Изпепеляване

Глава 13

В деня след погребението на Ашли Бушар, Тери прегледа записите от охранителните камери до банкомата пред банката. Никъде не се виждаше ясен образ на клиентите, които бяха използвали пощенската кутия, която попадаше извън полезрението на обектива на камерата. В най-добрия случай се виждаха обувките и краката на клиента, при това от коляното надолу. Не забеляза обувки, които би носил Корт Гембъл, но това не означаваше нищо.

Това, което й трябваше, бяха депозираните банкноти, каза си Тери, докато прибираше записите. Които вече бяха преминали през банковата система и насочени към други клиенти. Или пък…

Тери грабна телефона и позвъни на управителя на клона, който й беше предоставил извлеченията от авоарите на Корт.

— Колко дълго пазите пликовете, използвани за депозити?

— Изхвърляме ги на всеки тридесет дни — каза той.

— Страхотно! Трябва ми пликът, в който е била депозирана сумата от петдесет хиляди долара по сметката на Корт Гембъл.

— Съжалявам, но пликовете се изхвърлят в един контейнер за хартиени отпадъци, детектив. Ще трябва да преровим буквално хиляди пощенски пликове, за да намерим този, който искате.

На Тери й мина през ума да му каже в колко бунища и сметища бяха ровили тя и Джей Ди в търсене на улики, но реши вместо това да закачи малко стръв на въдицата.

— Лицето, направило този депозит, може да е убиец, а вие знаете колко важни са пръстовите отпечатъци като доказателствен материал в хода на съдебния процес. Ще станете герой, задето ни помагате да заловим този човек.

— Може дори да ме покажат по телевизията — промълви управителят с нужната доза ентусиазъм.

— Именно. — Тя не го изчака да се съгласи, а го притисна. — Накарайте вашите хора да сложат ръкавици и да пипат пликовете внимателно. Иначе ще трябва да взема пръстовите отпечатъци на всеки един служител, който би могъл да е докоснал плика. Много ви благодаря за съдействието.

След като даде указания за връщането на касетките от охранителните камери в банката, Тери излезе от полицейското управление и се отби в Италиано-американския клуб в центъра. Мениджърът Карло Манчети, бивш играч на „Ню Йоркър“, погледна значката й без никаква изненада. За разлика от управителя на банката, Манчети не гореше от желание да съдейства на разследването.

— Няма как да знам имената на гостите на господин Белафини — заяви той. — Като член на клуба, той има право да води, когото си иска тук.

— Какво ще кажеш за останалата част от вашия персонал?

Той оправи карамфила на ревера си.

— Няма причина да знаят подобна информация.

— Сериозно? — Един от вашите хора е съобщил за среща между Франк Белафини и комисар Корт Гембъл. Човек на име… — тя прегледа записките си — Сантино. Искам да говоря с него.

— Сантино вече не работи тук.

Напредвам като хрътка, която си гони опашката, каза си Тери.

— Имаш ли домашния му адрес?

— Той се премести в Неапол.

— Във Флорида?

— В Италия. — Манчети навири камбестия си нос. — Това ли е всичко, детектив?

— Не, не е. — Тя разгледа различните врати в края на лобито. Върху всяка от тях имаше различна табелка: кухня, зала за събрания, трапезария и бизнес офис. На една от вратите имаше надпис „служебна“.

— Какво има там? — попита Тери и кимна към нея.

Управителят се подсмихна с насмешка.

— Донеси заповед за обиск и ще те разведа лично.

Тери погледна часовника си и видя, че оставаха само пет минути до срещата й с дамския садистически кръжец. — Считай го за уредено. — Тя изрови една визитка и му я подаде. — Междувременно, ако някой тук случайно се съвземе от пристъпа на масова амнезия, нека ми се обади.

Тери излезе от клуба и едва не се сблъска с Грей Хюит, който изникна иззад ъгъла.

— Хей, какво правиш тук? Следиш ли ме?

— Това и не само. — Той разпери шеговито-заплашително ръце над нея. — Дебна те.

— Недей, че съм раздразнителна. — Тя потупа чантата си. — И нося заредено оръжие.

— Добре, тогава ще бъдем само приятели. — Той отпусна ръцете си. — Защо си ядосана?

— Трябва да се явя за проверка в къщата на изтезанията на Андре след четири минути. — Тя огледа преценяващо костюма му. — Изглеждаш добре. Какъв е поводът?

