за волността и Луи незабавно пъхна лъжицата. Подправките зацвърчаха върху езика й и тя затвори очи, за да се наслади на най-вкусното гъмбо, което бе хапвала някога в живота си. Когато отново бе в състояние да говори, от устните й се отрони само една дума.

— Перфектно.

— Виждаш ли? — засия Луи, метна лъжицата на масата и уви ръка около кръста й. — Трябва да танцуваш с мен. Вече сме сгодени.

Елизабет понечи да отбележи, че със сигурност не бяха сгодени и бе невъзможно да танцуват заедно заради нелепата разлика в ръста. Но потъна в неговите настойчиви тъмни очи и напълно забрави възраженията си. Три минути по-късно Елизабет танцуваше с Луи за голямо забавление на приятелите си.

— Аз съм по-висока от теб — прошепна тя с пламнали бузи.

— Да, така е. — Той я издърпа по-близо и прокара пръсти по бузата й. — По-висока и много по-привлекателна. Околните ми завиждат.

По кожата й пробягваха тръпки там, където той я докосна.

— Те ни се смеят.

— Изобщо не ми пука. — Той притисна бузата си до нейната и френският акцент се усили. — Знаеш ли какво ме интересува най-много, ma belle fille?

Наистина ли я намираше за красива, с нейните тънки крака и дълъг нос?

— Гъмбото?

— Кога ще мога да те целуна. — Той я погледна в очите и изражението му стана сериозно на живот и смърт. — Ще бъде скоро, нали?

Три танца по-късно Луи седна на една пейка в розовата градина на майка й и настани Елизабет в скута си. Смутена, тя веднага се опита да стане.

— Прекалено едра съм.

— Не и за мен. — Той беше по-силен, отколкото изглеждаше, и я удържа с лекота. — Колкото повече мога да те прегръщам, толкова повече ще те обичам.

Елизабет се запита какво ли би станало, ако майка й ги зърнеше през прозореца. Ако видеше възпитаната си дъщеря в скута на някакво непознато момче, щеше да получи удар.

— Защо се препираше за гъмбото?

— На теб хареса ли ти?

— Беше божествено — трябваше да признае тя. — Никога не съм вкусвала по-прекрасно гъмбо в живота си.

— Сега вече съм влюбен в теб. — Луи се засмя, а Елизабет се изпъна. — Защото аз лично направих това гъмбо.

— Направил си гъмбото? — О, Боже, той наистина беше от прислугата. — Да не работиш в компанията за кетъринг?

— Баща ми е собственик на ресторанта, както и на още няколко. Обичам да готвя. — Той докосна тъмната си коса. — Аз съм Луи Гембъл. Кажи ми името си.

Гембъл бяха една от най-старите фамилии в Ню Орлиънс, така че тя се отпусна мъничко.

— Елизабет Кортланд.

— Не. Елизабет Гембъл. — Той се усмихна. — Звучи добре. Кога можем да го променим?

Тя зяпна.

— Ти не си с всичкия си.

— Mais oui, изгубих си ума по теб. — В следващия миг той я целуна толкова страстно, че я остави без дъх.

Две седмици по-късно Елизабет вече беше омъжена за него, а след девет месеца се роди техният син Кортланд.

Всички тези чувства се надигнаха в нея, докато милваше меките като коприна остатъци от посребряла коса на тила на мъжа й. Техният брак никога не е бил лесен. Семейството и приятелите и не одобряваха Луи, пък и самата Елизабет често проявяваше гордост и бе постъпвала глупаво. Дузина пъти тя почти бе успявала да го прогони. Луи беше останал, но не от инат, не заради децата, а защото наистина я обичаше.

Трябваха й тридесет години, за да осъзнае колко рядка и скъпоценна беше подобна преданост.

Само ако Кортланд можеше да си намери такъв спътник в живота. Елизабет целуна съпруга си.

— Обичам те, любими.

