Изпепеляване

Глава 18

Докато Корт и Тери пътуваха към имението на Гембъл, шефът на противопожарния отряд, поел сигнала от „Круи на Луи“, потвърди, че пожарът в ресторанта е бил случаен.

— Един от сервитьорите каза, че изпуснал горяща портокалова кора върху покривка за маса, вместо в чашата cafe brulot.

— Проверете внимателно ресторанта, за да сме сигурни, че няма нещо друго — нареди Корт. Тери настоя тя да шофира и вече почти бяха стигнали до къщата. — Обади ми се, ако намерите нещо.

Колата намали и Тери изрече с напрегнат глас:

— Корт.

Той прекрати разговора и погледна към дома на родителите си. Цялата сграда гореше с високи фонтани от пламъци, които излизаха от всички врати и прозорци. Два екипа пожарникари атакуваха огъня от три страни, но покривът вече се беше срутил и една стена заплашваше да се срине всеки момент.

Мей Уолъс, икономката на Гембъл, трябваше да е вътре. Както и две от прислужниците, които идваха три вечери в седмицата, за да помагат с домакинството.

Корт изскочи от колата и се затича към капитана, който ръководеше гасенето на пожара.

— Извадихте ли жените?

— Да, сър. Икономката е успяла да удържи огъня на първия етаж достатъчно дълго, за да евакуира всички. Нагълтали са се с пушек, но няма жертви. — Капитанът свали каската си, за да изтрие потта от почернялото си от сажди чело. — Тя съобщи, че чула някаква жена да вика за помощ преди първата експлозия. Имаше най-малко шест огнища на взривове в къщата.

— Коя е жената, която е викала за помощ?

— Не знаем, сър. — Мъжът погледна към огнения ад, който пожарникарите се мъчеха да отблъснат с маркучите. — Засега не сме в състояние да проникнем вътре.

Корт тръгна да обиколи имението. Подпалвачът беше влязъл в дома му. По някакъв начин беше поставил взривни устройства в къщата, където Корт и братята му бяха прекарали детството си. И сега той можеше само да гледа как красивата стара къща от деветнадесети век, която той и родителите му обичаха толкова много, изгаря до основи.

— Господин Кортланд! — Мей се втурна към него и се хвърли в отворените му обятия. — Толкова съжалявам, че не го видях кога е влязъл в къщата. Не знам как го е направил.

— Всичко е наред, Мей — утеши я той, после я отстрани на една ръка разстояние. — Казала си на пожарникарите, че си чула някаква жена да вика за помощ?

Мей закима отривисто.

— Докато бях в кухнята и запарвах чай за майка ви. Нали знаете, че тя обича да пие чай от лайка преди лягане?

Корт погледна часовника си. Ако Луи не беше получил сърдечния пристъп, родителите му щяха да си бъдат у дома по това време.

— Какво друго се случи?

— Някаква жена изпищя. — Лицето на Мей се сгърчи. — Не можах да позная кой е, звучеше наблизо, но не в къщата, сякаш някой беше на двора. Излязох да погледна в градината, а след това се разнесе ужасно силен тътен и… — Тя покри устата си с ръка, за да заглуши риданието си.

— Не плачи, Мей. Ти си извела всички от къщата. — Той я целуна по челото.

Тери дотича до него и му подаде фенерчето от жабката на колата.

— Съседите са чули писъци от задната част на къщата. Ако минем през техния двор, ще можем да се доближим и да огледаме.

Двамата с Корт заобиколиха горящата къща и прекосиха съседския двор. Пожарът в задната част на сградата се вихреше с пълна сила, а в цветните лехи тлееше жарава. Малкият парник на Елизабет обаче все още беше непокътнат.

— Насам — каза той и освети стъклените стени с фенерчето. — Внимавай за кабели или датчици.

Тери извади оръжието си.

— А ти за пушки и ножове.

Двамата заобиколиха оранжерията, която бе съвършено тиха. Тери му направи знак да застане от другата страна на вратата, преди да я открехне леко. Корт провери отвора и й кимна, Тери отвори вратата докрай и вдигна оръжието си. В следващия миг тя свали пистолета.

— По дяволите. — Провери за взривни устройства и се втурна вътре.

— Тери! — Корт я последва, но се закова на място, когато лъчът на фенерчето освети тялото на Патриша Браун, окървавено и овързано с въжета, върху работната скамейка.