— Боже, какво си шило понякога! — Грей се засмя. — Дойдох тук, за да уведомя близките на жертвата. Опитвам се да изглеждам като длъжностно лице. — Той на свой ред огледа нейните намачкани панталони и кожено яке. — Ами ти?

— Трябваше да проверя един информатор. А той пък се преместил да живее в Италия. — Тери сви рамене. — Трябва да изчезвам. Доскоро, Грей.

Той се поколеба, след това кимна.

— Звънни ми по-късно.

Грей я проследи как се метна на мотора си и отпраши с ръмжене. Искаше му се да й разкаже за Лусиана Белафини, но Тери бързаше, а той искаше да й изложи фактите на спокойствие.

Затлъстелият здравеняк в черен италиански костюм го посрещна във фоайето. Дискретна златна значка на ревера му твърдеше, че се казва Манчети и е управителят на клуба.

— С какво мога да ви помогна?

— Казвам се доктор Хюит. Тук съм, за да се видя с Франк Белафини.

Физиономията на Манчети се вкисна.

— Имате ли уговорена среща?

— Снаха му лежи мъртва на масата в моргата ми — отвърна учтиво Грей. — Това отговаря ли на изискванията за уговаряне на среща?

— Изчакайте тук. — Манчети хлътна в стаята с табела „служебна“.

Грей изчака десет секунди и го последва. Стаята беше нещо средно между бар и коктейлна зала с пространство за най-малко двеста души. Четирима мъже седяха на една маса в ъгъла, тримата несъмнено горили. Манчети разговаряше с четвъртия, слаб оплешивяващ мъж с дебели очила и гъст сив мустак.

Грей тръгна към тях, без да обръща внимание на протестите на управителя — и се насочи към възрастния мъж.

— Вие ли сте господин Франк Белафини?

— Да — Белафини отпрати с ръка Манчети. — Ти ли направи аутопсията на сина ми Стивън?

— Да. — Грей небрежно придърпа един стол и седна. — Но не съм тук, за да говорим за него, а за жена му.

Белафини се засмя.

— Каква жена? Те се разведоха. — Той вдигна чашата с вино и отпи. — Какво иска сега, още пари, за да си оправи циците? Започва да ми идва в повече, докторе.

Другите мъже се засмяха.

— Вашата снаха се е лекувала от рак. — Грей изчака някаква реакция, но на стареца не му мигна окото. — Вие знаехте това, нали?

Белафини произнесе няколко думи на италиански и тримата му сътрапезници станаха и отидоха на бара. Тогава той каза:

— Знаех. И какво от това?

— Тя е загинала при пожара в „Маскърс“.

Новината имаше изключителен ефект върху Белафини. Той стисна кристалната чаша с такава сила, че тя се пръсна и виното се разля по покривката.

— Какво, по дяволите, е търсела там?

— Аз дойдох да ви попитам точно това.

— Изхвърлих тая кучка от дома си преди две седмици, защото пълнеше главата на Стивън с нейните глупости.

— Имала е рак на гърдата. Разбираемо е.

— Тя и без това беше обречена, но се опита да побърка сина ми, който обърна света, за да я излекува. Отрязаха й циците, не можеше да има деца, така че дори да беше успял, каква полза би имал от нея? — Той изсумтя с отвращение. — Стивън е по-добре без тази никаквица да му виси на врата и да циври. — Той погледна Грей с присвити очи.

— Тя ли е била причината синът ми да отиде в бара? Тая побъркана кучка ли е виновна за смъртта му?

Грей подозираше, че ако фрасне Белафини с едно право кроше, неговите горили щяха да го застрелят и да изхвърлят тялото му в реката.

— Не знам. — Не възнамеряваше да пита Белафини какво да прави с тленните останки на Лусиана. — Тя има ли близки, с които трябва да се свържа?

— Не, всичките измряха. Сигурно се чудите какво да правите с тялото, нали? За онова, което причини на момчето ми, тя заслужавала гори в ада до края на вечността. — Белафини разсеяно избърса виното от ръката си. — Защо е отишъл при нея след всичко, което му казах?

— Какво казахте на сина си, господин Белафини?

— Не ти влиза в работата, по дяволите. — Той кимна на един от неговите хора, който моментално дойде до Грей. — Сега си върви и повече да не те виждам.