— Видя ли, това са вълшебните думи? Всеки път вършат работа. — Той я завъртя в ръцете си, все така силни и сигурни, както и преди тридесет и пет години, и я отнесе до дивана. — Сега ги кажи отново, ma belle fille.

Тери използва един контакт в кредитната служба, за да се сдобие с копия на кредитната история на Корт Гембъл, която се оказа безупречна. От неговата банка категорично отказваха да й дадат да прегледа движението по сметките му, докато Тери не предложи да изиска по официален път всичките им трансакции и да звънне в Държавната комисия по банкиране. Тази идея преобърна отношението на банковия директор до такава степен, че той едва не се препъна от бързане, носейки компютърните разпечатки.

— Господин Гембъл е отличен клиент — увери я управителят. — Балансът по сметката му се изразява в петцифрени суми и никога не допуска овърдрафт.

— Мълчи, сърце. — Тери прегледа разпечатката, но банковите извлечения не й свършиха никаква работа. Фактът, че бяха безупречни също както и кредитната му история, можеше да означава, че той се опитва да скрие нещо. — Трябват ми подробности за последния депозит в неговата спестовна сметка.

— Какъв вид подробности?

— Как е направен, от кого и къде.

Управителят седна зад компютъра си и отвори съответния файл.

— Преводът е направен в брой, сумата е депозирана в пощенски плик в нашата пощенска кутия.

— Имате вътрешна пощенска кутия?

Мениджърът кимна.

— Някои наши клиенти предпочитат да не използват банкомати. Затова имаме подобни пощенски кутии за вноски във всички наши клонове.

Тери прегледа извлечението.

— Всичките му предишни депозити са маркирани с буквата „Е“. Какво означава това?

— Това са директни електронни депозити. — Той прегледа файла. — Работодателят на господин Гембъл превежда по електронен път седмичното възнаграждение.

— Така че само тези петдесет бона са били пуснати в кутията? — Когато управителят кимна, тя попита: — Необходимо ли е да знаеш ПИН кода на сметката, за да направиш превод посредством кутията?

— Не, детектив. Достатъчно е да напишете номера на сметката върху плика. — Той й показа няколко депозитни плика.

Тери знаеше три дузини различни анонимни начини за сдобиване с номер на банкова сметка. Онзи, който беше докопал сметката на Корт, вероятно бе взел номера от някое банково извлечение, откраднато от пощенската му кутия или взето от кошчето за боклук.

— Благодаря.

Тя се метна на колата си и подкара към дома си, пред който видя старата импала, паркирана на тротоара пред гарсониерата. Беше стара, оранжево-жълта и пъпчасала от ръжда. Тери сериозно се замисли дали да не отпраши към някой мотел, преди да свърне в късата алея. Бе загубила представа за времето, иначе би си спомнила, че наближава датата за дължимото посещение.

Дано само да не беше наред тримесечната лекция „Ти си пълен провал като дъщеря“.

Жанин Винсент седеше на предното стъпало до някакъв очукан кашон. Веднага щом Тери слезе от колата, гостенката се изправи и приглади полата на памучната си рокля. Подобно на дъщеря си, Жанин беше брюнетка, но приликите свършваха дотам. Тери приличаше на своя висок, строен баща, а майка й беше ниска, закръглена и много женствена. Жанин носеше косата си дълга и къдрава, прихваната назад с малки кокетни гребенчета. Носеше ярко червило и най-хубавите си обеци и огърлица. Тери дори долови парфюма й.

Което означаваше, че съпругът й отново я забелязваше.

— Този път какво е изхвърлил? — попита Тери и погледна кутията.

Майка й вдигна кашона и й го подаде.

— Трофеите ти.

Трофеите на Тери за точна стрелба винаги бяха заемали видно място на първите два рафта в бюфета за порцелан на майка й. Бяха общо шест, по един за всяка година, когато беше печелила място в челната тройка. Пет от тях бяха за първото място.