— Добре я е подредил, но е жива — каза Тери, като прибра пистолета и внимателно извади копринения шал, с който беше запушена устата на репортерката. — Госпожице Браун, чувате ли ме? — Тя посегна да отметне кичур сплъстена червена коса от очите й и замръзна — Оставил е съобщение.

Корт освети лицето на Патриша. Върху челото й бяха издълбани с острието на ножа думите: „ЛЮБОВТА УМИРА“.

— Кучи син. Ненормален кучи син.

Гласът му извади Патриша от безсъзнанието, тя отвори очи и се опита да изпищи, но успя само да изграчи жално.

— Всичко е наред, госпожице Браун — промърмори Тери успокояващо. — Вече сте в безопасност. — Тя се обърна към Корт. — Можеш ли да я изнесеш?

Той вдигна внимателно дребничката жена и последва Тери навън. Лоусън Хейзнъл ги пресрещна на двора и Тери му обясни ситуацията с няколко думи.

— Вчера получихме известие, че Браун не се е появила на работа — каза Хейзнъл. — Ще отида с нея до болницата и ще се опитам да измъкна от нея някакво описание на извършителя.

Почти бяха стигнали до една от линейките, когато една група колега на Патриша приближиха.

— Комисар Гембъл, знаете ли кой е подпалил дома ви? — попита репортер.

Друг незабавно разпозна Патриша.

— Подпалвачът ли е нападнал Патриша Браун?

Корт игнорира пороя от безумни въпроси. Докато Тери се опитваше да изтласка репортерите назад, един медик се спусна да прехвърли замаяната Патриша върху една носилка.

— Не можеш да снимаш, приятел — чу я да казва той и видя как отблъсна оператора на новините по Канал 8. — Госпожата е преживяла достатъчно.

Репортерът, който съпровождаше оператора, успя да се промъкне покрай Тери и закрачи към Корт.

— Знаете ли кой й е причинил това, комисар Гембъл?

Корт не му обърна внимание и инструктира медика да заснеме нараняванията на Патриша и издълбания надпис върху челото й като веществени доказателства. Лоусън се качи в задната част на линейката, за да помогне при качването на носилката.

— Оставете хората да си вършат работата — призова Тери и дръпна репортера назад.

— Не му ли стига стореното? — отвърна репортерът. — Шестнайсет трупа, а сега нападна Патриша. — Той сниши глас. — Знаете ли дали е била изнасилена преди побоя?

— Шефът ми е бил прав — подхвърли Тери някак между другото. — Вие, момчета, не сте нищо друго, освен кръвожадни пиявици на два крака. Защо не отидеш да интервюираш Ан Райе? — Тя погледна към имението на известната писателка на съседната улица. — Още свети, сигурно си е у дома.

— Не спирай да снимаш, Дейвид — каза репортерът на оператора. — Разправяй каквото си искаш, детектив, ще те покажем по новините в единадесет часа.

Тери се ухили към камерата.

— Трябва да ти кажа, Ан, че книгата „Кралицата на прокълнатите“ е сто пъти по-добра от филма. — Когато репортерът се опита отново да се шмугне покрай нея, тя го избута назад. — Хайде, сега. Не ме принуждавай да извикам подкрепление. Те са винаги по-големи и по-лоши от мен.

— Майната ти, полицейска кучко. — Агресивният репортер я блъсна назад и след това зяпна смаян ръката, сграбчила ризата му. — Ей…

— Нейното име е детектив Винсънт. — Корт вдигна репортера във въздуха. — А не полицейска кучка.

Репортерът се гърчеше като риба на сухо.

— Пусни ме! Ще повдигна обвинение! Ще те съдя за нападение!

— В такъв случай ще ти трябват доказателства. — Той замахна с юмрук.

— За Бога, Корт, не! — Тери хвана ръката му и се опита да откопчи репортера.

— Господин Буве, нали? — Най-неочаквано Андре изникна пред двамата мъже. — Познавах майка ви Джули, когато беше младо момиче. Всъщност, за малко да се оженя за нея. — Когато Корт пусна репортера, Андре преметна ръка през раменете на младия мъж. — Единственото нещо, което ме накара да се поколебая, беше онази злополучна афера между нея и двама яки млади моряци от Билокси — той се намръщи. — Или пък бяха трима. Тя беше толкова енергична млада жена.