— Нямам намерение да се върна. — Ако го направеше, щеше да провери своята теория за това какво би станало, ако цапардосаше стареца. Хрумна му нещо по-добро. — Трябва да знаете още нещо.

— Какво? — Той отпи глътка вода.

— Открихме телата им заедно. Прегърнати — излъга той и се усмихна в лицето на стареца. — Вашият син е издъхнал в ръцете й.

Грей не можеше да каже от кое изпита по-голямо удовлетворение — че си тръгна или че чу Белафини да се задавя и да кашля неудържимо.

— Да не възнамеряваш да прекараш останалата част от лятото в стаята си? — подвикна Клер Навара през вратата. — Защото в такъв случай мога да поръчам да инсталират слот, през който да ти сервират таблата с вечерята. Така поне ще облекчим прислугата.

— Нищо недей да правиш. Не съм гладна. — При мисълта за храна Мория отново зарови лице във възглавницата.

— О, миличка. — Гласът на Клер омекна. — Знам, че си разстроена заради горкичката Ашли, но не можеш да се изолираш от света по този начин.

Светът се беше превърнал в ужасяващо място, където подпалваха коли с приятелите ти вътре в тях. О, да, мога.

— Семейство Полстън ще идват за вечеря — продължи майка й. — Нали си спомняш синът им, Люис? Той си е загубил ума по теб.

Люис Полстън беше нисък астматичен перверзник, който се бе опитал да плъзне запотената си ръка под полата й последния път, когато беше седял до Мория в трапезарията на семейство Навара. Ашли го наричаше „лепкав пинчер“ и двете често се надсмиваха над напразните му опити да ги опипва по време на разни светски прояви.

— Мория, моля те, отговори ми.

— Не ми е до пинче… не ми е до никого, мамо.

— Поне слез и виж цветята, които пристигнаха току-що — настоя Клер. — Подозирам, че са от Кортланд Гембъл. Той се държа толкова мило с теб на поклонението, нали? Можеш да му се обадиш и да му благодариш.

Чувството за вина я накара да се обърне на другата страна и да забие поглед в тавана. Корт беше прекрасен, но я караше да мисли единствено за амбицията на Ашли да го улови в примката си.

— Е, скъпа, аз трябва да изляза и да си направя косата за вечеря. Помисли си да се присъединиш към нас довечера. Люис ще бъде толкова разочарован, ако не си там.

Стъпките на Клер постепенно заглъхнаха.

Мория отметна завивките и седна. Затрепери, когато климатикът я облъхна в лицето. Не си беше направила труда да свали остатъците размазан грим след службата, а вкусът в устата й беше ужасен. Измиването на зъбите и лицето в нейната лична баня запълни пет минути, след което трябваше да се облече. Не можеше да отвори гардероба, без да си помисли за Ашли, затова пое надолу по стълбите по халат и чехли.

— Мис Мория. — Една от прислужниците я посрещна на долния етаж. — Какво ще обичате за закуска?

— Нищо, благодаря. — Мория погледна огромния букет екзотични цветя, разположен на централната маса във вестибюла. Подобни жестове не бяха в стила на Корт, но тя си беше изплакала душата на рамото му вчера. — Бил искала само чаша кафе и вестник на терасата, ако обичаш. — Смяташе, че е длъжна да следи подробностите около разследването на убийството заради Ашли, но нямаше сили да гледа телевизия. Тукашните канали повтаряха кадрите от горящата кола отново и отново.

Статията за възпоменателната служба заемаше цялата светска страница, но обръщаше повече внимание на присъстващите, отколкото на Ашли. Докато я четеше, Мория заби пръсти в страницата. Статията беше любезно написана, но клюкарският й тон я изпълваше с желание да я накъса на парченца.

Да, Ашли беше млада и красива и беше излизала с прекрасни мъже, но животът й не се свеждаше само до това. Тя имаше толкова голям потенциал. Можеше да направи велики неща с живота си, ала вече нямаше такъв шанс.

Но дали наистина беше така? Мория остави вестника настрана. И аз не съм по-различна. До преди няколко месеца мислех единствено как щях да се обличам, когато се омъжа за Джей Ди.

Прислужницата й донесе телефона.

— Обажда се детектив Винсънт, мис Мория.