— Нарита ли ги преди това или просто ги изхвърли в боклука както направи със снимките ми?

— Той ме помоли да ги опаковам. Бях много внимателна и ги увих във вестник. — Жанин вдигна брадичката си. — Знаеш, че той страда като вижда твоите вещи в къщата.

Сигурно, но Кон Винсент несъмнено страдаше повече, когато виждаше единственото си дете от плът и кръв. Тери не искаше трофеите повече отколкото бе искала смачканите снимки, които донесе майка й последния път. Въпреки това отказът да ги приеме само би дал на баща й поредна победа. А на Тери й беше омръзнало да бъде губещият в семейството.

— Не биваше да ме чакаш. — Тери подпря тежката кутия на бедрото си и отключи входната врата. — Можеше да ги оставиш тук.

Майка й погледна нагоре-надолу по улицата.

— Тук се краде. — Тя никога не беше харесвала квартала на Тери.

— Аз съм ченге. Никой не смее да ми пипа нещата. — Жалко, че това не се отнасяше за баща й. — Радвам се, че те видях, мамо. Шофирай внимателно към вас, чули?

— Чакай. — Майка й хвана вратата. — Трябва да поговорим, Терез.

— След нашите разговори ти винаги плачеш, а аз получавам главоболие и двете не си говорим в продължение на три месеца. — Тя остави кутията вътре. — Защо просто не се престорим, че вече сме провели разговора, и да си спестим носните кърпички и аспирина, а пък ти после ще ми се обадиш около Деня на благодарността?

Устата на майка й увисна.

— Не ми се сопвай така, cher. Аз нямам вина за онова, което се случи между теб и татко ти.

— Моят татко. — Тери изпръхтя с отвращение и влезе в малкото жилище.

— Ако баща ти беше болен от рак, щеше ли да се отнасяш с него по този начин? — Майка й я последва, като спря само колкото да затвори вратата с леко затръшване. — Щеше да бъдеш до него както подобава на всяко добро дете. Щеше да му засвидетелстваш цялата любов и уважение на една предана дъщеря.

— Мамо, мъжът ти не е болен от рак. Той е лъжец, крадец и престъпник. Що се отнася до любовта и уважението, той си има теб и аз изобщо не му трябвам. — Тери влезе в малката кухня и си взе една бира от хладилника. — Искаш ли нещо за пиене? Имам бира, студен чай, както и някакво отлежало червено вино, което ми подариха съседите миналата Коледа, дето го използвам като обезмирисител за канала.

— Не, благодаря. Твоята танта Роза изпрати свещи. — Майка й извади от чантата си два стъклени буркана увити в хартия и ги постави до другите, които Тери складираше на един рафт. — Сини, за изцеление и прошка.

Тери отвори бирата и запрати капачката през стаята. Капачката тупна право в кофата за боклук.

— Ще ги запаля следващия път, когато се осера.

— Мери си приказките, момиче.

Момиче. За майка си, тя завинаги щеше да си остане на тринайсет.

— Какво искаш, мамо?

Майка й влезе в кухнята и остави чантата си на масата.

— Искам да дойдеш да видиш баща си, cher.

— Защо? — Тери отпи от бутилката. — За да му благодаря, задето ми изхвърли трофеите? Това ли очаква сега?

— Той не очаква нищо. — В кафявите очи на Жанин проблесна влага. — Мина повече от година. Той страда.

На Тери й се прииска да запрати бутилката в другия край на стаята, но се разколеба, като си представи, че ще трябва да бърше разлятата бира по-късно, така че я остави до чантата на майка си.

— Имам работа, мамо, пък и последния път си казахме всичко.

— Той не мисли нещата, които ти наговори. Говори така, когато се ядоса, а след това винаги съжалява. Знаеш това, скъпа.

