Изпитанията на малката Пиерета

Петнадесета глава

Едва излезе на шосето и из въздуха се разнесе пронизително свистене. След това се повтори няколко пъти. Тя разбра, че това е сигналът, който приканва работниците към фабриката, и ускори крачка.

В селото всички бяха на крак и се събираха около домовете си; някои похапваха на прага, други разговаряха, но никой още не тръгваше към фабриката. Когато часовникът удари без петнайсет и се разнесе още по-рязко и продължително свирене, хората изведнъж се размърдаха като мравки. Улицата почерня от народ, мъже, жени и деца се отправиха към фабриката, като дояждаха закуската си и разговаряха помежду си. С приближаването към фабриката тълпата се увеличаваше. В една от групите Пиерета забеляза Розали и отиде при нея.

— Къде беше? — попита я Розали.

— Станах рано и отидох да се поразходя.

— А пък аз толкова те търсих.

При входа на фабриката работниците минаваха през една малка вратичка покрай един господин, който внимателно оглеждаше всеки.

— Директорът… — прошепна Розали.

— С теб ли да вляза? — попита Пиерета.

— Разбира се.

Когато минаха зад решетката, Розали се приближи смело към директора и каза:

— Господин директор, тази моя приятелка също иска да постъпи на работа във фабриката.

— Почакайте за минутка, аз ей сега…

В този момент тълпата се раздвижи, отмести се и в двора влезе файтонът на Волфрам Пендавоан, придружен от същия младеж, когото Пиерета бе видяла вчера. Всички знаеха, че старият им господар е сляп, но въпреки това мъжете сваляха шапки, а жените му се покланяха дълбоко.

— Добро утро, господин Пендавоан!

— Здравейте, господин Талуел!

Последен в двора влезе прилично облечен висок младеж. Той не бързаше и след като поздрави директора, попита:

— Чичо тук ли е?

— Да, господин Теодор, господин Пендавоан пристигна преди шест минути.

Малко след Теодор се появи и Казимир. За разлика от братовчед си той беше нисък и слаб. Казимир поздрави сухо директора и влезе в кантората.

— Какво може да работи твоята приятелка? — обърна се директорът към Розали.

Пиерета отвърна вместо нея.

— Никога не съм работила във фабрика и нищо не мога да върша.

Талуел я погледна бързо и каза на Розали:

— Заведи я при Оне, нека я сложи на вагонетките.

Когато влязоха във фабриката, машините бяха пуснати на пълен ход и вдигаха такъв шум, че Пиерета се уплаши.

— Говори по-високо — каза тя на Розали, — нищо не чувам.

— Няма значение, скоро ще свикнеш. Твоята работа не е трудна. Ще събираш повредените макари във вагонетките и ще ги откарваш в друго помещение. Всичко ще ти обяснят. Ела с мен!

Те влязоха в една дълга зала.

— Ах, мързелано, ето те най-сетне! — чу се сърдит глас.

— Съвсем не съм мързелана — каза Розали. — Директорът ми нареди да доведа при вас това момиче, за да му намерите работа при вагонетките.

— Добре, добре. А сега върви на мястото си, работата не чака.

Човекът, който така нелюбезно посрещна Розали, беше старик с дървен крак. Преди години беше работил във фабриката, но откак пострада с крака, му дадоха по-лека работа — надзирател на работниците в макарното отделение. Въпреки че винаги мърмореше и се караше за най-дребното нещо, в душата си беше добър човек и никой не му се сърдеше.

— Как се казваш? — попита той Пиерета.

Както и на Розали, тя не желаеше да каже истинското си име и позабави отговора си. Оне помисли, че не я е чул, и като се наведе над нея, извика:

— Теб питам, как се казваш?

— Орели.

— Орели, върви след мен.

И той я поведе към вагонетките, като й обясняваше в какво ще се състои работата й и постоянно викаше:

— Разбираш ли?

В отговор Пиерета кимаше.

Цяла сутрин тя возеше количката. Когато дойде време за обяд, всички се разотидоха по домовете си. Пиерета си купи от близката фурна половин фунт хляб и започна бавно да го яде. Това не й беше достатъчно, но тя бе свикнала да се ограничава.