Мория не приемаше каквито и да е обаждания от деня, когато загина Ашли, но партньорката на Джей Ди не би се обадила, ако не беше важно. Тери Винсент нямаше търпение за нищо друго, освен за своята работа.

Винаги бе смятала Тери Винсент за груба и прекалено пряма. Ашли я бе видяла веднъж с Джей Ди и се бе удивила от ужасяващия й стил на обличане.

— Бездомниците се носят с повече стил — бе отбелязала приятелката й.

Мория всъщност никога не беше обръщала внимание на външността на Тери. Обикновено бе твърде заета да се чувства повърхностна и глупава в компанията на тази жена с проницателен поглед. Негодуваше заради времето, което Джей Ди прекарваше с нея и задето я смяташе за своя най-добър приятел, каквото и да означаваше това.

Тери Винсент може и да не умееше да се облича, но като че ли изобщо не я беше грижа затова. Тя беше умна, проницателна и според бившия годеник на Мория най-доброто ченге сред криминалистите. До нея Мория се чувстваше като пълна глупачка.

Тя взе телефона от прислужницата. Сега ще изпия до дъно чашата на моето унижение.

— Здравейте, детектив Винсънт.

— Госпожице Навара, извинете, че ви притеснявам у дома.

— И без това си седя по халат и се чувствам безполезна. — Това прозвуча достойно за съжаление, затова тя се помъчи да разведри тона. — Какво мога да направя за вас?

— Бих искала да се отбия у вас днес и да ви задам някои въпроси за Ашли Бушар. Сега имам ангажимент, но по кое време ще ви бъде удобно?

Мория се зачуди какъв ли беше този „ангажимент“, който от устата на Тери прозвуча като нещо отвратително. Може би не е „нещо“, а просто съм аз.

— По всяко време, наистина, няма да излизам. — Тя погледна вестника. — Нещо не е наред ли?

— Не, искам да ви задам някои рутинни въпроси. В три часа дали ще бъде удобно?

— Да.

— Има и нещо друго. Човекът, който уби Ашли, отправи известни заплахи, така че не е изключено и вие да сте в опасност. Сигурно комисар Гембъл ви е споменал за това?

Мория се намръщи, опитвайки се да си спомни. Но събитията от онзи ден насам бяха потънали в мъгла.

— Корт наистина ми се обади и каза нещо, но нали знаете, двамата с него сме излизали само няколко пъти преди връзката ми с Джей Ди. Казах му, че хората отдавна са забравили, че сме били заедно.

— Въпреки това трябва да бъдете много предпазлива, госпожице Навара. Проверявайте колите и ако получите някакви странни обаждания или пакети, трябва да ни уведомите незабавно. Ще се видим в три часа.

Мория затвори телефона и допи кафето си, опитвайки се да си припомни разговора си с Корт. Убиецът очевидно се целеше в жените, с които Корт бе имал връзка. Но идеята, че убиецът щеше да се насочи към нея, беше абсурдна. Тя и Корт бяха излизали пет-шест пъти, при това, без да са били влюбени.

По онова време Мория го намираше за прекалено строг и дистанциран за нейния вкус, макар че сега й се струваше, че го разбира малко по-добре. Убийството на Ашли беше само поредния случай. Корт сигурно всеки ден трябваше да се разправя с хора, които подпалваха разни неща и убиваха невинни хора.

Мория взе телефона със себе си и влезе във вестибюла, като се спря да разгледа цветята. Букетът беше скъп, но тя не обичаше орхидеи и тигрови лилии. Те нямаха аромат, освен това изглеждаха неестествено големи и почти пластмасови. Мория предпочиташе червените чаени рози, които Корт й беше изпратил след първата им среща.

— Имаш ужасна памет — каза си тя, остави телефона и посегна към картичката. Отпред беше написано нейното име, но беше изписано неправилно: Марая вместо Мория.

Сигурно беше грешка на цветарите. Кортланд знаеше как се пише името й.

Ако получите някакви странни обаждания или пакети, трябва да ни уведомите незабавно.

Ръката й се поколеба и тя отстъпи малко встрани, оглеждайки стъблата на голямата туфа от цветове. Цветарят беше използвал странно дебела сребърна тел вместо обичайната зелена и водата във вазата беше почти жълта.

Сърцето й заби учестено и тя пое дълбоко дъх.