Кон Винсент не говореше. Той крещеше. Да не се мислиш за по-добра от мен? Погледни се, приличаш на лесбийка в тия парцали. Кога ще започнеш да се обличаш и да се държиш като жена? Да не си въобразяваш, че някой ще те вземе на сериозно като ченге?

Този ден Тери едва се удържа да не удари баща си. Това бе причината да не стъпи в къщата на родителите си през последната година. Крехкото его на баща й бе в състояние да понесе една лишена от женственост дъщеря ченге, но не би издържало дъщеря, която го биеше в прекия и преносния смисъл.

— Не, мамо. Съжалявам, че си се разкарала чак дотук, но аз не искам да го виждам.

Меките гальовни нотки в гласа на майка й се стопиха.

— Той е твой баща, Терез.

— Тогава нека той дойде при мен. — Тя дръпна шумно един стол и седна. — Нека веднъж той да се извини за разнообразие.

— Знаеш, че няма да го направи. — Жанин сложи ръка върху рамото й. — Той е мъж, Терез. Мъжете са горди.

— Жените също са горди, мамо. Жалко, че досега не си го научила. — Кухненският стол се разлюля и главата на Тери се отметна назад от плесницата на майка й. Тя вдигна полека ръка към пламтящата си буза. — Знаеш ли, май повече ми харесва, когато плачеш.

— Съжалявам. — Жанин отстъпи назад, ужасена. — Не исках да правя това, cher, кълна се в Бога. Исках само да… — Тя взе да рови в чантичката си за носни кърпички.

— Дай да видим дали свещите на танта Роза вършат работа — предложи Тери и махна към хола. — Иди да запалиш една, сега определено имам нужда от малко магия.

— Казах му, че вече не искам да съм между чука и наковалнята — изхлипа майка й. — Казах му.

— Виждам на чия страна си, няма проблем. — Тери си взе бирата и отпи бавно. — Може би трябва да изчакаш до Коледа, за да ми се обадиш.

Кърпичката се отдели от разплаканите очи на Жанин.

— Няма да мирясаш, докато не съсипеш това семейство.

Тери проследи с нокът етикета на бутилката.

— Не аз съм човекът със склонността да руши, мамо.

— Не мога да идвам повече тук. — Майка й сгъна прилежно мократа памучна кърпа. — Той е мой съпруг и не иска да идвам.

— Затова ще се жертваш.

— Каквото и да е казал или направил, cher, той е твоят баща и ти приличаш на него. — И Жанин си тръгна с гордо вдигната глава.

Тери остана заслушана в звука на двигателя на импалата, който запали и се отдалечи, преди да облегне ръце на масата и да положи главата си върху тях. Майка й нямаше да се върне, това беше сигурно. Жанин беше непоколебима в лоялността към съпруга си.

Никой от роднините — а те бяха много, не одобряваше разрива между Тери и баща й. Сред кадиените лоялността към своите стоеше над всичко, а Тери неведнъж беше нарушавала този неписан закон. Например, когато арестува братовчед си Кейн през февруари. Половината род спря да й говори. Сега и другата половина щеше да я отпише, веднага щом Жанин ги осведомеше за малката си визита.

Тери вече нямаше да бъде добре дошла в клана. Неофициално, от днес нататък тя беше съвсем сама на света.

Тя изля три четвърти от бирата в мивката и отиде да си вземе душ. Действията й бяха автоматични и несъзнателни. След като се изкъпа, тя облече халата си и приседна на леглото си. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолета, който държеше вътре. Той й беше резервният.

Повъртя го в ръцете си, спомняйки си последния път, когато го бе държала. Позволяваше си да си припомня само откъслечни мигове от онази нощ. Никога цялата нощ. Никога всички детайли.