Репортерът се втрещи.

— Никой не знае за… ама наистина ли са били трима? — Гласът му изписука на последната дума.

— Доколкото си спомням, единият от тях е баща ви, но може би е най-добре да прегледам електронния си бележник. Нали знаеш колко обича майка ти големи мъже в униформи… — Андре го отведе.

Корт понечи да ги последва, но Тери препречи пътя му.

— Остави го на Андре. Трябва да тръгваме.

— Накъде? — Той се обърна отново към почернелия обгорял скелет на дома си. — Към болницата, предполагам. — Корт не знаеше какво да прави.

— Няма да те пуснат при Луи в интензивното, пък и майка ти е там с него. Ела! — Тя плъзна ръка в неговата. — Да си вървим.

Тери никога не бе виждала Корт да излиза от кожата си така, както с репортера. Това я уплаши, но все пак разбираше, че инфарктът на баща му и посегателството на Подпалвача върху родния му дом го бяха извадили от равновесие. Пък и откритието, че тя го разследва по поръчка на Руел, не беше за подценяване. Досега всеки друг мъж щеше да се е пречупил.

Хрумна й да се върнат в апартамента, но след участието й в схватката с репортера жилището вероятно щеше да бъде под обсада до сутринта. Вместо това те се качиха в колата му и тя подкара към вилата на брега на езерото, където беше тихо и спокойно и никой нямаше да ги притеснява.

— С Джей Ди не сте идвали тук от миналата зима — каза Тери, докато паркираше до малкото бунгало край езерото Понтчартрейн. — О, Джей Ди се отби за кратко, когато се опитваше да скрие Сейбъл.

— Ти през цялото време си знаела къде е той, нали? — попита Корт.

— През повечето време — поправи го тя, като отключи вратата и включи осветлението. — Брат ти умее да се завира в миша дупка, когато иска.

Маккарти баща и син бяха оставила бележка на масата с благодарности за преотстъпеното бунгало предния уикенд. Джак пишеше, че са оставили част от уловения костур във фризера.

— Защо ме доведе тук?

— За да обсъдим положението. Да разгледаме случая и да се опитаме да открием кой, по дяволите, е този човек. — Тя го погледна. — Или пък можем да си направим въжена люлка над езерото, да се гмуркаме или да се гоним около езерото чисто голи. — Мобилният й телефон взе да звъни, но когато тя го извади, за да го изключи, авторът на повикването я накара да се поколебае. — Руел.

— Обади се. — Корт отиде да погледне през прозорците към езерото.

Хрумна й да извади батерията, след това прие разговора.

— Детектив Винсент.

— Къде си, Тери?

— На път за вкъщи, началник. — Искаше й се да се изплюе в лицето му. — Имах дълга нощ.

— Франк Белафини ми се обади. Направи няколко изявления по отношение на комисар Гембъл. Призна, че Гембъл е Подпалвачът и в миналото е подпалвал имотите на собственици, които са отказвали да плащат рекет. Освен това призна, че Гембъл преднамерено е записал заплахите на Подпалвача срещу себе си, за да се отклони вниманието. Явно е подпалил собствения си дом, за да подсили прикритието си.

Челюстта на Тери увисна.

— Арестували сте Франк Белафини?

— Записах показанията му на лента, а той утре сам ще се яви. Междувременно, можеш веднага да арестуваш комисар Гембъл. Обвиненията са палеж и преднамерено убийство.

Това беше. Нейният най-страшен кошмар се повтаряше.

— Бих го направила, ако знаех къде е той. — Не беше лъжа. Тя беше с гръб към Корт, така че не можеше да види точното му местонахождение. — Ще си държа очите отворени.

— Трябва да го доведеш и да му повдигнеш тези обвинения, Тери — нареди Руел сопнато. — Обади ми се веднага щом го задържиш. Ясно ли е?

— Да, сър. — Тя изключи телефона и погледна към Корт. — Страхотни новини. Франк Белафини казва, че ти си Подпалвачът и си подправил записа със смъртните заплахи, за да си изградиш прикритие. Нареди ми да те арестувам и да те завлека в управлението. Какъв по-добър край на този шибан ден?

— Предупредих те, че това ще се случи.

— Така е. — Понеже се изкушаваше да запрати мобилния си телефон в другия край на стаята, тя го остави внимателно на бюфета и се доближи до Корт. — Знаеш ли, че бях в академията, когато разбрах за баща ми?