— Просто им е свършила зелената тел, а водата е стара.

Но букетът наистина миришеше странно, сякаш беше напоен с някакъв изкуствен ароматизатор.

Мория посегна да извади картинката и почувства леко съпротивление. Дръпна я по-силно и видя две златни обеци във формата на халки, залепени на гърба на картинката и прихванати с тънка червена телчица, която се спускаше под нещо като печат.

Светът беше ужасяващо място.

— О, Боже. — Тя се отдръпна от букета, след това си спомни за телефона и внимателно го взе от масата. Набра 911 и когато операторът отговори, тя заотстъпва назад.

— Това сигурно ще ви прозвучи много глупаво, но мисля, че… изчакайте за момент. — Мория видя прислужницата да се задава зад ъгъла, затова направи крачка и я изблъска с гръб обратно в коридора.

— Не, Лизет, бягай оттук.

— Какво има, госпожице Мория?

Нещо изсъска и изплющя, след което последва ударна върна, която изхвърли Мория в другия край на стаята.

След напрегнатото съобщение от Тери, която настояваше той да дойде в „Метаморфозата“ на Андре, Корт отмени следобедните си срещи и тръгна натам. От вратата ги чу да си крещят един на друг.

— Този тоалет е подходящ за случая.

— Хич не ми пука. Няма да го облека.

— Напротив, ще облечеш роклята.

— Не, няма. — Нещо тупна на пода. — Какви са тези простотии… дето сте ми ги залепили в…

— Не пипай косата си!

— Това си е моята коса и ще си я пипам колкото искам, по дяволите!

— Не, не — не прави това, ще извадиш цветята!

— Ама той цветя ли е сложил? Върху главата ми?

Корт влезе в задната стаичка, където Тери и Андре стояха един срещу друг, сграбчили един прозрачен калъф за дрехи, в който проблясваха мъниста с цвят на слонова кост.

— Някакъв проблем ли има?

— Да. — Тери ровеше в косата си с едната ръка и държеше калъфа с роклята сякаш бе заловен пакет хероин. — Професор Хигинс иска да ме наконти като зайче на Playboy — тя тикна тоалета към Андре, — а аз оказвам съпротива.

— Това е вечерна рокля на „Версаче“ — каза Андре като набута тоалета обратно в ръцете й, — а не костюм на зайче. Престани, за Бога! Съсипваш прическата си!

— Нямам нужда от проклетата прическа. И няма да облека рокля, която е толкова къса, че ако се наведа, така ще ми лъсне задника, та целият град да го види.

— Една дама не се навежда! — сопна й се Андре.

— Тери! — Корт се доближи до нея и взе тоалета от ръцете й. — Излез навън и изпуши една цигара.

— Отказах цигарите, дявол да го вземе. — Тя прокара ръка през косата си, изскубна останалите брокатени цветя и ги хвърли на пода. — Ще ми лепят цветя в косата! Писна ми. Чули ме, старче? Писна ми. — Тя излезе от стаята.

— Виждаш ли какво съм принуден да понасям? — Андре размаха ръка. — Цапната в устата, вулгарна, простовата — видя ли я как нарочно съсипа косата си? Псува, държи се просташки, върви и се облича като бараба! Не спря да се оплаква през цялото време, докато Пиер работеше върху нея, а когато започнала нанася кола маската, тя едва не му счупи китката.

— Каква маска?

Андре въздъхна.

— За Бога, Кортланд. Това е вид депилация за кожата и бикини зоната. Пиер просто се опита да я почисти малко по-нагоре.

Корт можеше да си представи реакцията на Тери.

— Андре, тя наистина се старае.

— Да ме подлуди ли? Отдава й се! — Старецът се тръшна на фризьорския стол и притисна ръка до челото си. — Ако прекарам още един час с тази жена, ще завърша златните си години в старчески дом, ще ям киселец и ще плета тръстикови кошници, докато гледам повторения на латиносериали и пускам лиги в компанията на другите старци.

— Ще говоря с нея.

— Говори колкото искаш. Бог ми е свидетел колко приказки изприказвах. — Андре извади сребърната си манерка, отви капачката и отпи смело, преди да се отпусне на стола. — Не мога да превърна чувал в копринена кесия, Кортланд. А под тази хубава, но напълно занемарена кожа, момичето е стопроцентов чул.