В единствения кадър на спомена, който си позволи да извика сега, Корт беше между бедрата й. Той погледна нагоре с влажна от нея уста. „Искаш ли да спра?“

Тери извади пистолета и го насочи в главата му. „А искаш ли да умреш?“

За шестхиляден път тя се запита къде беше сбъркала онази нощ. Имаше изобилие от възможности. Корт вероятно не бе свикнал неговите приятелки дебютантки да го заплашват да го застрелят в леглото. Или пък беше сексът. Тери беше имала няколко гаджета, така че не беше девица, но онази нощ тя наистина бе твърде шокирана, за да поеме инициативата. Доколкото помнеше, тя лежеше като зашеметена от първия оргазъм в живота си. Той също се впечатли. Ръката й се обви около оръжието. Е, първия път може да е била като парцалена кукла, но след това му се реваншира. Беше изгубила бройката на своите оргазми, понеже то си беше почти една непрестанна вълна от екстаз, но не остави и Корт на сухо. Накара го да свърши три пъти.

Той можеше да я пренебрегва и да я държи на разстояние. Можеше да й се присмива, но това не можеше да й го отнеме.

Отвращението на Корт не беше чак толкова необяснимо. Те двамата принадлежаха към съвършено различни светове. Той беше израснал в имение сред каймака на креолското общество. Беше се ползвал от всички привилегии на дете, чиито родители не трябва да се притесняват за цената на нищо. Джей Ди й бе споменал веднъж, че майка му можела да проследи родословието им чак до някакъв френски крал.

В семейството на Тери нямаше крале. Тя беше израснала на Байо, част от грамаден кадиенски клан, съчетал в себе си всякакви жилки и раси. Тери беше завършила държавно училище. Презираше чаените партита и куклите, но затова пък нямаше равна по лов и риболов. Беше износвала омалелите дрехи на братовчедките си, подстригваше късо косата си, винаги когато успяваше да отмъкне шивашката ножица на майка си, и знаеше толкова цветисти ругатни, че Жанин беше изхабила най-малко пет калъпа сапун, за да мие мръсната й уста. Като момиче Тери имаше само един герой и само една мечта. Някой ден да стане ченге като баща си.

Тази мечта, подобно на мечтата Корт да се влюби в нея, не се беше сбъднала. И правилно. Тери не беше достатъчно добра за Корт и бе твърде добра за баща си.

Може и да бе хвърляла някоя и друга бутилка бира през стаята, но никога не злоупотребяваше с оръжието си. Тя прибра пистолета грижливо в чекмеджето и го затвори, преди да се свие на кравай и да зарови лице във възглавницата.

Нямаше сълзи. Не й беше останало нищичко, което да оплаква.

Корт прескочи сутрешния брифинг и отиде направо във Френския квартал, за да провери как върви огледа на местопрестъплението. Дознателите и съдебно-медицинските техници продължаваха да търсят доказателства и останки и поради степента на разрушенията работеха през сито.

— Комисар Гембъл. — Уорън Ейкърс, един от старшите лабораторни техници, му донесе каска и ръкавици. — Премахнахме повечето подпорни греди и камънака. — Той кимна към една висока купчина овъглени дървени греди и късове стена, подредени от едната страна на сградата.

Корт забеляза висок рус мъж, клекнал до един от криминалистите.

— Какво прави тук следователят от съдебна медицина?

— Търси части от някакви тленни останки. Една от неидентифицираните жертви е разкъсана на парчета. Явно не могат да я идентифицират. — Уорън прегледа записките си. — Да, има един женски труп без самоличност.

— Би ли потърсил Тил? — Корт стъпи върху найлоновото фолио, постлано, за да запази уликите непокътнати.

Грейсън Хюит се беше преместил в останките от офиса на управителя и надзърташе в частично стопения канцеларски шкаф, когато Корт влезе, за да говори с него. Корт не познаваше патолога много добре, но колегите го уважаваха като компетентен експерт. Беше се подразнил, когато го видя да докосва Тери в нощта на пожара, но близостта им имаше логично обяснение.

Беше добре, че Тери има някой в живота си, реши Корт, пък макар и някакъв хубавец от Западното крайбрежие, който си изкарваше прехраната като режеше умрели хора. Не беше нужно да го харесва, трябваше само да го приеме.