— Нямах представа. Джей Ди никога не ми е говорил за това.

— Двама разследващи агенти дойдоха и ме измъкнаха от сутрешната тренировка. Абсолютни смотаняци. Когато ми казаха, че баща ми е замесен с мафията и прикрива доказателства за престъпления, за малко да ударя единия. Джей Ди ме възпря. — Тя отвори прозореца, за да влезе лекият ветрец откъм езерото. — Разрешиха ми да се прибера вкъщи същата вечер и когато родителите ми си легнаха, аз отключих секретното чекмедже в бюрото на баща ми. Да знаеш само колко бях сигурна, че грешат.

Ръката му я обгърна през кръста.

— Какво откри?

— Самолетни билети за пътувания до Лас Вегас, Рино, както и до Карибите. Родителите ми ходеха на гости на нашите роднини в северната част на щата два пъти в годината, но те никога не бяха напускали Луизиана. — Тя се облегна на рамото му. — Знаех, защото ходех с тях.

Разказа на Корт как бе намерила други необясними бележки за покупки на неща, които никога не бяха влизали в тяхното домакинство. Постъпленията от други вещи, които баща й никога не бе продавал на никого. Но договорът за покупката на бунгалото край езерото й отвори очите.

— От договора се виждаше, че баща ми беше купил вилата в брой. — Тя се огледа наоколо. — Можеш ли да се досетиш кой му я беше продал и за колко?

— Франк Белафини.

— Да. Имот за половин милиона долара, продаден на баща ми за хиляда и петстотин долара. — Тери се засмя горчиво. — Показах му всичко намерено на другата сутрин. Подредих бележките на бюрото му в полицейското управление. Трябваше да има някакво логично обяснение, сигурно изпълняваше някаква мисия под прикритие или нещо такова. Той ме замъкна в стаята за разпит и ми се разкрещя. Развиках се и аз, той ме удари и ми каза, че повече не мога да живея при тях с мама и ме остави, да си бърша кръвта от устата. Когато се съвзех, го потърсих в кабинета му. Него го нямаше, заедно с всички документи.

Ръката на Корт я притегни по-плътно.

— Ти какво направи?

— Върнах се в академията и се обадих на разследващите агенти. Когато дойдоха, аз им дадох копията от всичките документи на татко.

— Значи ти си го накиснала.

Тя кимна.

— Казаха ми, че съм им помогнала толкова много, че няма да се наложи да давам показания в съда. — Залютя й на очите. — Майка ми така и не разбра, но аз поисках от агентите да кажат на татко, че аз съм го предала. — Тя разтърка очи. — В известен смисъл, той беше първата ми нашивка.

— Руел сигурно знае всичко това. — Гласът на Корт прозвуча равно. — И го използва, за да те манипулира.

— Той направи една огромна грешка. Той не те познава. Не знае какъв човек си. Докато аз знам. Знам, че по-скоро би вкарал куршум в собствения си череп, отколкото да нараниш някого. — Тя пое рязко дъх. — Но доказателствата… с признанията на Белафини той има достатъчно основания да те вкара в затвора. А когато те вкара зад решетките, Белафини трябва само да се обади на своите хора вътре, за да те пречукат.

Тя сви ръце в юмруци.

— Руел иска да накаже Белафини за убийството на партньора си и ще му позволи да те убие, за да го спипа.

— Руел иска Белафини, точка. А Белафини иска Подпалвача. — Корт сви рамене. — Те играят един срещу друг и ме използват, за да получат каквото искат.

Тери беше готова да застреля и двамата, но това нямаше да помогне на Корт. Затова пък ще ме накара да се почувствам по-добре.

— На сутринта ще отидем при кмета. Той ще ни изслуша.

— Ще бъде най-добре да се предам. Моят адвокат ще се справи с Руел, а родителите ми ще бъдат поставени под полицейска закрила, докато съм в затвора. — Той я пусна, и се върна в средата на дневната.

Прииска й се да разбие с юмрук прозореца.

— Ти няма да отидеш в затвора. Това е равносилно на смъртна присъда. Няма да го позволя.

— Това не е твое решение, Терез. — Той вдигна телефона и набра някакъв номер. — Лоусън Хейзнъл, моля. — Изчака малко. — Детектив Хейзнъл, обажда се комисар Гембъл. Разбирам, че сте получили заповед за моето арестуване.