— Стой тук. — Корт излезе навън, където намери Тери, преметнала крак през мотоциклета си. — Чакай малко.

— Ти знаеш ли какво ми направиха? Един садист ми сложи горещ восък върху…

— Знам. — Вече си представяше сцената образно, а в момента нямаше нужда от това.

— След това го изчака да се втвърди и го дръпна!

Корт прочисти гърлото си.

— Чувал съм, че може да бъде болезнено, особено първия път.

— Болезнено? Защо не се опиташ да си направиш кола маска на топките, та да видиш колко е хубаво? — Тя нахлузи каската на главата си. — Трябва да се радва, че няма да повдигна обвинения срещу него и Моро.

Корт се пресегна и взе ключовете на мотора.

— Отиди да се извиниш на Андре.

Тери го зяпна смаяна.

— Абе, ти в каква вселена живееш? Защото това със сигурност не е моят ад. Дай си ми ключовете. — В този момент мобилният й телефон започнала звъни, както и този на Корт. Тери извади своя.

— Винсент.

Корт пусна ключовете в якето си и се обади.

— Гембъл. — Изслуша диспечера на телефон 911 да описва атентата и видя как очите на Тери се разширяват. — Идвам веднага.

Щом затвори, тя попита:

— Мория?

Явно беше получила същия сигнал като него.

— Все още е жива.

Той й върна ключовете и се метна зад нея върху мотоциклета.

— Тръгвай!

Тери стартира двигателя и включи аварийните светлини, преди да спусне визьора си. Гласът й долетя приглушено:

— Дръж се.

Пое към Гардън Дистрикт с главоломна скорост, провирайки се между колите в задръстването. Корт държеше ръцете си върху ханша й и преместваше тежестта си заедно с нея, за да не се нарушава балансът.

Той пръв видя димната колона и посочи:

— Натам.

Тери забеляза, че пораженията върху триетажната къща на семейство Навара се ограничаваха предимно до предните стаи. Нямаше пламъци, но пожарникарите стояха в очакване, докато сапьорите обхождаха къщата, търсейки други взривни устройства.

Тя се доближи и паркира отстрани до алеята. Корт слезе от мотора и я изчака, преди да се отправи към шефа на противопожарния отряд.

— Всички се измъкнаха живи, но имаме две пострадали жени при първия взрив — съобщи той и посочи двама медици, приведени над носилката. — Едната е добре, но другата е зле обгорена.

Тери последва Корт към мястото, където медиците оказваха първа помощ на жертвата. Те тъкмо помагаха на жената с превързана ръка, облечена в униформа на прислужница, да се качи в едната линейка, но другата лежеше по очи върху носилката на тревната площ.

Тери си пое дъх, тъй като разбра, че това беше Мория Навара.

— О, не.

Прекрасната златисторуса коса на Мория вече я нямаше. Сажди и останки от изгорелия почернял плат бяха полепнали по жестоко обгорения й гръб. Някой я беше залял с вода, най-вероятно пожарникарите, а на главата й имаше превръзка.

Тери направи знак на двама полицаи и ги инструктира да оградят периметъра на местопроизшествието. Огледа улицата нагоре и надолу, питайки се дали подпалвачът не ги наблюдаваше и в момента. Сигурно изглежда като всички останали. Симпатичен и нормален.

Отиде отново при Корт, който следеше усилията на медиците да помогнат на Мория. Беше притихнал като вкаменен.

— Какво друго мога да направя?

Той сложи ръка върху рамото й за момент.

— Остани с мен.

Един от медиците говореше по портативна радиостанция с лекаря.

— Имаме каротидни и радиални импулси, и ясни, равномерни белодробни тонове с отворени дихателни пътища с леки хрипове само при издишането. Подготвихме я за системи. — Той постави на лицето й назална канола и започна подаването на кислород.

— Има ли наранявания на респираторните органи? — попита го Тери.

— Вдишала е горещ пушек, но уврежданията не са толкова сериозни колкото тези изгаряния. — Вторият медик свали стетоскопа и се наведе. — Госпожо Навара, чувате ли ме?

Клепачите на Мория запърхаха и тя издаде нисък звук.