— Мога ли да ви помогна с нещо, доктор Хюит?

— Не ми достига една ръка, два крака и три пръста, комисар. — Грей отвори една червена торба за биологично опасни вещества и бръкна дълбоко в нея. — Макар че тук май има част от ръка. — Той извади малък, съсухрен предмет и го разгледа внимателно.

— Вашата Джейн Доу ли? — Остатъчната миризма на керосин се долавяше някак по-силно тази сутрин, затова Корт изви глава.

— Освен ако няма още един труп, който все още не сме намерили, да, така мисля. Я виж ти, тя носи брачна халка — той показа откъснатата ръка на Корт, — но никой не я е обявил за издирване. — Грей прибра овъглената ръка обратно в торбата. — Странно.

— Успяхте ли да идентифицирате Стивън Белафини? — Щом получеше потвърждение, Корт щеше да разговаря със Себастиен Руел и да разберете за какво разследваха Франк.

— Още тази сутрин. — Грей се изправи на крака и удостои Корт с цялото си внимание. — Познавате ли го?

— Не. — Той погледна червената торба и го обзе съжаление. — Как ще успеете да я идентифицирате?

— Пръстовите отпечатъци са заминали, така че ще използваме зъбен материал. Аз ще поразпитам сред семействата на другите жертви дали някъде не липсва съпруга или приятелка. — Той явно забеляза нещо, защото се усмихна леко. — Извинете.

Корт проследи как Хюит пресрещна Тери Винсент на влизане в сградата. Тя първо се изненада, после се зарадва да го види. Няколко минути по-късно двамата излязоха заедно.

Хюит и Тери вероятно постоянно се шегуваха и се смееха заедно, но Корт не видя привличане между тях. Тери бе страстна, пламенна любовница. Хюит бе твърде ленив за нея. Патологът може и да изглеждаше добре, но щеше да я отегчавало сълзи в леглото.

Дали спеше с него? Дали бяха стигнали толкова далеч? Корт измери другия мъж. Хюит беше във форма и почти с неговия ръст и тегло, но му липсваше подход и агресивност. Такива си бяха момчетата от Западното крайбрежие. Корт беше сигурен, че можеше да го свали на земята с две крошета. Може би дори само с едно.

— Комисар?

— Какво? — Той се обърна и видя Тил. — Съжалявам, бях се… умислил. — Той направи съзнателно усилие да отпуснете свитите си в юмруци ръце. — Нещо ново за мен?

— Напредваме пласт по пласт, но всичко е подгизнало с керосин. Отивам да проверя механичното отделение — каза Тил и посочи плана на бара. — Смятахме, че противопожарната инсталация е била умишлено повредена, но странното е, че всички главни вентили са отворени. Инсталацията е сработила.

— Кога е проверена за последен път?

— Не е за вярване, но само преди две седмици. Градската водопроводна агенция е направила проверка след повреда на главната улица. Тогава провериха всички сензори и помпи и ми изпратиха по факса доклад, който удостоверява, че всичко е в пълна техническа изправност. Инсталацията е инсталирана преди пет месеца, няма причина да не работи.

— Може би не е била повредена. — Корт почувства как кръвта му изстина. Най-подозрителното нещо в този пожар беше колко бързо се бе разгорял и до каква висока температура беше стигнал. Сякаш някой беше използвал ракетно гориво. Миризмата на керосин изведнъж му се стори още по-силна. — Проверихте ли захранването в механичното отделение?

— Че защо да проверяваме… — Очите на Гил потъмняха. — О, не, по дяволите.

— Незабавно напуснете и повикайте противопожарните коли. — Корт хукна към механичното отделение.

— Слушайте, всички — провикна се Гил зад него. — Имаме потенциално опасна ситуация и трябва незабавно да евакуираме сградата. Моля всички веднага да излязат навън.