— Престани! — Тери почти се хвърли върху него.

Той я притегли до себе си и я задържа там. След като слуша няколко минути, Корт каза:

— Моля те, кажи на дежурните полицаи, че ще се явя в управлението утре сутринта. Да, за да се предам. Благодаря. — Той изключи телефона.

— Кметът току-що е свикал поредната пресконференция и ме е уволнил. Хейзнъл каза, че цялата полиция в града ме издирва.

Нещата не се бяха развили по план. Родителите на Гембъл бяха живи. Инфарктът на стареца им беше попречил да се приберат в имението си навреме за прекрасния огън, който им беше стъкнал, а сега двамата заедно бяха в болница „Мърси“.

Подпалвачът опита отново. Проникването в интензивното кардиологично отделение беше лесно, докато една медицинска сестра не го забеляза. Щеше да се получи по-добре, ако прекрасната брюнетка на Гембъл го беше хванала как ги наблюдава и бе тръгнала да го гони — той бе планирал да я дръпне в една от стаите, но Гембъл тръгна след нея и провали всичко.

От този момент гневът взе да се трупа в Подпалвача. Имаше нужда да го изгори, иначе щеше да се задуши.

Той отиде до катедралата „Сейнт Луи“, за да се помоли, а след това мина напряко през Джаксън Скуеър до уличката с исторически сгради, превърнати в луксозни магазинчета за богати туристи. Собствениците бяха проявили здрав разум и бяха инвестирали в централна алармена система, която беше финансово изгодна, но на практика безполезна. Той я изключи от електрическото табло и се зае да пренася тихо седемте тежки торби от микробуса към стълбището. Направи четири курса до най-горния етаж, който се простираше по цялата дължина на магазините и започна да гради своя шедьовър.

Последните елементи, които извади от чантата, бяха две красиви златни обеци, халки, гравирани с цветя, всяка с мъничък диамант в тичинката. Той ги взе в дланта си и ги обърна към слабата светлина от прозореца, за да се порадва на блясъка на брилянтите и сиянието на златото.

Какво правиш, глупчо?

— Давам на драго сърце — прошепна той. Вече не се плашеше да чува гласа й, тя беше постоянно с него сега.

Можеше да си спомни и други неща: уханието на люляк, нежния шепот на дългата й тъмна коса, когато полюляваше главата си и се любуваше на отражението си. Тези харесват ли ти?

— Много. — Би и купил сто чифта, ако знаеше. Щеше да я кара да ги сменя на всеки час.

Сладък, висок кикот. Карат ме да се чувствам като селско момиче. Ще си събуя обувките и ще вляза да мачкам гроздето с боси крака.

— Грозде. — Той стисна златните обеци в шепа. — Грозде от лозата.

Но спомените не бяха само прекрасни. Някои гризяха съзнанието му като гладни плъхове. Разни неща, които бе казал старецът. Неща, които той не знаеше. Няма я. Отишла си е. Върнала се при Гембъл. Да, Корт Гембъл. Тъпата кучка все още е влюбена в него.

Отначало той не повярва. Тръгна да я търси, надявайки се да я вразуми. Чакаше пред кабинета на онколога и събираше смелост, когато я чу да изрича онези думи за химиотерапията и за Гембъл.

Ще помогне, трябва да ми помогне. Аз го обичам. Изнесох се от къщата на онзи негодник и той не може да ме спре. Ще бъда с него. Ще живея заради него.

Нещо прободе дланта му. Той отвори ръката си и видя, че острите ръбове на обеците се бяха забили в плътта му.

— Ръка за ръка.

Единствената любов на живота му никога не го беше обичала. Никога нямаше да го обича. Знаеше това от деня, в който я бе срещнал. Сърцето на Лусиана принадлежеше на Кортланд Гембъл.

Тръгна бавно надолу към центъра на сградата, за да заложи последното дистанционно. Тества батерията, залепи я на точното място и вдигна антената. Ръцете му бяха влажни, когато завърши, но той не ги избърса в панталона си.

Това беше най-съвършеното му творение, най-големият му урок. Оставаше само да бъде научен.

Той погали купчината пластичен експлозив, оставяйки потно-кървав отпечатък от дланта си.

— Изгорено за изгорено.