Другият медик съобщи по радиостанцията:

— Жена на възраст около двадесет и пет години, 55 килограма, извадена в безсъзнание от домашен пожар вследствие на експлозия, в момента полуконтактна. Пациентката е претърпяла изгаряния втора степен по гърба и крайниците, петнайсетсантиметрово плитко разкъсване начелото, значително количество парчета стъкло забити в гърба и краката. Едно парче се е забило близо до бедрената артерия. Боб, извади водното одеяло. — Той постави голяма хлабава превръзка върху задната част на лявото й бедро, преди да сложи внимателно абокат върху здравата част на ръката й.

Тери беше виждала достатъчно жертви с изгаряния, за да знае, че Мория беше загазила сериозно.

— Разговарях с нея само преди един час. Щях да се отбия у тях този следобед, за да поговорим за Ашли.

Корт клекна до носилката.

— Мория? — Пострадалата едва отвори очите си и се опита да го погледне.

— Не, скъпа, не мърдай. Сега ще те отведат в болницата. Всичко ще бъде наред.

— Цветята — прошепна тя. — Беше в… цветята.

— Бомбата беше в цветята?

Тя успя да кимне.

— Лизет?

Корт погледна нагоре към медика.

— Как е другата жена?

— Ръката й е счупена и има някои повърхностни изгаряния, но ще се оправи. Инжектирахме морфин в системата. — Тя ми каза, че госпожица Навара я измъкнала от стаята точно преди да избухне бомбата.

— Fleur D Amour. — Клепачите на Мория бавно се затвориха. — Злато. На… картичката.

Тери извади телефона си и проведе един бърз разговор.

— Има един цветарски магазин на „Лонт Стрийт“, който се казва Fleur d’Amour — съобщи тя на Корт. — Може би буквите са били в златно.

— Мория? — изпищя някаква жена.

Корт хвана госпожа Навара, която се завтече и за малко да се хвърли върху раненото момиче.

— Клер, не бива да я докосваш.

Медикът внимателно подхвана Мория, системата и кислородната помпа, преди да вдигне носилката.

— Сега трябва да я откараме в болницата, госпожо.

— Аз трябва да дойда с нея — изхлипа Клер. — Това е дъщеря ми.

— Можете да се качите в линейката с нас — каза медикът.

— Тя е силна, Клер — каза Корт, пристъпвайки към майката. — Мория ще се справи.

— Цялата е обгорена. — Клер се отдръпна от него и избърса сълзите си, преди да го погледне. В очите й блестеше омраза. — Ти си виновен.

— Грешите, госпожо. — Тери направи крачка напред към жената. — Комисарят не е отговорен за случилото се. Човекът, който причини това на дъщеря ви, е психопат.

Майката на Мория се нахвърли срещу Тери, опитвайки се да я удари, но Корт я хвана за ръцете.

— Клер, успокой се.

— Не ме докосвай, Кортланд Гембъл. — Жената се отдръпна далеч от него. — Ти си виновен за това.

Той кимна.

— Да, така е, вината е моя.

— И го казваш просто ей така, безсърдечно копеле! — Клер го зашлеви през лицето. — Дано ти да си следващият! Чуваш ли ме? Дано да изгориш в пламъци.

Медикът подхвана през рамената изпадналата в истерия жена и й помогнала се качи в линейката.

Корт проследи отдалечаването на колата, преди да огледа изгорялата къща на семейство Навара. Червеният отпечатък от шамара на Клер продължаваше да пламти върху лицето му.

Тери не можеше да го прегърне и не можеше да притисне устни до болезнената следа. Все пак тя положи ръка върху неговата.

— Госпожа Навара е разстроена, Корт. Тя не знае какво говори.

— Той трябва да ни е видял — отвърна той с глух глас. — Мория ме целуна пред църквата, преди да си тръгне. — Погледът му се насочи към нея. — Ако не беше го направила, ти щеше да бъдеш следващата.

Когато получи доклада на Пелерин за бомбения атентат срещу Мория Навара, Руел отиде направо в отделението по изгаряния в болница „Мърси“. Не се изненадала види Тери Винсънт в чакалнята с Гембъл и Пелерин, но остана извън полезрението им за няколко минути, за да ги наблюдава.

Гембъл изглеждаше мрачен както обикновено. Тери обсъждаше с Пелерин някои подробности от случая. Гембъл не вземаше участие в разговора, но когато Тери стана, за да си вземе кафе от автомата в залата, той не откъсна очи от нея нито за миг.

Нещата се развиват добре, каза си Руел и се доближи до автомата.

— Дойдох веднага щом чух за инцидента. Как е тя?

— Госпожица Навара има изгаряния втора степен по гърба и парченца стъкло по целия гръб и краката — каза Тери. — Ще оперират крака й утре сутрин, но лекарят каза, че тя е в стабилно състояние.

— Ще оживее ли?

— Така изглежда. — Тя взе чаша кафе от машината.

Руел извади няколко монети от джоба си и ги пусна в автомата.

— Госпожица Навара е негова бивша любовница, нали?

— Не, излизали са няколко пъти преди години. Корт смята, че Подпалвачът я е видял да го целува в църквата след панихидата на Ашли Бушар и е направил грешно предположение. — Тери отпи от чашата си и направи гримаса. — Ще трябва да се движа плътно до него на публични места.

— Какво е използвал за бомбата?

— При предварителния оглед откриха същите съставки както при убийството на Бушар. Смятаме, че е заложил бомбата вътре в къщата и я е взривил дистанционно. — Тя погледна към чакалнята. — Комисар Гембъл беше с мен в центъра на града, когато ни съобщиха за пожара. — Тя го погледна право в очите. — Така че имаме доказателство: той не е замесен.

— Не е задължително. И двамата знаем, че Гембъл може да е платил на някой да натисне копчето. Или може би това е идея на Белафини, за да държи Гембъл в подчинение. — Имайки предвид театралната заплаха от записа, Руел все повече клонеше към тази теория. — Той каза ли ти нещо за това?

— Не е обелил нито една дума на никого, откакто напуснахме местопроизшествието — процеди Тери през зъби. — Той се самообвинява за случилото се и не е единственият. Майката на жертвата откачи и го удари.

— В такъв случай това е идеалното време да го подработиш за информация — заяви Руел. — Разстроен е, така че няма да е толкова предпазлив.

— Така ли мислиш? — Тя се завъртя на пета и се върна в чакалнята.

Руел я последва и поздрави другите мъже.

— Тери ми разказа за госпожица Навара. Съжалявам, комисар.

Корт отиде до прозореца и зарея поглед към паркинга.

— Трябва да осигурим защита за Мория. Когато той разбере, че е останала жива, ще се опита да я довърши.

— Откъде знаеш? — попита тихо Руел.

Корт се обърна.

— Той е рецидивист, който действа по план. Подпалвачи като този не оставят нещата недовършени. Не е успял да я убие от първия път, така че ще опита отново.

Руел отбеляза лека промяна в гласа на Корт.

Знаеш, че съм по петите ти, но не знаеш колко далеч съм стигнал. Тери трябваше да действа бързо сега и Руел възнамеряваше да упражнява натиск върху нея, докато получеше онова, което му беше необходимо.

— Този психопат обича мащабните операции — добави намръщено Пелерин. — Ако тя остане тук, ще изложим на опасност цялата болница.

— Не и ако го накараме да смята, че е успял — заяви Тери, доближавайки се до Корт. — Ако Подпалвачът вярва, че Мория е мъртва, той ще премине към следващата си цел. А ние ще направим така, че тази мишена да съм аз.

Руел видя как Гембъл се поколеба. Той искаше да защити Мория и Тери. Тогава това е работа на Белафини. Гембъл ще се пречупи под натиска съвсем скоро.

Началникът на отдел „Убийства“ кимна.

— И преди сме премествали застрашени свидетели. Ако тя е в достатъчно стабилно състояние, мога да организирам да я транспортират в болницата в Атланта още тази вечер. Мога да преместя и семейството, за да не се раздуха историята.

— Всички останали трябва да я смятат за мъртва — каза Тери.

— Да, това е единственият начин да успеем. Комисар, ще трябва да дадете пресконференция и да съобщите за трагичния инцидент — предложи Руел.

— Обадете се на кмета — каза Корт. — Не ставам за актьорски изяви.

Комисарят си го биваше, призна си Руел. Умееше да прехвърля отговорността за действията си върху някой друг. Само че Руел не беше вчерашен.

— Подпалвачът ще повярва само ако го чуе от вас. Освен ако нямате други средства, с които да спрете атентатите.

Гембъл му хвърли убийствен поглед.

— Какви други средства?

— Ами, нали имаш Винсент — заяви Пелерин.

— Точно така — усмихна се Руел.